БУКВИТЕ - САЙТЪТ ЗА НОВА БЪЛГАРСКА ЛИТЕРАТУРА

Очаквана среща

Йоанна (joanna_vas)

Раздел: РАЗКАЗИ  Цикъл: Разкази

Шосето се гърчеше неукротимо, правейки болезнени опити да понесе стоварващата се върху него сила от плющенето на едрите капки дъжд, завалял през нощта като из ведро. Тъмносивият му цвят се изгубваше бавно, сливайки се постепенно с цвета на плисналата се върху него бяла дъждовна пяна. Цветовете се преливаха един друг така, че то изглеждаше почти като живо, страдалчески живо, неукротимо живо. Сякаш искаше да покаже зримо истинския цвят на болката, но и радостта от живота като цяло. Болка, която понякога натежава, но е сладникава болка, която гали кървящо и води в същото време. Стъпките и плясъка от такава болка не остават безлични, нечути и невидяни.  Болка, като стреме, което постоянно дърпаме в мислите си. Тя е онова малко разковниче на живот в живота.

Очите му поглъщаха жадно тази блага палитра от багри. Сребристо-сиви багри, сребристо-сиви вълни на мисълта, които се плискаха в скалите на дните, опитвайки се да прегръщат и целуват мигове. Това беше толкова  истинно. Сякаш времето се претърколваше с един неестествено причудлив звън, който заразява. Радостна болка. Дните се изграждаха като в песен, чувана през сърцето по един несвойствен за сетивата начин, а клетките на мисълта танцуваха ли, танцуваха.

Всъщност шосето си беше съвсем като другите, криволичещо по земята, мълчаливо и очертано, шосе, което водеше по гръбнака на живота към невиждани реални и нереални пространства.

Шофира дълго. Шосето в него също беше заляно с поройния дъжд на мисълта, където трудно можеше да намери покой.

Беше вече късно през нощта. Опитваше се да не бърза прекалено много, тъй като знаеше, че му остава още съвсем малко докато пристигне до къщата, в която тя го очакваше. Беше красива и първото нещо, което го впечатли в нея беше онова особено излъчване – сякаш не беше с лице на жена, а с лице на душа. Рядко се срещат такива жени, дето цялата вътрешна красота е излята изцяло върху външната форма на лицето им. Нямаше търпение да пристигне по-бързо при нея. Това беше тяхната първа среща.

Тя го очакваше. Знаеше, че дъждът ще го забави малко, но като че ли това засилваше желанието й още повече. Стоеше на прозореца, вперила поглед навън и се взираше в далечините дебри на тъмнотата, проследявайки пътя, който ги разделяше. Тя изпращаше с въздишка всяка преминала покрай прозореца кола. Бе приела очакването като дар и се опитваше да не страда в изтичащите часове. На моменти й се струваше, че минават години и всяка минута по малко тежеше и се нижеше бавно по циферблата, но сърцето й не спираше да тупти припряно. Струйки пот навлажняваха ръцете й.

Тя запали поредна цигара. Пушеше много, а сега като че ли започна да пуши още повече. Пепелникът се пълнеше с изгорелите в обич минути... Мислеше си, че всяка изпушена цигара ще е последна и след нея – колата му ще блесне с веселите си тънкоструйни светлини на фаровете му и ще освети стените на стаята. Сякаш очакваше танца на слънчево зайче, което всеки момент щеше да се промуши през прозорците й, за да се усмихне пространството... Нова топла вълна премина през цялото тяло. Усещаше, че пръстите на ръцете й бяха леко премръзнали от вълнение. Оросяването на кръвта, като че ли достигаше до там едва-едва. Очакваше го...

Той се опитваше да не натиска прекалено силно педала на газта, въпреки че всъщност едва се въздържаше. Искаше му се да пристигне по-бързо при нея. Гумите на колата му бяха доста изтъркани и знаеше, че при такива условия возилото му няма да е достатъчно устойчиво. Чистачките на стъклата се движеха с голям замах, опитвайки се да дадат видимост на очите, вперени в пътя. Движенията им бяха като две махала – махала от часовниковия механизъм в сърцата им, които със синхронните си и равномерни движения отброява минутите до тяхната среща.

Дъждът не спираше да вали, а по капака на колата му капките се сипеха една след друга и заглушаваха приятната музиката в стил “Ретро”, която слушаше, типично в негов стил. Той се опиваше да не мисли за оставащите километри до края. Просто пътуваше. Знаеше, че пътят го води към нея и дори и за миг не си помисли да спре и да изчака в някоя отбивка на пътя, докато дъждът поспре поне малко. Валеше като из ведро, истински мартенски, непонятен порой. Шосето бавно се превръщаше в плитководна река, в която гумите на колата се превъртаха като витла, понесли шасито към кея, на който той беше твърдо решен да спре и да хвърли своята котва...

Тя го бе видяла за първи път преди няколко месеца в един ресторант. Той седеше в едно сепаре сам, с чаша бяло сухо вино и някакви ядки. Спомни си как с периферията на  очите си улови присъствието му, онова съдбоносно присъствие, което не даде покой на мисълта й. В онзи миг, в който погледите им се срещнаха, сякаш се сляха галактики и образуваха своя вселена със своите форми и светлинни движения. Още чувстваше онази сладникавата болка в сърцето, която я прониза с такава сила, че едва успя да отдели очите си от неговите. Дори сега сякаш го виждаше. Гледаха се толкова дълго, сякаш се бяха очаквали цял живот.

Очите му отброяваха изходящите табелки с имена на градове, докато накрая фаровете му сякаш целунаха със светлината желаната метална табелка, на която беше изписано името на града. Още малко си каза, още малко... Натисна педала на колата, припрян от желанието да пристигне по-бързо. Стискаше здраво волана и го превърташе така, като че ли бе тежко корабно кормило. В този момент обаче внезапно се появи един голям тир, който изскочи изневиделица от насрещното платно и поради лошата видимост се вряза в колата с такава сила, че го отнесе към мантинелата. Колата се завъртя и се преобърна няколко пъти преди да се спре, като стар, пробит и потъващ кораб. Дъждът продължаваше да вали като из ведро. Настана суматоха. Вдигна се шум и хората наизлязоха от близките къщи.

Къщата й се намираше на няколко метра от мястото на случката и тя не можеше да не забележи, че се е случило нещо. Чуваше виковете на хората за бърза помощ. Видя и светлините на пристигаща спешно линейка и тогава не издържа и се затича навън по шосето, което все още се гърчеше в болка... Беше мокра до кости, когато видя да качват тялото на някакъв мъж на носилка. Приближи се по-близо към неизвестното за нея лице и го позна. Това беше той. Лицето му беше окървавено, но очите му бяха широко отворени. Тя изкрещя неистово силно:

– Жив ли е, жив ли е?

– Жив е... отговори лекаря. Ще се оправи, госпожо. Вие познавахте ли го? Моля, качете се в линейката заедно с нас.

През цялото време, докато пътуваха към най-близката болница, тя държеше ръката му, а той – не преставаше да се усмихва и да я гледа.

Обичаше я, но не можеше да й го каже с думи, макар че тя го бе чула доста отдавна, още в първия миг, когато се срещнаха. Беше твърде слаб в този момент, тъй като болката го беше сразила до такава степен, че в един момент видя, как той изгуби внезапно съзнание. Притесни се. Приеха го веднага в спешното отделение. Налагаше се да му направят няколко малки шева. От удара беше изпаднал и в кома. Няколко дни лежа така, а тя не се отделяше от него. Чакаше го, грижеше се за него и най-вече не спираше да му говори и да му разказва за себе си. Той подсъзнателно я чуваше и тя знаеше това. Усещаше го. Точно това му помогна най-вече да събере сили и да се пребори със самия себе си, налагайки волята си да оцелее заради нея на всяка цена. Толкова много му се искаше да й каже, че я обича. Не беше успял, а се чувстваше някак си длъжен.

Настъпи поредното слънчево утрото, в което тя бе задрямала от умора на стола край него, когато усети едно силно притискане на ръката й. Това я събуди внезапно. После почувства и топлия допир на устни, които целунаха китката й. Отвори очи и видя, че лицето му сякаш сияеше, беше същото както го бе видяла последния път. Бе отворил очи и я гледаше с онази топла усмивка с която за последно я гледаше докато пътуваха към болницата.

Тя забеляза също, че се опитва да й каже нещо, че отваря устни, но... от тях не излизаше ни дума ни вопъл. По някакъв начин се оказа, че бе загубил напълно говора си. Лекарите така и не дадоха никакво обяснение за това.

Тя започна да рови в чантата си припряно, докато най-накрая намери къс от бял лист и химикал. Подаде му ги. Той се усмихна отново, още по-широко и още по-мило. Този лист тя го запази в сърцето си...

На него той написа с едри букви и с лек наклон единствено думичките – “ОБИЧАМ ТЕ”, с които можеше да й каже всичко.

Беше все още изморен. Заспа неволно, а тя плака, плака ...

Плака много дълго до него...

Обичаше го ...

 

 


2005-03-17

Питай знаещите

Специалистите в областта на писане, издаване и продаване на книги, ще отговорят на вашите въпроси

Абонамент

(скоро)

Сбъдни мечтата си, издай своя книга! Мечта за книга"(http://dreambook.bg)