БУКВИТЕ - САЙТЪТ ЗА НОВА БЪЛГАРСКА ЛИТЕРАТУРА


ПАРАЛЕЛЕН СВЯТ

Borislav Nikolov (b.f.n)

Раздел: ФАНТАСТИКА и Фентъзи  Цикъл:

ПАРАЛЕЛЕН СВЯТ

                                           Фантастичен разказ

 

                                                                   "Ако  не  виждате  нищо  около  вас,

                                                                     това не  значи че то не съществува."

                                                                                               B.F.N.

 

 

 

            Казвам се Скот, Джеймз Скот. Работя в седмичното списание “От всеки за всички”. Всеки ден записвам с диктофон интересни истории на хора с различни професии. Искам да ви разкажа най-интересната история, която съм чувал досега, разказана ми от тридесет и шест годишния Стенли Лоугън.

            Изминаха няколко дни от честването на Новата 2060 година. Хората почиваха от бурните и продължителни празненства. Седях на бара в един нощен локал на Двадесето авеню и пиех любимата ми безалкохолна бира. Наблюдавах как бармана Марсел обслужваше учтиво три девойки, които празнуваха рождения ден на едната от тях и потъвах в задоволство от тихия джаз, звучащ в 3 часа посред нощ.

            Изведнъж в заведението се появи мъж на около 36 години, облечен с тенис фланелка и шорти. Всички се стъписаха. Навън валеше обилен сняг и температурата бе минус двадесет градуса. Посетителите недоумяваха защо мъжът бе облечен така. Малки струйки пот обливаха лицето му. Той се доближи до бара и ме  попита тихо с акцент на чужденец:

- Бихте ли ми казали Господине, коя година е сега?, изтривайки челото си със салфетка.

- 2060 година!, смутено отвърнах аз и бързо включих диктофона в очакване на поредната налудничева история.

            Поръчах на Марсел един коктейл “Блъди Мери” и го поставих пред загадъчния клиент.

- Как се казвате Господине?, попитах аз.

- Стенли Лоугън!, отговори мъжът, “опипвайки” с поглед всичко наоколо

- Откъде сте?, продължих с въпросите си аз.

- От по-напреднал свят от Вашия с център Сириус 2 - изкуствен град в Атлантическия океан.

- Чакай, чакай,! Всички сме гледали филми за машини на времето или нещо подобно!, отговорих  аз, поглеждайки го право в очите.

Те сякаш излъчваха нещо мистично.

- Паралелен свят Скот, паралелен свят, по-съвършен от вашия.

- Не може да бъде! Как разбра името ми?, учудено го погледнах аз.

- Прочетох мислите ти Скот.

Трябва да призная, че това изказване ме побърка. Веднага пристъпих към действие.

- Добре Лоугън, бих искал да сключим сделка. Ти ще ми разказваш за живота си и твоя свят, а аз ще ти платя за това колкото кажеш.

- О, да, пари!, възкликна Лоугън. Като малък по история на цивилизаците изучавах подобен начин на общуване.

- Значи се договорихме, продължих да настоявам аз.

- Добре, но при едно условие, каза той с категоричен глас.

- Кажи го Лоугън!

- Никой да не ме прекъсва, отсече мъжът, поглеждайки всеки от посетителите.

            След това негово изказване не бях усетил как трите жени се бяха доближили до нас и слушаха с интерес разговора ни. Марсел също бе наблизо и ни почерпи по едно питие. Лоугън започна разказа си:

Спомням си настъпването на 3060 година. Противоречията на четирите раси бе приключило. От много отдавна не съществуваха държави и нации. Названията като Източна, Западна, Северна и Южна земя изцяло заместваха имената на континентите. Очакваше се глобален катаклизъм и населението на планетата усилено изграждаше изкуствени градове в океаните, които увеличаваха своя обем от разтопените ледници. Земята постепено навлизаше в опасна топлинна орбита около Слънцето и никой не можеше да спре повишението на температурата на повърхността й.”

- Какво говориш Лоугън! Та нали и ние живеем тук на Земята!, прекъснах разказа му аз, нарушавйки споразумението от преди няколко минути.

- Скот, това са различни структурни решетки, състоящи се от молекули, атоми и много други малки градивни единици на материалния свят.

- Доколкото разбирам, включи се в разговора Марсел, Вашият свят Господине, присъства около нас, но поради различната структура на частиците не можем нито да го видим, нито да го докоснем.

- Точно така Марсел! Паралелен свят на вашия, само че по-развит и по-напреднал във времето, обясни Лоугън с прости думи сложните неща. Но нали се разбрахме! Докъде бях стигнал? А, да, апокалипсисът!, досети се той и продължи:

Нанотехнологиите правеха чудеса. Чрез тях хората придобиваха нови органи, даващи им възможност да плуват продължително време като по този начин достигаха морското дъно. Стареенето на човешките клетки отдавна бе преодоляно и продължителността на живота достигна 1000 години.”

- И на колко години сте сега Господине?, намеси се с подигравателен тон една от девойките.

- На триста млада госпожице.

- Аз Ви давам не повече от тридесет и шест.

- Така е!, отговори Лоугън. Растежът на човешките клетки е около тази възраст. След нея, независимо от годините човек изглежда сякаш е вечно млад.

- Не ми казвайте, че сте на триста, а изглеждате на тридесет и шест!

- Такава е истината, повярвайте ми!, тихо отговори той.

- Няма значение, ако обичате продължете. Съжалявам за неразбирането!, отговори момичето с по-смирен тон, запалвйки цигара.

            Лоугън се усмихна,  отпи малко от питието и продължи разказа си:

 Бях свидетел на цивилизация, която бе достигнала апогея си. Всичко, което можеше да се измисли, вече бе реалност. Едно от чудесата, създанени от хората бе в областта на медицината. На практика тази наука вече не съществуваше.”

- Как не съществуваше! Ами болестите!, възкликнах аз и усетих притаения дъх на другите до мен.

Лоугън продължи:

На всеки ъгъл бяха поставени машини с не големи габарити и знака на отдавна известния на всички Червен кръст. Около 60 бутона с надписи групираха всички заболявания на човешкия организъм. Изискванията за ползване бяха прости - само един показалец, поставен в специален сканиращ отвор за диагностика определяше заболяването, което се изписваше на цветен дисплей. След получаване на резултатите на човек не му оставаше нищо друго, освен да натисне един от 60-те бутона и да изчака да вземе нужната му таблетка от електронния лекар. Спомням си как в близкото минало един учен на име Стенли Питерсън направи грандиозно откритие за времето си. Изследванията му върху саламандъра се увенчаха с успех. Науката доказа, че само този вид гущер може да самовъзстанови откъснат от тялото му крайник. При еднократно венозно инжектиране с генно модифицирана течност човек придобива същите способности. Само 24 часа са нужни за тази магия!”

- Много интересно!, обади се Марсел. Значи човек може да си възстанови крак или ръка без хирургическа намеса. Просто изумително!

- В самото начало и ние не повярвахме, но то просто се случи!, каза Лоугън, отпускайси тялото си на високия стол до бара. Бих искал да ви разкажа за моя град Сириус 2, изграден с общите усилия на много хора от света, в който живея.

- Този свят като нашия ли е?, попита едно от момичетата.

- Бих казал, че е доста различен, отговори Лоугън и продължи:

Той се намираше някъде между Северния и Южния Атлантически океан, изкуствено построен върху вода с площ 300 кв. километра. Всички нови технологии работеха в негова полза. Топлинните слънчеви лъчи изцяло задоволяваха енергийните му нужди, а преработването на океанска вода отдавна бе станало нещо обичайно. Хиляди олекотени постройки изпълняваха функциите на лаборатории и изследователски центрове. Елитни учени от различни области работеха в тях. Моята лаборатория се намираше в южния край на града. Тя представляваше ниска постройка с плосък покрив с кръгла форма и даваше простор на професионалните ми изяви. Два етажа с кръгли прозорци, предназначени  за лични нужди се намираха под водата.”

- Кажи ми Лоугън, какво работиш?, започнах с въпросите си аз, нарушавайки за втори път споразумението.

- Черни лъчи, Скот. Генератор за черни лъчи.

Много мои колеги смятаха, че с подобна технология и достатъчна мощност, насочена към Слънцето може да се противопоставим на ослепителните слънчеви лъчи, но аз не вярвах в това. Едно основно правило винаги ме водеше към съмнение. Много добре знаех, че генератор от този тип може да създаде черни лъчи с мощност 1/3 от приложената слънчева енергия. Спомням си как екип от проектанти усърдно работеха за повишаване КПД /коефициент на полезно действие/ на генератора, но всички усилия се проваляха. В близост до дома ми се намираше огромен купол, под който бе монтиран най-мощния електронен мозък, покрит с енергиен щит и който бе обслужван от стотици хора. Цялата цивилизация се ръководеше от неколцина избрани личности, наречени “Кворум на дванадесетте” Те бяха лидери на различни религиозни общности, които заседаваха всяка неделя под купола на електронния мозък за решаване на най-важния неотложен проблем - откриване на нов дом във вселената и как да се стигне до него. Всички бяхме свидетели как религия и наука търсеха заедно изход от безнадеждното положение, засягащо всеки от нас. Електронният мозък бе отхвърлил десетки проекти като технически неиздържани, поради голямата отдалеченост дори и на най-близките планети с подходящи условия на живот. Цялото три милиардно население заставаше всяка вечер пред телевизорите и очакваше с нетърпение сигнал за евакуация от Сириус 2, но за съжаление до този момент нямаше одобрен проект. В близост до моята сграда се намираше лабораторията на една истинска дама на име Мелани Хюз. Често прекарвахме заедно свободното си време.”

- Тя хубава ли беше, като нас ли е красива?, попита една от девойките и започна да нанася тънък слой червило върху устните си.

- Зависи от разбиранията госпожице. Бих казал, че това е жена с лице, достойно за четката на известен художник, и с остър ум, преодоляващ всичко.

След като направи това заключение Лоугън продължи: “Често посещавах лабораторията, в която тя работеше. Мелани усещаше интереса ми към заниманията й и често ме допускаше да наблюдавам с електронния микроскоп деленето на клетките. Един ден ми каза: “Знаеш ли Лоугън, че не е далеч деня когато предметите ще могат да чувстват, а по-нататък може би и ще говорят!”

- Мел, ти сигурно се шегуваш. Не ми казвай, че това е възможно!

Спомням си, че много се ядосах, тъй като си представих шумене и скърцане на предметите около мен, когато си поискат.

- Страхотна идея! Браво на Мелани! На мен много ми допада!, чу се гласът на друго момиче от компанията. Никога не разбирам кога ми свършва парфюма. Ако можеше да ми съобщи, това би било друго.

Лоугън се усмихна, но не отговори на тези женски капризи и продължи:

Тогава не разбирах, че тази нейна идея щеше да стане най-важната предпоставка, за да съм тук сега. Слушах споделените авангардни идеи на Мел и се чудех на амбицията, с която преследваше целта си. Често ми разказваше за връзката на малките частици на кристалните решетки с биоклетките в подходяща среда. Кимах с глава в знак на съгласие, но истината беше, че нищо не разбирах. Една вечер я поканих на полигона у дома си. Това бе специално пригодено помещение за изследоване на черни  лъчи. Датата на това събитие е още пред очите ми. Сряда, 20 часа, 14 януари 3060 г. Седяхме до генератора и аз с гордост демострирах наученото през годините. Бях поставил много силен източник на светлина в края на полигона. Влияех на светлинния източник като променях тактовата  честота на лъчите. Забелязах как Мел наблюдаваше слабата светлина и лека усмивка озари лицето й. Не знам защо, но реших да увелича мощността до второ ниво и успоредно с това промених честотната характеристика. Поводът за това действие предизвика незагасваща докрай светлина. Мигновено се стъписахме. Виждахме как предметите се огъваха пред очите ни вследствие на тези промени, сякаш бяха пластични. До този момент подобно явление не се беше случвало, а сега то бе факт.”

Тази система може да изкриви пространството, споделих аз с Мел и повторих още няколко пъти процедурите. Резултатите бяха идентични с първоначалните. Завъртях реостата до 100%. О, не, възкликнахме и двамата в един глас. Не можехме да повярваме на очите си! Пред нас се разкри невероятна природна картина, представляваща огромен водопад в триизмерен  план. Сякаш наблюдавахме репортаж от далечното минало!”

- Лоугън, това да не е Ниагара? Много ми се иска да отида там!, чух гласа на момичето, което беше най-близо до чужденеца.

Не знаех наименованието, но картината бе прекрасна, с кристално чиста природа, вдъхваща спокойствие. Забелзах как Мел стана от стола, за да докосне едно растение от предния план на пейзажа, но ръката й потъна в нищото.”

- Скот, това бе вашият свят! Можехме само да го видим, но не и да се докоснем до него. Пазете го такъв, какъвто е!, чухме думите на Лоугън, отправени към всички нас.

За втори път той отпи от питието. Явно му хареса. За няколко минути настъпи кратка пауза, след което продължи:

Спомням си как Мел ми каза да я изчакам и хукна към лабораторията. Пристигна след десетина минути като държеше клетка с опитно зайче. Извади животинката и почна да я маже с интересна четка, която постоянно топеше в лепкава кафява течност.”

- Сега процедурата изисква половин час търпение, каза ми тя като седна до мен и постави зайчето отново в клетката.

Спомних си, че я потипах какъв е този неприятно миришещ крем и какво означават тези тридесет минути. Тя ми отговори с прости и доста ясни думи:

- Това е органичен емулсионен слой от най-ново поколение генно модифицирани клетки, а тридесетте минути е времето за активация с живи организми.

След това обяснение Мел пусна зайчето на поляната, която се намираше в близкия план пред очите ни. Искам да ви кажа, че няма да забравя никога този миг! Зайчето присъстваше във вашия свят Скот, и всички опити да го върнем при нас бяха безуспешни. Натъжено наблюдавахме как това малко създание постепенно се отдалечаваше от нас и скоро се изгуби от погледите ни. Веднага след това изключих генератора и всичко изчезна. Само празната клетка в дъното на помещението напомняше за случилото се. Прегърнах Мел и я поздравих за успеха й, а тя се разплака. Все още не знаехме за мащабността на откритието, но това което се случи тази вечер бе знаменито. На другия ден изпратихме електронна поща до Кворума на дванадесетте и три дни по-късно получихме отговор, който гласеше:

Скъпи приятели, много се зарадвахме на вашето съобщение. Ако всичко това  е истина, бихме били истински обнадеждени за нашето бъдеще! Единодушно целият Кворум взе решение след добрите резултати от електронния мозък всички усилия да се насочат в тази посока под ваше ръководство. Смятаме, че методът ви е най-рационалният, познат досега и търсенето на други планети за наш дом приключи. До нови срещи за съвместна работа!”

Следваха дванадесет подписа в знак на съгласие с написаното по-горе. Не знам откъде бяха научили, но медиите мигновено разпространиха информацията за дългоочакваната от всички нас надежда. Двамата с Мел знаехме много добре, че за да има 100% сигурност даден технологичен експеримент, той трябва да се приложи върху човек-доброволец. И както се досещате доброволецът бях аз. Последва двудневно обучение на Мел за работа с генератора, след което повторихме нужните процедури. И ето ме сега пред вас! Не знам какво направи Мел, но вместо при водопада, се намирам в твоето заведение Марсел.”

Така завърши разказа си Лоугън. В този миг забелязах как момичето до него го галеше нежно по ръката, вероятно искаше да открие разликата в тялото му, а диктофонът отдавна щракаше, оповестявайки края на касетата.

- Лоугън, ти се шегуваш! Тази история е прекрасна, но с какво би доказал, че това е истина?, запита момичето до него, след като поръча на Марсел едно кафе.

Погледнах часовника си. Времето бе напреднало неусетно и скоро щеше да се съмне. Неочаквано Лоугън извади от джоба си туба с много интересна форма и бутон отпред, приличаща на паста за зъби.

- Всичко е написано там!

След този кратък отговор той стана и влезе в едно от сервизните помещения, подтикнат от лични нужди. Прочетох веднага на глас  инструкциите за ползване, написани с много дребен шрифт: “Пиле - солено, сладко - горчиво и смесено 60 дози. Една доза за ден = едно натискане. Произведено от B.F.N. со. на 2 януари 3060 г. с разрешение на Кворума на дванадесетте.”

Трябва да призная, че не бях виждал подобен  хранителен продукт, който да е толкова концентриран и задоволяващ нуждите на човек за два месеца. Ами годината на производство! Всички коментираха опаковката на интересния артикул в продължение на двадесет минути. Ненадейно усетих липсата на Лоугън. Помолих Марсел да провери в санитарното помещение.

-Няма го там!, с учудено лице съобщи той.

Скоро и ние отидохме там, но от Лоугън нямаше ни следа. Беше изчезнал така, като се бе появил.

Не знам защо, но аз повярвах на тази история и се отправих към редакцията, за да я публикуват. След всичко това, което ми се случи, искам да ви кажа, че ако срещнете някога човек, облечен в летни дрехи посред мразовита зима, това не значи, че той задължително е луд.

 

 

За контати:

B.F.N.

Ул. Кричим №15

София,

Тел. 62 69 43

 

 


2005-03-05