БУКВИТЕ - САЙТЪТ ЗА НОВА БЪЛГАРСКА ЛИТЕРАТУРА

...НА ДОБРИЯ ВОЙНИК...

Йордан Маринов Бозушки (bozuski)

Раздел: ПОВЕСТИ И РОМАНИ  Цикъл:

                                                              

 откъс

 .....                                        


                                                                   ГЛАВА ЧЕТВЪРТА.

 

Прибрах се в поделението, малко, след полунощ. Първо, надникнах в бакарницата, но там нямаше никой и се промъкнах в спалното. Усети ме само дневалния.

-          Золумски, кога си дойде вчера? Поинтересува се ротния, веднага след поздрава, на сутрешния развод.

-          Ами… - Отпуската ми беше до 20 часа.

-          Нямаше го на вечерна проверка – декларира мазно Мерака.

-          Малко след нея. Ужасно съжалявам, влакът ми закъсня.

-          Хм… добре, все пак, че си се прибрал. – Овена беше в добро настроение. – И аз съжалявам ужасно. Пет денонощия арест.

-          Слушам! – отговорих смирено.

     Ротния раздаваше арестите като бонбончета. Хубаво бе, не само, че тези арести или огромната част от тях, не се лежаха, но и че писаря /иначе тъпо и досадно копеле/ забравяше да отбележи повечето от тях, защото досега щях да имам повече арести отколкото служба, а по устав арестите трябваше да се дослужват.

-          Така… – продължи ротния. – Наряда. Добре, този път сте в пълен състав. Мераклийски, трябва да изпратим двама, да почистят шахтата за хранителни отпадъци.

     Оле, това бе кръг от Ада.

-          Золумски и Кръстев, другарю майор! – определи без да се замисля старшината. А колко го мразех само.

-          О, не! Золумски!? … Трябва да отидат сериозни хора. До обяд всичко трябва да е почистено. Кръстев и Илиев! – /Така ротния и старшината наричаха Богоравния./ – Заминавайте!

     Отдъхнах си на глас. Много е важно да изгубиш доверието на другите към себе си. Страшно важно е и не е толкова трудно. Трябва просто, когато някой ти гласува доверие да го накараш, да съжалява за своята наивност, ако е възможно за цял живот. Или, когато ти наредят да извършиш нещо, така да го извършиш, че никога повече да не си и помислят, да ти нареждат да вършиш подобни неща.

     Преди година, чистихме въпросната шахта с Робо, който бе най-голямата издънка в домакинска рота, а едва когато, все пак, успяха да го командироват го наследих аз. Робо тренираше борба /категория над 110 килограма/ и приличаше на Шварценегер. Мерака и Овена, откровено, се страхуваха от него, още повече, че най-горната част на тялото му бе съвсем слабо обзаведена. Използваше двадесетина думички и трудно привикваше към нови. Така и не успя да прибави войнишките шаблони към речника си и все вместо “Слушам!”, употребяваше своето: “Я повтори!” или “А, ако ти спраскам главата!”. Освен невероятна сила, която се съчетаваше идеално с тотална малоумност, Робо притежаваше и особено здрави връзки в щаба на дивизията и Овена изхаби доста нерви, докато се отърве от него.

     Та, тогава бай Пенчо, каруцарят, който все не успяваше да изтрезнее, ни остави да натоварим каруцата и отиде да си купи цигари. Потопихме главата на коня в един казан с отвратителна, разлагаща се помия и го удавихме, както си бе впрегнат. После подробно обяснявах на ротния, как кончето се надвесило над казана, но миризмата го замаяла и задушила, главата му тупнала в казана, а ние самоотвержено сме се втурнали да я изваждаме, затова се бяхме уклепали целите, и когато, все пак, сме успели, било твърде късно. Робо, дори, искал да му прави изкуствено дишане. Овньо, разбира се, не повярва на тази версия, знаеше, че нещо не сме свършили, както трябва, но и през ум не мина другата – истинската.

     Изпратиха ни на работа в керамичния завод. Трябваше да натоварим два камиона тухли. Веднага ми стана ясно, че тази есен, ние ще строим Ц.Р.У.-то /Централен Ремонтен Участък/. От няколко години домакинска рота е ангажирана с построяването на тази сграда. Когато влизах в казармата се опитаха уволняващите се от тогавашния набор. Миналата година поставиха тази задача на нашите стари бухали. Овена обяви, че щом построят малката сграда, може да се считат за уволнени, без значение, кой колко ареста има да дослужва. Те се напънаха мъжката и се справиха за няколко дни. Уволниха ги и ни изпратиха да свалим кофражите. Бъдещото Ц.Р.У. се срути и затисна трима от наряда и двама музиканти, който, по чудо, се разминаха с леки телесни повреди.

     Всяка година в поделението се доставяха и нови строителни материали, тъй като старите мистериозно изчезваха, може би защото, бяха великолепно средство за направата на крайградски къщи /вили/.

     Товаренето на тухли е кошмарна работа. Докато го правех, размишлявах, дали маймуната би погледнала към труда, ако предполагаше в какви маймуни ще се превърнат потомците й. Но тя, не можеше да предполага и сигурно, заради това.

     Към обяд се прибрахме, почервенели от прахта, с изжулени ръце и схванати тела. Добре, че все пак направихме забежка и ударихме по две-три бири. Кръста и Богоравния не бяха толкова скапани, но нямаха апетит.

     Оставиха ни да починем и да се подготвим за наряда. Тухлите щяха да разтоварят други, най-вероятно другата смяна, след като се освободят от наряд, привечер. Заспах веднага след съприкосновението ми с възглавницата.

     Събудиха ни по обичайния, мъчителен ритуал.

     Одеколона, който си бях купил преди малко повече от седмица и не бях използвал, нито веднъж, беше изфирясал. Разбих празното шише в стената, над главата на старшината и озвучих спалното с бойни псувни. Не бях толкова ядосан – преиграх умишлено. Очаквах го и си бях донесъл два одеколона. Сложих си от единия и го скрих във възглавницата си, а другия оставих на обичайното му място – в тоалетната кутия, в шкафчето.

     Взех си оръжието и тръгнахме на развод.

     Отново гаден дежурен – Храбрия Хари. Някаква прокоба висеше над нашата смяна и в последно време и вървеше само на гадове. Предишния наряд, пак, били с Коня, но той изобщо не напуснал стаята на дежурния офицер, а по-предишния – с Шпагата и имало съществени случки.

     Междувременно, последните ми идиотщини бяха станали хит в ротата. Сутринта и през целия ден, усещах как другите, ме гледат и възприемат с възхищение и нещо повече – радваха ми се. Всъщност, аз винаги съм бил легендарен. Поетът на ротата – редник Първоаприлски ми бе посветил стих, който старите бойни другари бяха издълбали върху мазилката, на гърба на караулното. Стихът гласеше:

                  

                          Не мечтая нашивки и службица лека,

                                       А малко ракия за зимния ден,

                          Безсмъртни нека останат тука навеки

                                       Издънките, направени от мен.

 

     Просълзих се от умиление.

     Бях втора смяна . донесох храната и побързах да се нахраня. Радвах се, че говедото Главчев се бе запиляло някъде. Привършвах с огромната порция макарони на фурна, когато се появи млад-сержантът.

-          Золумски, ти нали беше завършил техникум по фина механика.

-          Да – на такива въпроси, винаги, отговарям утвърдително.

-          Абе, нещо избързва. – Той остави на масата механичен руски часовник, който бе купил от един новобранец за кутия цигари.

-          Елементарно. Махни капачето отзад и го посоли със сол – казах, непредполагайки че глупостта му ще се окаже достатъчна, за да го направи.

     След малко началник-караула влезе отново.

-          Золумски, ама той, съвсем, спря.

     Бях запалил цигара, след вечерята и едва не се задавих, опитвайки се да сподавя напиращия смях.

-          Сложил си му много сол –  заявих компетентно и съвсем сериозно. – Сега трябва да го потопиш в чаша вода, за десетина минути.

     Когато го донесе отново, не успях да не се захиля. Часовникът приличаше на аквариум. Стрелките плуваха волно.

-          Сега ще ти трябва печка с добре загрята фурна. Печеш го половин час и го захвърляш.

-          Ама, ти май се бъзикаш – прозря той.

-          Ами, съвсем не, другарю млад-сержант! Да се бъзикаш с олигофрени е гнусно и долно.

     Ефрейтор Петров вече ме чакаше, за да ходя на пост. Стоеше в рамката на вратата и се заливаше със смях. Промъкнах се, съвсем сериозен между тях, взех си автомата и тръгнахме.

     Бях в чудесно настроение. Не си спомням някога да съм отивал с по-голямо удоволствие на пост. Беше ми леко и приятно, сякаш не стъпвах на земята. Мъртвешки студения, отвратителен дъх на втори пост с ярост ме блъсна в главата и се опомних. Присвих очи и го огледах. Всъщност си беше едно съвсем обикновено място земя, оградено отвсякъде с бодлива тел и обрасло с дребни дървета и храсти. Ако не бяха струпаните по средата железа и малката сграда-склад, в която никой от нас не знаеше какво се съхранява /а дали, изобщо, някой знаеше/, щеше да прилича на ония, така наречени красиви местности, където в събота и неделя пристигаха загубеняци, вървели десетки километри пеша, за да си накладат огън, за да се наплюскат и да оставят толкова много гнусотии, сякаш са били целия този път, за да си изхвърлят боклуците.

     Да, най-обикновено място от земята, потъващо в нежния здрач на настъпващата вечер. Но там, горе на вишката, която веднъж надрасках цялата, опитвайки се да изчисля пиянствата си /само най-трагичните/, се таи самотата – унила и злокобна. Самотата, която ни оплита в мрежите си, в огромните си сиви мрежи и захранва с енергия въображението и мечтите ни, мъчителната и страшна самота, която ни убива и възкресява. Самотата, която става все по-ужасяваща, колкото повече мислим за нея, а всъщност е невъзможно да не мислиш за нея, макар че тя съществува единствено в мислите ни, защото е попила в мозъците ни.

     Не исках да мисля за нея, не исках да мисля, изобщо и се заех с отдавна измислените си развлечения. Всеки от караула си имаше комплекс за убиване на времето, както и всеки самотник си има своите ритуали и привички, чрез които става още по-самотен.

     Храбрия Хари не мина по времето на първата ми стойка. След това направи четири проверки. Ентусиазмът му секна, едва когато се срещнахме към два през нощта. Бях се успокоил и заспал в храстите. Усетих го, когато за малко не стъпи на главата ми. Тихо събрах много въздух и изревах с цяло гърло от два метра зад гърба му. Ореолът му на храбрец,  се пръсна като взривен и той пъргаво се просна по очи. Четвърт час по-късно, все още, не желаеше да стане. Май, бе свършил нещо естествено, не където трябва. И ни лиши от удоволствието да го виждаме до края на наряда.

     Новата смяна закъсняваше. Бичех последно подчаси и полудявах. Вече половин час отгоре. Безобразие.

     Най-после пристигнаха. Бодко се изгорил с киселина и в последния момент търсили човек да го замести.

-          Киселина ли? От къде е намерил киселина? – попита Главчев.

-          На Золумски в шкафчето. В шише от френски одеколон. Нашият се избръсна и си сложи обилна доза. Бузките му се изпариха – поясни началник-караула на другата смяна.

-          Какво е търсил в шкафчето ми? – запитах учудено, преди да се свлека от смях. Пада му се на гадния помак. Ей, какво нещо са хората! Ето, аз съм нагъл, свиреп и безотговорен идиот, какъвто и отрицателен епитет да се сложи пред името ми ще пасне като бутилка към ръката на мъртъв алкохолик, но никога не бих отворил чуждо шкафче и да взема нещо, което не е мое, колкото и да ми е необходимо, а почти съвършения редник Бодков – изграден само от добродетели, рови като хун из чуждите шкафчета, незачитайки ничие право на собственост.

     Смениха ни бързо. Това е най-хубавото на редовния наряд – всичко се приема и издава на доверие. Ако се спазваше устава, смените трябваше да се извършват по няколко часа. Тръгнахме уморени към ротата.

-          Золумски, при ротния! – посрещна ни старшина Мерака.

     Разбрах, че Бодко го бяха откарали във военна болница.

     Почистих си старателно автомата, преди да го оставя в оръжейната и влязох в канцеларията на Овена.

-          Золумски, каква е тази киселина в шкафчето ти?

-          Сярна – поясних спокойно.

-          Питам те, какво прави там?

-          Имам кокоши трънове по краката, поради това, че прекарвам 90% от казарменото си време обут в кубинки и ги горя, за да мога да ходя.

-          М…м…м. Защо я държиш в шкафчето си.

-          Ами къде да я държа? – искрено недоумявах аз.

-          А, защо в шише?

-          Пробвах в цигарена кутия, но не се получи.

-          Защо в шише от одеколон, бе идиот? – Напрежението растеше.

-          А в какво? В бирено ли?

     Ротният вече беснееше. Тресеше се и подскачаше на място с приведена глава. Винаги изпадаше в такова състояние, когато разговорът ни се задълбочеше.

-          Ти нямаш право, другарю редник, да държиш такива неща в шкафчето си.

-          Наистина ли? А къде да си държа лекарствата, другарю майор, когато съм болен?

-          Лекарства може.

-          Може, значи. Ето виждате ли? За мен киселината е лекарство, с нея се лекувам. От къде да предположа, че на редник Бодков ще му хрумне да ми рови из шкафчето и да я помисли за одеколон. Да не би да съм му я препоръчал.

-          Махай ми се от главата! – изкрещя Овена.

     Нямах нищо против.

     Мерака ме чакаше пред канцеларията и незабавно ме изпрати при другите зад спалните помещения, за да се включа в почистването.

     Нямах друга работа и се съгласих.

-          Зулум, оня ден забих две мръсници, ще дойдеш ли? – заинтересува се ефрейтор Петров.

-          И питаш! Тръгваме!

-          Да почакаме още малко, да се разчистят фуражките.

-          Няма какво да чакаме. Къде ще ги търсим?

-          Долу в “ЛУНА-ПАРК”-а.

-          Там се мотаят комендантски.

-          Само ще ги вземем и ще се чупим. Май, ще позакъснеем малко. В шест и половина ни е срещата.

-          Може и да не закъснеем. Ето го автобуса. Бързо! – и хукнах към оградата.

     Ефрейторът се двоуми за миг, огледа се и ме последва. Прескочихме оградата и се натъпкахме в автобуса. Овена не успя да го хване, въпреки великолепния спринт, който демонстрира. Днес не му вървеше, особено.

     Можехме да слезем и пеша по планинския маршрут, но с автобуса бе по-приятно, а и нямаше да закъснеем. Направо разцепихме секундата.

     Застанахме до едни храсти и внимателно заразглеждахме тълпата.

-          Трябва да се приберем за вечерна проверка. Имаме около три часа.

-          Не е задължително да се прибираме.

-          Не, на всяка цена, ще се приберем! Може би, тази вечер, нищо особено няма да се случи. Просто, ще си подготвим почвата. В други ден, отново, ще се срещнем.

     Мразех такива протакания и подготовки на почвата. Каквото имаше да се случва, трябваше да се случи – незабавно, в същия ден и час, иначе губи смисъла си. Какво значи: ще чукам след три дни или ще се влюбя след три дни, или ще обичам след три дни. Ако това, което трябва да се случи днес се случи други ден, кога ще се случи това, което трябва да се случи тогава. Но те, дори, не идваха. Знаех, че го правят нарочно.

-          Нека, първо да дойдат – казах замислен.

-          Ще дойдат. Гарантирам.

     Това съвсем ме обезвери. Но какво, пък, дори да не дойдат, все пак, сме извън телените огради на поделението, където всичко беше сиво, а човекоподобните – облечени в зелено. Колко прекрасна бе тази суетна, разноцветна, небързаща за никъде тълпа. Колко е прекрасно да се чувстваш част от нея – СВОБОДЕН. Предложих да почакаме още цигара време и да отидем, да пием бера.

     В този момент, две момичета спряха пред нас. Тази, която по всичко личеше, че трябва да е за мен, беше пределно грозна – толкова грозна, че чак съблазнителна. Пожелах я мигновено. Притворих очи и си представих, как съм я затиснал и безжалостно мачкам кльощавото й тяло, как стискам до припадък малките й гърди, забивам пръсти между ребрата й, хапя устните й и нахлувам вихрено в нея, а тя се гърчи и моли пощада. Въздъхнах тихо.

     - Искам да се люлея на виенското колело! – заяви другата.

     О, на какво виенско колело, бих я залюлял.

     - Трябва да тръгваме!

     - Хайде момичета!

     - Искам! – глезено тропна с прекрасното си краче тя.

     - Добре – омекна Петров. – Можем да се полюлеем. Зулум, хайде! Да направим няколко оборота в пространството!

     - За нищо на света. Вие вървете!

     Преди малко повече от две години бяхме на събор в едно село у един съученик на гости. Първо пихме у тях, после се донапихме в местната кръчма и когато тя затвори, ни хрумна интересна идея – събудихме мениджъра на виенското колело и го помолихме да ни полюлее. Циганинът носеше добро сърце и се съгласи, още повече, че в противен случай, боят не му мърдаше, както сам, реалистично бе преценил. Накачихме се и той пусна машинарията. После се оттеглил тихо в бараката си и продължил съня си. Сигурно и той беше пил много. Така е по съборите. Четири часа кръжахме в атмосферата на онова загубено село. Не зная, дали, кандидат-космонавтите ги подлагат на подобно мъчение. И не само изтрезняхме – изповръщахме вътрешностите си. Разглобихме покривите на кабинките и хвърляхме по бараката разни ламарини и тръбички с празните илюзии, че ще го събудим. Небето се продъни от ругатните ни и се показаха четири слънца, които усмихнати загледаха сеира ни. От крещене бяхме загубили гласовете си. Тревожни селяни, тръгнали към полето, ни забелязали и събудили мениджъра. Последния спрял пъкленото чудо и слязохме. Земята не ни искаше. А сега ми се виеше свят само като погледнех към виенското колело.

-          Любопитен съм, какво се случило после с нещастния циганин? – бе запитал Йосиф, когато му разказвах тази история.

     Какво би могло да му се случи! Кой, въобще и как да помисли за него. Бяхме превъртели. Няколко дни, след случая обикаляхме в кръг и пеехме детски песнички. 

     Петров и Весела /така мисля, че се казваше/ тръгнаха към виенското, а другата остана, за да говори непрекъснато и безобразно. Веднага ме осведоми, че е студентка в местния ВУЗ, тоест умна жена, за да не си помисля това, което вече си мислех. Нищо, сега пък си мислех, че най-трагичното на умните жени е, че не осъзнават своята елементарност и други неща.

     Видях комендантските – двама войници и един дебел старшина, приличащ на Мераклийски. Те направиха голям полукръг и спряха в подножието на виенското колело. Положително бяха забелязали разнежилия се ефрейтор. Той също ги бе видял и напразно се гушеше в прегръдките на своята мадама. Казах на внучката на Иван Грозни, че ще ги чакам в “ТНТМ”-то, което се намира… Тя отговори, че го знае, там веднъж с едни приятелки… Нямах толкова време. Излязох няколко крачки напред и закрещях по комендантските. Те се завъртяха към моята посока и аз им махнах приятелски. Войниците се спогледаха учудено и се обърнаха към старшината. Продължих да им се усмихвам сърдечно. Тогава тръгнаха към мен. Старшината тежко стъпваше отзад. Засилих се към тях с отворени обятия, исках да ги прегърна.

-          О, скъпи приятели, откога ви търся!

-          Нас!?

     Но не успя да формулира добре въпроса си, защото го уцелих с отмерен прав в мутрата и той, много изненадан, политна към тълпата, а другия засилих към една сергия с дрънкулки, която мигновено се превърна в купчина дъски, брезент и дрънкулки. Няколко писъка озвучеха настъпилата суматоха. Полетях с всички сили. Обърнах се и видях, че двамата войници тичат след мен на прилична дистанция. Помислих си като кокошката: “Не бягам ли прекалено бързо!?”, нали все пак трябва да се подържа интригата. Бях добър атлет и се страхувах да не ги откажа твърде бързо. Наведох се и улових десния си крак, провлякох го няколко метра и затичах по-бавно. Те ме приближиха. Постепенно увеличих темпото и свих в горичката, под поделението, където познавах всеки храст. Изкачих се двадесетина метра по стръмната пътечка и се сниших в едни храсти. Тук можех да възпроизведа повечето от номерата на Рамбо. Те спряха долу и задъхани обсъждаха нещо.

-          Дай да се връщаме! – говореше този, с когото бях съборил сергията. – Не ми се влиза тук. Тоя не видя ли го, че нещо не е в ред.

     Другият, който се правеше на смел, също се отказа и поеха в обратна посока. Намерих една празна бутилка и им я изпратих. Тя профуча над главите им и се разби пред тях.

-          Аз нали, ти казах! – изломоти този, с когото бях съборил сергията и хукна панически. Другия го последва. След малко, продължиха ходом.

     Слязох от гората и тръгнах към моето любимо капанче.

     Бях страшно ожаднял и първата бира я употребих без прекъсване. Пиех третата, когато пристигна Петров с двете дами. Всички бяха много щастливи.

-          Зулум, страшен си, как ги изработи само!

-          Нищо особено. Удоволствието беше изцяло мое. Заповядайте! – направих жест към трите празни стола.

-          О-оо, не ми се стои тук! – снобееше Весела.

-          Защо? – поинтересувах се аз.

-          Тъпо е!

-          И на мен не ми се остава тук – обади се другата, за да не остане по-назад.

-          Къде предлагате да идем?

-          Знаем една чудесна, частна кръчма. Не е далеч.

-          Частна кръчма ли? Откога има такива?

-          От скоро. Съвсем нова е и много готина.

-          Звучи като кокоши трън в петата на комунизма.

-          В нашия град има и други такива кръчми.

-          Значи няколко кокоши тръна. Скоро комунизма, изобщо, няма да може да ходи.

-          Той и без това, отдавна не върви.

-          Да не би да искаш да кажеш, че е на легло.

-          Не в мавзолей е.

-          Хайде да спрем, да си говорим глупости! – прекъснах тъпата полемика. – Я кажете момичета, там ще ни сервират ли алкохол?

-          Ама, разбира се! Бармана и келнерите са приятели, пък и…

     Бързо допих бирата си и тръгнахме. Кръчмата се оказа наистина чудесна. Помещаваше се в мазето на една стара къща. Приличаше на възрожденска механа. По стените имаше жестоки стенописи с пиянски сюжети. Масите бяха тежки, дървени. Светлината, идваща от няколко декоративни фенера, бе точно, колкото е необходима и създаваше усещане за уют. Помещението не беше голямо и разделено на две части, във всяка от които, имаше по няколко маси. Седнахме на най-закътаната маса. До бара имаше пияно, зад което седеше магьосник-виртуоз и изпълняваше тихо и нежно стари рок-балади, изобщо не връзващи се с обстановката, но аз нямах нищо против.

     Изпихме по два джина, унесени в интелектуален разговор. Наистина бе много приятно, красиво и спокойно.

     Нямаше много посетители. Личеше си, че всичко е ново. Сигурно, местните още не знаеха, за това, прекрасно кътче. Един от клиентите, видимо пиян искаше да свири на пияно. /Защо винаги така се получава?/ Двамата келнери му се противопоставяха. Той направи жест на примирение, с който приспа бдителността им и ги хвърли върху близките маси. Изблъска пианиста и седна зад клавишите. Чу се нещо отвратително. Смътно долових познати акорди, но така интерпретирани, че на дали, някой бе в състояние да ги познае. Пристигна някакъв и го събори върху пианото.

-          Става страшно! – отбеляза Весела.

-          Искаш ли да се чукаш с мен? – обърнах се към другата.

-          Не! – отговори тя и се наду като нахлузен презерватив.

      Загасих си фаса върху ръката й. Тя изпищя, което нямаше особен приоритет, тъй като какафонията около пианото беше, вече, започнала.

     Станах и тъкмо се чудех на чия страна да се включа, при все че нямаше страни, а и нямаше значение, когато върху нашата маса се просна чуждо тяло и събори недопитите чаши. Сега вече се разярих. Улових косата му и го ударих. Той отлетя на някъде, но част от косата му остана в ръката ми. Подарих я на Весела и след секунди бях в центъра на бойните действия. Беше страшно интересно. Чувствах се като герой от електронна игра, в последното ниво. Накъдето и да се обърнех, раздавах удари. И въпреки проявените усилия, битката се разрастваше. Някой загаси осветлението и стана още по-интересно. Заболяха ме ръцете. Напипах един стол и го развъртях. Тежък, дървен стол. Не виждах, но предполагам никой не оставаше прав, след съприкосновение с този стол. Май, изобщо нямаше, вече прави. В миг осъзнах, че скоро ще дойдат органите. Ами да. Бе повече от ясно. Трябваше много бързо да се измъкнем, иначе ни се уреждаше среща с днешната двойка комендантски, на техен терен, което не вещаеше нищо добро. Тръгнах обратно в тъмнината. Ориентирах се, единствено по мижавата светлина, влизаща през пролуките на входната врата. Данданията беше затихнала. Настъпих някой. Той се опита да ме събори, теглейки ме за единия крак. Изритах го с другия и продължих.

     Спрях там, където, трябваше да е нашата маса.

-          Петров, тръгваме!

-          Добре – чух гласа му, сякаш идващ изпод земята.

     Усетих го да става и поехме към входната врата.

-          Никой няма да излиза! – обяви един от мъжете, които стояха пред нас.

     Сериозно?! Аз, пък си въобразявах, че можем да излезем, когато си поискаме. А, защо не? Изкачих трите стъпала и ударих наслука, но много силно. Чу се пронизителен вой. Напипах нечии коси и ги завъртях, заедно с притежателя им, изхвърлих го зад себе си. Получих незначителен удар, само колкото да се ориентирам и бързо сразих нападателя. Главата му се удари в стената. Стори ми се съвсем празна. Отворих вратата. Светлината сякаш ме удари. Приклекнах. Някой се опита да ме задържи. Изритах го силно под коляното и той се преви. Петров се промъкна край мен и скоро бяхме във ведрината на прекрасната лятна вечер.

-          Не натам! – спрях го аз и му направих жест, оказващ че трябва да заобиколим къщата. Той спря и се огледа. – По-бързо!

     Едва минахме зад ъгъла и пред къщата спряха две коли на Народната Милиция.

     Притаихме дъх. Огледах се. Беше още светло.

-          Не можем да тръгнем от тук. Един е верния път. Следвай ме!

     Засилих се и прескочих отсрещния стобор. Ефрейторът, макар и колебливо, ме последва. Прегазихме един двор, засят със зелки и се прехвърлихме през друга ограда. Паднахме в някаква стъклария /навярно за парник/ и се разнесе любимия ми звук. Някаква лелка ни разгледа внимателно, около минутка, преди да нададе истеричен крясък. Нямаше време да я успокояваме. Разлаеха се кучета. От някъде изникна пенсионер с кол в ръка. Той си мислеше че бягаме от него и се затича след нас, но когато спрях за миг и се обърнах, смени посоката. Прескочихме още една ограда и се озовахме на някаква непозната улица. Потичахме още малко. Видях светлините на “ЛУНА-ПАРК”-а и се ориентирах. Минахме ходом.

-          Ти си бил много откачен, бе! – задъхан изфъфли ефрейторът.

-          Я стига! Говориш като жена. И какво стана с нашите дами?

-          Предпочетоха да останат. Щели да се оправят.

-          Чудесно.

-          Я се спрете, бе! – извика този, с когото бях съборил сергията.

-          О, моите приятели! – казах отегчено, но все пак разперих дружелюбно ръце. Чувствах се твърде уморен.

     Петров се панира. Те си спомниха нещо, сбутаха се и се обърнаха обратно. Останах с впечатлението, че въобще не ни забелязаха. Продължихме.

-          Ама, наистина си много откачен – подхвана отново Петров.

-          Не, просто се стремя да полудявам всеки ден по малко, за да не полудея накрая окончателно.

-          Тц-тц-тц. И на това му казваш “малко”. Любопитен съм как изглеждаш, когато полудяваш по много.

-          Не знам. Никога не ми се е случвало.

-          Аз за всеки случай, никога вече, за нищо на света, не бих се показал с теб в този град.

-          Дори, ако ти предложа да те заведа на купон с десетина разсъблечени богини и няколко галона уиски.

     Ефрейторът се замисли, а аз се развеселявах все повече.

-          Няма как да ми направиш такова предложение. Май, пак не бих се навил.

-          А на мен ми се струва, че прекарахме много готино, тази вечер.

-          Може и така да ти се струва, но на мен ми е напълно достатъчно – пъхтеше той, докато изкачвахме баира.

     Ефрейтор Петров беше от два месеца в домакинска рота, защото късно си бе намерил връзки. Преди това, служил в Бозавия град като командир на DCL /десет цигани с лопати/. Беше много свястно момче.

     Вечерната проверка не бе започнала, въпреки че беше настъпил определения час. Ротата се бе събрала и очакваше наблюдаещия – старшина Пешев – абсолютен сладур, на който изобщо не му пукаше. Ако знаех, че той ще е наблюдаещ, нямаше да се прибера. Но и нямаше къде да отида.

     Бодко стоеше отстрани с добре омотана глава. Над превръзката блестяха подлите му очички, в които, кой знае защо, днес не бе попаднала малко киселина. Съвсем мъничко. Той ме погледна и усетих много злоба в погледа му. Това ме наведе на мисълта, че трябва да направя нещо за него, трябваше да го доразбия, докато бе още на земята. Бий падналия! Смачкай го, унищожи го! Изправи ли се, ще бъде още по-подъл, лош и десеторно по-силен.

     Измъкнах се тихо, използвайки обстоятелството, че цялата рота слушаше разказа на ефрейтор Петров за днешните събития. Зад спалното имаше една оголена тръба от паропровода. Откъснах едно парче стъклена вата и се покачих по гръмоотвода, за да избегна срещата с дневалния. Намерих в тъмното леглото на Бодко и поръсих обилно долния чаршаф с ватата. Оправих старателно леглото и скочих през прозореца.

-          Аз! – извиках, заставайки в строя, защото Пешев беше прочел името ми.

-          Кой се обади? Я да видя, кой се обади!

-          Аз! – излязох крачка напред.

-          Не може да бъде! – поизтрезня старшината. – Самият Золумски на вечерна проверка и при това трезвен. Марш в строя!

     Върнах се на мястото си. Вечерната проверка продължи.

-          Хайде да ходим, да пием бира! – предложи Йосиф. – Нашите са намерили един страхотен гараж. Новооткрит, частен, полулегален, с много бира. Сервират, докато има клиенти.

-          О-ооо! – не сдържах удивлението си.

-          Да, направо приказка. И не е далече. Идваш ли?

-          Не. Много съм скапан. Отивам да спя. Съжалявам.

-          Има за какво. Ако все пак решиш, намира се зад банята. Виж каква шеметна нощ е, какъв прекрасен дежурен и какъв чудесен наблюдаещ! – бяха последните му аргументи.

-          Наистина, съм много уморен.

-          Разбирам. Чух за днешните ти прояви.

-          Нищо особено. Потичах малко повече от необходимото. Не съм тичал толкова от новобранското обучение.

-          Е, добре, ние ще тръгваме.

-          Приятно поркане!

     Разсъблякох се и тежко паднах в леглото. Всъщност, не бях дотолкова уморен, че да откажа да пия бира, но не ми се пропускаха събитията, които предстояха в спалното. Ето че пристигна Бодко и започна да се съблича. Ама, как може да е толкова бавен. Ужас! Най-после се пъхна под завивките и… никаква реакция. Намести се удобно и като че ли заспа. Не ми се вярваше да е чак толкова безчувствен, че да не усеща счуканото на ситно стъкло, освен ако киселината не бе изгорила някой важен нерв и да е снижила до минимум чувствителността му. Глупости.

     Още размишлявах по случая, когато изпищя Петров, чието легло беше до това на Бодко. А той не пищеше, той беснееше. Какво да се прави стават грешки /както казал петелът, слизайки от камилата/. Особено, когато в спалното има четири редици с по 24 легла всяка. Можех да сложа ватата, дори, в своето легло.

     Ефрейторът скочи.

-          Олеле! Ще убия този гаден помак. Ще го очистя.

     От няколко легла станаха и го хванаха, питайки, какво се е случило.

-          Ох! Сложил ми е стъклен памук в леглото… Заради теб! – обърна се Петров към мен, тъй като и аз бях станал.

-          От къде накъде, заради мен? – попитах, едва сдържайки смеха си.

-          Объркал е леглата, тъпото копеле… Ох! И вместо в твоето, го е сложил в моето. Ох! – отново се сгърчи ефрейторът. Сега ми просветна.

-          О-оо! Представяш ли си да го бе сложил в моето легло? – размечтах се аз.

-          Онзи! Ставай, ей шибаняк! Не ми се прави на заспал!

     Петров изрита пружината му отдолу. Бодко се размърда. Ефрейторът го улови за ръката и измъкна от леглото.

-          Хващай завивките ми и ги изтръскай! Бързо! Новобранец мръсен!

-          Ама аз… Спи ми се.

-          Какво??? – Петров изпълни с удар стомахът му. – Хващай бързо завивките!

     Отвред се чуха одобрителни гласове. Бодко недоумяваше, как може, към него да не проявяват съчувствие. Такъв бе животът. Той направо беше ужасен. Хвана чаршафите и отиде до близкия прозорец.

-          И тръскай внимателно! Не дай си боже да намеря стъкълце в тях.

     Петров си взе кърпа и тръгна към умивалника. Бодко свърши, хвърли топката чаршафи в леглото на ефрейтора и си легна. След миг Петров се появи, малко по-бесен от преди.

-          О, гадино, ти си легна! А кой ще ми оправи леглото?

-          Може ли аз? – предложих услугите си, без да се помръдна.

-          Всички да си лягат! – показа се старшина Пешев на вратата и загаси лампите. Последваха обичайните възгласи. Миг тишина и вратата се затвори.

-          Ставай, бе мършо! – Петров отново го измъкна от леглото. – За три броя да си ми оправил леглото! Едно… – Последва удар. – Две… – Втори удар. – Три! – Последваха много удари.

     Станаха и други и започнаха да млатят Бодко под червената светлина на дежурното осветление. Не се намесих.

     Обърнах се на другата страна, но не успях да заспя. В главата ми зазвучаха акордите, които изсвири пияния, преди да го убедят окончателно, че мястото му не е зад пияното. В тях имаше нещо наистина познато. Твърде познато. Ами да, разбира се. Той свиреше “Велик е нашия войник”. Хрумна ми някакъв нов текст на тази песен. Нещо такова: Че скапахме се вече ний, във вените пулсира чай, не ми се спи, не ми се пий, а все не идва този край. Това, пък ме подсети, че не бях, чак да не ми се пий. Забравих за текста, пиеше ми се бира. Спомних си за тазвечерното предложение на Йоско. Колко жалко, че бях се разсъблякъл, ако не бях, щях да стана и да тръгна. Мързеше ме да се обличам. Никога преди не ми се бе случвало да ме мързи, да отида да пия. Не ми се спеше никак и наистина, ми се пиеше бира.

     На редник Бодков  беше поставена задача да изчисли площта на спалното, като измери необходимите му параметри с кибритена клечка.

     На сутрешния развод се състоя извънредно шоу. Вместо обичайния увод “Деянията на Золумски”, Овена изкара пред строя Петров и още трима и ги наказа с по пет денонощия за малтретиране на свой другар. След последвалите възражения се проведе кратко следствие. Пред строя бе изваден и редник Бодков с подгизнала от сълзи и доста мърлява превръзка. Той упорито отказваше да е поставял стъклена вата в леглото на Петров.

-          Золумски! – едва сега си спомни за мен Овена. – Да не би ти да си я поставил? – Не че бе уловил връзката, а защото, аз бях задължителния заподозрян, каквото и да се случи в домакинска рота.

-          Аз!?

-          Той през цялото време беше с мен, другарю майор – намеси се ефрейтор Петров. – След наряда почиствахме зад спалното, после вечеряхме и тренирахме в залата.

-          Хайде, хайде! Чак пък толкоз. Не може Золумски да не е цокнал някоя и друга биричка или нещо по-твърдо.

-          Беше съвършено трезвен на вечерна проверка, другарю майор – обади се Пешев.

-          Брей! – удиви се ротния и за миг забрави, защо част от войниците стоят отпред, а другите в строя.

     Мерака се опомни пръв и като свидетели бяха призовани дневалните. Те уверено заявиха, че само редник Бодков е влизал, вчера, в спалното, след като новия наряд е отишъл на развод. Следствието установи, че злодеянието, станало причина за нощните изстъпления е извършено от самия потърпевш. Веднага го удостоиха с пет денонощия арест, като Овена вметна, че извършеното е подсъдно и Бодков леко се отървал, защото вече е пострадал. Значи би трябвало да ми благодари. Вместо това се разплака.

      След развода другите бяха изпратени на работа, а аз при заместник-командира по политическата част. Той започна, както обикновено – мазно и дружелюбно, доброжелателно, после се възмущаваше, а след това заплашваше. Завърши с прозрението, че поставянето на киселина във войнишко шкафче е престъпление срещу социалистическата ни родина и ме изхвърли.

     Явих се и при Змийския поглед /по негова молба/. Дадох устни показания за случилото се, а после и писмени /за граждани с увреден слух/. След това се срещнах с още няколко офицера, включително и с полковник Маринов. Получих усещането, че тази нощ, тези от щаба, не са спали за да се запишат за среща с мен. Напуснах щаба триумфиращо. Пред ротата научих, че Бодко са го изпратили на бригада в бирената. Приех го като възмездие. Слязох до “ТНТМ”-то и изпих три бири. Върнах се за обяд. На следобедния развод ме изпратиха да почивам и да се готвя за новия наряд.

.......

 

                                          


2005-08-19

Питай знаещите

Специалистите в областта на писане, издаване и продаване на книги, ще отговорят на вашите въпроси

Абонамент

(скоро)

Сбъдни мечтата си, издай своя книга! Мечта за книга"(http://dreambook.bg)