БУКВИТЕ - САЙТЪТ ЗА НОВА БЪЛГАРСКА ЛИТЕРАТУРА

КАМЕННИЯТ БАЗИЛИСК III

Пламен Станков Глогов (sarcomadroll)

Раздел: ПОВЕСТИ И РОМАНИ  Цикъл:

Глава 3: Крал Адиантор Самотен в тронния си хол, приспуснал тежък балдахин връз хладнокаменния си престол крал Адиантор гледаше с изсушени от плач и безсъници очи телата на своите трима млади генерали. От лицето му бе изчезнала и последната частица от кралското достолепие- сега то бе просто лице на старец, върху което бе запечатана болкта по мъртвите му синове. Защото за него те бяха като синове, не само отлични воини, не само благородни мъже, не само кандидати за ръката на единствената му дъщеря… Той ги беше отгледал- тях тримата и…!; беше ги научил на всичко и те тримата се вслушваха в съветите му безпрекословно, за разлика от…!; Най-достойният от тях щеше един ден да стане съпруг на дъщеря му, негов зет и бъдещ крал. Най достойният, само не…! А сега и тримата бяха мъртви. Той видя от кулите на своя замък, как гигантският рицар в златни доспехи посича и тъпче телата им с коня си- едно след друго, като млади дървета, без милост… Този рицар…неумолим, несломим, ужасяващ! Един кралски поданик, преди да издъхне от раните си, му бе разказал, че е видял отблизо шлема на златния рицар, своя убиец. Там, под него…нямало лице…било пусто…Възможно ли бе?Възможно ли е “Онзи” да се е завърнал? Но нали преди 7 години кралят лично видя как Прокуденият отсече главата Му? Нима може човек да възкръсне. Или -още по-сташно- да не може да умре?… - Татко…- чу познатият момински глас- звънлив и тревожен. В хладната зала сякаш изведнъж стана по-светло и уютно. До скърбящата фигура на краля се приближи девойка. Безшумно, сякаш стъпваше боса, тя премина като ангел край телата на мъртвите пълководци и прегърна с нежност раменете на своя баща. Крехката й фигура, облечена в дълга копринена рокля се притисна до тялото на стария човек. Тъгата се оглеждаше в черните извори на очите й и оставяше своите блестящи солени целувки по красивото й лице. - Дъще моя,- промълви кралят, опитвайки се да надмогне болката в гласа си, - не биваше да идваш тук! - Тревожих се за теб…-тя сведе поглед, разкошните й коси обикновено сплетени в изкусна “драконова плитка”, сега бяха разпуснати в знак на траур и подчертаваха белотата на нейната моминска горест…- видях ги, докато внасяха телата им при теб, - сълзите й не спираха да целуват устните й, тя се изстръгна от прегръдките на баща си и коленичи между мъртвите мъже. Косите й покриваха лицата им, докато тя ридаеше над тях…-О, Арнан, Ерол , Веадор! Те ми бяха като братя, обичах ги колкото теб, по-силно от всичко друго на този свят! Върни ми ги, татко, върни ми пак безгрижните дни на детството с тях. Искам пак да целувам всеки един от тях по устните и да не мога да реша…Искам да дойде краят на този безумен кошмар, искам да няма повече болка, само мир и всички да бъдем пак заедно- аз, ти, мама, те-тримата- живи и…Брид да е с нас, моля те, татко!… Крал Адиантор коленичи сломен от мъката на детето си. Той целуваше малките й рамене, които потреперваха от тихия плач на девойката. - Прости ми за това, което сторих, дъще, прости ми че прокудих онзи, когото ти най силно от всички обичаше! Кълна се, че не е изминал ден, без да съжалявам за постъпката си.Дори…дори опитах да го върна… Той замълча. Тя вдигна поглед към него, сълзите играеха в очудените й очи. Старецът продължи с колеблив глас: - …Изпратих хора да го потърсят, защото чух, че живеел в усамотен параклис насред гората на няколко дни път от тук… - Той не е пожелал, нали?- девойката тъжно се усмихна- А ти не си успял да го принудиш? Старецът кимна и рече с въздишка: - Изпратих дузина от най-добрите си рицари, всички се върнаха пешком- повалени и пощадени от него. Все още нямам идея как… - Как е успял?- очите на девойката светеха с възторжен блясък, сълзите й бяха изчезнали- Как ги е победил, макар и в неговото състояние? Нима не си разбрал досега, татко, Брид беше и си остава най-силния рицар, който някога се е раждал на тази земя, той може да срази всекиго…дори и един бог- гласът й премина в укор- А ти го изпрати в изгнание Кралят твърдо поклати глава: - Той искаше да разруши традицията, искаше да извърши най-страшното за нас- да унищожи Огледалния меч! - За да отнеме безсмъртието на Злия Бог и за да попречи на тотемът му да възкръсне- гласът на принцесата бе не по-малко твърд - Енея,- каза строго баща й,- ти знаеш, че това би довело до край на съюза ни с драконите. Очите на момичето блестяха гневно и неотстъпчиво: - А къде са твоите “съюзници драконите” сега, когато нашият най-силен враг е пред стените на двореца ни. Защо не дойдат и не ни помогнат да го отблъснем, къде са, татко!? - Енея, драконите не участват във войните на смъртните, те… - Къде са, татко?- прекъсна го настойчиво момичето,- Къде са? Съществуват ли изобщо или отдавна са измрели в планините си! Тя изведнъж замълча, обзе я умората и съжалението от целия този спор. Обичаше баща си, той бе единствения, който й бе останал. Безумният бог, който беснееше пред стените на замъка бе на крачка от победата си. Губеха воини, губеха сили, губеха надежда, а тя- как може да причинява това на своя баща и крал. Не биваше да отваря стари рани, просто предишната война и отне майка й и Брид, тази Арнан, Ерол и Веадор, които сега лежаха бездиханни в нозете й. Не искаше да губи вече никой! Крал Адиантор заговори със спокоен и равен глас. Нещо бе съживило мислите му. Девойката помисли, че това, което й разказва е легенда. Уви, тя твърде късно разбра, че тази легенда предстоеше да се случи… - Драконите все още съществуват, мое дете,- разказваше кралят,- и те все още идват понякога при нас, техните побратими от миналото. Запомни, винаги когато някой потомък на кралския ни род умре, за него идва дракон, за да отнесе душата му. Така е било от времето на Зания и Фаларис, така е и до ден днешен. Когато аз умра, един от тях ще дойде да ме прибере. А някой ден, когато и твоят час настъпи и за теб ще долети дракон. Девойката слушаше развълнувано. Тогава тя не обърна внимание колко странно звучи гласа на баща й, нито на блясъкът в очите му- мъничък като далечен изгрев -А накъде летят, накъде отвеждат душите ни- попита тя в онзи миг, запленена от приказката Баща й се усмихна - През вечността, където няма болка и хората от спомените ти са живи - Значи един ден ние с теб ще се срещнем отново Там - Да, мила моя и с всички, които обичаме Девойката си тръгна като в сън. За миг бе почувствала крилата на дракона, който я носи през безвремието. Тя остави баща си самичък заедно с телата на мъртвите им близки. Той бе пожелал лично да свали доспехите им и да ги оплаче. Старият човек й бе подарил надежда. Но тя не биваше да стои и да очаква собственото си спасение, докато народът й умираше. Трябваше да намери помощ, по-скоро, помощ от единствения, който би успял да й я даде. Девойката забърза към стаята си. Трябваше да се приготви за път.
2005-07-27

Питай знаещите

Специалистите в областта на писане, издаване и продаване на книги, ще отговорят на вашите въпроси

Абонамент

(скоро)

Сбъдни мечтата си, издай своя книга! Мечта за книга"(http://dreambook.bg)