БУКВИТЕ - САЙТЪТ ЗА НОВА БЪЛГАРСКА ЛИТЕРАТУРА

ЗАТВОРИ ОЧИЧКИ

Йордан Маринов Бозушки (bozuski)

Раздел: ПОВЕСТИ И РОМАНИ  Цикъл:

                                    ЗАТВОРИ ОЧИЧКИ
                                 /любовен роман/
 откъс
 ....          
 
ГЛАВА 10.
 
Прекарах повече от десет часа в сън и за първи път през тази година се почувствах свеж и отпочинал и имах добро настроение, въпреки обичайния студ.
Марио пристигна едва следобед и се чудеше, дали, въобще да разпъва масите. Повечето колеги бяха предпочели да не го правят.
- Хайде да те водя, довечера, на купон. Хулиганката има рожден ден. – Ставаше въпрос за приятелката му.
- Не знам какво ще се случи през следващите няколко часа, иначе бих могъл да дойда.
- Обади се като свършиш.
- Добре.
Не очаквах да възникне някакъв ангажимент за тази вечер. Истината бе, че не ми се купонясваше. Предпочитах отново да почивам, а и беше едва снощи, когато реших да заживея по друг начин.
Маро дойде, за да ме смени за малко и между другото каза, че брат му бил излязъл полагаема отпуска от казармата и му търсел временна работа. На мен, пък, ми предстоеше трудна сесия, през която трябваше да взема поне пет изпита и сам предложих, брат му да ме замества до края на месеца, после щях да започна отново. Това уреждаше идеално нещата. Разбрахме се, петък да ми е последния работен ден.
Към шест прибрахме и реших незабележимо да се измъкна от площада, но не успях, нещо много силно ме задърпа към масата на Марио.
- Отиваме ли на купон?
- Естествено, само трябва да прибера.
Помогнах му. Купихме няколко бутилки и след четвърт час бяхме в квартирата на Хулия. Имах идея да пия колкото снощи и внимателно зализах чашата си, но неволно увеличавах темпото и не зная как стана, но когато дойде Лира с една своя приятелка бях вече добре опиянен.
- Здравей!
- Чудесно е, че те виждам. Това е Лъки Лутев – обърна се тя към другата. –  Нали ти говорих за него.
- Как е при теб?
- Скучно.
- И при мен.
Купонът не беше особено раздвижен. Взех си още една доза джин и се проснах в едно от леглата, с идеята да полежа малко. Неусетно съм заспал. Марио ме събуди на сутринта и тръгнахме за работа. Бях закъснял незначително. Маро вече ме очакваше.
- Днес няма да работим – обяви моят работодател.
- И защо?
- Нямаме достатъчно книги. Борсата не работи. С пет-шест заглавия няма да направиш никакъв оборот. Няма смисъл да мръзнеш за нищо, но ако искаш, може да изкараме.
Поклатих отрицателно глава. Разбира се, че не бих пропуснал възможността да избегна полярния студ. 
Пристигна един колега и Маро го подкачи, че днес имал имен ден. Той анонсира, че веднага ще почерпи.
- Ти какво ще пиеш? -- обърна се тъй към мен.
- Нищо. Спрях с алкохола. Писна ми.
- О, я не се прави на уморен! - каза Маро. – Знаеш, че от алкохола писва само на околните. Вземи му един ром с чай!
Отместих примирено току-що сервираното ми капучино. Стомахът ми се възпротиви небрежно на първите глътки, после стоически прие съдбата си.
Маро тръгна към някакво издателство, за да води преговори. Искаше да закупи целия тираж на някаква супер книга. Именникът се извини и хукна да премръзва. Поръчах си втори ром с чай и след четвърт час останах с впечатлението, че някой ми пие от чашата, което бе твърде абсурдно, защото бях останал единствения клиент на заведението. Помолих барманката за още едно питие. Тя беше красива дама, но тъй-като всеки ден посещавах по няколко пъти това кафе, знаех, че нямам никакви шансове, пък и не ми се занимаваше. Все пак се заговорихме. Оказа се, че тя бе чела стиховете ми и дори ги харесваше, но на мен ми се стори, че не беше достатъчно искрена.
В кафето влизаха посетители, пийваха по нещо и си тръгваха, други идваха и те си тръгваха. Времето летеше с пределна скорост и ето настъпи късния следобед. Не зная колко рома бях погълнал, но ми се стори безкрайно далечен мига, в който барманката вдигна високо изпразнената от мен бутилка и отвори друга. Един малък интервал от живота ми остана затрупан в безпаметност. Опомних се в компанията на двама колеги – продавачи на книги. Навън се стелеше тъмнината на ледената януарска вечер.
- Ти си се върнал отново? -- Маро сложи ръка върху рамото ми.
- Не съм мърдал оттук.
- Така ли!? Защо ми се стори сутринта, че ще ходиш да спиш?
- Щях…
Изпих още един чай и си тръгнах. Отбих се в една закусвалня, за да хапна нещо, но при вида на ястията ми се додрайфа и изпих една бира. Не намерих достатъчно воля да чакам трамвая и хванах такси.
В квартирата се бе събрала една внушителна група, тръпнеща в паметно очакване. Не пиеха!!! Един колега на Бойчо  щял да празнува имения си ден в нас и трябваше да дойде всеки момент, за да донесе материали за купона. Присъединих се. Атмосферата ставаше все по-напрегната. Именникът не идваше. Нервите ми вече не издържаха. Предложих да отскочим до “ПАНДЕМОНИУМ”, но никой не ме подкрепи.
Най-после Иван пристигна. Носеше три бутилки за мен, Бойчо и дружина. Не издържах и се захилих. Бяхме обезпечени с алкохол за близо половин час. Именникът прецени много точно положението и изчезна под предлог, че го очакват на друго място. Бойчо грабна предварително заредения сак с бутилки и тръгна. Кръчмарят на “ПАНДЕМОНИУМ” му предложил да му помогне на сака до колата.
- Пеша съм – отговорил съквартирантът ми и метнал сака, съдържащ 48 бири на гръб.
Кръчмарят и още няколко клиенти го изпратили с развълнувани погледи.
Най-после бях спокоен. Бира имаше в изобилие. Краси и още трима си тръгнаха. Бързаха към Студентския град, където също имало купон.
Две бири по-късно се позвъни. Отворих входната врата. Беше Маги с една своя колежка. С Краси бяха осъществили класическо разминаване и тъй като до Студентския град вече можеше да се стигне само с такси, отчаяни седнаха при нас.
Някаква умора витаеше във въздуха. Веселбата бе започнала да се скапва. Експоната се беше налял традиционно сполучливо и седеше в единия ъгъл на моето легло, обяснявайки си нещо, предполагам, че си разказваше вицове, защото от време на време се смееше. Бойчо не бе съвсем свеж. Предполагам, аз също. Две колежки на Бойчо, останали като по чудо сред нас, решиха, че е време да се прибират, други двама тръгнаха да ги изпращат. Купонът рухна окончателно. Свалих Експоната на пода и предложих на Маги и другата дама да се настанят в кухнята. В този момент се появи Дебелия. Изкрещях възторжено, сякаш пред мен стоеше бутилка чудесно питие, но Дебелия каза, че само се отбил по път, иначе бил тръгнал на някаква фиеста в Студентския град.
- И как смяташ да се добереш до там? -- попита Маги.
- С кола съм.
“Кола” бе безумно силна дума, тъй като ставаше въпрос за Трабанта, който моя приятел купи преди шест месеца за няколко каси бира и най-после бе успял да му внуши, че трябва да се движи.
- Ние идваме с теб.
- Няма проблеми. Братле, ти?
- Ще дойда – просто нямах друг избор.
- Всъщност, ти пил ли си? -- отново се намеси Маги.
- Малко – което не означаваше нищо, пък и въпросът беше риторичен.
Няколко минути по-късно летяхме към града на студентите. Трабантът вървеше много по-добре отколкото очаквах. Дебелия тъкмо ми обясняваше, че да караш кола е почти толкова хубаво, колкото да чукаш и нещо зачука отзад. Той спря, изпсува великолепно и слезе. Направих същото и го последвах с пределно неудоволствие. Секунди по-късно зъзнех целия. Беше се откачило гърнето на автомобила. Свалихме от багажника масления радиатор, който служеше за балансьор и повдигнахме с крик предната част на колата. Дебелия извади две одеяла от багажника и ми подхвърли едното.
- Завий тръбича, че ако изстине, доста трябва да се молим на Господ, докато се навие да слезе и да го запали!
После постла другото одеало отдолу и се мушна под колата. Подхвърленото  одеало се оказа твърде голямо и превозното средство сякаш изчезна.
- Ай сиктир, бе, палатка! -- чух вляво от себе си. Беше един пиян, който се бе уловил здраво за едно дърво на три четири метра от “палатката”.
- Да палатка – подкрепих недоумението му.
- Ай сиктир, бе и тук ли живеете?
- Да, тук живеем от скоро. Приятелят ми си легна – посочих краката на Дебелия.
- И-и-и-и не-не-не ви-ви ли е студено?
- Имаме си радиатор – отново посочих.
- Ай сиктир, бе, даже радиатор.
- Да, работи с акумулатора… -- щях да кажа: “на колата”, но се опомних на време.
- Тц-тц-тц! Ай сиктир бе, сега ще доведа жена си, защото ще каже, че пак съм се натаралянкал.
Той пусна дървото, направи стойка, напомняща изходно положение при някои скокове във вода и с неравномерно и неправолинейно движение влезе в отсрещния блок.
Дебелия свърши. Прибрахме радиатора и одеялата в багажника и продължихме. Оставихме Маги и нейната приятелка пред техния блок. Нещо ме задърпа да придружа дамите, но го преодолях и останах в несравнимата компания на Дебелия.
Блокът, в който отивахме се оказа заключен. Използвахме панорамния асансьор. Купонът, наистина, бе грандиозен. Не познавах никой от участниците, но по всичко личеше, че са веселяци. С радост установих наличието на няколко бутилки джин и се заех да го употребявам. Един симпатяга свиреше на китара, а повечето от останалите пееха. Предпазливо се включих и аз, защото ми стана много весело. Изведнъж ми се стори, че умея да пея и отпуснах максимално гласа си. Другите замлъкнаха., приех го като внимание към певческите ми дарования. Малко по-късно, когато се изморих, Дебелия деликатно ме уведоми, че всички присъстващи, освен нас са студенти от Консерваторията. Изсвирих с уста три акорда на Вагнер от изумление, засрамих се и потънах в незапомненото.
Просветна ми в момент, в който танцувах с едно прекрасно момиче, за което съм сигурен, че никога вече няма да танцува с мен. Отново пих… Окончателно се опомних в Трабанта на път към квартирата ми.
Изхвърлих Експоната от моето легло, разменихме няколко реплики с Бойчо, който се беше събудил за малко и заспах.
Събудих се крещящ и мокър. По дяволите! Пак същия кошмар.
Бойчо и Експо бяха изчезнали. Изпитвах ненормален глад и бързо се отправих към “ПАНДЕМОНИУМ”. Когато се върнах бе минало обяд. Взех си душ, полежах още час два в стремежа си да реанимирам окончателно, което явно бе непостижимо и тръгнах към “Славейков”, където евентуално имах среща с Оля. След последната нощ прекарана заедно я помолих да се да се срещнем, поне още веднъж, преди предстоящата сесия. Отговори ми, че била много заета, защото имала да пише курсова работа за петък, отначало се разбрахме за петък, но после си спомни, че трябва да пътува. Бях настоятелен и Оля обеща, че ще направи всичко възможно да отложи пътуването си, но… В края на краищата решихме да я чакам тази вечер /ако днес, въобще, бе петък/, а ако не дойде във вторник да се видим със сигурност.
И ето ме в същото кафе, седях, пиех чай и чаках. Появи се Маро, очевидно недоволен от моя пропуск по отношение на работата. Казах му, че съжалявам въпреки, че ми беше все едно. Работодателят ми изпи един грог на моята маса и си тръгна. Можех и аз да ставам – бе повече от ясно, че Оля няма да дойде.
Минавайки през площада срещнах Марио и му помогнах да качим книгите до тавана.
- Твоята хулиганка, пак те търси днес. Оля-затвори очички. Каза, че искала да те види.
- И аз исках да я видя, но май се разминахме.
- Често ви се случва. Ще пием ли по бутилка вино?
Въздъхнах и се съгласих. После се преместихме в кръчмата “ПРИ МЕНДЕЛЕЕВ”. Поръчах си “метил-джин-фосфат”. През последните дни се бях ориентирал към всичко, което приличаше на джина.

....
 
 

 


2005-05-15

Питай знаещите

Специалистите в областта на писане, издаване и продаване на книги, ще отговорят на вашите въпроси

Абонамент

(скоро)

Сбъдни мечтата си, издай своя книга! Мечта за книга"(http://dreambook.bg)