БУКВИТЕ - САЙТЪТ ЗА НОВА БЪЛГАРСКА ЛИТЕРАТУРА


Хапчета

Кирил Петков Влахов (декадента)

Раздел: ФАНТАСТИКА и Фентъзи  Цикъл: Аз, ученикът

Хапчета. Точно така, хапчета! Те бяха причината за всичко, колкото и невероятно да звучи. Цялата тази аномалия, която разтърси целия свят и вероятно щеше да го срине със земята, бе причинена от хапчета. Това което четете в момента изобщо нямаше да съществува, ако историята не беше леко поотшумяла и не бе започнала да се превръща в мит... Но май ще е най-добре да започна отначало. Или по-скоро от момента, в който и самият аз се замесих в тази история. Ще разказвам малко по-подробно, за да ви стане ясно всичко, пък и защото ми плащат по пет стотинки на дума за тези мемоари... Всъщност, всичко започна в четвъртък. Изобщо не ми се ходеше на училище и затова отидох при Митьо. Но забравям, че на вас това име сигурно не ви говори нищо. Митьо Далаверата беше най-известният в училището. Ако искаш извинителна бележка или фалшива лична карта, или каквото и да е фалшиво, което трябва да мине за по-истинско от истинското – отиваш при Митьо. Така направих и аз. И понеже с него бяхме приятели (или пък други цели е гонил, кой го знае), вместо да ме попита направо – За коя дата?, той отвърна: – Я ги зарежи тия бележки! Ще си вземеш колко – две-три, десет; но все някога ще свършат и ще трябва да идеш. Вече има и по-перманентен вариант. И днес ти си най-големия късметлия. Ето, дръж! ... 30 лева. Огледах мъничкото хапче от всички страни, стиснах го леко между палеца и показалеца си. После погледнах и Митьо – стоеше в любимата си поза: леко приклекнал, сякаш всеки момент е готов да ти се хвърли и да те пребие от бой ако се опиташ да го преметнеш. Усмихваше се ехидно. Погледах отново в разтворената си длан. Най-обикновено хапче! Обърках се. Митьо знаеше, че не употребявам такива неща – никога не би ми предложил наркотик; особено пък толкова силен (явно беше силен, щом едно хапче струваше 30 лева). Обърка ме също така странната дума, която използва той – „перманентен”. Започнах да ровя в паметта си за следи от тази дума. След минута ми хрумна, че коренът ù вероятно е permanent – постоянен. Постоянно, дълготрайно. Не, определено не ми помагаше. Откога Митьо бе започнал да употребява такива думи. – Е, какво чакаш! – подсети ме с прочутата си галантност той. – Взимаш или не! Всъщност, когато събеседникът ми изговаря прочутата си фраза, той я казва с такъв тон, сякаш е не въпрос, а заповед. В очите му бе изписано – „човече, изобщо не ми дреме дали ще го купиш, не си ми притрябвал, но понеже се водим приятели ще изтрая още малко колебание”. Аз обаче не съм от онези които захапват всичко направо (макар и да знаех, че когато на Митьо спешно му трябваха пари, той не завишаваше цените и не се опитваше да ти пробута нещо – той просто си ги взимаше!). Не помръднах, а само го погледнах въпросително. – Е, добре. Вземи го. Довечера с една чаша вода. Това е от по-леките – 20 страници. Утре ще ми платиш. – поясни той бързо, после се обърна и, без да каже и дума, запраши нанякъде. А аз се насочих към къщи. Нямаше смисъл да го гоня. Една от другите особености на Митьо беше, че говори кратко, точно и категорично. Изобщо не обичаше излишните приказки. Това безспорно бе плюс за неговата „професия” и в повечето случаи бе полезно и за нас – клиентите му, но този вторник аз открих и другата страна. Понякога е неясен. По пътя доста се чудих за какво става въпрос, но понеже нищо не измислих, просто се отказах. Реших да направя точно каквото ми каза, пък после да му мисля. Прибрах се, изпих хапчето, изгледах два-три филма, като през цялото време чаках някакъв ефект. И тъй като не знаех точно какво чакам, просто се наместих по-хубаво и заспах. Събудих се в 10 часа със значително, целокупно главоболие. Излъгал ме бе. Или не? Трудно ми беше да преценя, като не знаех какво да очаквам. Е, както и да е, си казах, с лежане уроците няма да се научат, ами дай да ставам. Биоложката ни има две качества – едно положително и едно отрицателно. Положителното ù е, че винаги предупреждава за умопомрачителните контролни две седмици преди уречения ден. А лошото – че винаги избира седмици, в които имаме толкова много за учене, че ни е само до биология. Казват че училището ни учи да гледаме напред в бъдещето и да правим планове, но на мен винаги ми е било чудно как им е хрумнало това, когато ние всички до един мислим ден за ден. Може и 10 седмици преди това да ни каже ¬– кел файда, нали и без това ще учим последния. Както и да е, понеже докато се оправя, наям, събудя, поровя из нета, изслушам няколко песни, сваля тук там по нещо ново (какво, нали и това трябва все пак да се прави) стана 12.30, а аз имах не само по биология (биоложката също така не се интересува, че в същия този ден може да имаме два-три сериозни предмета), а и по химия и литература, просто преминах в моето свръх-състояние. Моето свръх-състояние се задейства когато осъзнавам, че имам да правя няколко неща, които поотделно биха ми отнели часове, наведнъж и то за по-малко от час. За нещастие прекият резултат от това ми състояние абсолютно винаги е един и същ – не свършвам нищо. Нямах никакво основание да смятам, че този път резултатът ще бъде различен, но все пак нямах друг избор. Така че започнах да преписвам начисто плана по литература, докато чета уроците по биология и слушам релаксата... След като правех всичко това в продължение на 30 минути и главата ми започна да дава заето както обикновено, реших да спра. Оставаше ми химията. Часовникът иззвъня. Показваше 13.05, което означаваше, че вече е станало един без пет (установих, че тъй като винаги закъснявам, ако наглася часовника си напред и закъснея според него – напрактика ще съм на спирката точно навреме). И понеже миналия път химичката изрично ни предупреди, че ще изпитва на едно много неприятно материалче, озаглавено Мастни амини, а аз имах точно 15 секунди да ги науча, направих обичайното в такива случаи... Нали знаете как гангстерите по филмите броят парите – прокарват пръст през банкнотите и по някакъв неведом начин установяват колко точно са. Е, нещо подобно направих и с химията – прокарах страниците на ветрило, така че всяка да мине пред очите ми точно за секунда. 15 секунди – 15 пълни страници с уравнения, химични, физични свойства и закони. После излязох и успях да хвана тролея на косъм... Денят беше от онези, които ние от математическата паралелка наричаме: изпълнен с неблагоприятни вероятности. С други думи – нямаше предмет, по който да не ме изпитват. Дали защото беше петък 13 май или защото на учителите изведнъж им се доизпитва точно 13 номер, причината така и не ми стана ясна. Но най-озадачителното беше, че по всичко, по което ме изпитаха този паметен ден имах 6 (както и на контролната, която ми върнаха другата седмица с едно голямо Браво! Продължавай все така!). Всичко това, разбира се, бе меко казано озадачаващо и аз напълно озадачен се насочих към градинката пред училище, разбира се, с трийсетте лева в джоба – можех да си забравя бележника, но парите за Митьо – никога. Далаверата ме чакаше, изтегнал се на пейката. Без много трудности разпознах поза 3 – „нали ти казах!”, с усмивка от тип иронични – „е, кажи ся кой е най-големия!”. Внимателно се приближих и измъкнах физиономията от поредицата кретенски – „Нещо стана, ама не знам какво. Обясни!” И Митьо, след като доста обиграно смени географското положение на трите банкноти по 10 лв от ръката ми в джоба си, най-после ме просветли. – Виждам, че е подействало. И това, драги, [драги? какво му става на този човек?] е само началото. Засега само стимулират запомнянето, тоест още трябва да се извършва някаква работа от страна на приемателя. Скоро ще ги подобрят – след не повече от година ще лапаш по едно хапче, на което пише „история 1-12 клас” и ще си готов... или пък „теми за кандидатстуденстски изпит”... Картинката вече взе да ми се избистря и понеже знаех, че Митьо никога не би издал информатор или снабдител не толкова от морални съображения колкото от чисто прагматични [прагматични? какво ми става?] , попитах само: – Колко трайно е наученото? – Няма да те лъжа – не знам точно. Още са слаби – ден, седмица, две... но зависи от човека и от податливостта му, твърде е субективно. . . И още не бях се съвзел от думата, която използва Митьо, когато ме заля със следващото: – . . . Тези тук само стимулират премоторната зона в челните дялове. . . Той продължаваше да говори, но думите му не достигаха до мен, защото бях твърде зает да го зяпам като катаджия редовен шофьор. Измъченият ми мозък се опитваше да схване няколко логически вериги: Митьо – „премоторна зона” Митьо – професор Митьо – знае нещо различно от хакерски истории, софтуер и хардуер... Обяснаваше ми около 10 минути, което бе повече от феноменално за автора на култовия диалог (с мен впрочем): – Ало? – Утре. Шест. Колоната. – О, Митьо ти ли си бре... Е, точно утре ли намери, аз... – ти-ти-тиит... Чат-пат до матираното ми съзнание достигаха откъслечни фрази: – ... на експлицитната памет... части от теменната кора... където става обработката на пространствена перцепция... базалните ганглии и малкия мозък.... Говореше ми за синапси, за белтъчни вериги, за увеличаване на краткострочната памет... Първо помислих че се шегува – той имаше този навик, но след като послушах малко уверения му глас и като установих, че освен напълно непонятно за мен, всичко което говори е и свързано доколкото мога да преценя. Разбира се, ясно беше, че за да знае всичко това, той също е пил такова хапче, но като знаех каква му е податливостта към научаване на нещо смислено... За пример, повтарях му първия куплет на „Борбата е безмилостно жестока” на Вапцаров (по който няма да изпусна възможността да ви зарибявам:) Борбата е безмилостно жестока. Борбата, както казват, е епична. Аз паднах. Друг ще ме смени и толкоз! Какво тук значи някаква си личност?! най-малко петдесет пъти в голямото преди един негов час по литература. Накрая каза, че го е запомнил. Писаха му двойка! И понеже най-малкия срок на действие на хапчетата бе ден, запитах: – Не ти ли излиза малко скъпичко всеки ден да взимаш по едно хапче, за да научиш същата скучна и хипер неясна реч, която вероятно никой не разбира? – Не. Това беше типичен митьовски отговор. Но после се усмихна и ми каза доверително: – Ха-ха, не. Аз съм с едно от трайните. Но са доста по-скъпи. Хилядарка парчето. Бях доста заинтересуван, но не попитах, защото нямаше смисъл. Ако трябваше да знам, той щеше да ми каже, ако ли пък не – нямаше как да го накарам. Не ми каза. Макар и да се водехме приятели, още ми нямаше доверие. Поговорихме още малко за незначителни неща и се уговорихме да се срещнем на другия ден и да обсъдим положението. Тази нощ не мигнах. Въртях се и мислех трескаво. Това беше твърде голямо за да го изпусна. Но той сигурно вече си имаше десетки натискащи се за помощници, пък да не говорим за хилядите, които още не знаеха, но скоро щяха да научат. Все щяха да се намерят стотина по-добри от мен. Още повече, че тук за ум не можеше да се говори – едно хапче и разликите между нас изчезваха... Е, не съвсем, при зубарите щеше да е най-добре – те щяха да помнят седмици, може би дори месец... макар че той каза податливост. Каква податливост? Ех, тази мъгливост… [Е, не, ако почна вече и в рими да мисля и ще се гръмна] Какво по дяволите значеше това? Все едно, трябваше да се добера до него... Бяхме приятели. Излизахме заедно с компанията. Пиехме бира и ръсехме глупости през по-голямото време, а през останалото... пак пиехме бира и ръсехме още глупости. Но едно е да делиш с приятел никому ненужното ти време, друго е да споделиш бизнеса, който е толкова доходоносен, че сравнението му със златна мина е много унизително за него. „В бизнеса няма приятели. Там има само интереси” – тази пък щуротия откъде ми хрумна. Както и да е, трябваше да го примамя с нещо, да го накарам да види полезен помощник в мен... и то утре. Какво притежавах, което другите да нямат? Помислих си за въображението си, след това за верността и лоялността и честността... след това за картофи и печено пиле... после за светлото ми бъдеще. Усмихнах се на една картинка – Аз и стотина книги пълни догоре със стихове около мен, които вече са в главата ми. Можех да имам всичко... Човек – компютър... Хората най-после щяха да решат проблема със знанието и образованието. Ами какво ще последва? Последната ми мисъл преди мекият черен плащ на съня да обгърне умореното ми съзнание беше „Цялата пица ли изядох или ще имам и за утре?” Оказа се, че от притеснение и усилени мисли съм забравил да си сложа последното парче пица, така че имах за другия ден. Лапнах я набързо и излязох. Срещата беше в 10 на чешмичката. Погледнах притеснено часовника си. – 11.30. Дали не бях подранил твърде много? Почаках малко. Предположението ми беше опровергано от самия Митьо, който се носеше насам с небрежна походка (от клас чистосъвестни, тип извинителни – „не съм виновен, че закъснях, зает човек съм все пак”). – Искаш ли цигара? – каза той без ни най-малък опит да оправдае закъснението си и ми подаде чисто нова кутия бял Средец. – Не, благодаря. – знаех, че не би ми предложил, ако не знаеше, че не пуша. Не се притеснявах, че ще обидя безкористната му постъпка, понеже очевидно беше измуфтил цялата кутия от Симо, както ясно се виждаше от изписаното с огромен щрифт с маркер пояснение: на гърба ù. Находчиво, но за жалост безсмислено занимание. Далаверата не муфтеше нито за първи, нито за последен път цигари от Симо, пък и не само от него, а освен това подобни надписи само го развеселяваха. – Е? – подде той, след като дръпна съсредоточено. – Не знам как си се добрал до тези хапчета, но те са цяла златна мина. Не че имаш нужда от мен да ти го казвам... Та се чудех, ще може ли... – Да. – ...да ти стана помощник... Какво? Откъде знаеш... Уплашеният ми поглед го принуди да ме успокои. – Спокойно, не чета мисли. То не че е толкова трудно да се досети човек накъде биеш... А и освен това ми трябваш точно ти. Тук очите ми се събраха в една точка и това бе единствената причина да не извикам – Квооооо! – За помощници мога да си взема десетки хора. Не се оплаквам от липса на доброволци... разликата между теб и които впрочем, се изпарява щом гаврътнете по едно хапче [Тук си припомних снощните си мисли и отбелязах, че до голяма степен познавам начина му на мислене], но... Виж, как да ти обясня? Смътно усещам, че това е по-голямо отколкото мога да си представя. Последствията са твърде мащабни за да ги обхвана, а чувствам че това ще е съществено. Ти... ти имаш по-широко съзнание и затова си ми необходим. Назначавам те за мой съветник. Докарах една неразбираща, благодарствена усмивка. Между другото, мисля че вече е време да осветля ваши милости по повод на тези класове, типове и видове усмивки, пози и други глупости. Обяснението е просто – почти всички участвахме в един курс по актьорско майсторство и това бе нещо като тренировка за него, домашна работа, ако щете... – ... Пари, разбира се, няма да получаваш... Значи така, „широко съзнание”, а... И нито дума за лоялността, честността и верността ми! Сега ще му кажа аз! – Извинявай, би ли повторил... – но усещайки, че с повишването на тона се понижаваха и шансовете ми да се задържа на този пост, добавих – ... нещо се бях отплеснал... – Казах, че заплатата ти ще е в натура, тоест хапчета. И между другото не си позволявай за в бъдеще да бъдеш толкова разсеян, съветнико. Ще те водя навсякъде със себе си и искам да запомниш всяка дума която се изрича, а през останалото време да се опиташ да предвидиш оптималния вариант.... – Извинявай, че те прекъсвам, но може ли една молба? – Думай. – Би ли запазил този език за чужденците. Тук сме си свои, нали? – Ха, ха. Да, извинявай. Ама така е – голямо знание, голямо нещо... – намигна ми той, докато вадеше една кутия синьо Виктори с надпис: – Бтл*, ето, дръж! – каза той докато бъркаше в кутията – Тези са от перманентните... ха, ха, така де от трайните. Огледах внимателно хапчето – незначително, прозрачно фасулченце. Кой би повярвал, че това миниатюрно хапченце ще промени света! – Ами най-малкото всеки, който получеше пет шестици за един ден без да е учил грам. За момент ми се стори, че вътрешността му се замъгли. Безспорно, дължеше се не на някаква магия, а на гурелите по очите ми, които нямах време да избърша от бързане за тролея (макар и часовникът ми вече да е 15 мин. напред) Вече започнах да разбирам колко проблеми криеше това гениално изобретение на ума человечески. Изобщо не грешеше Митьо като ме наемаше, но се боях, че нямаше да съм достатъчен – на него му трябваше направо социолог! – Сега, предполагам няма да ходим на училище? – зададох аз риторичен въпрос поглеждайки часовника си. Беше станало един часа. (Самата мисъл, че е събота и ние трябва да отучваме срядата, в която поставихме световен рекорд по 3 сигнала за бомби в един ден и влязохме в световната история влияеше до голяма степен на тона ми, който беше станал умолителен) – Какво би направил ако имаш две възможности: първата е да седиш и да слушаш как едни учители, изживяващи последните си дни на величие, ти дрънкат глупости за неща, които не те интересуват, или би водил почти-едва-ли-не екзистенциални въпроси за битието в компанията на пет 2.5 литрови бутилки пиринско... – Да тръгваме... – не се поколебах аз, понеже макар и да не съм християнин, ува- жавам правото на избор. – Там ще зарибяваме още мои съветници... – и продължи, намигайки ми – Тъкмо ще усетиш какво става като пиеш перманентно по едно „перманентно” с бира... Той се усмихна на тъпата си шега, а после станахме и поехме към острова с походки клас – непукистки, тип – правете път на най-големите, вид – „Е, ся им разказахме играта на тия даскали!” Петте бутилки пиринско наистина бяха там, но там бяха също и десетина зажаднели за нея, тъй че на практика не ми се падна повече от половин литър. Компанията си беше все същата – Владо, Симо, Мария, Елена, Надежда, Дебелия, Слабия, Умния, Охаша (не е японско, алкохолно е) и Мислителя. На тази сбирка се казаха много умни неща, анализираха се, обсъдиха се и се взеха много важни решения, касаещи Бъдещето на Човечеството, за които ей сега вие НЯМА да бъдете осведомени, защото не ги чух. Всъщност, последният ми спомен от тази вечер беше как Митьо използва ораторската си сила да привлече Надя и Мислителя като помощник-съветници и по някаква случайност (??!!) датираше от мига, в който глътнах въпросното хапче с чаша бира. Това мое действие беше последвано от двайсетте най-истински секунди във моя живот, в които се докоснах до същността на битието и за първи път в историята видях практическото доказателство на будистките учения – а именно, че светът всъщност е илюзия: Първо денят се смени с нощ. После наблюдавах с учудване как хората се превръщат в бегли свои подобия, после в сенки, за да се слеят накрая с тъмнината; станах свидетел на бавното изпаряване на близкото дърво и на чудодейното потъване на всичко в синьо, след това зелено, червено и жълто море. След това мракът ме погълна. На тази сбирка, както разбрах по-късно, бяхме пожънали успех. А и аз не загубих много като не чух поредния от пословичните му лафове: Надежда, ти си нашата последна надежда... Иначе аргументите на Митьо се бяха оказали несъкрушими – дълг към обществото (което за нас представляваха всички ученици), слава, известност, благодарността в очите на съучениците и яростта в тези на учителите... все такива приятни нещица. Разбира се, най-голямо въздействие им бях оказал аз със странната си ухилена физиономия изразяваща пълно блаженство (не казвам, че се гордея със случилото се). За това и се навиха – не заради парите, те бяха прочути с пълното си безразличие към тези листчета, а заради въздействието, което вероятно и те искаха да почувстват. Аз самият се събудих на другата сутрин напълно бодър и жизнен, което приспа донякъде съмнението на нашите, че съм се върнал пиян като дърво и говореше доста добре за бъдещото разпространение на тези хапчета. Причината за този феномен се криеше в самите съставки на хапчетата – и то само на перманентните – бяха на основата на антихистамините и някои антибиотици, другите съставки (знам ги всички и мога да ви ги кажа, защото няма опастност) ще премълча понеже няма да ви помогнат. Ако толкова се интересувате, можете да си купите книгата – „Съставките на хапчетата, които разтърсиха света”, която предостои да излезе идния месец. Накратко, предполагам сте чели листовките на въпросните антихистамини и някои антибиотици, в които пише да не се приемат с алкохол – това е заради охаш групите, които си взаимодействат там с едни други атоми на хапчето и така напрактика засилват действието на алкохола. А що се отнася до бодрия вид на другата сутрин – работата е в самата същност на действие на хапчетата. Те – както Митьо ми обясни, открил идеален начин да използва любимата си аналогия – дирекно записваха информация на харда ни. За да се усвои и използва тя обаче (невронните връзки, които са изникнали ей така – от никъде, бяха все още неизползвани и затова незабележими от съзнанието, което просто щеше да ги пропусне), бе необходимо да се променят общите настройки... след което, както е известно на всички, следва рестарт. Тъкмо поради това, всички хапчета с вложена в тях информация, носеха общото кодово име „F 13”. И така, благодарение на мен нашата скромна група се сдоби с още двама члена – Надя – виден социолог и Мислителя – мисля че не се нуждае от пояснение. Станахме четирима. Засега стигаше. Оставаше ни само да си вземем седмица-две почивка, да се оттеглим на някое отдалечено от светската суета и шум място (и най-вече от ДО БОЛКА ПИСНАЛОТО НИ УЧИЛИЩЕ, барабар с учителите). Имахме вече едно такова в предвид. Но първо трябваше да се погрижим за оценките си. Митьо си сложи щедрата усмивка и разтвори кесията си с хапчета... Биология.... – Е, има ли желаещи или да посочвам? ... Хм, Димитре, я-а ти реши да ни удостоиш с присъствието си. Привижда ли ми се или ти наистина вдигаш ръка? – Искам да си поправя тройката. – На какво да те изпитам бе, душичке. Какво си научил? – Ами... питайте каквото искате... учил съм всичко. Химия... – Това са задачите, има и листчета. Е, желаещи... – Аз. Може ли на листче? – Я, Иво, ще поправяш, а? Ами добре... История... – ...И с това завършва междусъюзническата война, позната като втората национална катастрофа... Надежда! Не спря да говориш, не съм го очаквала от теб. Май много ти се ще да ни разкажеш следващия урок за Първата световна война... с оценка. – Ми... може ли? Физика... – Всичко е предадено. Започва преговора. Който има да поправя оценка – да става. – 13 номер... за колко може да се бори? – Хм... 5, 3, 6, 6, 4... Оформяш се за пет. Но ако искаш да те мъча може и за шест. – Искам, искам... – Но ще е на целия материал, да знаеш. – Няма проблеми. Добре съм научил... География... – ... а не мога ли за шест? – Ами не. Трябва да станеш на всички държави. – Нямате ядове. – Характеризирай ми стопанството на... Индонезия. – Селското стопанство е основен отрасъл в страната. В него е заето над половината от трудоспособното население. Главният подотрасъл е растениевъд-ството. До 1982 г. Индонезия е най-големият вносител на ориз в света... Литература... – За да си поправиш оценките трябва да напишеш ЛИС и ЕСЕ... – Става. – ... в час. – Още утре може ли? Английски... Немски... Етика... Информатика... Математика... Едно хапче, бегъл поглед на уроците и... хайде 6. Всеки се бореше за колкото му душа иска. Съгласихме се обаче, че най-добре ще е да си хванем стипендията – не се знае кога ще ти притрябват пари. Математика? – А какво ще правим с математиката? – Знаеш ли от кой сборник дава задачи? – Да. – Отзад на сборника има ли решения? – Да. – Е? Не повече от седмица ни отне да си оправим оценките за целия първи срок и... беше време да „се разболеем”. А ние с Мислителя и Надя трябваше да си заработим парите... Тишина и покой. Девствена и чиста природа. Въздухът е напоен с уханието на бор. Слънцето се скрива зад планината, обагряйки всичко в алената си светлина. Приказно. Но ето, уморените птички заспиват и идва времето на нощните животни: вълците вият, прилепите излизат от леговищата си, бухалите смущават тишината с грозните си гласове... Като хищник, гората настръхва и показва ноктите си. Студът реже, вятърът изпълва въздуха с ужасните си стенания. Безстрастната луна едва пробива облаците и осветява всичко в бледа, мъртвешка светлина... Хижата е сгушена на един склон, между дърветата. Камината бумти. Наоколо се търкалят разтворени, намачкани, подчертавани, непрочетени и драс- кани книги, празни бутилки и мръсни чаши, пакетчета солети, чипс, жалки останки от картофи, едно самотно резенче краставица, спасено от сходния му с килима цвят и благоприятното разположение (на една бръчка до креслото), безброй трохи и тук-таме по някоя люспа от пуканка. Разпилени дискове на Систем, Мъдвайн, Папароуч, Тежко техно, Апокалиптика, БТР. Сидиплейър. Две малки колонки, захранващи се от композиция от шест батерии по волт и половина, затиснати с дървета и книги. И ние, разбира се – Митьо, Надя, Иво и аз, усилено анализиращи и обмислящи бъдещите си действия и съдбата на света, училището и всичко останало... – Хааа, имам! Тегли ти сега 21 карти! – Ха, ха. – Хе-хе, няма повече седмици, всичките са отдолу. – ...Пет, шест, седем... Ех, три седмици ша ги теглиш тия седмици... дванайсе... Тази тъй трудна и поучителна игра се нарича „лудия седмак”. Правилата са следните – на всеки играч се раздават по пет карти. От тестето се обръща една, върху която всеки слага своя карта, еднаква или по цвят, или по стойност. Десетката обръща реда, асото прескача един играч, с валето сменяш боята, а със седмицата... играчът след теб тегли 3 карти, освен ако самият няма седмица, което прехвърля на следващия 6 карти и така. Печели този, който остане без карти. Ние обаче, не я играем така. Пред нас лежеше една значителна купчина от пет тестета, в ръцете си всеки държеше по двайсетина карти, а общия брой на седмиците беше към петдесет... – Обръщам реда... – Ха, хаа, Иво, сега ще си изпатиш... – Та значи се разбрахме – в началото само на доверени хора и то на горе-долу добри ученици, никакви тъпаци колкото и да са богати. Надя, що не теглиш 3 карти? – Да, трябва да се стремим големите да научат колкото се може по-късно...А-а, не си познал! Митьо, ти си! – Не и днеска обаче... – Започваме от осмите класове, за да ги зарибим... пък и ако нещо, да се оправим с тях... да не изтича инфо. – ... после ще минем и на Езиковата, там може да има и зубари, но има и точни... – Селското, Текстила и Химията са табу, нали? – Сменям на пика... Много ясно. Най-много на Икономиката и някои от Механото. – К’ва пика, я на купа да поиграем... А анкетите? Кога и кой? – Иво, я да те прескочим... Вие с Надя сте по анкетите, защото имате опит с тези неща. – Нп*. Ето ви. Теглете ся! – Аз предлагам Иво да е по сигурността. Аз няма да тегла... – Аз също... Прието? Единодушно! Добре. Аз тогава съм главно по разпростране-нието. А сега да поговорим за другото... „Другото” за Митьо, както се досещате, беше социологическата страна на въпроса. Изказахме много смели мнения, хипотези и теории, които няма никога да разберете, понеже макар и да бяхме „изяли” стотина книги по социология, глобална икономика, психология, педагогика, включително и „Фабрика за абсолют” на Чапек (просто беше в хижата и си рекохме – Защо да не ù отделим минутка и на нея?) нито едно от които не се доближи и грам до това, което се случи в последствие. Ако Митьо знаеше това тогава, вероятно щяхме да бъдем изритани много набързо от постовете си, но за щастие (или не?) той нямаше хапчета за пророкуване. Прекарахме вечерта в трескави мисли за бъдещето на образователната система, успеха на дръзновеното ни занимание, промените които чакат всички и най-вече учителите и нас включително... На следващия ден единствената промяна в хижата бяха допълнителните празни шишета, чаши, огризки, трохи и едно доста неприятно парче домат, което се беше разпльокнално доста безсрамно на килима. Този ден говореше само Митьо. Сподели всичко (??) което знаеше за новите хапчета, които скоро щяха да се появят тепърва и от него разбрахме: Наистина щеше да има по-силни „перманентни”, които да съдържат повече от страница ръкописен текст, като формата се запазваше, но тяхното „замайващо” действие се премахваше (за да се пренесе на нов вид специализирани хапчета, които да заместят тежките видове наркотик, предположих, но Митьо беше непроницаем). Останала му беше само първата пратка от такива, с която за момента щеше да се ползва предимно Мислителя, решил да поеме освен сигурността – както на групата и делото, така и на самия Митьо – и ролята на Наблюдател, за да се пестят хапчета. Далаверата ни каза, че всеки от нас ще бъде такъв, но е по-добре да се редуваме. До появата на последните F 13-ки щеше да има три вида темпорарни*: От седмица до месец – 100 лева Няколко месеца, до година – 600 лева От 24 до 52 часа – 50 лв – специална тарифа за студенти и ученици на изпит Разбира се, цените бяха за хапчета с капацитет 50 страници или два часа непрекъснато слушане. Подобно на номера с фонокартите, за повече листове цената бе по-изгодна. 100 листа – 180% 200 листа – 360% Засега разполагахме само с добрите стари темпорарни от по 10 листа за ден–седмица, както и една цигарена кутия перманентни, които така и не разбрах какви са всъщност и какво правят. Още от споменаването на специалните тарифи веднага усетих, че доста – да не кажа всички – студенти ще се възползват, ще вземат дипломите си ей така и после ще станат зависими от нас когато си намерят работа, за да не ги изхвърлят и ... може и да не продадем толкова охотно F 13-ките. Това беше нечестно. Прочетох същите мисли и в очите на другите. Никой не каза нищо. Цената на F 13-ките определихме като супер голяма, от порядъка на трицифрени, четирицифрени числа. Единствените такива бяха онези, които Митьо ревниво пазеше в кутията с едноименния надпис и които за жалост бяха нагласени на специалните два листа с обяснението на действието и същността на хапчетата. И те струваха 1000 лева парчето. Как Митьо бе намерил такава голяма сума и как изобщо хлапе като него се беше добрало до такова нещо още не ми беше ясно, но – дали от тактичност или от смътен страх да науча истината – не попитах. Оставих градоносните облаци на съмнението да се събират в съзнанието ми в очакване на гръм и проливни дъждове. Дали по някаква случайност или по желание на съдбата, тъкмо тогава загърмя и заваля и ние бяхме принудени да останем още един ден. Вгледах се дълбокомислено в стичащите се по прозореца капки и осенен от мисли за вечния бяг на живота и за преходността на всичко тленно, казах: – Раздавай! Пу аз съм пръв! *** Един от законите на Мърфи гласи: Вероятността едно събитие да не протече по план е обратнопропорционална на времето на неговото обсъждане и на надеждите, които му възлагате. Нашата анкета беше прекрасно потвърждение на този закон. Започнахме, разбира се, от МГ-то. Но след като свършиха приятелите ни, започна мъката... Първо, обичайните отговори на директните въпроси бяха: – Я се разкарай! – К’ви сте вие бе! Манете ми са от главата. – Вие, кво луди ли сте, или се бъзикате? (Най-често срещаните отговори не са поместени, заради цензурата) И затова бяхме принудени да променим стратегията. – Здрасти. Сори, че ти взимаме от времето, ама оная по социология ни накара да праим анкети. Нали я знаеш ква е.... Е, естествено, че ще си измислим резултатите, но ни трябват поне два-три истински, ако нещо ни пита, така че би ли отговорил... Това беше при по-големите. При по-малките бе от рода на: – Пич, искаш ли един лев? Кажи тогава честно, какво би.... (после му давахме там десет-двайсет стотинки, ако ни накефеше отговора) или – Дребен, искаш ли да пише за теб във вестника? Е, добре, отговори тогава... Започнахме със зубарите и се движихме по посока към най-големите непукисти и мързеливци. Това беше за МГ-то де. В другите училища не бяхме така запознати, пък и тези стратегии не действаха. За да измъкнем нещо от тях ни бяха необходими малко помощни материали. – Добър ден, господине, провеждаме анкета за Сблъсък, бихте ли казали на зрителите... В повечето случаи не ни вземаха на сериозно, но учудващо много се хванаха. Ще излъжа ако кажа че се смяхме по-малко от тях или че не се забавлявахме. Въпросите ни засягаха, естествено, хапчетата – дали биха ги използвали, ако съществуваха, колко често, колко биха платили за тях, ако цената им варираше от 30 до 50 лева, биха ли ги дали? Другата част беше изцяло посветена на Митьо и неговите опасения – какво биха правили в свободното си време, как биха се отнасяли с родители, учители, съученици . . . и подобни глупости. Второто потвърждение беше когато привършихме – след три дни – защото бяхме анкетирали достатъчно хора, за да може отговорите да се систематизират и представят във графика. Разтворихме двете тетрадки и първото, което установихме беше, че 90% от отговорите записани в моята, бяха ако не напълно нечетливи, то поне достойно предизвикателство за някой археолог разчитащ древни яроглифи. По-бързо щеше да стане ако просто повторехме анкетата, но нито аз, нито Надя имахме такова желание. Въпреки всичко не се предадохме, все пак бяхме свидетели на всеки отговор и можехме да си припомним общата тенденция (не че в социологията по- голямата част не са измислици, ама хайде...) Започнахме да анализираме резултатите. Тъкмо тогава установихме и факта, че около 80% от отговорите в нейната тетрадка не ни вършат работа, защото бяха от рода на: – Ми... Не знам. – Бързам за час. – Трябва да помисля... (писва ни да чакаме и си тръгваме) И още вариации на същата тема. Някои бяха неудобни: – Що, да не продавате случайно... – Бе вие да не сте наркомани нещо… – Да ви се намира дрога? Имаше и доста мохабети: – Ще си направя бомба и ще гръмна учителската по време на съвет. – Ще стана учител и всички часове ще прекарваме по кафетата с класа. – Ще вляза в Гинес (човекът-компютър) и още много, много други, повечето от които дори и не записахме, за да не хабим тетрадката. Същинската работа, която ни беше възложена, ни отне приблизително 0.0081018518518518518518519 % от цялото време (като нямаше какво да правим и това смятахме), което, за да ви спестя неприятните сметки, е равно точно на 35 минути. След като видях резултатите, бях толкова объркан, че започнах с лафовете на Митьо. – Надежда, за нас няма надежда! 90% от анкетираните* биха използвали хапчетата. От тях: 30% са безразлични към цената и са готови да направят всичко, за да ги получат. 60% не биха дали повече от 10 лева за хапче, ако ще да е за всемогъщество. 10% биха направили бизнес, за да си усигурят повече хапчета. 80% от използващите ще го правят, за да си вземат изпитите (моля да се вземе под внимание, че проучването имаше цел да обхване всички среди) и евентуално да получат диплома, като останалото време: 87% ще прекарат по кафета, дискотеки, плажове и кръчми. 12.8% ще работят, за да могат после да се присъединят към първите 0.2% ще се отдадат на натрупване на знания, специализация и изкуство. (това всъщност бяха две леко чалнати по наши впечатления сестри) 10% ще „инвестират в себе си” като вземат заем от банката и по един или друг начин ще оползотворят тази инвестиция, като: 90% ще потърсят чисто практическо приложение за знанията 9% ще научат всички възможни езици (99% от отговорилите са от ЕГ-то) 1% ще завършат от 2 до 7 висши (За какво са им?) Останалите 10% нямат много ясни планове. Отношения. Към родители: 75% ще се махнат при първа възможност и няма и да се върнат 15% ще продължат да живеят при тях 10% ще помагат на родителите си парично след като се изнесат Към учители: 90% ще се държат с тях пренебрежително. 9% ще се държат с тях като с равни. 6% няма промяна. (Общият процент надвишава сто, защото запитаните са посочвали повече от един отговор: 1 или 3) Към съучениците които също ги използват, ще се отнасят с: ненавист. – 30% безразличие. – 60% няма промяна. – 10% Към тези, които не ги използват ще се отнасят с: презрение. – 84% съжаление. – 10% няма промяна. – 5% възхищение – 1% *тази цифра не включва далите отговори, обиждащи половата принадлежност, родителите и близките на анкетиращите, както и тяхната компетентност и чест като човешки същества. За сведение, на практика с „анкетираните” се обозначават едва 30% от всички запитани. Двамата с Надя гледахме съсредоточено Митьо докато четеше плода на усиления ни труд. На лицето му доста бързо една след друга се смениха гримаси от класовете – Доволни, Огорчени, Учудени, Поразени, Загрижени, Безразлични и Съжалителни, като се задържа най-много на типовете – самоуверени (вид – „Знаех си!”, „Прекрасно!”, „Не е зле!”), тъжни (вид – „Можеше и по-добре”, „Ех, ако бяха малко повече”), като от съжалителни специално Митьо нямаше типове, а само няколко вида, от които показа – „Ех, накъде върви днешната младеж, бе!”, с отсянка „Не беше така по мое време”. – Добра работа! – полуусмихна ни се той като ни посочи. После продължи намръщен, сочейки листа – Лоша работа... Иво – който като наблюдател запаметяваше всичко, включително и такива наглед безсмислени и маловажни подробности като анкетата ни – го успокои че това нищо не означава. Твърдение, което ние за жалост не смеехме да потвърдим пред Митьо от срам и мъничко страх за постовете си, понеже наистина леко бяхме... мъничко... на места... внесли незначителни промени... не надвишаващи трийсетина процента. След кратко обсъждане, беше ред на тях двамата с Иво. Оказа се, че през тази седмица и те не са скучали, а са успели да вербуват: – 76 човека – 45 мъжки и 31 женски… – … които обаче полжително ще кажат на свои приятели, приятелки и тем подобни и до две-три седмици броят им ще е – по техните думи – … – 337 човека – 200 мъжки и 137 женски… – Иво, ти наистина ли запомни всеки един от тях? – попитах недоумявайки. – Искаш ли да ти кажа имената им и по нещо за всеки? – Не, няма нужда. (и като се обърнах към Митьо) Значи върви, а? – Не върви, ами направо припка. И имай в предвид, че още не е свършил срока и не са почнали истински да изпитват и изходни нива… бе сигурно ще се утрои цифрата до началото на ваканцията… – Даже и повече. Само ние познаваме, като включим и непряко около 785 човека – 380 женски и 405 мъжки, от които в осми клас са… – По-добре недей! – извикахме и тримата почти едновременно. – Всичко е въпрос на време. Времето е пари. – продължи Митьо, който имаше слабост към повтарянето на много банални и изтъркани клишета – Пък и като дойде време за кандидатгимназистките изпити… Вече сме се свързали с … – тук направи многозначителна пауза, поглеждайки към Иво – няколко седмокласника, които ще разпространят на кажи-речи целия град. Просто се чудя как да процедираме [не, на това момче определено нещо му става], за да извлечем максимална полза и от това. – Ами я да видим – на петдесет страници се събират... колко? Към двайсет теми. Като се има в предвид че произведенията са девет, ще прибавим и още петдесет страници универсални анализи и работата заспива. Няма да ни е трудно да подберем точните заглавия, а може да ги оставим и като избор на клиента. Колко ли струва да те приемат в желаното училище? – 100? 200 лева? – Но за жалост вече е твърде късно – продължи мисълта ми Надя – ще трябва да се задоволим с по-малко, понеже родителите са пръснали сума пари по частни учители. – Аа, всичко е за добро. Нали от догодина ще има да се разправят легенди как пълни олигофрени са взели изпита, защото са се свързали с нас. Допълнителна рекламка няма да ни навреди. – И к’во, на каква сума се спираме последно? – Далаверата ни гледаше под вежди. – Ми, я да сметнем – те тръгват от ... шести клас направо. Всяка седмица по... айде да ги смятаме 10 лева... учебната година има 36 седмици... значи 700, 800 лева отиват. Ами учебници, помагала, преснимане (по груби сметки 100 лева отиват и там), ами мъката и загубеното време? Те са направо безценни. – Според мен няма да сгрешим ако се спрем на 400, даже 500, за да е по-кръгло. – И това с гаранция, че до ден няма да си спомнят и буква. Префектно. Направо им завиждам като се сетя аз колко се мъчих. Ние само леко се подсмихнахме, защото се сещахме за своите изпити колко много се мъчи Далаверата с императорските си пищови. Или както обичаше да ни разказва – с Наполеонките в наполеонките. (само споменаването на тези лафове ми съкращава по година от живота, но от друга страна ми носят по 20-30 стотинки, тъй че, не се оплаквам) – Но предполагам всички ще се съгласите, – обобщих аз. – че е толкова късно тази година, и то имайки в предвид колко безплатна реклама ще ни донесе това, можем да свалим на 100 за тези, които знаем че са бедни и 200 за останалите. – Ами изобщо не е лошо – допълни Надя – като се има в предвид, че на нас ни излизат по 50. На това място отбелязах за себе си не съвсем незначителният факт, че очевидно хапчетата не се произвеждат в България или поне не от българи, защото нямаше човек, който да не е чувал за Ангелинка и да не знае колко клетви омърсиха това чисто и звучно българско име и че 50 лева е направо подигравка. – Е, първо ще започнем от познатите... – обобщи обобщението ми Митьо и като видя искриците нетърпение в очите на Иво – ъъ, колко бяха седмокласниците, Мислителю? – 43. Като от тях 23 са женски и 20 – мъжки. – Само да внимаваме да не научат частните учителки, че ще вземат да ни тръшнат по някоя клетва или ако ни спипат някъде на тъмно да ни пребият с папките с анализи – прошепнах аз, предизвиквайки вълни от смях. – Бе, има време до изпитите, а сега – стига мислене, а да преминем към най-важното... Хей, келнер! Готови сме с поръчката. Юни. Месецът на контролните, на изпитванията, на мъката. Познат още като „Юди” – адския месец – не само заради жегата, но и заради демонските изражения на учителите, на които най-после им се пада възможността поне малко да си върнат за всичко, което сме им причинили. – Двойка за срока. – Много съжалявам (да бе!!!), но ще трябва да те оставя на изпит. – Бих ти писала 3, но НЯМА! Тези и много подобни реплики се чуват през този съдбовен месец. Много умове се събуждат от летаргията и решават, че е най-подходящото време да се борят за петици или шестици. Навсякъде се размятат пищови, листчета и листченца, които в началото на идната година ще намерим на всякакви невъзможни места – по тръбите на столовете, по дупки в стените, залепени за долната част на столовете, зад шкафовете... да не говорим за неизтриваемите символи и думи, които и без това никой не може да прочете по стените, над дъската и ... носи се слух че в 17 кабинет има даже и на тавана. Това е месецът, в който – лично ги броихме миналата година – се произнасят средно около 1000 думи с корен „изпит” и то от всеки клас. По проста сметка всеки учител слуша общо от ученици, колеги и понякога родители по близо 7000-8000 хиляди пъти тази дума и то обикновено от такива, чиито оценки са повече от плачевни. Пък после защо са били изнервени учителите. Миналата година по същото време и ние бяхме на тръни. Говорехме с учителите като с всесилни богове, пускахме тъпи шеги, на които да се смеят, подмазвахме се – къде с думи, къде с мълчание и примерност. И най-важното – не бягахме. Но това беше миналата година. Тази нещата леко се промениха. Ще илюстрирам с пример: – К’во става, госпожо? Аз има ли смисъл да стоя? – Можеш мъничко да постоиш, за да ни разкажеш урока за Мастните амини. – Онзи дето го взехме преди три-четири седмици? – Точно този. – Какво по-точно ви интересува... След известно време на учителката просто ù писва, пък и докато те е слушала е чула още поне петдесетина пъти омразната думичка, тъй че няма избор: – ... Достатъчно. Ако искаш си тръгвай. Разбира се, в повечето случаи учителите се запъват и се налага да престоиш в един-два часа на ден, но това по-лесно се понася. Сега проблема със съучениците. Според компетентните химици ученикът е едно такова съединение, което в основното си състояние е розово, меко, гъвкаво и еластично, добър проводник на бъзици и закачки, лош изолатор, но когато определени атоми от мозъчната му кора преминат във възбудено състояние през юни, свойствата му се променят значително. Цветът му понякога отразява нюанси на червено или бяло (когато се преструва на болно), става грапаво и непластично, губи проводящите си качества и става превъзходен изолатор. В този период температурата му на кипене значително се понижава и стига до пределната граница – „и от най-малкото”. А самият факт, че негов съученик си свирка, докато той се размазва от учене, молене, подмазване и, което е неизбежно – яд, не му влияе положително. В този период, както имахме неудоволствието да наблюдаваме, в мозъчната кора на съучениците ни протекоха значителен брой окислителни реакции, довеждащи до електрически импулси предадени по невроните, които бяха разчетени от съзнанието на субектите и предизвикаха съответните реакции и поведение. На езика на лаика тези комбинации от придобити рефлекси носят тривиалните названия – яд, ненавист, засегнато чувство за сраведливост, завист – напълно естествено водеща след себе си засилващо се презрение. В течение на тези процеси синапсите пренесоха друг вид сигнали директно от говорния център, които бяха проведени от рефлексната дъга до диафрагмата и белите дробове, задавайки специфични характеристики на потока издишан въздух и в комбинация със синхронизираното движение на на мускулите на врата, езика и устните, произведоха различни комбинации от звуци, най-често срещаната от които: – Зубъри нещастни! Но както всичко в живота, и това отшумя. Значително въздействие оказа незначителния ни престой в сградата на училището, в комбинация с неформалното ни поведение към учителите и многото бъзици които пускахме – всичко това на фона нарастващата ни популярност сред отчаяните и не особено ученолюбиви ученици. А също така и факта че както всяка година учителите отново предадоха крепостта на щурмуващите ученици и по-наглите се докопаха до трофеите – шестици и петици за срока и годината. Пък и идваше лято – факт, който не можеше да се пренебрегне и ставаше още по привлекателен именно заради неизбежността си. Топлината действаше животворно на тези съединения като ги върна отново в твърдо-течна, мека и отпусната форма, в латентно състояние и – въпреки другите двулевови съединения, които нанасяха на външния си епителен слой – промени естествения им цвят в кафяво-черен. (тук, разбира се, не включваме онази част от тях, за които това е естествения цвят). Ами ние? Какво правехме ние в тези дни на мъка, страдание и възбуда? Търговия. И то процъфтяваща. Иво и Митьо бяха прави за всичко освен за едно – цифрите, които казаха в действителност се оказаха доста по-високи. През следващите две седмици Митьо продаде всичките хапчета, които бе заделил за целия месец, барабар с лятото и му се наложи да запраши (без да ни уведоми естествено, това за него се подразбираше) до Сорса, както го наричаше, пародирайки Матрицата – филм, който никога няма да остарее по мое мнение. След завръщането му в неделя, двамата проведохме интересен телефонен разговор Спокойна нощ. Съседите, които по принцип са кротки и честни хора, бяха решили за разнообразие да не плашат котките от съседната махала със сърцераздирателно-умопомрачителната си чалга (предполагам ще ви бъде интересно да обогатите познанието си с някои непознати жанрове в този занаят – ретро чалга, денс чалга; както и с някои никому-неизвестни заглавия като Майкъл Джексън кючек и Ангелско желание) и аз – по някаква неясна прична загасил компютъра си още в десет часа – карах втория си сън (първият беше прекъснат от падането ми на пода). Сънувах странен сън. Яви ми се някаква – както твърдеше – моя отдавна починала прапрапрабаба врачка, която ми каза че е „чакала твърде дълго” и най-после е намерила на кой малоумник от рода да се яви. Когато я попитах защо, тя ми каза че ми предстои да извърша най-глупавата грешка в живота си, която ще завърши трагично за мен и най-близките ми хора, както и целия свят, и в частност целия разумен живот в цялата вселена. Съобщи ми че е дошла – само тази нощ, понеже няма повече пари за билет до нашия свят, а Херончо я чака – за да ми каже как да не я допусна. Също така ми каза, че ще ме уведоми за всички печеливши комбинации на тотото до края на годината, как да призвеждам перпетум-мобиле в индустриални количества; за десет сигурни и елементарни начина да покоря всяко женско сърце на земята, тайната на философския камък и прехода на материята в енергия и обратно, и ако остане време смисълът на живота, светът, вселената, както и методът за отключване на неподозираните и надхвърлящи човешкото въображение съзидателни сили на душите ни. И тъкмо започна с първото, когато... „Зънннннн.” – Ало? – Утре. Десет... – Пред нас! ... ти-ти-тииит – изпреварих го аз този път. Естествено, не можах да заспя отново цяла нощ, въпреки самохипнозата, приспивателните, успокоителните, ракията, бирата и водката, които успях да намеря бродейки като сумнамбул из къщата – намерих ги съвсем случайно в шкафа, в който държим ракията, бирата и водката. Не помогнаха също и отчаяните удари в стената – макар и да не бяха съвсем безсмислени, защото събудиха съседите – както и жалките ми опити да се задуша с възглавницата. Броих овце, крави, кучета, кокошки, комари, които се виеха над мен (след като изпих бирата и водката ми стана леко топло и отворих външната врата на апартамента и всички комари в радиус от километър се насочиха към стаята ми по обилно осветения коридор), петната по тавана (незнайно защо, не можех да уцеля 50 см2 ключ на лампата.), ударите на сърцето си (които странно защо бяха един или два на минута, или поне така ми се стори), както и нецензорните думи от съседите, когато изпълнявах древния танц на инките за сън и призоваване на отдавна умрели прапрапрабаби, които знаят тайната на вселената и числата от тотото, който намерих в гугъла. Към девет и половина сутринта дойде да ме събуди един пич от махалата като ме уведоми, че „едно момче навън те чака” и „знаеш ли че вратата ти е отворена”, и ме запита „може ли да отида до тоалетна?”, след кратък престой в която, ме запита знам ли „че тоалетната ви чиния липсва?”. Благодарих му за информацията и го изгоних. С тази мистерия се занимавах през краткото време докато се обличах. Мисълта за уредбата, дивидиплейра, 20 инчовия самсунг и новия калорифер леко ме притесни, но реших, че не са ги взели от страх да не събудят съседите и евентуално мен и затова е трябвало да се задоволят само с циментираната тоалетна чиния(която за да вземат вероятно първо са потрошили с чукове), обувките на изтривалката, дрехите на закачалката и дезодорантите на портмантото (самото портманто стоеше недокоснато – несъмнено неопровержимо доказателство на теорията ми). Огледах се на това което бе останало от огледалото и след като по обясними причини не се напръсках с дезодорант, заключих три пъти вратата и отидох да се присъединя към Митьо. Докато слизах по стълбите, се опитах да определя качеството на последствията от остъствието на родителите ми. Те трябваше да идат на село заради жетвата, а аз им казах че трябва да оправям супер много оценки и ще остана цялата седмица. И така, след ежедневни изтощителни и за двете страни преговори аз надделях (и нищо чудно – бях прочел всички налични книги по логика и аргументация, философия, психология на родителите и една, която ми стана любима: „Съвременни постижения на подсъзнателната хипноза върху родители по време на разговор”) и те се съгласиха да ме оставят сам, като обещах да се заключвам през деня и през нощта, да се връщам в осем и да си лягам в 10, като след училище веднага се прибирам – те щяха да ме проверяват на домашния телефон. Разбира се, първото нещо, което направих след като заминаха беше да вдигна слушалката, да я оставя отворена и да им напиша есемес – „Телефона се повреди, търсете ме на джиесема.” И така, размишлявах дълбоко: Дали беше благоприятно че ги няма, защото не можеха да ме накажат да не излизам от килера до края на съзнателното си съществуване, или напротив – неблагоприятно, понеже, разбудени от танца ми на инките, щяха да затворят вратата и да се размина само с десет години в килера (които щяха да намаляват правопропорционално в геометрична пирамидална регресия докато се превърнат в две-три седмици стриктно прибиране трийсет минути след последния звънец.)? Втората възможност ми се стори по-приятна, но аз съм човек, който никога не съжалява за стореното и отминало и затова продължих напред... – Какво правиш бе, спяща красавице? – Не ме занасяй, Иво, успях да се видя в остъка от огледалото. – Разгулна нощ, а палавнико? – мухабетите на Митьо ми помагаха както молитви на лицемерен свещенник биха помогнали на пълен атеист, горен на кладата за вещерство... но поне ме отрезвиха малко. – По-добре не питай, а ми кажи откъде да намеря уредба, дивидиплейър, 20 инчов телевизор и калорифер. – ... Що ти са? Вие нали си имате? – Бе ние и тоалетна чиния си имахме, ама. . . – Ти кво, бъзикаш ли се? – Офф, не му обръщай внимание, не виждаш ли какъв махмурлук го е натиснал – и като се обърна към мен – Ела сега да ти купим едно хубаво Йогуртче, да ти мине. Колкото и да го блазнеше тялото ми тази алтернатива, частично възвърнатият ми разсъдък ми подсказа че сега приемам всичко като шега само защото съм в помрачено, неадекватно и ... общо взето напълно разцентровано състояние, чиято поддръжка дължа именно на този махмурлук, затова казах: – Не, няма нужда. После ще поговорим... Ся разправяйте. – Няма к’во да разправяме, ми дай да тръгваме да разпрягаме. (бих ви превел с увоволствие сложната мисъл на Митьо, кристализирала в това изречение на понятен език, но ви уверявам, че за мен е не по-малко невнятна) Не попитах какво има в предвид, а просто тръгнах след него – това е най-добрата линия на поведение, която рано или късно се научаваш да следваш при Далаверата. През тези три пълни дни до 22 (на самия 22 имахме поръчка за 500 лева от един очевидно супер заспал пич, който после ни остана доживотно благодарен и не пропускаше удобен случай да ни изморява почти всеки ден, докато не замина с техните в САЩ) продадохме трицифрено число хапчета, което не е споменато тук, защото изрично забранихме на Иво да го споменава. Същото важи и за имената на купувачите, техния пол, възраст, местожителство, отличителни белези и учудващо много други неща, които един Наблюдател може да забележи. За добро или за лошо, бяхме принудени като гаранция да дадем всичките си данни на повечето от тези седмокласници и понякога на родителите им, както тържествена клетва и няколко случая, в които подписахме жалки пародии на договори. Преди изпита по математика, който беше на 25, и времето за разпространение, и самото естество на материала бяха по-различни, тъй че не можехме да гарантираме абсолютно нищо. Продадохме едноцифрен брой хапчета, който няма да научите, поради срама ни да признаем. Като свършихме и тази работа, естествено не пропуснахме и да си съставим обща картина на новото поколение, която беше следната: „Наплашени почти до смърт от: родители, учители, частни учители и близки, препоръчващи последните; напълно отвратени: и от училище, и от безсмислено зубрене на сложни, непонятни и тъпи теми, и от литературата и математиката като предмети, и от постоянната липса на време, и от засилващото се чувство, не много убедително отричано от всички около тях, че са „пълни кретени и никъде няма да влязат, а ще свършат като метачи по улиците и боклукчии”, и направо от целия живот напрактика, тези изстрадали, измъчени, до смърт уморени, отегчени и обезверени души са бъдещите ни лекари, учители, инженери, и да не забравяме интелектуалци, включително и политици. С други думи – бъдещето на България” На 25 се върнаха и нашите от село. Това събитие щеше да е доста неприятно за мен, ако не беше се оказало – когато се върнах изтрезнял в неделя на обяд – че всъщност нищо не е крадено, освен обувките на изтривалката. Обувките, за нещастие, бяха любимите ми маратонки, които на 3 месеца изглеждаха на 30 години и които, за щастие, майка ми ме убеждаваше да хвърля на боклука, тъй че даже нямаше и да ме попита защо липсват. Мистерията с чинията се изясни по най-баналния начин – олигофренът беше влязъл в банята ни (имам навика да разменям човечето, което се къпе и другото, което извършва другата характерна дейност), зърнал е огромната дупка на мястото на оттичане на водата (където би трябвало да има капак, но танцът на инките изискваше от мен да си говоря с някои демони на долния свят и затова го бях изкъртил) и понеже банята и тоалетната в неговата къща са били на едно място и на практика не е виждал самостоятелна баня – а предполагам, известна роля е изиграл и факта, че е пълен кретен – бе решил че някой е взел тоалетна ни чиния. Дрехите били прибрани в шкафа на портмантото, а огледалото бях счупил когато безуспешно се опитвах да вляза в огледалния свят. Всички ценни неща заварих непокътнати в хола. На по-следващия ден излезе че някой наистина е влизал през нощта в къщата ни и това е станало именно когато аз съм беснял. Ангел, съседът от близкия блок, ми бил поискал дезодорантите, но аз съм го бил заклеймил като зъл дух на ада и съм го бил замерил със „свещените пръчки на Гаала”, които щели да го върнат в отвъдното. Когато си направих равносметка, излезе че нищо не е откраднато, но пък съм станал за резил пред кажи-речи цялата махала, за което би било хубаво нашите да не разбират и така се сдобих с няколко изнудвача, които получиха само презрителни физиономии и „Мислите, че нашите ще повярват на тази история?” Иначе всичко мина добре с нашите, които обаче решиха че сме си правили купон, изпили сме всичко – не им казах че аз съм изпил цялото количество, защото просто нямаше да ми повярват, а и да го стореха, това нямаше да облекчи положението – и сме „почупили къщата” (визираха счупеното огледало и изкърте-ния капак). Бях наказан за цяло лято. От това наказание се измъкнах с чест – попитах ги дали ако се скъсам от учене и изкарам шест за срока и за годината наказанието ще се премахне и те казаха „да”. Шестицата аз си я имах от седмици, тъй че и последните няколко дни не се застоявах много-много в този храм на знанието. Продадените през оставащите два дни (изпитва се само до 28), определено бяха много – както вече казах, славата на хапчетата и на нас покрай тях се носеше навред – но едно сравнение с продадените от 19 до 22, както и парите, които получихме за тях, е просто неуместно. 30 Юни. Дадоха ни бележниците и наказанието ми беше смъкнато. Дойде време за равносметка. Печеливша ли беше търговията ни? Естествено, но колко точно? – ... което прави общо 2759... – Иво беше прекъснат от буйна вълна от възторг изразена с нечленоразделни звуци, но тъй като любимото му занимание бе да ни показва колко много повече може да види и запомни, продължи без смущение – От тях са платени 2695. Смятайте сега! – 2695 по .... чакай, първо кажи колко от тях са продадени на седмокласници и по колко точно им взимахме. След като се ухили до ушите, защото тъкмо това очакваше, Иво изстреля: – 392 по 100 лева и 32 по 200, както и едно за 500; останалите 2270 – редовни, по 30. След известно време установих, че бях зяпнал толкова, че ченето ме заболя, а умът ми просто отказваше да повярва на сигналите, изпратени му от рецепторите в ухото. – Извинявай, 392 по 100 ли каза? Това и ти можеш да го сметнеш, нали? – Да, 39 200 лева, какъв е проблема? – Ами например, къде по-дяволите държи Митьо такава огромна сума! Докато продавахме хапчетата никога не ми беше хрумвало къде всъщност Митьо къде съхранява парите, които ни бяха давани най-много по десетачки. Хайде, дори и да приемем че са ни давали стоте лева на средно 3 банкноти, а ... но за бога, та всичко това надхвърляше сто хиляди лева. – 114 200! – почти извиках аз. – Вие осъзнавате ли, че и на Стани богат не могат да вземат толкова? – Не забравяй, че нашият дял от тези пари е доста малък. Сделката всъщност е за 5%, понеже на практика единствените пари които внесох бяха за онова сладко малко перманентно хапченце, за което ти говорих. – Та това е безобразие! Направо обир! – възмути се Иво. – И все пак е добре, пет процента от сто хиляди са пет хиляди лева. – Но ти не ме слушаш май. Иво, колко бяха общия брой хапчета? – 2759. – Така. Изразходените темпорарни са 6, като вече казах едно от тях е платено с мои пари. Остават 2753. Първия път ти ги таксуват по 40 всяко, за да навлезеш в търговския занаят. Е? – 2753 по 40, ъъъ... 110120. Като прибавим и 5000 и стават 115 120 и по 95%... е, тук вече ще работи елката... 109364... – ... лева трябва да им дам. – Е, и то какво остава? Нищо? – Вие добре ли сте? Какво се оплаквате хора – за нас остават 4836 лева. Някой от вас имал ли е толкова много пари през живота си? – Не, Надя, Иво е прав. Със спечелените пари се надявахме да купим свои хапчета. Явно догодина пак ще се мъчим с проценти... Но не се ядосвайте. Мине ли първият път процентите се вдигат до 20, пък ние им донесохме такава печалба, че няма как да не ни дадат максималната комисионна следващия път. А освен това ни имат доверие. – Как разбра? – Ами ет’ така! – разтвори джоба си той. В него имаше към стотина хапчета. – Тези са напълно безплатни. Награда за добре свършената работа. – ... чакай, чакай, чакай. Нещо не разбрах. Да разбирам ли че сега в себе си имаш 4836 лева? – Не имам само 816... и 134 лично наши хапчета. След като ги продадем колкото си изкараме – наше е. – Еее, не е точно както си го представях. – Спокс – култовата фраза на Митьо – има време. А за да ви зарадвам, съобщавам ви тържествено че тези 204 лева получавате още сега и с тях ще идем на море за да пробутваме хапчета на туристи. Ако в този момент беше казал, че името му е Щгт’чдъжнтъ и е дошъл от планетата Хумулъждз от Алтаирската звездна система за да покори планетата ни, щях да се учудя по-малко. За пореден път думите му бяха причинили върховна изненада и обърканото ми съзнание се мяташе като риба на сухо. Започнах да се съмнявам, че изобщо някога съм познавал този човек. По държанието и израза на другите усетих сходните им чувства, но нямах време да се замисля, защото измъченият ми ум се мъчеше над следните логически вериги: Митьо – „тези 204 лева получавате” Митьо – щедър Митьо – дава на друго човешко същество нещо различно от цигара или вода за пиене. Ако действието на десетките книги по логика и софистика не бе отминало, вероятно щях да достигна до някакво умозаключение и, евентуално, обяснение на тези странни парадокси, но уви... така е при темпорарните. И понеже всички се блещехме насреща му, накрая каза: – Е, ако никой няма какво повече да каже, приемам да считаме това заседание за закрито, решенията – за одобрени единодушно, а също ще ви помоля и да се сгъстите малко и да освободите малко от пейката, защото онези идват с бирата.... *** 1 Юли! Ваканция. В тази едничка дума са събрани толкова слънчеви дни по плажовете, толкова прохладни нощи в някоя квартална кръчмичка или в някой парк с картите, мохабетите и, разбира се, бирата, толкова безгрижни часове... че е чудно как не се пръска по шевовете. Ваканция. Ваканция. Не ви ли звучи като 11 дена на море, където всичко ще ти излезе безплатно и дори ще изкараш супер много пари, които са си лично твои. Ваканция. Или като три месеца безгрижие, никакви проблеми, и тотален пълен нечовешки КЕФ... Ваканция. Не ви ли звучи като биричка на открито, на закрито, на светло, на тъмно, на лампи, под акомпанимента на весела детска глъч или на тиха успокоителна музика... Не? Е, това си е ваш проблем. Защото на нас точно така ни звучи... Горе-долу такива мисли ми минаваха през главата докато наблюдавах изгрева, изтегнат блажено на импровизирания си хамак на сутринта след като за пореден път бях изпитал прерманентното приемане на „перманентни” с алкохол и за пореден път бях станал свидетел на илюзорността на обкръжаващия ни свят. Отбелязах лениво, че след още няколко такива хапчета вероятно директно ще приема будизма. Но както казва един пич от другата махала „И в най-чистото небе рано или късно ще се появят буреносни облаци”. Баща му е синоптик. Съществува една необикновена порода животни, която е родствена едновременно на кръвосмучещите насекоми, на всички видове мухи – най-вече конските – и на семейството на паразитите. Особеното при тях е, че имат имунитет към абсолютно всички пестициди и химикали, които човек е измислил, измисля или някога ще измисли, а и също така нито една обичайна хитрост, използвана успешно в борбата с изброените видове не помага при тях. Представителите ù са активни през цялата година като паразитите, но с повишаването на температурата активността им се повишава до неподозирани и невнятни стойности. Тъй като не са претърпели значителна еволюция от времето на първите от вида им, поведението им също не се различава от това на комарите, да речем – обикновено ловуват сами, но понякога за повишаване на продуктив-ността се събират на рояци; подобно паразитите се забиват в жертвата и не се отделят от нея докато не я източат докрай; и подобно конските мухи всички опити за физическото им премахване от гостоприемника (от самия него или някой друг) са напълно безплодни и поради това безсмислени. Но освен безспорните прилики с насекомите, при тях се наблюдават и известни отлики, за откриването на които е необходима голяма наблюдателност. С комарите... Например, въпреки еднаквото време на активизиране – към шест-седем вечерта (когато човек излиза с тайфата някъде за по бира) – те са активни през цялата нощ и дори погълнатата бира не смекчава действието им. Освен това колкото и много да те смучат комарите, все някога им се напълват стомасите и те оставят намира, докато другите – никога. С мухите... Количеството бира или храна, което една муха би консумирала за една година няма да се отрази забележително на онова в полу-празната бутилка или пакет цаца, докато един представител от този вид няма да се задоволи с толкова малко. С паразитите... Известно е, че има паразити дори в телата на някои паразити, тоест паразити в паразитите. Такова нещо не е възможно при този вид. Видът животни, за който става дума, има много имена. Най-тривиалното от тях обаче, с което и са известни на широката аудитория, е: ИЗМОРИТЕЛИ. Не знам дали осъзнавате – но как, та ако го осъзнавахте вероятно нямаше да спите нощем, щяхте да треперите и да се свивате от ужас – но те бродят сред нас. Дори на външен вид са абсолютно същите. Но отвътре... Били са сравнявани с вампири, демони от дълбините на ада, бесове, от дълбините на човешкото съзнание... считани са за едно от малкото неща далеч по-страшни от смъртта. И то от хора, които се плашат от малко неща. Но както казва един друг пич от махалата „За всяка болест има лек.” Известен е само един метод за борба с тези същества – който ние за щастие открихме преди да е станало твърде късно. Нарича се МИЖ*. Известен е и още като МВР**. Състои се в това да намерите заедно с компанията някой як пич (или маце в зависимост от пола на изморителите) и като го примамите с вълшебните думи „Пич, искаш ли да ядеш и пиеш на аванта?” го запознаете с изморителите. Ако не се получи мигновена реакция, то сте принудени действително да изпълните предложението си... после оставяте всички изморители да му се лепнат и тъкмо когато – залисани от храната, пиенето и новото същество, което могат да съсипят – те потънат в сладостна забрава, се изнижете незабелязано и колкото се може по-далеч. Докато свършат с него, вие вече ще сте извън обсега им. Този метод обаче, не е стопроцентово ефективен. Причината не е в сценария – той винаги действа – а в това, че обикновено никой не може с лека ръка да изостави купената бира и да тръгне нанякъде, особено пък на съществата, които най-малко го заслужават. Но за нас, почувствали тежестта на парите в брой по джобовете си няколко бири и няколкостотин грама цаца не бяха чак такава загуба. Лятото е известно още като сезонът на купоните. И ние, верни на тази традиция, основахме нова политическа партия БКП (или Бесни Купончета Повсеместно...) и като нейни представители посещавахме коктейли. На коктейлите имаше доста коктейли, като по-известните, странно защо, носят имената или на предмети от строителството – отвертка, свредел, парен чук, пневмо-чук; или на природни бетствия – ураган, торнадо, лятна буря, земетресение, АРМАГЕДОН (известен като „Второ пришествие”; или пък течни горива – бензин, нафта... Останалото е мълчание.... и главоболие. Криво-ляво и право-дясно с това се изчепваха кажи-речи всичките ни занимания в дните до двайсет и втори юли, когато тръгваше влакът ни за Китен, като изключим, разбира се, обичайното количество мизерии които правим всяка година по новоизлюпилите се кафенца, тавернички и заведенийца. *** Черно море. Вода, вълни, небе, пясък, слънце, тела... и разбира се, боклуци... общо взето само това запомних от морето. Кафета, ресторанти, дискотеки – всичко мина като на сън. Не мислех за това. Никой от нас не мислеше. Имахме десет дни да свършим нещо. И не пропиляхме нито един. Съкращаване на времето – ето един похват който искрено харесвам и не изпускам случай да приложа. Състои се в това да правя две неща едновременно. За разлика от моето свръх-състояние, той почти винаги е успешен, защото съчетава две различни по същността си дейности. Например да слушам тиха и нежна музика докато пиша нещо или пък силна и бърза, когато се упражнявам. А на морето ние се пекохме на слънце и въртяхме търговия. – Здрасти! Как се казваш... А аз съм... Я, какво четеш... вярваш ли че мога да погледна само веднъж тази страница и след това да ти я кажа наизуст? Не? Ето виж тогава... Не, не е номер. И ти можеш да го направиш. Става с ето това хапченце... сама се досещаш колко полезно може да се окаже за теб. Искаш да пробваш? Няма проблем. Горе-долу такива бяха думите ни и насоката на разговорите. Естествено, не изпускахме и удобните ситуации да пробутаме по някое хапче на чужденци. Но се появиха проблеми... – Не разбира. Знае български малко. – ... какво ще го правим този сега? – Eто петдесет стотинки. Ето ти и линка. – Ее, браво, Митьо. Добре си си подготвил домашното. – Хайде по-бързо че ще го изпуснем! След което се връщахме научили поне елементарните основи на този език и се оправяхме със ситуацията. Тези повърхностни знания бяха доста полезни и при разговорите със симпатични чужденки, но това предпочитам да прескоча. Използвайте въображението си. Няма да преувеличите. И забавленията не бяха малко. Понякога се правехме на чужденци и тъкмо в момента, в който продавачът потъркваше доволно ръце че ни е измамил, ние го питахме с учудено наивно изражение – „А не струва ли това двойно по-евтино във всеки супермаркет?” Обаче несъмнено най-интересното и приятно беше търсенето на пари по плажа. Всеки си е намирал някакви стотинки на плажа, както всеки е губил такива. Но осъзнавате ли че всеки ден повече от 40 човека си губят по нещо. И не говорим само за пари... А за един Наблюдател не представлява никакъв проблем да забележи точно къде и кога става това без да се напряга кой знае колко и без това да пречи на другите му занимавия. Иначе в горичката купона беше на макс, както и музиката – разбира се като изключим времето от два до четири и след дванайсет през нощта. Комари, мухи, мравки, стоножки, дървета, листа, бунгала, музика, жега, ядене, пиене, момичета, съседи ... тези неща се редуваха непрестанно, образувайки в съзнанията ни приблизително еднаква последователност, която щеше да бъде безсрамно изопачена и обезобразена от нас когато дойдеше време да я разказваме на другите от компанията. Важното е че свършихме доста работа, и то забележете – докато си почивахме... от което по-хубаво здраве му кажи! Но както не един е казал: „Всичко си има край, освен чакането на опашка за социални помощи.” Така се изнизаха и десетте дни на морето. Тъй като вече бяхме изпробвали новите хапчета и те се бяха оказали горе-долу на задоволително ниво, решихме да ги изпробваме и за други неща... включително и печелене на пари, защото през септември възнамерявахме да купим доста хапчета със свои средства, с каквито не разполагахме. Щяхме вероятно да продадем още стотина хапчета, но това са най-много пет-шест хиляди лева, с които бяхме за никъде. А пък следващата година всички предчувствахме, че поръчките ще завалят още от септември по времето на входните нива. Мислехме да отскочим и до някои съседни села и градове. Изобщо, и десетина хиляди хапчета да вземехме, пак щяха да се оползотворят. Но решихме първо да направим нещо за себе си. – История на Римската цивилизация... – Давай! – Съчиненията на Платон, Аристотел и още някакви там философи... – Давай! – „Всичко за изобразителното изкуство в 500 страници” – ... това... е, хайде, какво пък. Давай! Литература... Кино... Биология... География... Химия... Физика... поглъщахме всичко, което считахме, че е необходимо за общата ни култура, като междувременно проверявахме новите видове хапчета. А те не бяха каквито ни каза Митьо, не бяха и перманентни... бяха точна симулация на човешката памет – или поне приблизителна. Изискваха доста труд обаче... Е, нас това не ни плашеше... След като прочетеш нещо – да речем шестотин-страничната история на Рим, в главата ти се запечатва текстът почти дословно: с всички негови запетайчици и точици и кавички. Най-много някоя по-трудна дума да е заменена със синоним или някоя синтактична структура с по-проста на подсъзнателно ниво, но и това рядко се случва. Веднъж прочетен, този текст се записва във формата на връзки между невроните и съзнанието може да разполага с него докато трае действието на хапчето. При по-силните еднодневни (за над 100 страници) капацитетът на краткотрайната памет се запълва, и запомнянето на всякакви други събития или факти през този ден става невъзможно – те няма как да преминат в постоянната, ако не са били първо в краткотрайната, нали? Но това изглежда не пречеше на никой от купувачите, които бяха най-често притиснати от времето студенти. Дотук всичко беше еднакво с новите. Но с една разлика – докато при досегашните темпорарни връзките се прекъсваха напълно щом изтечеше периода на действие, понякога дори (но много рядко) разрушавайки цели невронни вериги и цялата информация се губеше, при тези само част от връзките се разпадаха. Ако създателите на хапчето можеха да го направят така, че да остават определени връзки, то щеше да е безценно, но... и те не бяха всесилни... явно. Важното беше, че все пак остават някакви връзки. И това беше достатъчно, ако – приемателят, така да го наречем – положеше наистина огромни усилия да запази и дори разшири тези връзки, пренасяйки ги във постоянната памет. Това, при по-напредналите можеше да става и наум, но при начинаещите... – Не, не отваряй вратата!!! – извикаха три гласа едновременно, но вече беше твърде късно. Навсякъде се разлетяха листове. Огромната купчина, подпряна до вратата се заклати, наклони се на една страна и бавно се срина, бутайки след себе си десетина по-малки около нея. Митьо влезе и, нахлузил най-невинната си усмивчица, рече: – Охоо, учите, а! Няма ред... тук няма никакъв ред! Как можете да запомните нещо в такъв безпорядък. Вземете подредете малко! Три чифта гневни очи го изгаряха под планина от листове, покриващи останалата част от телата, както и мебелите, и пода, и всичко. След като поогледа скептично обстановката, продължи невъзмутимо: – Хайде стига с тези уроци, лято е, не е дошло още училището. Току що измислих нещо гениално. Елате, ще ви покажа. Със ставането си причинихме още повече поразии. Едва поуспокоените листове отново се поклатиха и подети от течението, идващо от отворената врата (Митьо не считаше за нужно да затваря която и да е било врата, след като веднъж е минал през нея), се устремиха към висините... които у нас бяха приели образа на стени. За щастие бяхме прочели голяма част от плановете (над 90%) и бяхме ги повтаряли доста пъти, тъй че ни оставаше само да се поизпитаме малко и след няколко дни да повторим процедурата внимателно. Нищо работа... Единствената мисъл, която ми мина през ума докато заключвах входната врата, беше: „По дяволите, все пак бяха подредени по азбучен ред!” – Реклами? Доведе ни до вас, за да гледаме реклами! – първи се обади Иво. – Но ние можехме да ги гледаме и у нас! – продължих атаката без особено упорство аз. При Митьо упорството е също толкова безполезно, както нетърпението. – Не и на такъв хубав екран, но не е в това въпросът. Да забелязвате нещо по-особено в тези реклами? – Не. Какво – това са просто тъпи реклами! Като всички останали, впрочем. – Да, – обади се Надя – само че са на кредитни, дебитни и тем подобни карти. – Именно. И можете ли да познаете защо? Никой не можеше да познае защо, което впрочем не беше нито ново, нито странно, като се има в предвид кой очакваше отговора с лукава полуусмивчица. – Номерата. – почти прошепна той и ние веднага загряхме. – Но те не биха показвали истински, съществуващи карти по телевизията, където всеки би могъл да ги види. – Точно тук грешиш и сега ще ти го докажа. Той спираше всяка реклама точно в онзи момент, в който се показваше самата карта – бегло и замазано, и то за частица от секундата (За да направи това с такава лекота и от веднъж, явно доста се бе упражнявал) и натискаше принт скрийн, след което копваше картината на десктопа. Обработваше дълго и усилено на фотошопа и още две-три програми пригодени специално за такива образи. – Е? – погледна ни въпросително той. – Как ви се струва? – Никак. Изобщо не се е променила. Даже е още по-замазана. – Да, потвърди Надя, номерът не се разчита... Ето това например вероятно е две, но като нищо може да е пет или дори седем. – Именно! – извика тържествуващо Митьо, все едно, че бе открил топлата вода. – Картите са истински, защото няма смисъл да си измислят номера, които и без това никой не може да види... нито на забавен кадър, нито на стоп-кадър след многократна обработка. Единственият начин е да се гледа в реално време. Освен това вероятно ги държат, за да дразнят хакерите или напротив – за да вземат онзи, който съумее ги оползотвори. Дълго време никой от нас не можа да зацепи накъде бие Далаверата. Просто си мислехме, че това е една от поредните му „шеги” или заблуди. И тъкмо когато се канех да кажа някоя глупост само за да разчупя тази тъпа тишина, която ни обгръщаше, той продължи: – Само един може да запомни перфектно и най-малката подробност от обкръжава-щата го действителност, нали Иво! – Да, само един Наблюдател – потвърди адресираният. И тогава ни огря. – Само че дойде твоят ред! – каза, посочвайки мен. – Е, съветнико, готов ли си да изпълниш това, което ми обеща още първия ден. Бях готов. Обаче Иво, който явно обичаше своята дарба, се заинати. – Но защо ме сменяш? Не ти харесва как се справям ли? – Не, Иво, но... разбери... този неспирен поток от информация просто се натрупва. Трупа се докато пиеш бира, докато се усмихваш на някое готино гадже, даже и докато спиш... Всичките ти сетива работят на пълни обороти – запомняш всеки нюанс, всяко движение, всеки звук и те не се изтриват. Обременяваш съзнанието си твърде много. Никой не може да бъде дълго време Наблюдател без да превърти. Откъде знаеше? Тонът му не беше на човек, прочел го в някое книжле или научил го от работодателя. В гласа му имаше болка. Но не го попитах. Не се страхувах да не ме излъже. Напротив – страх ме беше да не каже истината. Митьо извади едноименната кутия и ми подаде едно хапче. Беше червено. Поех го в ръката си и го разгледах. После го пъхнах в устата си и преглътнах. Знаех, че нещо огромно ще последва. Чаках го. И след минута то дойде. ... В началото не се случваше нищо. Всичко си беше както трябва. Или по-скоро случваше се, но аз не можех да го осъзная. Тази дарба всъщност се оценява в дистанцията на времето. Единственото странно нещо, което почувствах беше лекото забавяне на времето в определени моменти. Трудно ми беше обаче да го уловя, защото моите рекции си оставаха в синхрон с тази промяна. Както разбрах по късно, необходимо беше време Първо всички звуци потънаха в една плътна и осезаема тишина. Цветовете бяха убити от нежна сива пелена, която почти ги заличи, а самата светлина като че ли отслабна. Това продължи мигове, или секунди, или часове... нямах представа. И изведнъж всичко се оправи. Звуците се засилиха – макар и видимо да не бяха се повишили, сякаш ги възприемах по-ясно. Сивата пелена се оттегли и цветовете отново станаха ярки... но пак – като че ли по-осезаемо ярки. Макар и детайлите да не ми се набиваха на очи, просто чувствах как всичко се записва и ми е нужно само да се поровя в паметта си, за да го открия. Усмихнах се на другите и зачаках. – Да погледаме сега реклами. – Митьо обаче нямаше време за губене. ... – Кажи сега номерата. – подде той след няколко минути, с ръце на клавиатурата. Времето е поток от картини. Този поток тече през мен. Водите му се плискат пред очите ми. Светлата повърхност е всичко, което някое от сетивата ми е уловило, а тъмната – всичко, случило се без да го възприема. Потокът се забавя. Вниквам по-надълбоко и по-надълбоко в него. Никаква промяна. Миг, два... По-надълбоко... Структурата му се изменя. Вече е съставен от отделни лентички, пластове вода... и по-надълбоко... виждам милиони капчици, всяка от които се заменя от друга... по-надълбоко... между молекулите и атомите... Потокът почти спира. Взирам се в капките, търсейки подходящата... Осезаеми картини на стаята! Пълни картини – всички цветове, детайли... в един от ъглите има паяжинка, една еднодневка се крие отчаяно в брънките на завесата... някъде навън един човек си тупа килима – обечен е в бледозелена блуза, вижда се само до кръста... има леко набола брада... очите му са сини... на пода има петно от кетчуп, явно доста избеляло и почти премахнато... Съсредоточи се! На екрана има следи от препарата за чистене – мъничко неправилно петънце, покриващо част от буквата... Следваща... Следваща... Ето появява се картата... Пръстите засенчват голяма част от цифрите... Господи колко са огромни... Номерът закрива всичко останало... – 1674289673830261 – изстрелвам аз след секунда – Онова наистина е двойка, Наде. – А така, браво! – похвалва ме Митьо. – А сега на другата... Половин минута диктувам непрестанно. Митьо записва към двайсетина номера. – Това е то! Не ми трябвате повече. Елате след два три часа. Ще бъда готов. Споглеждаме се и отиваме в хола. Там има още един компютър. Всеки търси материал по специалността си. Разбираме се всеки да си избере по един предмет или област, която да овладее до съвършенство – няма смисъл знанията ни да се застъпват, особено по-специалните. Така възприемах всичко. Странно и необичайно. Непосредствено. Живеех само в настоящето. За мен нямаше минало – имаше настояще. Нямаше вчера – имаше днес. Всяка вечер преди да заспя, аз улавях потока и го забавях. Ставах все по-добър и по-бърз. Вече знаех, че Иво е имал право да ни изтъква предимствата си. Все по-често се вглеждах в съзнанието си. Всичко бе там – като серия от огромни движещи се картини. Необходимо беше само да я спра (хаха, с принт-срийн!!), за да я копна и използвам в съзнанието си. Обработката обаче, бе ограничена. За сега. Работата с кредитните карти стана. Както станаха и доста други „далавери” за които няма да споменавам, понеже не ми се прекарват най-добрите ми дни в затвора. Животът ни тези дни беше разделен на две части – преди и след Митьо. Преди Митьо всеки учеше, а след – изкарвахме пари. По време на Митьо най-често се наливахме с ... никога няма да познаете... с БИРА! Така си и мина лятото и без да се усетим бяхме изкарали десетина хиляди лева (като броим и петте хиляди от морето) чиста печалба. Останалото бяхме похарчили предимно за пиене, по купончета, а имахме и известни разходи за „онова, което не е много законно”. Както и да е, имахме достатъчно пари за доста хапчета, пък и ни познаваха пряко или непряко към... добре де, 5857 човека, които изгаряха от желание да си купят най-малко по пет-шест хапчета от нас. Както казвам аз: „Животът е хубав, когато съдбата ти се усмихва.” А на нас направо ни се зъбеше неприлично. *** Учебната година може да се раздели условно на няколко части. Първата част е в началото, тоест месеците от септември до декември, когато на учениците не им се учи понеже още са на вълна лято и не са свикнали. През декември пък има коледа, нова година, тая-оная... на кой му се учи при всичкия този сняг. И така, втората част обхваща месеците през които има сняг и като цяло е много студено, а на никой студа не му действа добре на запомнянето – тоест януари, февруари, март... Освен всеизвестен празник на лъжата, както и най-подходящия ден на който бременни ученички споменават тайната си на родителите, първи април е известен и с това че бележи началото на третия период. Той пък обхваща април, май и юни, които са доста топли месеци, а прекалената топлина не се отразява добре на подрастващите мозъци. Знаейки това разделение и общовалидността му, на вас вероятно не ви е чудно, че ние продавахме хапчета целогодишно и повсеместно. Входни нива. Междинни контролни и класни. Изпитвания. Писмени изпитвания (нее, това изобщо не са контролни) Класни работи. Поправка на класните работи. Изходни нива. Общо взето изкарвахме добри пари и Далаверата доста често отскачаше до Сорса за още хапчета – защото първоначалните двеста се изпариха още първия месец. (Онези явно се усетиха, че и ние печелим луди пари и вдигнаха цените на петдесет лева за най-обикновените). Ние, разбира се, осъзнавахме че тенденцията при цените на тези хапчета е възходяща и отсега нататък ще се увеличава непрекъснато, но това не ни тревожеше за момента. Към края на първия срок, когато в Пазарджик беше станало непоносимо – хората буквално ни дърпаха на улицата за хапчета, и то някакви такива напълно непознати – отскочихме и до съседните градове. Тогава Митьо ни обясни че нашият район е само пловдивския и ни предупреди изрично да не предлагаме хапче на никой извън тази област. На въпроса „Що, кво ша стане?” той само поклати загадъчно глава. (Клас – потайни, тип – не питай, вид – изобщо не ти и трябва да знаеш) Послушахме го. Веднъж, както си седяхме в Йеса (металско заведение в Бургас) и се наливахме с бира на аванта, комуникирайки с местните алкохолици – там все ще се намери кой да те черпи – за първи път се замислих сериозно колко много приличат тези хапчета на алкохола и дрогата. Осъзнах, че и при тях, веднъж започнал, вече е твърде късно да спреш, че струват твърде скъпо на купувачите както в буквалния, така и в преносния смисъл. И като се замисли човек, дейността ни не се различаваше много от пласирането и ние не се различавахме кой знае колко от дилърите. Но от дрогата се умира? А кой знае какви са страничните ефекти от тези хапчета, пък и те правят нещо много по-страшно от смъртта – лишават те от желанието да използваш разума си. Отново се върнах на въпроса морално ли беше това което правим. Защото поначало никое занимание, от което се печелят толкова много пари за толкова малко време и с толкова малко усилия не може да се нарече честно и нравствено. След като се оплетох в собствените си разсъждения, преминах към мисли за последиците от нашата „търговия”. Кои щяха да са повече: положителните или отрицателните – това не можех да преценя толкова от рано, но едно беше сигурно – нещата щяха да се променят коренно. Не споделих тези разсъждения с останалите от страх да не ме разберат, а напротив – страхувах се че точно такива мисли се въртят и в техните глави. Няма да ви лъжа – не исках да спирам. Толкова е трудно в наши дни, особено в нашата държава, млад човек да си намери работа, която да му носи повече от двеста лева, че да се откажа от това и да мизерствам не ми изглеждаше кой знае колко примамливо. И ако трябваше да поставя на едната везна морала си, а на другата продаването на хапчета, определено моралът щеше да скочи до небето и да развали везната. Може и това да ви изглежда подло и сребролюбиво, но ви уверявам – парите ми трябват колкото да си живея нормално, като бял човек и перспективата да хвърля на боклука нещо толкова приятно и доходно, пък и не доказано вредно, не е сред прерогативите ми. Заредиха се дни, всеки от които по-различен и по-хубав от предишния. Не знам дали има нещо, което да си заслужава да се види и което ние да не сме видели, или пък по-голям град, който да не сме изучили. През зимата посетихме всички курорти, за които намерихме нещо в интернет (доста са!!!), карахме ски, сноуборд, моторна шейна, скачахме с бънджи, катерихме се, водехме епични снежни войни. И знаете ли кое беше най-хубавото – по-голямата част от това беше в учебно време. Изобщо, прекарвахме си повече от прекрасно и нито минута не скучаехме, нито пък повтаряхме нещо два пъти. Отсъствията? До края на първия срок бяхме учениците с най-много извинени отсъствия (защо ли?), но и също така учениците с най-много изяви по олимпиади, състезания, извънкласни прояви и всякакви такива сладки работи и не си оставахме само с участието – допълнихме кабинета на директора с медали, грамоти и подобни морални награди, а паричните запазихме за себе си. Общо взето излъскахме поизгубения блясък на Математическата гимназия. Разбира се, може да се поспори дали това беше наше дело или изцяло се дължеше на хапчетата, но бих казал, че ако няма желание, ако ще и кофа да изгълташ, нищо няма да стане. Иначе в училище вървеше прекрасно – от толкова спорове с учителите те вече се страхуваха от нас. По специалностите си знаехме толкова много и то най-големите новости и подробности, че в някои случаи ролите се сменяха. А съучениците... тази които не ни гледаха с възхищение, ни мразеха и презираха, а някои изобщо не промениха мнението си за нас – ето с такива все още говорехме и поддържахме някакви отношения. С риск да стана банален – истински приятел е този, който не променя мнението си за теб, каквото и да стане. Към началото на третия период, на който е разделена всяка година, последиците от хапчетата започнаха да се проявяват. Някои протекоха по предвижданията, други се препокриваха с анкетата, но като цяло всичко беше невероятно и за нас... Нека ви задам една гатанка. Кои са тези постройки в Пазарджик, чиито общ брой надхвърля тази и на училищата, и сергиите, даже и жилищните сгради? Не се сещате? Подсказвам – те винаги са пълни с хора, а оборотът им е толкова висок, че всяко новоизлюпено бизснесменче се бута да отвори такова. Сетихте ли се? Кафетата, разбира се. Кафета, заведенийца, кръчменца, тавернички (само бистра няма все още) всичко е под общото име КАФЕТА. Преди хората са се събирали в читалища, за да обсъждат съдбата на града и други важни проблеми, а днес се събират в кафета, за да обсъждат съдбата на съседите и други съвършено маловажни клюки. Но какво да се прави – дойде новото време. Кафетата се препълниха до такава степен, че се наложи собствениците да изнасят още столове; много кръчми се разраснаха; десетки заведения бяха отворени за по-малко от месец, а дискотеките, и без това безнадежно претрупани, утроиха броя си (не че не бяха две преди това, но карай, така звучи по-внушително). Някои наши съученици заминаха за чужбина (не без да ни напълнят джобовете с една прилична сума пари), други за по-елитни училища в големите градове (за това, че хапчетата се продават навсякъде казахме само на тези от тях, които ни бяха симпатични). Понятието частен учител престана да буди досада, страх и омраза – тези чувства се замениха с безразличие. Като цяло учителите и експертите престанаха да са на мода, както впрочем и всички авторитети. Никой не се страхуваше от изпити, или от лоши оценки, застрашаващи дипломата – та нали имаше такова нещо като изпит за промяна на оценка. Е, щяха да се изръсят малко повече, но какво от това, пет години пълен купон си струват една-две хиледарки. Ние се стараехме да се различаваме максимално от дилърите и се съобразявахме с финансовото състояние на клиентите си. Целта ни не беше толкова да ги ошушкаме, колкото да си добием приличен, постоянен доход, тъй че не завишавахме много цените при отчаяния им вид. (между другото, има много жестове и мимики на подсъзнателно ниво, които са много лесно забележими за един Наблюдател, но за това някой друг път). По интернет и гейм клубовете беше претъпкано с хора всекидневно, всички игрища, паркове и изобщо свободни зали бяха пълни с ученици. Свободните групи на младежкия дом – по танци, шах, филми, карате ... и много други – се организираха на няколко подгрупи, много нови бяха създадени, а общите дискусии се провеждаха на тортата и заемаха всички пейки и цялото останало пространство. И това беше само видимата страна. Това ставаше пред очите ни и всеки му беше пряк или непряк свидетел. Имаше и скрита страна – разказите на клиентите ни. Чухме такива неща, които направо не са за пред хора – макар и общо взето да влизаха в рамките на прогнозите. Как да считаш за авторитет човек, който знае по-малко от теб? Не се ли крепи уважението към родителите именно на това? Не? Не, ама да! Предимно на това се крепи. Още от малки считаме родителите за всесилни и всезнаещи и това е необходимата заблуда, която ни предпазва от неизбежното просто заключение – всеки греши и възпитанието което получаваме изобщо не е най-доброто възможно, освен това има доста неща, които родителите ни не знаят и по някаква случайност (?!) точно на такива хора сме поверени. Не са много по-умни, не много по-отговорни или оправни, или способни да се оправят от нас. Някои деца никога не съзряват достатъчно че да са готови да осъзнаят този факт. А как се отразява той? Ами е ТАКА! Какво става когато бутнем опорите на една сграда – срутва се. Така става и с възпитанието. Изпарява се, изчезва – придобитите рефлекси и подсъзнателни жестове закърняват, другите се унищожават от арогантността и себичността на новоосъзналия се разум. Това, разбира се, е лично моя теория и макар да съм доктор по няколко науки, отделно от дипломите ми по психология, логика и психотерапия, не се опитвам да ви я натрапя. Е, всички факти я подкрепяха, но както е известно и по-доказани теории са се срутвали от прекалено самодоволство. Както и да е, след известно време решихме да повторим анкетата сега, когато хапчетата вече бяха факт и част от ежедневието ни. Отговорите, считахме, щяха да са много по-достверни и в най-лошия случай щяхме да имаме приблизителна картина на действителността. Анкетата провеждахме отново с Надя, но този път тя бе станала Наблюдател, така че нямахме нужда от тетрадки и химикали, а не ни се и налагаше да измисляме сценарии, защото повечето и без това ни познаваха. Това, естествено, не значи че се забавлявахме по-малко от миналия път. Отношения... Към родители: 50% ще се махнат при първа възможност и няма и да се върнат 37% ще продължат да живеят при тях, като ги изстискат докрай 13% ще помагат на родителите си парично след като се изнесат Към учители: 95% ще се държат с тях пренебрежително. 2% ще се държат с тях като с равни. 3% няма промяна. Към съучениците които също ги използват, ще се отнасят с: ненавист. – 80% безразличие. – 10% няма промяна. – 10% Към тези, които не ги използват ще се отнасят с: презрение. – 84% съжаление. – 10% няма промяна. – 6% Колко често ще ги използват: 70% – през цялото време. 20% – само когато имат твърде много за учене 8% – много рядко 2% – само пред много важен изпит, и то за всеки случай, след като са си научили По въпросите за бъдещето: 60% – нека завършим, пък ще мислим тогава 10% – това е само временно 30% – събират пари и мислят как да си осигурят от междинните* Този път Митьо не показа по никакъв начин чувствата си. Физиономията му си остана непроницаема, което говореше по-добре от всичко друго. Може би знаеше нещо, което ние не знаехме и виждаше какво ще стане скоро, а може би просто отново бе станал нагоре с краката (имаше дни, в които каменната гримаса не слизаше от лицето му и то без някаква видима причина). Мълчанието му обаче, засили подозренията ми че има нещо гнило в цялата тази работа. Какви бяха тези хора, от които взимаше хапчетата, защо бяха разделили дилърите си на райони, защо започнаха от такива малки цени, за да ги вдигат толкова бързо и откъде, по дяволите, той се бе добрал до тях? Или пък с какво толкова го плашеха, че не лъжеше дори за стотинка от хилядите левове, минаващи през ръцете ни. Морал? Едва ли. Явно го бяха уплашили с нещо. Припомних си забраната да не се опитваме да предлагаме на НИКОЙ извън областта и готовността му да я изпълнява. Пък и от самото начало не ни казваше откъде изобщо взема проклетите хапчета. Всичко това определено беше потайно, но при Митьо не се отклоняваше от нормата. Нямах за какво да се хвана, пък и той просто не ни казваше нищо. Споменехме ли тази тема, Далаверата бързаше да я отклони. А междувременно времето си минаваше. Ден след ден... Седмица след седмица... Месец след месец... На края на всяка година единайсти клас се надуват, защото дванайсти ги разпускат заради изпитите и така първите стават най-големите в цялото училище. Тази година надувковците бяхме ние. Така че след истеричните викове ЗА-ВЪРШ-ВА-НЕЕЕ!, станахме господарите на училището. Да си най-голям си има много предимства – когато няма столове, всеки ти дава; на закуските няма желаещи да те предреждат, пък и учителите са по-благосклонни; освен това можеш да викаш на всички останали зайци. При нас четиримата обаче, имаше и още едно – нямаше дванадесетокласник, който да е чувал за хапчетата и да не иска да ги използва. А всички бяха чули по един или друг начин. Не можеше да се мине без заплахи, но с тях се оправяхме лесно. Вероятно си мислите, че каратето е изкуство, което се овладява с години и за него са нужни много усилия и мъки... но грешите. Само в голямата библиотека има около стотина книги за най-различните видове японски изкуства. А освен това наскоро идваха едни симпатяги, които къртеха стълбове и чупеха пейки – те ни научиха на основното. Не си мислете и че за да сплашиш някои ти трябва кой знае какво умение – просто го изчакай да те хване за врата и го тръшни на земята пред теб без много-много да се тревожиш дали тръбнакът му ще издържи или пък го подсечи преди да те е ударил и го удари в слънчевия сплит – повече не му и трябва. След като се разнесоха слуховете, заплахите изчезнаха бързичко. Това изкуство доста добре ни служеше както за отклоняване на твърде настойчиви клиенти, така и за отбрана от ИЗМОРИТЕЛИ. (което е и последния начин за борба с тях. Просто им предложете да им покажете „някоя и друга хватка” и ги уверете, че с тях се получава отлично и занапред ще изпробвате всичко върху тях). След като имаше дисциплина, останалото беше просто въпрос на време. – ... съобщава, че тази година броят на приетите във висши учебни заведения е рекорден. Математическата и езиковата гимназии държат първенството по отлични оценки – над деветдесет процента от държалите изпити имат над 5.50. Като се има в предвид и наскорошните изненадващи резултати от кандидат-гимназиалните изпити, всички се питат... – Как мислиш, докъде ще доведе това? – До почивка на Карибите... – отговори Митьо, опитвайки се да скрие тревогата си зад поредната тъпа шега. – Много добре знаеш за какво питам. – Да, Димитре, – когато Надежда използваше пълното име на човек, ставаше страшно – време е най-после да ни кажеш какво става тук, за бога! – Келнер... – опита се да се измъкне Митьо, но зърна трите чифта очакващи очи и се отказа – Добре де! Ще ви кажа. Последваха две минути пълна тишина – предполагаше се че са му необходими да се съсредоточи, но всъщност ни чакаше да се откажем или мислеше как да отклони темата – след което той заговори отново: – Там е работата, че всичко това е дяволски странно... Разбирате ли, аз изобщо не съм ги виждал... – Е, хайде сега, нормално е да ти пратят посредник или нещо такова. Все едно не си го правил и ти. – ... Не, Иво, ти не ме разбра. Аз не съм виждал никой от тях... – Как така? – почти в един глас запитахме и тримата. – Ами просто отивам до мястото, оставям парите и взимам хапчетата. – И не говориш с тях? – И не ги виждаш? – Да. – отвърна лаконично Митьо. – Нали точно това казах. Но щом видя шашардисаните ни физиономии той се смили и продължи. – Аз не съм ви разказвал как започна всичко, нали? Тишина. – ... Ами просто си минавах оттам... – Откъде? – ... и чух някакъв глас – продължи Далаверата без да обръща внимание на забележката ми – Вие знаете, че по принцип не слушам никакви гласове... – Що не караш по същество? – Добре де, работата е следната... След десетина минути знаехме всичко. Но по начина, по който ни го представи той, на практика не знаехме абсолютно нищо. Оказа се, че нито е виждал производителите на хапчетата, нито е говорил пряко с тях. На логичния въпрос какво тогава го кара да им носи толкова редовно необходимия дял, Митьо се опита да загълфика нещо, но накрая призна, че и сам не знае. Било някакво чувство, че нещо много ужасно ще му се случи ако не изпълни всичко. Пък него го устройвали условията... Секунди след отговора на последния въпрос, Иво се включи в разговора: – Знаех си! Евреите са... И извънземните... Това беше началото на един дълъг монолог за световния заговор, за извънземните които ни дебнат и за Хитлер, който бил убит от летяща чиния. Най-лошото е, че така и не успяхме да разберем дали Иво се шегуваше, или наистина вярваше в тези глупости. Характерна черта на Иво е, че рядко говори, но разговори ли се на любимата си тема, просто няма начин да го спреш, а всеки опит води до удължаването ù. И тъй, използвах последвалия половин час, за да обмисля нещата. Трябваше да се придържам стриктно към фактите. Митьо не бе виждал създателите. Не беше и говорил с тях (или поне така си мислеше). И въпреки това хранеше подсъзнателен страх и покорност към тях. Митьо беше постоянен Наблюдател. Всеки път, когато оставяше парите, усещаше как „някой му рови в главата” и „по-голямата част от спомените изчезват” По някаква причина те му се доверяваха, но не дотам, че да си спестят затрудненията и всички усложнения от непрекия контакт. Това в общи линии бяха фактите. Не можех да достигна до никакво заключение въз основа на тях, но пък ми хрумнаха няколко хипотези: 1. Митьо е тотално изкукал. (невъзможно – не всичко е измислица) 2. Наистина са извънземните. (не може да е толкова просто) 3. Митьо ни прави на кретени. (напълно възможно, но няма мотив да го прави) 4. Някой го е упоил и сега всички ни прави на кретени (и пак – защо?) 5. Има нещо странно, което никога няма да научим. 6. Още спя след последното купонче на острова и сънувам всичко това. Всички, включително и Митьо, бяхме наясно че има само един начин да разберем истината. Защо тогава толкова упорито отказваше да ни каже къде е мястото? По мълчаливо съгласие започнахме план Б. – Димитре, не е необходимо да ни лъжеш. Ако не искаш да ни казваш, просто замълчи. За такива идиоти ли ни мислиш? – Но, Надя, недей така. Аз ви разказвам всичко както се случи с риск да ме помислите за луд, след като можех да скалъпя много по-проста история, а вие... – Така ли? А защо просто не ни заведеш при тайнствените създатели тогава? – продължих атаката, сигурен в успеха. – Не мога. – наведе глава той. Никой не попита защо. Оставихме го сам да продължи. Отне му три минути. (и седем и половина секунди, добави по-късно Надя) – Не трябва да водя други там. Всичко това звучеше толкова глупаво и мелодраматично, че в добавка с печалната фасада на Митьо, ме накара да избухна в неудържим смях. – ... Браво! Браво! Наистина се хванахме. Добра историйка съчини. Признавам си, че ми затрепераха мустачките. Хайде сега, кажи сериозно. – Вече ви казах. – процеди през зъби той. – Не ви моля да ми вярвате! Ако щете. След тези думи той се завъртя на сто и осемдесет градуса и си тръгна. Нищо във вида му не издаваше ярост. Походката му беше спокойна. Рамената му не се тресяха от смях, пък и никога не бяхме го виждали такъв, но разбрахме, че ако не друго, то поне не се шегува. Ние продължихме безплодната си дискусия докато не свършиха бирите и после всеки се прибра по дупката... за да прекараме по една безсънна нощ. (за мен наистина беше безсънна, защото в три и половина Митьо ми прати следния есемес, състоящ се от разсипническите шест символа: Ч 9.30) Този път, знаейки в какво състояние ни остави миналата вечер, реших да ида по-рано. След като за пореден път изпуснах тролея (вече не ми прави почти никакво впечатление) и стигнах до тортата, забелязах няколко във висша степен учудващи неща: 1. Часовникът показваше десет без пет, което означаваше, че за първи път от сигурно сто години е сверен. 2. Пред чешмичката ме чакаха Митьо и Надя. Мозъкът ми не можа да обработи информацията, понеже упорито я третираше като илюзия и затова временно престана да контролира центъра за ходенето, в следствие на което се препънах и се проснах на земята пред чешмичката. – Ха, ха... нямаше нужда чак толкова да бързаш. – съзнанието ми разпозна честотата на Митьовия глас. Не беше илюзия. – Чакаме те само от 33 минути и двадесет и седем секунди – уведоми ме Надя. Според най-прости изчисления това означаваше, че Митьо е дошъл преди уречения час, което вече беше твърде много. Изправих се озадачен. И в същия миг реалният Митьо ми подаде едно листче. Мигом пред мен се появиха въглеродни вериги, далеч по-сложни отколкото някога бях виждал. (а бях виждал доста) Подадох листчето на Надя с въпроса какво означават на български. – Означават, че химическия строеж на хапчетата е много прост. Могат да се направят от вещества, с които разполага всяка лаборатория. – Разбирам. – продължавах да недоумявам аз. – Но има само една пречка... днешната химия не може да обясни как по дяволите съществува това съединение и що за катализатор е необходим за направата му. Според химиците най-малкото необходимо условие за получаването му е температура с десетки градуси по-ниска от абсолютната нула. – Това е невъзможно. – отговорих аз. – Именно. – усмихна се дяволито Митьо. – Сега вярваш ли ми? И тъкмо когато щях да му отговоря, пристигна и Иво. – Браво, само 35 минути и шестнадесет секунди. – посрещна го Надя. – Беше прав. – додех аз. – Разбира се! Винаги съм прав... А, за какво става въпрос? – За извънземните. – О, ама то това е ясно, защо изобщо ми го казвате? – Където и да са правени тези хапчета, определено не е на земята. – Сигурни ли сте, че не сте се объркали? – запитах безсмислено – Много добре знаеш, че Надя познава всички известни химици в България. А това изследване е правено в САЩ. Те недоумяват. И аз като американските учени недоумявах. – Какво ще правим сега? – запитах още по-безсмислено. Никой не знаеше. След две бири обаче, предложенията заваляха като дъжд. – Да ги изтребим еврейските боклуци! Да идем там и да ги размажем. Ще ни управляват те! – Аз предлагам да не правим нищо. Да си продължим както досега. Няма смисъл – нищо не можем да променим. – Не съм съгласна и с двамата. Вярно е, че нищо не можем да променим, но пък да си стоим просто така и да гледаме как страната ни се срива не е много умно... Да сте забелязали, че няма нищо подобно в другите държави. – Е... ти да не очакваш да го дават по Евронюс? – Не, но си чатя със стотина човека от повечето държави в Европа и някои от щатите – откакто станах Наблюдател де – и никой не знае нищо. – Знаете ли – обобщих аз. – споделям мнението на Надя и заедно с нея ще водим разследването. Вие продължете обичайната си работа. Не бива никой да заподозре нищо... Кажи, Митьо. – Сега може ли? – Да. – Келнер! Честно казано аз самият нямах понятие какво ще да е това разследване, но напоследък ми беше харесало с Надя да правим разни неща заедно, тъй че реших това да е поредното. То не че имаше и какво да се разследва, но пък и ние не си давахме много зор. Тя подпитваше химиците и биолозите, а аз – физиците и математиците. Напълно естествено, никой не знаеше отговора, а някои говореха с нас твърде високомерно и направо дразнеха. Иначе се влачехме по разни събирания, клубове и всякакви там сбирки на такива блестящи умове, като щом ни писнеше просто си излизахме и се разхождахме в Борисовата или някоя друга градина. Посетихме и няколко университета. Изобщо, голямо шоу ставаше. Останалото време прекарвахме в безплодни спорове относно произхода на тайнствените създатели на хапчетата и технологията която бяха използвали. Накрая ни стана почти сигурно че никой човек нямаше ни най-малка идея що за магия е това. Хубавото беше, че научихме доста неща един за друг, а на мен не преставаше да ми бъде приятно в компанията ù. Най-добрата ù черта е, че не прилича на „другите, намазани с грим” и не си вирва носленцето до небенцето. Държи се непринудено с всички и навсякъде, почти винаги е весела, но не безпричинно. Новото знание явно не ù се беше отразило – нито в начина на мислене, нито на самочувствието – при нея то е в допустими и нормални стойности. Били ли сте с момиче Наблюдател? По принцип не е много приятно. Представете си момиче, което има уред, десетки пъти увеличаващ собствените ù сетива – съдейки по реакциите ви, може да отгатне точно какво мислите и чувствате във всеки момент. Можеше страшно да ме скастри, задето съм започнал това „разследване” очевидно без никаква идея какво да правя. Но тя не го направи. Явно и нея я забавляваше, пък и не ù се искаше да стои с постоянното чувство че не прави нищо. Междувременно всяка вечер гледахме звездите, търсейки слънцето на предполага-емите извънземни и обсъждайки целта им. Надя ми показваше съзвездията, които бе видяла на една звездна карта в книжарницата. Забавлявахме се по много начини, но най-весело беше когато търсехме пари по улиците или по булевардите. Всъщност докато си говорехме, Надежда сканираше всичко като робот и през половин час си намираше по някоя монета. Когато напълно се изчерпахме, отидохме да посетим свързките си. „Свръзки” е кодовото название на групите от до пет човека, разпространители в другите градове и села в областта, които работеха за нас. Отидохме уж на инспекция, но подпитахме тук-там. Естествено, никой нищо не знаеше. Каква новост! Позабавлявахме се и с тях. Запознахме се с още стотина човека и тръгнахме натъпкани с подаръци (всевъзможни джунджурийки) за родния град. А в родния град лятото беше в разгара си. Както и купончето. Изтърсихме се по средата на „Ставри-и-и, гледа динозаври-и-и” и веднага се сляхме с купонджиите. Докато траеха баладите споделихме наблюденията си, а Митьо, който бе по-доволен от живота от всякога, ни поздрави, след което сподели двулитровото шише с бира с нас. Единодушно беше решено поне за още една година да продължим, докато влезем в специалностите си, пък тогава да му мислим – пълнолетието не означава мъдрост, докато следгимназиалната диплома – почти. Това лято посетихме редица европейски страни, научихме сумати езици и се запознахме с такова число хора, че не ми се мисли просто... Толкова беше хубаво и приятно, че направо ми се насълзяват очите като си спомня, така че преставам. Ако някой много се интересува, имаме три шкафа снимки. „Спомени, спомени...” Надя беше права – никой извън България не бе чувал за такива хапчета. Е, техен проблем. Явно освен Господ, и извънземните бяха българи. Но както се пее в едноименната песен „Всичко беше хубаво но гроздето се свърши”. И при нас златните зърна от грозда на лятото изчезнаха – къде изядени, къде изпопадали от вятъра, къде скапани. И започна последната година. Дванайсти клас. Последиците от хапчетата бяха неконтролируеми и бяха заели такива мащабни размери, че всички на възраст от 14 до 20 бяха направо полудели. Парите буквално ни заливаха, а Митьо не отиваше за по-малко от хиляда хапчета, защото и те свършваха за има-няма месец. Всички имахме банкови сметки и дебитни карти. Каратето вече не ни беше нужно. Учителите бяха най-зле – всеки ги бъзикаше, тормозеше, държеше се презрително с тях, изобщо не бяха на почит. Родителите се видяха в чудо. Кафетата процъфтя-ваха. По улиците беше пълно с избягали от час ученици, пък за градинката пред МГ-то или Фаса просто да не говорим. Хулиганските прояви зачестиха – няколко дискотеки бяха затворени именно заради тях, но това не се отрази на общия им брой (преди това би означавало всички да затворят) Междувременно пророчеството на Митьо за надписаните хапчета се сбъдна. Вече не беше необходимо да полагаш никакви усилия – просто гълташ хапченцето и си готов. Ученето престана да бъде необходимост. Може би най-голямата мечта на цялото човечество се сбъдна. Но струваше скъпичко. След време страната ни беше буквално претъпкана от специалисти с по няколко дипломи, за които нямаше работа. Сега броят на дипломите определяше дали ще те вземат и затова всички се бутаха за повече от три на година. Цялото положение всъщност може да се опише и само с една дума – хаос. По едно време бяхме натрупали толкова много пари, че нямаше да ни се налага да работим през целия си живот и решихме да даваме хапчетата безплатно. Но това означаваше пълно сриване на пазара, щяхме да си навлечем гнева на изръсилите се преди това, пък и онези всеки месец удвояваха сумата, която Митьо трябваше да им достави. Ако бяха извънземни, защо по дяволите им трябваха пари? – просто поредния въпрос, на който нямахме отговор. Вече бяхме затънали до гуша в това, колелото ни бе завъртяло и ние нямаше как да го спрем. – Митьо, писна ми! Никога не вярвах, че ще го кажа, но е истина. Писна ми от пари, и от знания и от тъпите хапчета, и от всичко! – Да, Надя е права. Искам една двойка! Искам да гледам тъпо учителя и нищо да не знам. Отказвам се. – И аз. – И аз. – Добре, предавам се. – най-неочаквано изстреля Далаверата. – Ще ви заведа. Още не сме си взели изпитите, но това си е ваш проблем. – Бихте ли спрели ето тук, моля. – Разбира се. – човекът се огледа озадачено. – Но нали пътувахте до леля си? – Да, тя има вила тук отсреща, зад този хълм. – Добре, няма проблем. Слязохме и се отдалечихме от пътя. Докато Митьо се обаждаше по мобилния, аз се оглеждах учудено наоколо. Намирахме се по средата на нищото, по пътя за София. Смрачаваше се. – Ало, каж... – На лявата страна на пътя сме. След като завърши дългия си телефонен разговор, моят спътник се разположи удобно на един камък и невъзмутимо зачака. Отворих уста, за да кажа нещо, но бързо я затворих, съзрял безполезността на всякакви приказки на този етап – предостатъчно беше и самото ни довеждане тук. После направих същото. Значи чакахме бял бус. Няма проблеми. По идея на Митьо, бяхме навлекли светлоотразителните костюми, тъй че нямаше начин да не ни забележат (нямате и представа колко са удобни за стопиране в комплект с една хилка за пинг-понг). Тишина. Полумрак. А времето си течеше в това откъснато от цивилизацията място. Птиците чуруликаха уморено. Щурците също започнаха да се обаждат. Аз пропуснах през ушите си поредната шега на Митьо: „Запяха щурците, извади дискмена и да слушаме другите Щурци”. И най-после белия бус дойде. – Събрахме се! И ся кво праим? – Отиваме при моите приятели. Или не искате? За това бяхме дошли до тук. И Митьо ни поведе – през трънаци, камънаци, храсти. Изкачихме два-три хълма, препънахме се по няколко пъти, аз пропаднах в някаква дълбока дупка, та едва се измъкнах, но иначе за визита на извънземните в девет през нощта не беше чак толкова зле. Смрачаваше се заплашително. Можеха да се чуят обичайните нощни звуци. Когато се смрачи до такава степен, че едва виждах пътя пред себе си, се замислих относно психическото състояние на водача ни, съжалих към стотина пъти задето изобщо го карахме да ни заведе, но вече бе твърде късно за отказване. Време беше да видим какво толкова има в тези хапчета. – Ето тук е. – спря внезапно Митьо. – Лелее, що за леля живее тук? – опитах се да се пошегувам аз. Пред нас стояха най-зловещите развалини каквито човешкият разум може да си представи. Дори аз, който обичах мрака, потръпнах и несъзнателно отстъпих назад. – Сега вижте на втория етаж. Последваха около пет минути взиране, след което осъзнахме почти едновременно, че втори етаж просто не съществуваше, което побързахме да споделим с водача си. – Сори, обаче трябваше да свикнете с мрака и зениците ви да се разширят. Сега добре ли е? Виждате ли какво показвам. Палец, показалец и безименен – леко неподходящ знак за хора пред катакомби в десет през нощта. За наше огромно облекчение, Митьо не ни накара да влезем вътре. То не че някой щеше да влезе, но друго си беше като знаеш, че не ти се налага. Обиколихме десетина пъти развалините и освен мрак, тишина и тухли, друго не смути погледите ни. Накрая всички се изморихме и се проснахме на една полянка без да ни пука дали там има змии, отровни паяци или караконджули. Двамата с Надя се взирахме в звездите и разпознавахме съзвездията, Иво призоваваше извънземните и проклинаше евреите, а Митьо слухтеше неспокойно. От време на време водачът ни промърморваше: „Никакви външни хора”. Изведнъж замлъкна насред изречението и почти извика. – Тихо! – Говореше единствено той. – ... Чувате ли? Никой, явно без него, не чуваше нищо. – Знаех си! Само ми кажете не ви ли предупредих! – каза, но като видя, че мълчим недоумяващо ни посъветва – Отпуснете съзнанието си и не мислете за нищо. Тъкмо си мислех към кое от психичните заболявания да причисля болестта му и какво лечение би било най-подходящо, и също го чух. Нали знаете, че когато мислите наум, чувате собствения глас. Или пък когато си кажете „сега ще спра да мисля”, понякога се чувате да казвате „Не мисля. Не мисля. Не мисля... офф, всъщност още мисля, колко гадно”. Такъв беше и гласа. Нямаше начин да определиш откъде идваше, но едно беше сигурно – не изглеждаше да е отвън. Приемах мислите като свои. Изобщо – все едно сам си говорех, но заключенията и аргументите ми се струваха железни. Не мина и минута и вече знаех всичко – целта на извънземните бе да приспят съзнанието ни правейки ни неспособни да учим и да се развиваме, за да ни нападнат и превземат като във Война на световете, превръщайки ни в безропотни овце като в Машината на времето (Уелс е любимият ми автор). Връзваше се и с почти символичните цени на хапчетата, и с избора на Митьо (вероятно всеки би им свършил работа, но просто е минавал оттам). Погледнах другите. Завърза се малоумен диалог, в който всеки говореше, а никой не слушаше. – Казах ли ви... – повтаряше Митьо. – ... Скапани евреи, само да ги докопам! – ... още от самото начало си знаех, че това е единственото обяснение... – Хора, хора, МЛЪКНЕТЕЕЕ! – апелирах за тишина аз. – Така до никъде няма да стигнем. Аз знам какво става тук и ще ви го кажа. Краткото ми обяснение не предизвика очаквания ефект – и нищо чудно, изказано на глас, дори на мен ми се виждаше доста идиотско. Оказа се че всеки има обяснение. Не по-малко идиотско бе това на Иво, в което прехвърляше вината на група евреи-телепати, контролиращи света, които, заедно с няколко евреи-алхимици създали тези хапчета, за да си осигурят работници за лабораториите. Обяснението на Надя май беше най-правдободобно – чужда раса прави експерименти върху нас – как ще се отразят на млад организъм толкова пари и отговорности, какво ще стане със съзнанието ни... нали знаете, такива работи. А това на Митьо беше – както можеше да се очаква – най-прагматично. Неправителствени организации, които изпробват разни работи върху обикно-вения човечец (Пришалецът едно, две и три). Да ви кажа, замислих се дали не е дело на някакви дето използват нов вид дрога – както вече споменах знанието също може да се разглежда като дрога, и по мои наблюдения, се продава не по-зле от хероина – но не можех да се откъсна от идеята за извънземните. Какво стана после? Тъй като никакви хапчета не се появиха, а парите след малко мистериозно изчезнаха, прекарахме нощта в безсмислени обсъждания на тъпите си внушения. На другия ден, в зеления москвич, който ни качи всичките, изведнъж едновременно ни осени мисълта – Парите. И ето, че няколко часа по-късно с нескрита изненада зяпахме празните си като джоб на студент сметки. Освен това онези, които и да бяха, очевидно си бяха вдигнали партакешките, натоварили ги бяха или на хеликоптера на НАСА, или на летящата чиния и се бяха измели бързо-бързо, оставяйки на нас да оправяме гигантската каша. Известно време поспорихме какво да кажем на хилядите, които очакваха да им продадем хапчета и накрая решихме да им кажем, че това всъщност са най-обикновени аспирини и всичко всъщност се дължи на тях – така нямаше да се отчаят и щяха да продължат напред, независими от хапчетата. След като за малко не ни смазаха от бой, избягахме и се покрихме в Йеса за няколко седмици, където удавихме мъката по всичко изгубено и станахме будисти. – Помните ли онези хапчета, които ме тласкаха упорито към будизма – оказа се, че само те действат, а всички останали са изгубили свойствата си. Как? Защо питате мен – мислите, че в тази история разбирам нещо повече от вас ли? Не – вече знаете точно колкото мен. Епилог. И накрая малко за нас. Митьо започна бизнес с перманентни и за кратко време отново натрупа значително състоянийце. (оказа се че като всеки предвидлив търговец си беше запазил от „антихистаминовите”, за всеки случай) Удивително е колко бързо хората свикват – става дума и за придобивките, и за това, което им се отнема. Пък и много хора трябваше да удавят мъката по изгубеното бъдеще (доживотен запой с няколко дипломи в джоба и постоянна работа за осигуряване на средства за запоя), а това се оказа най-добрия начин – максимален кеф без махмурлук. Надя и аз завършихме Софийския с доста специалности. Аз, както вече споменах, станах доктор по няколко науки, а тя завърши сумати филологии, взе лекарска диплома и нещо там с химия, което вече забравих. Тези дипломи, разбира се, ни вършеха работа колкото старите тетрадки от пети клас и точно като тях събираха прах в един шкаф на село, но карай. Не че България не беше пълна с безработни вишисти и преди това, но сега те имаха най-малко по три дипломи. Отворих сергия за ядки – учудващо недоходен бизнес. После един психиатричен кабинет, в който помогнах на десетки депресирани ученици, които бълнуваха за някакви чудотворни хапчета и целодневен престой по кафетата. Първо трябваше да излекувам себе си, разбира се, от натрапчивата невроза, както и останалите, но и това мина. Извънземни – блабла, глупости. Сега си изкарвам хляба като пиша за различни жълти списания, както и фантастични разкази, какъвто впрочем се води и този. Любима тема ми е човешкото съзнанието и обичам детайлите, но както и да е... Надя стана ДжиПи, но много скоро ù писна – просто не ù се искаше да участва в този мръсен бизнес със здравната каса. Последната ù работа беше в аптека. Ние двамата с нея, между другото доста се сближихме и сме женени от повече от две години. Малката Роси скоро празнува втория си рожден ден, естествено, е най-умното момиченце, което някога съм виждал. Учи се много бързо на всичко. И проявява феноменална памет. Вече може да говори, макар и понякога да не я разбираме. Нали знаете как малките дечица понякога се лигавят с бръбръбръ или фиууфиуу, или пък си говорят самички за галактики, звездни системи и космически кораби. Положителни сме с Надежда, че като всички, ще го израсте. Иво е член на партията Атака, която вместо да изчезне, както шушукаха злите езици, се разрасна и вероятно ще спечели на следващите избори. Какво е работил – нямам никаква представа, но честно казано не изгарям от желание да разбера. Понякога се срещаме с компанията, но на двадесет и пет някак си не върви да циклиш на острова и да се наливаш с бира... Вече ходим в бистра, механи и заведения като Йеса (те всъщност са учудващо много в пределите на малката ни държава). България бързо се върна на предишното си място – тоест под кривата круша. Това, което разтърси света беше приливът от млади, умни хора, които така отчаяно бягаха от родната си страна за да работят за жълти стотинки в чуждите. Но всъщност, като се замисли човек, това не е чак толкова странно – все пак става от десетки години, просто тези две бе по-интензивно. Останалото вероятно знаете – повечето кафета фалираха, дискотеките също. Ученето стана отново най-омразното нещо на света. Всичко се върна по старо му. И за да обобщя – понеже аз имам навика да обобщавам. – Днес почти забравихме тази история, както и повечето хора. Тя дойде и отмина както всичко в нашия преходен свят. Но все пак ни остави накакви спомени (и три шкафа снимки), както много знания и самия навик да учим. А ако се питате каква е причината да я пиша... Нали вече споменах в началото – пет стотинки на дума не е шега работа. По елементарни изчисления ще изкарам над 1000 лева, което за разказ в наши дни е космическо. Тъкмо достатъчно, че да си купя пет-шест флакончета от новите капки, които Митьо вчера ми предложи. Но това, струва ми се, вече е друга история...
2005-08-11