БУКВИТЕ - САЙТЪТ ЗА НОВА БЪЛГАРСКА ЛИТЕРАТУРА

Модо

Виктор Николаев Желев (volant)

Раздел: ПОВЕСТИ И РОМАНИ  Цикъл:

Пип Волант Модо “...Битието на човечеството е като една голяма сграда, някои крила от която са завършени в различни архитектурни стилове и са обзаведени за живеене в индивидуален комфорт. Другите части са още в строеж. Тухлите, от които се зида зданието, са съдбата и живота на всеки конкретен човек. Без тях не може да се построи каквото и да било. Както няма по света дори двама човека със стопроцентова идентичност, така и няма еднакакви тухли. Кой е тухларят? Бог? Съдбата? Човекът? Племето? Порокът? Щастието? Всеки от нас си има своя Бог! Съдбата е оригинална! Биологично сме хора. Племената са много, но са племена, общества, секти и фракции, касти и секции, родове и сдружения, съюзи и фамилии, стада и гилдии от порочно щастливи и щастливо порочни тухлички.” Модо Тухларина, майстор-зидар Осма квалификационна степен в Техникума по първична философия, театрална архитектура и сценично строителство. 1. Полинезия. Средата на август. Малкият остров Нгах Гах Ах. Крайбрежните води. Голяма бяла яхта на котва. Каютата на гостите. Млад, спортно сложен мъж и спътницата му, с около четири-пет години по-голяма от него, но със стегното и поддържано тяло се приготвят за първото за деня гмуркане. - Ще отида да подготвя аквалангите, скъпа. – Едгар Перетон се наведе към лицето на своята приятелка, за да я целуне, но младата жена остана хладно неподвижна. – Какво ти има, Мони? - От няколко дена се чудя как да ти го кажа, но все излиза като в книга, като във филм, а бих искала при нас да е по-различно! – с досада и нескрито недоволство заговори нацупената жена. – Мразя класиката! Така си мислеше Моника Бросаско, богата дъщеря на още по-богатите си родители, дали й в живота пълната свобода да харчи собствените си полови инстинкти и техните пари. Триседмичното й увлечение по ски-учителя Перетон, тъп като неговите скиорски щеки, сега бе на път да завърши традиционно. Не по-умна от своя търкач на ледени писти и разгорещени тела, уяла се в богаташките си развлечения, мис Бросаско се правеше на находчива ен-Теле-гентка: - Ед, я ми задай въпроса си отпреди три дни, когато си изповръщах червата след вечерята със семейство Къртън! - Господи, Моника! Да не си бременна, ма? – опули се като осморазряден клоун виновникът за гейзерното връщане на морските деликатеси обратно в морето от стомаха на прясно забременялата богаташка лакомница. - Ще съдя тези гадове от фармацевтичната компания, дето ми пробутаха фалшивите контрацептиви, с които се тъпках последните два месеца! – контрира заплашително възторга на бъдещия татко Перетон младата оплодотворена носителка на майчински чувства, препълнена с любов към децата. - Мони! Недей така, скъпа! – с неумело скрито лицемерие я укори спортистът Едгар. – Веднага ще се обадя на татко и мама, за да им съобщя радостната новина – все пак за първи път ще стават баба и дядо! – Той понечи да прегърне бъдещата снаха на своите родители, живеещи в приюта за болни от захарен диабет, но бе отблъснат. Бременната самка строго се пазеше от външни посегателства върху майчината й независимост. И навреме. Точно в този момент, стартирайки със звучно хълцане, майчето Бросаско изпраска един фонтан от сдъвкана на ситно тазсутрешна закуска върху килимчето на пода на каютата, като го придружи с музикално-патетични излияния: - Мамка му! Мамка му! Мамка му! – заканваше се тя, без да е ясно дали на зародиша в матката си, на повръщането или на аптекаря, пробутал й контрацептива менте. Ед-татьовото взе от тоалетката мобилния си телефон и подсвирквайки под носа си някаква весела мелодийка, се заизкачва по малката стълбичка на палубата. Реши да остави майката на детето си в гордо усамотение, за да може тя да свикне с приятни за всеки майчин нос аромати на първотримесечната поврътня и бебешка дрисня – така радостни и прежалими за всички жени по света. Заставайки на мостика, Едгар на няколко пъти избира един дълъг номер на мобифона си. - Червената боя свърши! – Каза като рапорт младия мъж и натисна пак няколко копчета от клавиатурата върху телефона. След една-две секунди от апарата се появи гъст пушек и господина Перетон го захвърли надалеч във водата. На следващия ден около единадесет преди обяд, със синини по лицето и цялото тяло, хлипащ и превит от нещастие, Едгар Перетон даваше показания на полицейския инспектор в хотела как през нощта яхтата му бе нападната от някакви хора в черни маски, които го пребили от бой и отвлекли бременната му приятелка. 2. Три дни по-късно. Испания. Покрайнините на Барселона. Бедняшки квартал. Къща от кирпич, варосана в бяло и синьо. Хол, декориран в траур. Две момичета на по 18 години седят на висок спален креват. Едната от девойките е облечена в черни одежди, другата е с ярко червило и шарена блузка с голямо, напълнено с напращяли цици, деколте. - Помисли си добре, Роза! – обърна се към домакинята нейната гостенка и съученичка Хуна, Хуанита Сурбаран. - Твоят Несто е нар-ко-ман! - Но той ме обича! – през сълзи изхленчи сополивата Розалия. – И обеща, на гроба на майка ми обеща да ги спре тези наркотици, разбираш ли? - Не разбирам! Тебе не разбирам, приятелко мила! – разпали се възпитателката Хуанита. – Какво толкова намираш в този Ернесто? Той просто е една отрепка и това си е! Я си спомни Хулио! Какъв младеж! След като завърши училище, веднага започна да работи при чичо си като чирак в работилницата му! Значи е сериозен, отговорен! Що си го отрязала миналата година,а? Бил дебел! И какво от това? Ти пък да не си Наоми Кемпбъл, а? Розалия Понтехос, опечалена от смъртта на майка си, тихо хлипаше. Приятелката й продължи да я вразумява: - А Игнасио Апердиола? Беше влюбен в тебе цели два месеца по-миналата година! Сега знаеш къде е? – и без да забелязва утвърдителното кимване на Роза, продължи: - В Мадрид е! В Мадрид! Учи там за хладилен техник! Хуанита Сурбаран се спря изведнъж и прегръщайки приятелски покрусената девойка, завърши наставнически: - Ако бях на твое място, - тя се обърна към иконата на “Света Мария-Магдалена” и прекръствайки се, прошепна: - Щях да си вдигна чукалата и айде да ме няма тук, в тази стара съборетина! Ей така, от раз, щях да тръгна накъдето очите ми видят, само и само да му избягам на този твой наркоман! Какво те задържа тука, бе Розе! Кажи ми, а? – и сама си отговори вместо приятелката си: - Нищо! Абсолютно нищо! - Недей така, Хуна! – пак изхлипа прясното, от три дни младо сираче. – Как ще изоставя Ернесто! Та нали е болен! Трябва да му помогна, да го откажа от дрогата! Сама знаеш, че не е лесно. - Ако ще ми се правиш на майка Тереза, по-добре иди в манастир, да изгниеш там заедно с кокошия си мозък! – подскочи рязко Хуанита и тръгна да си ходи, но в този момент вратата на стаята се отвори и на прага й застана един слаб, среден на ръст, прегърбен 20-годишен младеж с присвити очи. С меланхоличен, фиксиран само напред поглед и крива надменна усмивка на брадясалото от три дни слабо, жълтеникаво лице, той се обърна към изгората си Розалия Понтехос: - Събирай си багажчето, цветенцето ми то оклюмало! – И без да пуска дръжката на вратата, за да не загуби равновесие, завърши с надебелял от дрогата език: - Отиваме с тебе, слънчице, на пътешествие! - Що не си ходиш сам на майната си! – изрева Хуанита Сурбаран и хукна през вратата, събаряйки Ернесто Тартагор на пода. Роза скочи от кревата към падналия младеж. - Силно ли се удари, Тесто? Боли ли те много, миличък? – тя клекна до приятеля си и го целуна по сплъстената мръсна коса. - Ух! Нищо ми няма, съкровище мое! – Ернесто се завъртя и прегръщайки момичето през кръста, направи безуспешен опит да фокусира погледа си върху мокрото й лице. - Пак ли ти досажда тази Хуанита-Цицонита със своите родителски грижи? Сега аз ще ти бъда и баща, и майка, и .... - За какво пътешествие ми говориш, Тесто? Къде ще ходим, къде? - Прекъсна го, все още хлипайки, Роза. – Ела да си полегнеш, да поспиш, а после ще ми разкажеш всичко, нали? – Тя го подхвана под мишниците, опитвайки се да го вдигне на крака и да го премести на кревата. Момичето успя някак си да положи почти неподвижното тяло на дрогирания си приятел върху леглото. Той заспа почти веднага. Към десет и половина вечерта, след като прибра къщата от посещението на съседите (тя нямаше вече никакви роднини) по повод погребението на нещастната си майка – вдовицата Каталина Понтехос, Розалия се изкъпа и легна тихичко до Ернесто. Не се и надяваше да заспи след този траурен ден, но умората и напряжението бързо надделяха и тя се унеси в тежък сън – смесица от разкъсаните фрази от молитвата на свещеника, съболезнованията на съседите и наставленията на Хуанита Сурбаран. Около четири сутринта Ернесто Тартагор се събуди и се огледа, за да разбере къде го е съборила този път дозата на онзи як травуняк от Таджикистан - напоследък той бе хит в техния квартал. Озъртайки се по стените, той изведнъж погледна спящата до него девойка и сякаш сетил се за нещо много важно, се изхлузи тихичко от леглото. Отиде до банята. Изпика се. Съблече се гол. Седна върху клекалото. Изпуши една цигара и, леко залитайки – още го държеше таджикистанската трева, отиде до кревата. Намести се до сънената Роза, позамисли се за няколко секунди, а после я облада бързо и настойчиво, изпразвайки се вътре в рязко събудилото се момиче. - Какво ти става, Ернесто! – обърна се Розалия към момчето, което тежко дишаше до нея. - Нищо, мила! Домъчня ми за тебе! – той прегърна приятелката си, която така и не схвана скрита тъга в гласа му. - Що се изпразни в мене, Тесто? Никога не си го правил до сега? Ще отида да се подмия – замаяна от съня, пробърбори девойката. - Спи, спи, миличко! Скоро ще ставаме! Заминаваме с тебе тази сутрин за Полинезия! Двамата! Само двамата! Без наркотици, без поуки на твоята Хуанита и без досадните хленчения на майка ми! - За Полинезия?! – вече през сън попита Роза, но без да чака отговор. Бурният, кратък секс я умори още повече и тя захърка леко на рамото на своя възлюблен Ернесто Тартагор. Ако знаеше, горкичкото девойче, какво й бе приготвил нейният любим Тесто, тя не само нямаше да спи кротко и да се поддава на наркоманските му лъжи в стил жълта латинска сапунка, а щеше да го кастрира с кухненски нож, щеше да го изкорми в стил Доктор Лектър, по концлагеристски щеше да го изгори жив. Но не би. Наивното й и простовато съзнание замъгли горещата й испанска кръв. Без да подозира и капчица опасност, тя бе на път да стане поредната жертва на продажната същност на загладнелия за поредната си доза завършен наркоман. Бре! 3. Пак Полинезия. Края на август. Остров Он Ъм Фу. Ваканционно селище “Азиатска Луна”. Крайното юго-източно бунгало. Около полунощ. Две девойки на 17-18-годишна възраст, току-що пристигнали с автобуса на турагенцията, си говорят, разопаковайки оскъдния си багаж. - Сигурна ли си, Синт, че няма да ни намери никой тук? – пита едното момиче с притеснен, пуберски гласец. - Повече от убедена съм! – отговори й изглеждащата по-възрастна мъжкарана с набито телосложение и мъжки жестове. – От туристическата фирма ме увериха в пълната дискретност на нашето пребиваване на този остров! - Нали познаваш онзи селяк, баща ми! Той на себе си не вярва, камо ли да повярва на майка ми, че съм тръгнала към Гранд каньона на училищна екскурзия! – изписука досадно слаботелесната Джесика Кийтсон. Синтия Уолис остави раницата си, отиде до притеснената си приятелка и хващайки я грубо през раменете, заяви: - Виж сега, сладурче! Не съм домъкнала сладкото ти задниче чак до тука, че да ти слушам лигавните! Забелязвайки уплахата и сълзите, появили се в ъгълчетата на големите, синьо-зелени детски очи, наперената грубиянка изведнъж се направи на омекнала, добричка лелка и хващайки бледото лицето на Джесика в шепата на грубите си ръчища, нежно прошепна: - Та нали сме само двечките тука, бе! Я си спомни колко време си мечтаехме за това – да забегнем от твоя луд баща някъде далече - далече и да бъдем съвсем сами! Не помниш ли, Джес? Какво си се разлигавила, а? - Страх ме! Страх ме! – пискуляната бе на ръба на детската си истерия. - Няма страшно! Няма страшно! – продължаваше сеанса си по психотерапия мъжката Синтия. Тя прегърна тънката талия на паникьосаната Джесика и я целуна в устата страстно и дълго. Под силата на сексуалното влечение напрегнатото като аборигентски бумеранг тяло на нежната половинка от лесбидуета се отпусна и се остави на грубите, но чувствени ласки на доминиращата страна в тяхната тайна сексуална контакт-авантюра. С лявата си ръка Синтия, която държеше да се нарича “Синт”, здраво хвана дясната буза на момчешкото по размери, но с нежна като на бебе кожа дупе на Джесика, а с дясната се плъзна отпред под бикините от фин ажюр, нежно галейки клитора на своята секспартньорка. Изведнъж входната врата с гръм и трясък става на трески и в стаята на влюбената фемидвойка нахлуват пет тъмни силуета, приличащи на нинджи от долнопробен филипински екшън. Влюбените гълъбички не успяват да реагират, докато нападателите им за нула време ги опаковат в бели чаршафи като коледни подаръци и ги изнасят от бунгалото в тъмнината на южната нощ. Всичко става толкова бързо, че мъжествено настроената Синтия дори за миг не успява да се прояви като истински Синт, мъж-пазител на взаимната любов и наслада с крайноженствената Джесика, която пък от своята страна даже не съумява да издаде нито звук на типичния за случая женски страх. Петчленната нинджанска нишка се изплъзва с два пакета лейсбийки на раменете си в гъстата нощна джунгла, не обеспокоявана от никой – сюжетът е спазен. Продължението не закъснява. 4. Полша. Градчето Врочак. Средата на ноември. Около девет сутринтта. Стопанският двор на старата жп гара. Старо, овехтяло общежитие за работници. Вторият последен етаж. Жилището на кантонера Войцек Недезведски. Банята. В коритото от поцинкована ламарина лежи неподвижно осемнайсет годишна девойка. Рядката пяна от евтин сапун не успява да скрие красивата й нежна снага. Главата й облегната върху ръба на коритото, за да не се намокри къдравата й червена коса. Погледът й е насочен към дребните вълнички, които правят изящните длани на още по-изящните й ръце, сгънати в лактите. Младата красавица бавно и неусетно започва да гали вътрешните части на бедрата си. Става й приятно и срамно – затова отмята главата си назад. Върховете на пръстите заиграват с късо подстриганите косъмчета на венерения хълм. Инстинктивно краката й се сгъват в коленете и се ратварят. На вратата се звъни нервно и продължително. Момичето рязко изскача от коритото, навлича хавлията и босо хуква към вратата. - Кой е? - Аз съм, Петрус Варнава! Отвори! В бедно обзаведената стая нахално влезе надхвърлилият четиредесетте комендант на общежитието. Малки, със светли мигли, свинските му очички мръснишки огледаха девойката. - Идвам от Началника на гарата! – започва припряно комендантът в движение. – Дай да седнем, че разговорът е дълъг! Малък на ръст, объл отвсякъде, изпотен и задъхващ се от собствената си тежест, мъжът седна на кревата и командирски придърпа към себе си момичето. - Понеже наскоро си навършила осемнайсет, по закон нямаш право повече да живееш в това ведомственно общежитие след смъртта на баща ти, бог да го прости. - Но чичо Петрус, - гласа на девойката трепна от вълнение, - сами знаете, че няма къде да отида! Нямам роднини, нямам жилище! - Няма страшно! Не се отчайвай, Олешка! – прегърна свойски през талията хлипащото момиче добричкият чичка. - Вече си голямо момиче и трябва да разбираш, че ако се държиш подобаващо с мен, ще ти уредя престоя тук поне още за половин година. Олешка Недезведска обърна мокрото си от сълзи, красиво и по детски наивното си лице към коменданта, чиито очи красноречиво издаваха предложението му, макар и отправено по такъв косвен начин. С половин секунда закъснение чичото Петрус, с нетипичната за неговата корполентност пъргавина, успя да хване с късите си ръце девойката, рязко тръгнала да стане от кревата. Той я повали по гръб и с все сила се хвърли върху крехкото тяло. Олешка се опита да се изплъзне, но притисната от тежкото, мазно туловище, не можа да помръдне. Усети ръката му между краката си. Протегна се към масата, допряна до облегалката на кревата, грабна една бутилка от лимонада и от раз цапардоса насилника по главата. За миг той остана неподвижен, очичките му се опулиха от изненада, и в същото време омекна. От раната на темето му върху халата на момичето потече кръв. Тя с омерзение избута отвратителния дебелак долу на пода. Нямаше време да проверява дали е жив или не. - Майната ти, мръсна гад! – радостно се провикна Олешка и хукна към гардероба. За две минути си събра парцалките в една стара пътна чанта. Побегна към вратата, протягайки ръката към дръжката, но изведнъж се върна към кървящия изнасилвач и със здрав размах го ритна в слабините. Удовлетворена, тя отвори вратата и побегна към града. Свободата я чакаше с отворени обятия! 5. В същото време в Хонконг. Богаташко имение на хълма. Стая, наблъскана с компютърна техника. Млад бял мъж чете разкодирания, току-що получен имейл: “ Имам човек, отговарящ на изискванията. Адресът след хонорара.” Пуска писмото през принтера, взима разпечатката и излиза от стаята. Връща се след десетина минути. Превежда по електронен път десет хиляди долара на сметката на автора на писмото – доктор Бари Гауз, генетик в лабораторията “Генофонд”, Швейцария. Чакайки отговора, започва да играе на “Clikomania”. След десет минути получава поредния имейл – сканирана обява на френски от вестник “Парижски жълти страници”. С натискането на няколко клавиша препраща на друг адрес целия текст: “Във връзка с предстоящото си откриване, бар “Кестенът над Сена” търси да назначи за сезонна работа сервитьор до 25г. с отлично владеене на френски, гръцки и японски език. Тел. 333-85-18 от 11.30 до 13.00” 6. Варшава. Същия ден, ранния следобед. Централната гара. Осми коловоз. Влакът “Варшава – Париж”. Седми вагон. Служебното купе. Контрольорката Марта Коруня подрежда билетите и паспортите на пътниците. Без да се почука, вратата се плъзга и в купето влиза вечно усмихнатият стюард Стас Баршевецки, 29-годишен донжуан. - Ей, пани Марта! Обърна ли внимание какво страхотно червенокосо парче пътува в десето купе? - клюкарски запита той възрастната служителка. - Не съм лейбиснянка! – възмути се шеговито жената, нарочно по-селски променяйки думата, означаваща полово влечение между жените. - Не се и съмнявам в теб, Марта! Да знаеш, че и аз не съм обратен, а точно обратното! – младият стюард се изкикоти на своята словесна находчивост. – Затова съм дошъл при тебе! Покажи ми паспорта на готиното девойче, за да проверя дали случайно не е омъжена. - Ех, ех, ех! Кога ще мирясаш бе, женкар с женкар такъв? - направи се на загрижена майка старата Марта и сложи пред него едно тесте с паспорти. - Благодарствуем, благодарствуем! – започна да преглежда документите един по един свалячът на самотни моми-пътнички. Намери нужния паспорт и дълго го разглежда. - А името колко е красиво! Чуй само: “Олешка Войцекова Недезведска” – обърна се към контрольорката. – Браво! Не е омъжена! Голямо-преголямо мерси, госпожо Коруня! До скоро! Ще се видим пак! – върна паспорта на момичето в общия кюп и се изниза. Униформената жена го изпрати без думи, поклащайки главата в знак на укор за извънредния му интерес към пътничката. Влизайки в своето купе, Стас погледна часовника – двайсетина минути до заминаването. Извади от чантата си един “Полароид” и с бърза крачка се отправи към десето купе. Вратата бе отворена. Момичето, седнало до прозореца все още бе само. Монтирайки на лицето най-обезоръжаващата си усмивка, стюарда насочи фотоапарата към учудената девойка и с думите “За рекламата, пани! За реклама на влака!” й щракна една снимка. После още три под различен ракурс. Остави на момичето една, благодари й и се оттегли с обещанието да се върне след малко при нея със своите професионални, и не само, задължения, които са удоволствие за него. Върна се на служебното си място и заключи след себе си. Избра най-сполучливата снимка, на гърба на която написа трите имена на девойката, номера на влака и на вагона, датата и часа на пристигането в Париж. Сгъна фотото на четири и я уви в една банкнота от петдесет евро. Скри пакетчето в малкото джобче на сакото си и тръгна към изхода. Слезе от вагона и с бърза крачка доближи будката за цигари пред входа на перона. - Имате ли оригинален “Ротманс”? – обърна се той любезно към продавача. - Не! Току що го подмених с един картон “Варшавянка!” – възмути се мъжа зад тезгяха. Стас Баршевецки едва забележимо кимна и бързо му протегна банкнотата със снимката в нея. Продавачът също толкова бързо и сръчно пое парите и мушна в ръцете на стюарда един картон цигари. 7. Полинезия. Остров Понг Донг Фонг. Малко градче със същото название. Сградата на социалната служба към кметството. Лазаретът – огромна стая на трийсет легла. На едното легло до прозорците с изглед към морето лежи едно подпухнало в лицето младо момиче с европейски черти, завито в дрипаво одеяло. До нея на малко столче седи облечена в медсестринска униформа служителка на местната полиция и равнодушно я пита на сносен английски: - Роза гладна? - Не, благодаря. – отговаря й също толкова безучастно бледото момиче, без да откъсва поглед от белия таван, покрит с гъста мрежа финна паяжина – райска градина на едни дребнички, пъргави паячета. Вече два месеца Розалия Понтехос живее в тази стая. Преди това бе прекарала четири седмици в следствения изолатор на един от островите (вече не му помни името). Арестуваха ги с Ернесто още на аерогарата. Претърсвайки багажа им, полицаите откриха около двеста грама хашиш. Тестовете показаха, че Роза е чиста, за разлика от нейния възлюбен – още на летището една лекарка установи у Ернесто силна зависимост от наркотиците. Двойката туристи бе арестувана и разделена. Розалия бе настанена в следствения отдел, а неин приятел отиде направо в затвора. Повече за него горкичката девойка не чу, а и скоро разбра, че е бременна отгоре на всичко. Сътрудниците от здравно –социалния отдел на полицията издействаха бременната млада жена да бъде преместена в лазарета им до края на делото за употреба и разпространение на наркотици на територията на Полинезия. Инспекторът Лу Хам, който разпитваше Роза от самото начало, спомена няколкократно, че обикновено такива дела свършват със смъртна присъда – такива са законите на държавата им. Както всеки ден, така и днес, бременната Роза наблюдаваше с празен поглед гонитбата и веселата игра на таванските паяци. Подобно на рояка инсекти, в празната й от безизходица глава се рояха едни и същи спомени: полетът до Островите, ареста и тестуването, следствието и гаденето в първите дни на бременността. Към десет сутринтта й се доходи до тоалетната. Както винаги, придружаваше я преоблечената полицейска служителка. Кенефът на социалния дом се намираше в отделна постройка и представляваше една почти рухнала барака от бамбукови пръти с един открит подиум, върху който бяха поставени шест ръждясали клекала. Нямаше никакви паравани, за да може човек да се усамоти поне по време на интимното физиологично действие. Арестантката и нейната пазителка влязоха в зловонната барака. От шестте места имаше вакантно само едно. Розалия, гонена от раздиращи болки в корема, не се поколеба нито за миг и зае свободното клекало, крайното отдясно. Със задоволство си освободи червата и посягайки към кутията с тоалента хартия, с досада установи, че такава липсва. Една много възрастна колежка на Роза по дефекация, напъваща запека си на съседното клекало, с нещо като разбирателство й протегна едно парче смачкан вестник. Момичето й кимна в знак на благодарност и разгледа хартията, за да прецени колко и как да я разпредели за по-ефикасно обърсване на задника си. Отначало не обърна внимание на един полуизтрит надпис с молив върху текста от вестника, но прочитайки го механично, едва не колабира на секундата. Двата реда бяха написани на испански, и то с почерка на нейния Ернесто: ”Цвете довери се на тази жена Тесто”! Роза не смееше да погледне надзирателката си – да не би тя да е забелязала тайното послание. Но не би – фалшивата медсестра само отбиваше номера – не наблюдаваше дрискащите затворнички, а стоеше като пън с голямо парче тензух на няколко ката върху лицето си: пазеше очите си, разяждани от зловонието на арестанските изпражнения. Откак се прибра в стаята, Роза нито за миг не спря да мисли за Ернесто, за начина, по който получи бележката му от запеченото бабче. “Как ли ще ми помогне тази смръщена жълта вещица?” – чудеше се бременната затворничка, без да успее да заспи. Но през тази нощ така нищо и не се случи. Нито през следващите три. Чак на четвъртата нощ, когато отчаянието на Розалия взе да надделява над чакането, някой леко я побутна по дясното рамо, лесно извеждайки я от състоянието на тревожна дрямка. До кревата й стоеше омотана в някакви черни дрипи клошарката от кенефно-хартиената взаимопомощ. Тя с жестовете обясни на младата жена да я последва в пълна тишина. Явно някой беше се погрижил и за пазачката й на Роза – законспирираната полицайка легално си хъркаше на съседното легло. Тихичко, като цигулка в калъфа си, двете жени излязоха от сградата, после по въжената стълба, скрита в гюрлюците, се заизкачваха по високата стена на комплекса “Социална служба”. Те обаче не подозираха, че всяка тяхна стъпка се следи от един полицейски служител, скрит на покрива на сградата и въоръжен с бинокъл с монтиран в него уред за нощно виждане. Тайният наблюдател толкова тихо докладваше развитието на бягството на затворничките, че и сам едва ли се чуваше. Но от другата страна на жицата сигналът, усилен от приемателя, добре бе разбираем от човека, за когото бе адресиран. - Катерят се по стената, комисар Хам! Какво да правя? – рапортуваше съгледачът. - Напусни поста си и тихичко-тихичко ги проследи извън стената! Разбра ли, сержант? - Тъй вярно, господин комисар! Маскираният сержант от отдела на инспектор Лу Хам се спусна по въже от покрива и се запъти към стената, която бавно, но упорито щурмуваха бягащите затворнички. Лесно, като кихавица при грип, изкачи същата стена с помощта на алпинистко въже на двайсетина метра от женския екип, скрит от тъмнината на нощта. - Слизат по стената от другата страна, сър! - Спускай се и ти! Не ги изтървай от погледа си, разбра ли? – гласът на капитан Лу Хам леко трепереше от вълнение. - Тръгват на север, сър! - След тях! “Все едно куче командваш, кучи син, мамка ти!” – оцени нареждането на началника си сержантът Го, а на глас се подчини: - Слушам, господин инспектор! С бързи крачки, дишайки дълбоко (Роза - поради бременността си, а дъртото бабе просто от старост), женичките се движеха из празните улички в покрайнините на малкото приморско градче. Завиха в една пресечка и се качиха в един скапан, от годините на Втора световна война пикап с неопределен цвят. Колата потегли веднага, без светлини. Запознат с придвижването на бягащите от правосъдието жени, инспектор Хам бе разпоредил вече на другите свои служители да поемат щафетата на проследяването от сержант Го. Така и стана. Една цивилна кола с двама тъй също цивилни полицаи заприпка след античното пикапче. Самият инспектор, капитан Хам, въоръжен с радостно чувство за свършена работа (той от самото запознаване с делото на Енрико и Розалия бе абсолютно убеден, че тази испанска двойка е само едно звено от дългата верига на наркопласьорите) и автоматичен служебен парабелум, се качи в таксиметрова кола, специално наета за случката. Той искаше лично, със собственните си очи да види свръзката на Розалия с другите членове на престъпната наркобанда, за да може после да докладва на Полковника Фахъръх Въх Въх за личното си участие в операцията, плана на която, както и самото й провеждане, бе осъществено пак лично от него, капитан Лу Хам! Направо си пишеше рапорта нашият расово дръпнат в очите инспектор. “Повишението в чин ми е в кърпа вързано!” – усещаше се вече майор комисар Пу Кашпрафан Таратапарам У Ък Лу Хам – пълният текст на фамилията му! Да е жив и здрав! И той, и името му! Точно в този момент от слушалката на преговорното устройство се чу разтревоженият глас на единия полицай от колата, преследваща бегълците: - Ще ги изтървем! Ще ги изтървем, господин комисар! Колата им влиза в пристанището! - Не се тревожете! – самодоволно и майчински успокои своите подчинени стратегът на полицейската акция. – Погрижил съм се и за тази варианта! На третия кей има наши хора с моторница! След три часа умореният и доволен от свършената работа капитан Хам получи последното, заключително на този етап съобщение от борда на полицейския катер: - Акостираха на остров Пхавахава У Ю Хава, сър! - Благодаря за службата, момчета! – добродушкото Хам даде заповед за прекратяване на среднощното препускане по следите на наркотрафикантките – една бременна в третия месец испанка и една дърта бабичка от местния етнос, страдаща от проблеми със стомашно-чревния си тракт. 8. Париж. Два часа преди полунощ. Някъде из кварталите за преуспели бизнесмени. Тежкарски апартамент, обзаведен в стил 30-те години. Будоарът. Във фотьойл, тапициран с червен плюш, седи една много интересна дама. На пръв поглед няма нищо необикновено в това женско тяло, сякаш отпуснато в минутите на отмора след тежък ден, но същевременно стегнато в една благородна осанка, а не в старческа умореност. Загадъчното и мистериозно впечатление допълват очите й. Открити широко, но без напрягане, гледащи внимателно, но без усилие, те крият богат жизненен опит и постигнатото равновесие между миналото и настоящето на притежателката им. За такива жени се говори, че не би могло да им бъде определена възрастта дори с относителна точност. И това не е сладникав комплимент на лицемер, а жива истина. Под светлината на нощната лампа с тежък абажур от същия плат като на креслото, жената чете нещо от папката с кожена подвързия. Прелиствайки по-няколко пъти листите, тя изважда два от тях и ги слага на коленете си. Оставя папката на низката масичка от черешово дърво до нея, взима във всяка ръка от избраните листи и ги гледа ред по ред като че ли се готви да сглоби някакъв, само на нея известен пъзел. Връща изписаните страници и фотографии от факсапарата в кожената папка и посяга към телефона - от онези старите, композирани от черен бакелит и слонова кост. Избира осемцифрен номер. Чака дълго. - Да! Кой е? - Ало? Жан-Клод Верден ли е на телефона? – гласът й любезен, но възпитано сдържан. - Да, аз съм! А вие коя сте? Ако се обаждате за работа в някакъв си скапан бар, веднага ще затворя! – чува в слушалката раздразнен глас на млад мъж. - Моля? Не Ви разбрах! - Някой простак си прави тъпа шега с мен, като е пуснал тъпа обява в онзи тъп жълт вестник за сервитьорска бройка в някакъв тъп локал! Цял ден ме тероризират всякакви откачалки! - О, съжалявам! Нямам пръст в тази работа и не търся келнерско място. Господин Верден, разрешете ми да Ви се представя. - Да, да! Разбира се! По гласа не ми приличате на една от онези нахални досадници. Слушам ви, госпожо. - Казвам се Кони Пигът, режисъор съм в един малък театър в Квебек, Канада. - Приятно ми е госпожо Пигът! - И така, прочела съм всичките ви материали и есета в списание “Парнас”. Много ми допаднаха. Харесвам стила ви, господин Верден! - Благодаря ви, благодаря! – искрено се зарадва младият писател. - Имам едно делово, по-скоро творческо, предложение към вас, ако ми позволите. - Интересно ми е! - Става дума за един сценарий, който имам намерение да ви помоля да напишите за нашия театър. - На каква тема? - По телефона ще излезе много дълго, а вече е късна вечер. Затова ви предлагам да се видим утре в осем сутринтта в кафенето на Gare de Saint Lazare, ако ви е удобно, разбира се, господине? - Добре, госпожо Пигът! Ще ме познаете по снимката в списанието. - Лека нощ, Жан-Клод! Дано повече никой да не ви безпокои по телефона тази вечер. 9. Южна Германия. Гара Шварцфлюсмюндунг. Часът е 23.25 Спира влакът “Варшава-Париж” – престой седем минути. Олешка Недезведска гледа през прозореца на своето купе. Пред нейния унесен в планове за бъдещето поглед се разиграва следната покъртителна сцена. Около десетина подпийнали скинхедс атакуват с юмруци и ритници трима мъже на средна възраст, пазещи един трудно предвижващ се към влака нисък на ръст инвалид, с къси, криви крачета, гърбица, дълги почти до земята ръце и грозно, деформирано от изключителна уродливост лице. Цялата биеща се компания доближава все пак вратата на вагона, но горкият сакатко не успява да се качи във влака. Изведнъж Олешка скочи от мястото си и изтича към вратата. Наведе се, хвана за ръцете нещастния инвалид и в буквален смисъл го дръпна навътре във вагона. Тримата мъже, отбивайки яростните нападки на обезумелите гологлави пияници, се качиха в последния миг преди влакът да потегли. Младата спасителка видя как на перона изскачат двама полицаи и хукват към младежите, но доскорошните нападатели побягват в различни посоки. Червенокосото момиче остави изненаданите от нейната постъпка мъже да си поемат дъх и тръгна към купето си, без да им даде шанс да й благодарят. Реши да си ляга – утре трябва да е във форма. Все пак, отива в Париж! Вече стотици пъти повтори на ум телефонния номер на една жена, Магдалена Конпиние или просто “леля Магда”, далечна роднина на нейната съученичка, омъжена за французин от 15 години. След десетина минути на вратата плахо се почука. Спомените за тазсутрешни преживявания заляха Олешка с вълна от страх. Не се решаваше да се обади. Чукането се повтори. - Отворете, моля ви се! – дочу тя приглушен, спокоен мъжки глас. - Какво искате? Кой сте? - Аз съм човекът от перона, когото преди малко спасихте! Момичето дръпна плахо плъзгащата се врата и като видя кой я безпокои, малко се поотпусна, но не покани мъжа в купето. Няколко секунди се гледаха, без да обелят дума. Притеснена от посещението и вида на инвалида, девойката сведе очи, но остана да стои на прага. - Казвам се Франциск де Лакроа. – Заговори посетителят с явен фонетичен дефект. - Моля да бъда извинен за толкова късно посещение, но дойдох да ви благодаря искрено за вашата героична постъпка, която никога няма да забравя! - Ама, моля ви се! – Олешка се напъна да се усмихне. - Няма за какво да ми благодарите! На моето място всеки щеше да направи същото! – дръпна тя едно скаутско заключение. - Позволете ми, млада госпожице, да ви оставя визитната си картичка, – пропусна по край ушите си скромността на спасителката си господин де Лакроа. – Ще се радвам да ми се обадите с каквато и да било молба – за мен ще е чест да ми предоставите възможност за реванш. В процепа на вратата се появи силует на един от придружителите му и протегна на стаписаната девойка една скъпа релефна визитка. - Лека нощ, госпожице! – леко се поклони инвалида, явно имаше затруднения в движенията на шията. - Лека нощ и на вас, господине... – Олешка прочете от визитката: - Франциск де Лакруа. Затвори бавно вратата и дочете: Кантора “Mon Chateau” – недвижими имоти. Преоблече се в нощница, легна на тясното легло и изгаси лампата над главата си. 9а. Бодигарда до него помогна на изтощения човечец да се пребере в своето купе, но остана при другите си двама колеги в коридора. Както беше облечен в скъпия си костюм, сакатият мъж се излегна на кревата и гледайки в тавана се отдаде на размисли, раждащи спомени. “Господи! Какво момиче! Ако не беше то, какво ли щеше да стане с мен? Нима фашизмът не може да се изкорени изцяло?” В съзнанието му се завъртяха откъси от прочетеното в книгите и видяното от кинохрониката за мъченията, геноцида и масовите екзекуции от времето на Втората световна война. Постепенно мислите му се подредиха в ясен спомен за един документален филм, който бе прожектиран няколкократно в пансиона за недъгави деца, където е живял до 16-годишната си възраст. Филмът бе от две части. Първата започваше с кадър на един гол мъж на петдесетгодишна възраст, с ръст над средния, с пропорционално развито за възрастта му тяло. В ръцете си той държи една дъсчица със залепен на нея раиран лист от ученическа тетрадка. На него пише: “Аз съм доктор Ханс Филцер, комендант на концлагера за инвалиди и хора с психически и физически недъзи”. Кадърът се сменя и от екрана вече се вижда същия човек, вързан с каиши върху една голяма дървена маса. Към него се доближават няколко мъже и жени, облечени като екип в една операциона зала. По-нататъшното развитие на сюжета господин де Лакроа помни смътно, защото на тогавашната му възраст още не бе свикнал да гледа кръв. Само се сеща, че хирургическият екип работеше със скалпели, триони и ножици по цялото тяло на човека на масата пред тях. В началото на втората част на децата бе показан един мъж с изкривено от деформирани нос, чело и брада лице. Ръцете и краката му бяха с различна дължина и също така деформирани. Много приличаше на външен вид на повечето деца, на които се прожектираше този филм. Само същата табличка с “Аз съм доктор Ханс Филцер, комендант на концлагера за инвалиди и хора с психически и физически недъзи” на врата на този урод подсказваше на зрителите, че това е същият човек от началото на филма – бе толкова неузнаваем след намесата на хирурзите. Камерата се завърта и вече показва един дълъг тесен коридор с поставен в единия му край малък леген с вода, на трийсетина метра от доктор Филцер. В този момент гласа зад кадъра оповестява: “Освен многобройните опити с жива плът и психика върху хората от подчинения му концентрационнен лагер, доктор Филцер с голямо удоволствие организираше “Факлени надбягвания”: нареждаше няколко сакати или уродливи хора, поливаше ги с бензин и ги караше да бягат. Който от тях, запален лично от доктора и горящ като факла, успееше да добяга до коритото с вода на 30 метра от стартовата линия и да се потопи във водата и остане жив, печелеше бърза смърт в газовата камера. Неуспелите просто изгаряха като живи факли. Гостите на д-р Филцер правеха парични залагания с незначителни средства, защото много рядко някой от изтощените инвалиди успяваше да отърве горящата си кожа в тази смъртоносна надпревара с огъня и смъртта.” Де Лакроа никога няма да забрави смесените си чувства на съжаление, омраза и удовлетворение от последвалите кадри. Върху деформираното по изкуствен начин тяло на човека в коридора се излива някаква течност, която след секунди се превръща в кълба огън и черен дим. Киносалонът гръмва от пронизителните викове на пламналия човек, който тромаво се опитва да побегне към коритото с вода, но след три-четири несръчни крачки се строполява на земята. Пламъците постепено угасват; през редкия дим се вижда овъгленото тяло да лежи самотно и неподвижно. Никога до сега, до днешната случка с неонацистите, Франциск де Лакроа не се бе усещал застрашен лично от такива хора като доктор Филцер. “Ако думите “човек” и “доктор” въобще са приложими към един фашист!” – помисли си човечецът, преживявайки отново и отново случката на перона. 9б. През четири купета от маркиз де Лакроа Олешка Недезведска също не можеше да заспи – ту се унасяше в лека дрямка, ту се стряскаше от спомените за събитията от днешния, най-дълъг ден в живота й. Спомените и видения се преплитаха без всякакъв ред и логика. Докато със страх да не го е загубила опипваше едно малко пакетче с пари, защипано със безопасна игла от вътрешната страна на бикините, се стряскаше от мисълта да не би да е умрял оня гадняр Петрус Варнава. “Ами ако не е умрял и отишъл в полицията?” – тялото й застиваше сякаш в очакване на полицаите, които разбиват вратата и я отвеждат в затвора. Опитваше да избяга от тези притеснения, като си представяше срещата с леля Магда, но веднага впадаше в паника дори при най-малкото съмнение в готовността на госпожа Компиние да й помогне. Тревогите й нямаше да спрат сигурно до самата “Gare de Saint Lazare”, Париж, ако не бе се сетила за нравоученията на баща си, Войцек Недезведски, починал след пиянски сблъсък с маневриращ локомотив. Така и не се разбра, кой от двамата бил почерпен толкова много, че не е успял да даде път на другия при рутинна маневра в двора на старата сточна гара. Нощта и тракането на колелата на влака опазиха ушите на пътниците и персонала от думите на бащините напътствия, изречени от Олешка на глас и с интонация, досущ като на стария кантонер: “Да си ...бете мамка си!”. Този девиз за непримирима борба с неизбежните пречки в живота подействаха приспивателно на младата госпожица. Тя се позавъртя още два-три пъти и здраво заспа под тежестта на емоционалните си приключения. 10. Париж. 08. 20 Gare de Saint Lazare. Кафенето на втория етаж. Госпожа Кони Пигът и Жан-Клод Верден закусват с кроасани и кафе и водят непринуден светски разговор за времето, за литература, за театър, за мода, за Париж, за сценария на тема “Един канадец на арттурне из Океания”. - Понеже времето напредва, искам да ви кажа нещо, млади приятелю Верден! – гласа на възрастна дама изведнъж става непоколебимо твърд и убедително назидателен. – След половин час на тази гара пристига едно момиче от Варшава. Тя е дъщеря на сестра ми от случайната й връзка с един поляк и бе зарязана от майка си в Полша, още когато бе на половин година. Нашата фамилия не се грижеше за това момиченце по простата причина, че рода ни е аристократичен и почтен – не можахме да простим на Елизабет нейната волност в избора й на сексуален партньор. Сега, когато горкичкото девойче остана кръгло сираче, аз реших да му протегна ръка за ... - Но аз каква връзка имам с това.... – Младият писател се опита да вмъкне учудването си от откровенията на почтената мадам Пигът, но погледът на дамата до него замрази с течен азот всякакво желание да продължи със своите любопитствания. - ... помощ! – довърши изречението си леко раздразнената от нахалното прекъсване госпожа, и продължи: - За тази ръка съм избрала вас, Верден! Да, да! Именно вас! – Тя промуши младия човек с такъв остър поглед, че той не посмя дори да си помисли да я прекъсне. - В девет часа пристига влакът. Вие посрещате Олешка Недезведска, сваляте я и й предлагате разходка из Париж. Към обяд аз ще направя едно фалшиво обаждане на вашия телефон. Вие ще съобщите на момичето, че току-що сте спечелил конкурса за новела на някаква си там тема, и сте награден с екскурзия за двама до остров Ратахабе, Филипини. И ще й предложите да замине с вас. – Изреждайки инструкциите си Кони Пигът извади от елегантната си черна чантичка един дебел жълт плик и го сложи на масата пред стаписания писател. – Тук са билетите за двама ви, чек за петдесет хиляди долара и петдесет хиляди евро кеш. Ще останете на Филипините една седмица и после ще отидете до Полинезия, за да пишете сценария за театъра ми на някой усамотен остров. Когато свършите парите, ще дойдете с моята полска племенница при мен в Монреал, за да участвате в постановката на спектакъла по вашия сценарий! – По-генералски отдаде последната си заповед режисьорката от провинциалния театър. След кратка, но напрегната пауза мосю Верден се изкашля, преди да направи своята оферта в тази търговско-лирична сделка: - Какво ви кара да мислите, уважаема госпожо Пигът, че аз ще се съглася да използвам вашия гениален план по завръщането на полското сираче в лоното на фамилията ви? – ехидният и предизвикателен тон на младия писател никак даже не изненада уважаемата госпожа радетелка на семейното огнище. - Фотоалбумът със снимки на вашето увлечение по невръстни дечица, изпратен ми от доктор Бари Гауз! – изстреля изнудваческата си стрела достолепната мадам Пигът. – Тяхната лаборатория по оплождането на богаташки ялови пръцли със сперма на извратени жребци има страхотно, направо страховито разузнаване. Кандидат- родители не желаят да се харчат по зародиши, наследили някоя зараза или пихическо разтройство, като вашето, скъпи ми Жан-Клод, от случайни платени спермодарители! Пребледнял като бяла пудра, как се казва - хванат на тясно, тайният сексизвращенец Верден не обели нито дума. Той само гледаше пръстите на ръцете си, сложени на ръба на масата. Тази поза бе позната на великата психоложка Кони Пигът и еднозначно сочеше пълна готовност за тотално подчинение. Но въпреки това печената фройдистка не се сдържа да постави последното си условие на прикования с факти педофил: - Излишно е да ви напомням, скъпи, че прословутата за всеки детски шибундер като вас конспирация няма да мине пред мен! С тази финална заплаха класическата среща на класически шантаж с класическо съдържание и класически до прозяване словоред завърши. 11. Париж. Същата Gare de Saint Lazare. Няколко минути след девет сутринтта. “Внимание! На трети коловоз пристига влакът Варшава – Париж с четири минути закъснение! Внимание! На трети коловоз пристига влакът Варшава – Париж!” Край седми вагон на току-що спрелия влак сред малкото посрещачи бавно преминава един млад, на не повече от трийсет години, доста симпатичен млад мъж с открито слабо лице с падащи на вълни по бузите му къдрави черни коси, дълги до дебелия, на сини и жълти райета плетен шал, увит небрежно около врата му. Белият му шлифер е разкопчан. Той върви бавно, залисан в едно списание, от което чете нещо с голям интерес, изразяващ се в една приятна, лека усмивка. Той доближава вратата на вагона и в него леко се блъска едно червенокосо момиче, току-що слязло от вагона и зашеметено от вълнение от първите си стъпки на френска земя. Сблъсъкът наистина не е силен, но е достатъчен, за да избие от ръцете на младия мъж списанието с увлекателното за него четиво. Двамата едновременно се навеждат да вдигнат списанието, без малко да си ударят главите. - Няма страшно, няма страшно! Не се притеснявайте чак толкова! – приветливо се обръща към стаписаната девойка младия мъж, вдигайки от земята списанието си. Олешка, без да обели и дума, го гледа гузно, но с интерес от първата й среща с истински галантен французин. - Говорите ли френски, мадемоазел? – направи първа крачка за разбиване на нелепото мълчание след нелепата случка мъжът, като продължи да се усмихва чаровно. - Ya… Ya… - започна да мънка на полски момичето, но бързо се съвзе и премина на перфектен френски: - Разбира се, мосю! – И след като прекрачи от раз езиковата бариера, се отпусна: - Съжалявам за причиненото неудобство, мосю! - Не го мислете толкова дълго, мадемоазел! – подкани я Жан-Клод Верден - външно спокоен, но с треперещо от риска за провал на неговия тъп, плосък и бездарен план сърце. – Ще ме почерпите едно кафе и толкова! - Не знам кога ще стане това. – С наивност, граничаща със селска простотия, се опита да се отърве от черпенето младата полякиня. - Посреща ли ви някой, извинете за нахалството? – Верден вложи всичките си артистични способности да изглежда незаинтересован, случаен минувач, от няма какво да прави тръгнал да анкетира пристигащите в Париж чужденци. А когато видя отрицателно клатене на главата, предприе решителната атака: - В такъв случай, ще пием кафе още сега! – срахувайки се да не би да е прекалил с нахалството си, свалячът Жан-Клод се наведе и взе багажа на учуденото момиче. За да я успокои поне малко, той й заговори бързо и настойчиво, не давайки й никаква възможност за отказ: - Казвам се Жан-Клод Верден и съм нещо като писател! Дойдох тази сутрин на тази гара да си събирам случки и персонажи за един роман, над който се трудя в момента. Обичате ли да четете, госпожице? – и без да й даде време за отговор продължи: - Така че, не се притеснявайте за моето време. Може би пък да станете героиня в някоя от моите книги! Младите хора вече вървяха към изхода и не забелязаха, че преди минути един трудно подвижен, нисичък човечец с непропорционално дълги ръце кимна към тях на двама мъже, дошли да помогнат за неговото посрещане. Подчинявайки се на мълчаливата заповед, мъжете, облечени в три четвърти дълги тъмни палта, веднага тръгнаха след мъжа и момичето, посочени от явно големия за тях началник. След малко те седнаха в края на едно открито кафене до гарата на няколко маси от своите обекти за проследяване. Изминаха около четиредесет минути и пред очите на неподготвените тайни агенти на инвалида от гарата, двойката, изпила спокойно кафето си, се надигна, седна в една таксиметрова кола, спряла пред заведението, и замина към центъра на града. Един от мъжете се обади на някого по мобифона и, следвайки получените инструкции, двамата с бързи крачки се отправиха към паркинга на такситата пред гарата. Не успяха бързо да наемат кола поради големия, както винаги сутринта, наплив на пристигнали пътници. Колата им тръгна в същата посока, както и на младите хора, но вече натовареното уличното движение им попречи да забележат и да хванат следата на търсеното такси. Разхождайки се с полската гостенка пред Триумфалната арка, Верден получи обещаното от мадам Пигът обаждане. Той точно изпълни плана на своята разпоредителка и доволен-предоволен от успеха на своя толкова тъп план, закара момичето, съгласило се на пътуване до острова Ратахабе след незначителни колебания, до един скъпарски ресторант с изглед към река Сена. Довършвайки десерта, немлъкващият Верден, афектиран от постижението си, вече не молеше момичето, а просто заяви: - Сега ще минем да приберем багажа ми и направо отпрашваме за Орли! – Но прочитайки лека уплаха в очите на девойката, побърза да добави: - Нали ще ме изчакаш в колата? - О, да! – отговори с готовност Олешка, прогонвайки с радост и облегчение тъжните спомени за Петрус Варнава и неговия мръсен опит мръсно да я изнасили, мръсно кополе! Когато таксито по пътя за летището спря пред посочения от Верден адрес, той се обърна към момичето: - Олешка! Ще ми дадеш ли паспорта си, за да продиктувам твоите данни на турагенцията? Те им трябват за оформянето на билетите и запазването на места в хотела! Тъй като никога не бе чувала за измами на чужденци, лековерната девица извади документите от дамската си чантичка и ги подаде на Жан-Клод, който излезе от колата и усмихвайки се, здраво й наобеща: - Няма да се бавя много, ще видиш! Олешка обаче - не веднага, а с присъщото за простодушните хора закъснение, се притесни яката. “Ами ако изчезне с паспорта ми?” – страхът я удари в стомаха, пълен с обяд от френска кухня, но тутакси бе париран от неадекватното успокоение: “Но парите нали са с мен!”. “Ами ако ме изнасили там, на онзи остров?” – и веднага отговорът, този път тръгнал да става поне логичен: “Що ще ме кара на другия край на света? И тук щеше да го направи, ако щеше!”, но накрая се провали тотално като такъв: “ Нали не познавам града!” В тази тъпа игра на котки-въпроси и мишки-отговори не се чакаше достоен за нормалния интелект край, ако след десетина минути вратата не се бе отворила и до нея не се бе настанил, преоблечен в червено яке и без шал, весело усмихнатият Жан-Клод. Олешка издаде една доста дебела порция смях на облегчение. От сърцето на червенокосата девойка като камък падна притеснението за своята девственост, с която тя така неистово се гордееше. Фръц, пръц! 12. Париж. Сградата на Министерството на Вътрешните Работи. 10.45 Кабинетът на мосю Клод Жадо, министъра. Сутрешната оперативка е към своя край. Мобилният телефон в десния джоб на сакото на Пен Дюрак, заместник-министър и шеф на отдел “Криминалистика на тежките престъпления. И наказания.”, завибрирва в режим “тайно съобщение”. Комисарят Дюрак излиза в коридора след получено от министър Жадо разрешение да напусне съвещанието за 5-10минути. Обажда се на последния номер от Received calls. - Спешно се нуждаем от поверителна оперативна информация от вашето ведомство! – е настоятелният поздрав от другата страна на мобилната връзка. - Изпратете въпросите си на имейла ми за нумизматичните търгове! – преодолявайки треперенето на ръцете, Дюрак прекъсва връзката и се връща в кабинета на министъра. 12а. След четири часа. Кабинетът на министъра Клод Жадо. Влиза сконфузен Жорж Дартес, шеф на “Вътрешноведомствен контрол”. - Мосю Жадо! – бледото лице на 45-годишния Дартес се покри със ситни капки пот, - нали настоявахте... да докладвам... за всеки съмнителен случай... - Точно така, полковник! – прекъсването бе спасение за притеснения служител. - Казвайте какво сте открили! – тонът на дрезгавия глас звучеше наистина министерски, твърдо и рязко. Окуражен от готовността на министъра да го изслуша, възпълничкият Жорж Дартес отвори папката си за доклади и започна да чете бавно и подробно отчета си: - Днес моите хора от електронния отдел прихванаха няколкократно влизане в секретните файлове! - Дартес подчерта многозначително: - С гриф ISS-6! – и погледна лицето на Жадо в очакване на изненада и възмущение, но каменното спокойствие на министъра остана непроменено. Докладващият чиновник се сконфузи, извади голяма бяла носна кърпа от джоба на панталона си и избърсвайки челото, продължи: - Използвайки разработената в нашия отдел програма “Булдог” за проследяване на електронна поща, разкрихме една доста сложна и, бих казал, съвършена система за кореспонденция между абонатите. Установихме, че едно тайно сдружение, което се казва Орденът на Светия Квазимодо Орлеански, съкратено ОСКО, се интересува от една личност, Матилда Мюллеркопф, обвинена в търговия с органи през 1999 година, но освободена поради липса на достоверни доказателства. Освен това, в преписката открихме и името “Кони Пигът”, режисьорка от един монреалски театър, тялото на която бе намерено на брега на Сена тази сутрин. Една жена със същото име се е обаждала на един млад писател Жан-Клод Верден през нощта. Засега ние се затрудняваме да намерим връзката... - Назовете ми името на единия от петте служители, имащи достъпа до ISS-6, който води кореспонденция с този ОСКО? Леко поуспокоеният Жорж Дартес пак се изпоти и почти шепнейки, произнесе: - Мосю Дюрак, господин министър! Вашият заместник. - Познавам по имена моите заместници, мосю Дартес! – без да влага ирония в забележката си, Клод Жадо се надигна от стола зад масивното си бюро. – Продължите да проследявате тази връзка и ми докладвайте през тричасов интервал! Свободен сте, Мосю Дартес! С думите “Слушам, мосю Министър!” шефът на отдела “Вътрешноведомствен контрол” се обърна и тръгна да напуска кабинета, но почукването на вратата го спря. Той се обърна към прекия си шеф в очакване как да постъпи. - Влезте! – поканително се провикна стопанина. Вратата се отвори широко и на прага й застана самият Пен Дюрак с една дебела кожена папка в ръцете. - Ще позволите ли? – попита заместник-министърът, трудно скривайки учудването си да види Жорж Дартес в кабинета на Клод Жадо. 12б. Дюрак и Жадо дълго се гледат направо в очите, без да отместват поглед. Двамата професионалисти, познаващи се от петнадесет години нямат нужда от много думи. - Какво ви свързва с ОСКО, мосю Дюрак? – наруши мълчанието министърът с правото на по-високия ранг. - Бих предпочел да споделя с вас моите отношения с тази организация на четири очи, господин министър, но имайки в предвид обстоятелствата, предполагам известни ви до някъде от мосю Дартес, нямам право на конфиденциалност. - Монотонният глас на Пен Дюрак не даваше да се разбере дали той бе готов за този въпрос или изненадата го завари направо тук, при Клод Жадо. - Заповядайте, господа! – министърът посочи на двамата служители столовете до заседателната маса. – Сядайте! Слушам ви, мосю Пен. Жорж Дартес с удоволствие настани пълното си тяло на удобното седалище, чудейки се на спокойствието и едва ли не приятелското отношение на шефа към заместника му след доклада за неговото незаконно влизане в секретните полицейски файлове. - Както със сигурност ви е известно, мосю Жадо, аз се ожених рано, още във втори курс в Академията. – Започна уличеният в шпионаж висш служител. – Жена ми остана в Сен Ньораз да чака завършването на обучението ми. Първото ми дете.... – Дюрак се протегна към таблата с гарафата и чашите и си наля вода, изпи на екс половин чаша и продължи: – Извенете, мосю Жадо! Първото ми дете се роди в осмия месец. Майката на Никол, младата ми съпруга, ми се обади да дойда незабавно. Когато зърнах за първи път рожбата си, щях да колабирам, ако не бе до мене горкичката ми жена. Нещастното ми детенце бе не повече от два килограма, цялото му усукано от някаква страшна болест телце бе покрито с рядка козина като на козленце. В лявата половина на лицето му зееше една грозна цепнатина, идваща от горната му устна по диагонал през бузата към лявото око, което бе с размери на грахово зърно и явно недоразвито, хлътнало в очницата почти до средата на бебешкия му череп. Гледката бе ужасяваща! Та нали това бе първородния ми син! Дюрак отпи няколко глътки от чашата си с вода. - По настояване на тъща ми занесохме горкото уродче в приюта към църквата “Свети Франциск”. Оформихме документите за отказ от родителски права и оставихме сина ми на попечителството на монахините. След няколко дена получихме писмо от манастирската администрация, че бебето е починало и е погребано в гробището на манастира. Преди три години, след 23 години от смъртта на безименния ми син, ми се обадиха от един тайнствен орден на Свети Квазимодо. Оттам ми съобщиха, че нито синът ми, който сега се казва Анри Вержес и е жив и здрав, нито който и да било от ордена им не таят обида към мен за постъпката ми отпреди толкова години. Това било практика за хората, смятащи себе си за богопомазани. Точно така се изразиха. Без да дават никакви обяснения, поискаха от мен една секретна информация за Матилда Мюллеркопф, аржентинска поданичка, обвинена в търговия с човешки органи, но освободена поради липса на доказателства. Предоставих им данни, с които разполагаше нашето ведомство. Оттогава не съм имал контакти с тях. До тази сутрин. Клод Жадо погледна шефа на “Вътрешноведомствен контрол” Жорж Дартес, който кимна с глава удвърдително. - Предпочитам вие сам да ми докладвате за въпросите, които обсъждахте с този орден, мосю Дюрак! – желанието на министъра наистина прозвуча като молба, а не като заповед на Биг бос-полицая. - Затова съм тук, при вас, господин министър. – Като жест на благодарност за разбирането се съгласи Пен Дюрак. Той отвори кожената си папка и, подреждайки документите в един полицейско-разузнавателен пасианс, отсече: - Хванахме следата на Матилда Мюллеркопф, мосю Жадо! Този път няма да ни се изплъзни, уверявам ви! 13. По същото време в подземията на парижката “Света Богододица”. Централата на Ордена на Свети Квазимодо Орлеански. Извънредно заседание на петчленния Висш рицарски съвет. Докладва тазгодишният председател, Негово Светейшество маркиз Франциск де Лакроа. - Дълбоко уважаеми господа рицари на плащеницата на Свети Квазимодо! Причината за нашето извънредно съвещание е фактът, че с помоща на заместник-министъра на вътрешните работи на Франция мосю Дюрак, нашите неблагодарни до сега усилия по разкриването на престъпната дейност на Матилда Мюллеркопф най-накрая съвсем реалистично ще достигнат така желания от нас резултат! Докладчикът погледна за миг документите пред себе си и продължи: - Случайността, свързана с моето спасяване от агресията на немските скинхедс, ме запозна с едно чаровно полско момиче на име Олешка Недезведска. Няма да скрия от уважавания Висш съвет, че подтикнат от лични чувства към тази млада особа, без да подозирам за последствията, аз се оказах пряко засегнат от дейността на групировката, оглавявана от същата Мюллеркопф! Мълчаливите членове на съвета търпеливо чакаха съществената част на доклада, а тя никак даже не закъсня. Въодушевен от чувствата си на обич и дълг пред събратята си по орден, Франциск де Лакроа предостави на съвета изчерпателната си информация. - При пристигането ми на Gare de Saint Lazare тази сутрин аз наредих на част от охраната ми да проследи Олешка Недезведска, за да науча адреса, на който тя щеше да се настани в Париж. Двамата ми бодигардове изтърваха следите на момичето, посрещнато и придружено от един млад мъж. Снимката на Олешка и нейния посрещач, която все пак телохранителите ми успяха да направят, изпратих на комисар Пен Дюрак. Той идентифицира самоличността на младия мъж – казва се Жан-Клод Верден и се подвизава с писане на рекламни текстове и кратки есета по жълтите литературни издания. От проверката на телефонните му разговори се установи, че му се е обаждала една жена на име Кони Пигът, която се представила за режисьорка от театър в Монреал. Обаче една жена, намерена тази ранна сутрин мъртва на брега на Сена в северните покрайнини на Париж, бе опозната от нейните колеги, съобщили за изчезването й от хотела преди три дни, като Кони Пигът! Тогава нашият комисар взе, че пусна гласа на онази Кони Пигът, която е звъняла на Верден, през апаратурата за взукова идентификация – телефонната Кони Пигът се оказа фалшива! Гласът принадлежи на Матилда Мюллеркопф! Самодоволно оглеждайки колегите си, де Лакроа продължи със същата доза патетичност: - Ще си направя удоволствието да напомня на уважаемия Висш съвет, че Матилда Мюллеркопф е била заместничката на коменданта доктор Ханс Филцер през октомври 1944 – март 1945! За да бъда убедителен докрай, сега ще ви представя потресаващите показания на свидетеля по делото “Мюллеркопф” от 1999година, Симон Бронар, бивш служител във фирмата “Jung Lebenwaise“ - Мюнхен, Германия, с филиал Сао Паоло, Аржентина, а понастоящем пациент на една провинциална психиатрична болница с диагноза: “Тежка форма на шизофрения с манифестна мания за преследване”. Тези показания, скрити под грифа ISS-6 във френското министрерство на вътрешните работи, днес ни изпрати комисарят мосю Дюрак. Граф де Лакроа взе от масата няколко изписани страници, подреди ги поред на номерата им и зачете: - “Доброволни признания на болния Симон Бронар, записани в присъствието на главния лекар на Психиатрична болница “Жусте Ферар” доктор Мигеле ди Фуенте и лекуващия лекар доктор Алонсо Карлош на 12 август 2000 година. Магнетофонният запис е извършен от техническия секретар доня Жожета Гомес. През 1993-1999 година работих като санитар в акушерско отделение... не, не беше отделение, а направо родилня... в една хасиенда, собственост на една фирма с немско име ”Jung Lebenwaise“, която наричахме тайно “Бейбисмаркет” или просто съкратено Би Ем, щото беше специализирана в конвеерно производство на бебета за кефа на извратени канибали и изкупвачи на човешките органи за трансплантации или просто за лапачка... ”Jung Lebenwaise“ са спецове по комуфлажни фирменни структури... набират хората си сред сексуалните престъпници... корумпираните чиновници... Би Ем е мрежа за производство и продажба на бебета за ядене по избор от стари богати клиенти – канибали: бебе на американка-богаташка, бебе-негърче, бебе на виден политик... “Разплодните крави”, както ги наричахме, биват набавяни чрез примамване или отвличане по различни начини: яхтени разходки, набиране на компанионки, лейзб-двойки, усамотили се в джунглата – там ги отвличат, насилват, забременяват и отглеждат като разплодни крави... всяка в своята килия ... като затворници... храна в изобилие ... медицински грижи от доктор, издирван от Интерпол за 29 случая на незаконна евтаназия, и три медицински сестри... Когато някоя крава роди, взимат бебето й на възрастта, която е заявил клиентът, а на нея предлагат да избира: да я оплодят пак и пак да роди или да я убият и толкоз.... Но все пак не ги убиват, а ги заплождат насила... когато я заплождат доброволци от охраната, бебета ги предлагат в обща листа на канибалите без претенции или на недостатъчно богатите... Държат жените-производителки на храна, докато не се износят физически – т.е. не могат да забременеят от трети опит... продават ги на изкупвачите на човешко месо - те вече си решават пласмента сами - натюр, карантии, салами и суджуци... Имаше отделен, изолиран отсек, отделение, в което се отглеждаха майки-наркоманки и алкохолички, а и нормални при зачеването, но в последствие с ехографски доказани зародиши -потенциални уроди – най-скъпо платената храна за най-извратените канибали... - Достатъчно! – подскочи от мястото си Анри Вержес, заместникът на Франциск де Лакроа. - Дори тази жена да не е свързана по никакъв начин с младата полякиня, спасила живота ви, уважаеми председателю, смятам за наш дълг да я открием на всяка цена, за да си получи заслуженото така, както си го получи бившият й шеф Ханс Филцер. В този момент за изненада на всички присъстващи, вратата се отвори и един служител заяви от прага: - Хванахме следата, мосю де Лакроа! Открихме Жан-Клод Верден и Олешка Недезведска в чартърния полет до Манила! - Много се радвам! - продължи някак си сконфузено и едновременно настоятелно Вержес. – Предлагам на Висшия съвет да разпространи запитване до всичките ни подордени, за да си спомогнем все пак поне с примерно разположение на новото седалище на “Jung Lebenwaise“ и нейната шефка, Матилда Мюллеркопф! Де Лакроа се обърна към служителя, който все още стоеше на прага: - Чухте какво каза господина Вержес, нали? Изпратете запитването веднага! 14. Манила. Международното летище. Единайсти терминал. Залата за пристигащи пътници. 21.40 местно време. Залата се пълни с пасажери на току-що кацналия самолет Париж – Абу-Даби – Манила – Канбера. Олешка първа забелязва едно високо красиво филипинско момиче в национална носия, държащо като транспарант с вдигнати над главата си ръце един бял картон с техните имена, изписани с дебел син маркер. Възбудена от пътуването, тя радостно посочва на Жан-Клод тяхната посрещачка. Двамата се доближават до момичето, което приветливо им се усмихва и на добър френски ги поздравява с “Добре дошли!”. Окичвайки ги с венци от естествени цветя, които сваля от шията си, тя им се представя: - Казвам се Джарахама Вакарашан! Може просто Джара! Нашата турагенция реши да ви направи изненада! Ще бъдете откарани до острова Ратахабе с луксозната яхта на президента на компанията господин Доналд Коразо! - И с какво сме заслужили това удоволствие, Джара? – с едва доловима смесица от флирт и тревога в гласа запита Верден чаровната представителка на гостоприемните домакини. - О! Това също ще е изненада! – шеговито му намигна готината филипинката. – Самият мистър Коразо ще ви я разкрие! Той ще бъде на яхтата специално за случая! - Колко интригуващо! – не се сдържа Олешка, която бе направо омаяна от топлото посрещане, от аромата на южните цветя от венеца върху гърдите си и от предстоящата яхтена разходка, не спирайки да се хили простовато и по детски откровенно. Тримата излязоха от сградата на летището, качиха се в едно жълто луксозно такси и потеглиха към чакащата ги яхтена президентска изненада. Пътуваха не повече от двайсет минути, когато от пътя, спускащ се през един баир в края на града, пред тях се откри гледката на яхтеното пристанище. - Ето я яхтата! Третата от кея! От дясната страна! - кимна с брадичката си Джара към една доста внушителна, цялата блеснала в ярки светлини не яхта, а направо флагманска фрегата. Слизайки от магистралата към отбивката, водеща към пристанището, таксиметровият шофьор рязко наби спирачки пред няколко пътни знака, поставени по средата върху асфалта и упътващи колите да заобикалят затворения път отдясно. Като следваше указанията на знаците, таксито стигна до един слабо осветен паркинг край стоящите на низки стапели за ремонт морски возила. Докато минаваха покрай тъмните силуети на лодките и моторниците, те вече чуваха през отворените прозорци на колата звуците на джазовата музика, долитащи от чакащата ги яхта. Таксито пак рязко спира, светлините угасват, шофьорът изведнъж се обръща към двойката туристи на задната седалка и насочва към Верден един голям пистолет с дълго дуло. Едва се дочуват два съскащи изтрела. Задното стъкло на колата се строшава от куршумите, преминали през главата на неподготвения за такова развитие на нещата французин. В същият миг филипинката от предната седалка се обръща към неуспялата още да реагира по никакъв начин Олешка, и рязко назлузва на главата й един черен чувал от здрав найлон. Шофьорът рязко удря с дръжката на пищова си по главата в чувала, покатерва се на колене върху седалката си и помога на Джара да нахлузят чувала до кръста на вече омекналото тяло. В този момент всичките четирите врати на таксито се отварят почти едновремено и двама души в черни облекла, заедно с двойката от колата, измъкват неуспялата на яхтеното парти туристка. Цялата група похитители с бързи крачки почти притичва към един пикап с изгасени светлини, но с работещ двигател на десетина крачки от таксито. Отварят багажника, хвърлят в него неподвижното тяло, затварят капака, настаняват се в колата и бавно потеглят. След пет-седем минути доближават една голяма моторница в края на пристанището и под прикритието на тъмнината прехвърлят Олешка Недезведска на борда. Двигателят се включва и катерът рязко потегля към открито море. 15. Париж. Министерството на вътрешните работи. Кабинетът на заместник-министъра Пен Дюрак. Пен Дюрак се обажда на Клод Жадо, министъра: - Току-що проведох разговор с хората от ОСКО! По техните си канали научиха леговището на новия бейбисмаркет на Матилда Мюллеркопф! Ще ни го съобщат, ако обещаем да им предадем Олешка Недезведска, без тя да бъде въвлечена в съдебен процес над Мюллеркопф, ако, разбира се, момичето бъде открито там живо. Те нямат никакво съмнение, че отвличането на полякинчето е работа на злокобната заместничка на Филцер, коменданта на концлагера за инвалиди и хора с психически и физически недъзи по време на Втората световна война! - Участието на нашето министерство в залавянето на такава престъпничка от международна престъпна мрежа е чест за нас, мосю Дюрак! – незнайно защо думите на министъра звучаха стандартно. – Нямам нищо против да предадем на ОСКО исканата особа, стига, както те сами споменават, да я открием жива, а не транжирана от професионални търговци на човешка плът! – Завършекът звучеше вече зловещо. - Благодаря ви, господин министър! – почти се поклони на господин министъра неговият заместник. – Веднага ще ви се обадя, щом получа адреса на фрау Мюлеркопф! Не минаха и пет минути, и телефонът от вътрешната система за връзка на бюрото на Клод Жадо иззвъня пак: - Жадо слуша! – обади се министърът. - Този път бейбисмаркетът е на архипелага Кирибати, островът Ибати-и-Бати! – доложи комисарят Дюрак. - Подгответе работен проект на акцията за залавяне на персонала на тази бебеферма и освобождаването на заложничките – утре ще го обсъдим! - Аз съм почти готов с такъв план, мосю Жадо! – Не се знаеше в полза на кого работеше служебният ентусиазъм на Пен Дюрак: на Министерството на вътрешните работи на Франция или на интересите на Ордена на Свети Квазимодо Орлеански, който стана истински родител на горкия Анри Вержес, първородният му син-урод. - В такъв случай заповядайте в кабинета ми още сега! Наистина, нямаме много време! Броя на жертвите на тази мистериозна фрау трябва да се сведе до минимум! – нареди министърът, и след кратка пауза добави: - Въпреки, че за какъв минимум може да се говори, когато става въпрос за смъртта на невинни жени и техните деца, и то по такъв зверски и циничен начин! 16. Края на една кратка екваториална нощ. Архипелаг Кирибати. Остров Ибати-и-Бати. Мощният двигател на една моторница намалява оборотите и след малко съвсем угасва. На малкия кей, скрит дори откъм морето в прибрежните храсталаци, се появяват трима униформени мъже и помагат на екипажа да акостира. От каютата излизат двама мъже, облечени в черни дрехи, които водят със себе си едно червенокосо младо момиче. Те я предават на хората на кея. Единия от тях вади един голям армейски нож, с който прерязва тиксото на вързаните ръце на изплашеното, но мълчаливото момиче. После изважда от якето си белезници, с които закопчава лявата ръка на девойчето към своята дясна. Войникът до тях побутва с дулото на автомата си парализираната от страх Олешка и цялата група тръгва към брега. Преминават през гъстата горичка по тясна пътечка и спират пред една отвесна скала. С дистанционно управление единият от войниците задейства таен механизъм и в скалата се отваря слабо осветен проход, който по същия начин бива затворен след тяхното влизане в него. По стръмна метална вита стълба те стигат до една площадка с една метална врата, която същият войник отваря, но вече с чип-картата си. Влизат в ярко осветен коридор, дълъг петнайсетина метра, с ред врати от метални решетки в ляво. Те водят към клетки, разделени със стъклени прегради и дълги не повече от два метра. В другия край на коридора са застанали в очакване един възрастен мъж с бяла, късо подстригана коса и брадичка, в сива риза с къси ръкави и двама други мъже, облечени в бели къси престилки. Единият от тях е хванал подканващо за дръжката една отворена врата от метална мрежа. Олешка Недезведска, дърпана от войника, към когото е вързана с белезниците, тежко премествайки съвсем омекналите си от страх крака, поглежда в първата клетка. Това, което вижда, така разтуптява сърцето й, че пулсът й скача няколкократно и предизвиква остра, рязка болка в слепоочията й и в тила: върху дървената скара на пода в съвсем празната стаичка лежи по гръб с крака към решетката съвсем гола, подстригана нула номер жена в напреднала бременост. Забелязвайки Олешка, жената се надига и с гримаса, изкривена от деменциална усмивка, изревава с гласа на абсолютно откачен човек: - Добре дошла, поредна краво за разплод! Ха-ха-ха-ха! - О, Boże! Miła Mamo! – реагира на полски готовата да припадне Олешка, но в този момент забелязва зад решетките на другите четири клетки да се появяват също така подстригани, голи бременни жени и със същите физиономии на луди да й говорят едновременно и на висок глас нещо, което тя не е в състояние да разбере. С думи “Boże, dlaczego mnie wysłałes w to piekło?!?!?”, изречени с последни сили, червенокосото полякинче колабира и се сгромолясва на пода, увисвайки на белезницата, вързана към ръката на хилещия се войник. Той я хваща за косата и я влачи към шестата клетка, отворена за нея. Пред вратата пазачът маха белезниците. Двамата мъже в бели престилки хващат тялото на момичето за ръцете и краката и го слагат на дървената скара на пода. Единият излиза, а другият вади от джобовете си голяма ножица и машинка за подстригване. След пет минути все още не дошлата на себе си Олешка Недезведска, вече чисто гола, с прясно подстригана глава, е заключена в новото си обиталище. 17. Полинезия. Остров Понг Донг Фонг. Малко градче със същото название. Следобедно провинциално мъртвило. Редовият Лу Хам стои на пост пред супермаркета. Лицето му, с характерна за жълтата раса младоликост, е изкривено от чувтвото на напълнил гащите, на яд, съжаление и злоба, с които той напразно се опитва да пребори натрапчивите си спомени от срещата с полковник Фахъръх Въх Въх. Побеснелият полковник му откъсна пагоните за прахосване на финансови средства и превишаване на служебните правомощия – на острова Пхавахава У Ю Хава, където според стратега Хам се криеха чуждестранните наркоконтрабандисти, нямало и следа от човешко присъствие - той бил напълно необитаем! Дори нямало никакви белези за скорошно присъствие на каквито и да било посетители: наркопласьори, бракониери, та дори щъкащи напред- назад нахални туристи. - Редник Лу Хам! Редник Лу Хам! – не чу веднага повикването от централата унесеният в самосъжалителни спомени бивш капитан от отдела за борба с организираната и не чак толкова качествено организирана престъпност. – Обадете се! Обадете се! - Лу Хам слуша! – с пресипнал от яд заради “редника” изрече супермаркетовският пазач. - Изпращаме ви замяна! Спешно да се явите при полковник Фахъръх Въх Въх! Спешно се явете при полковник Фахъръх Въх Въх! Хам рапортува “Тъй вярно!”, изключи радиостанцията си, здравата напсува на ум началника си на местния диалект на селото, където бе роден точно преди 39 години – днес бе рожденият му ден! – и се заоглежда за служебната кола, която щеше да го откара на поредния сблъсък “шеф – подчинен” от задължителната в случая йерархична битка за оцеляване на чиновете, ранговете и пагоните. А нашият екскомисар Пу Кашпрафан Таратапарам У Ък Лу Хам много обичаше пагоните! И колкото може повече звездички по тях – още по-добре! Кариерист! - О, Велики Пророче! Очите ми да не го виждат хиляди години този натегач Лу Хам! – молитвено посрещна полковник Въх Въх компрометирания с фалшивите си антиконтрабандистки акции служител. – Сядай и слушай! – нареди строго на гузния си подчинен. - Тъй вярно! Слушам, сър! – низвергнатият по служба полицаят Лу Хам се стараеше поне малко да се реабилитира. - Стига с тези натегачески глупости! – изкрещя му полковникът. – Работата, която съм ти приготвил, е много отговорна и поверителна! Ясно ли ти е, пагоноблизач такъв?! Да не чувам и дума от тебе, дупедавецо нещастен! Сладкодумният Въх Въх млъкна, пи малко мляко от чашата пред него и вече с по-успокоен, но нелишен все пак от явно пренебрежение тон, се обърна към бившия инспектор: - На следващия ден, след като изпратих данните на изчезналата испанка до Интерпол, получих оттам едно комюнике, според което Полинезия попада в зоната на концентрирани изчезвания на млади мъже и жени. Също се съобщава и за някакъв остров Ибати-и-Бати от Кирибати! Ето ти картите. – Той тръшна пред стаписания редник Хам една дебела, опърпана отвсякъде картонена папка. – Намираш този проклет остров и... – Въх Въх пак отпи глътка от шефското си мляко. “ Въххххххх! Ново задание, а?” – успя за секунда да мине светъл лъч през черната кариера на есккапитан Лу Хам. Млечният полковник обаче продължи в същия дух: - Понеже ти си се занимавал с испанската следа, да ти таковам мамката, та следа от теб да не остане, следотърсача му със следотърсач! – Пак го удари на гняв, гръм и мълнии висшият полицейски служител. – Намираш този остров на картата, свързваш се с кирибатските ни колеги и им пращаш описание на твоята испанка и запитване - да не би да е забелязвана случайно покрай Ибати-и-Бати. Ясно ли ти е? Кариеристът му със кариерист! Кой го казва, а? Преди половин час Въх Въх бе изпратил рапорт до министъра на вътрешните им работи с молба за повишение с аргумент за крайна необходимост от повече правомощия в акцията – връх в кариерата му, подготвена от Интерпол и възложена лично върху старите му, от седем години(!), пагони на полковник. Пагонска му работа! А на въпроса “Кой?” саркастично отговори с въпрос: - Кой знае, може би ще имаш късмет този път да откриеш твоята испанска наркоманка? Редник Лу Хам се надигна от стола, взе папката с географските карти и без да рискува да раздразни шефа си с уставно-подмозвачески реплики, мълчаливо тръгна да си ходи в бившия си кабинет, за да се заеме с истинската си работа, а не с пазене на магазини и сергии из долнопробните пазари на острова Понг Донг Фонг. Вече бе хванал дръжката на вратата в кабинета на полковник Въх Въх, когато дочу зад гърба си последните инструкции, изречени от устата му с млечни мустачки: - И още нещо, Лу Хам! Да нахвърлиш в общи линии малък план за действие от нашата страна, ако Интерпол ни помоли за такова в Кирибати! - Слушам, сър! – не се сдържа от инстинктивното си пагоноугодничество възроденият стратег на полицейски акции под прикритие Пу Кашпрафан Таратапарам У Ък Лу Хам, но бързо изчезна зад вратата, без да чуе и дума от стопроцентовите полковнишки псувни. 18. Архипелагът Кирибати. Остров Ибати-и-Бати. Шест часа следобед. На единственото възвишение стърчи масивна, от здрави тухли, двуетажна сграда с малък, около половин декар двор край нея, заграден с висока бетонна ограда, аранжирана отгоре с бодлива тел на кълба – токът от 280 волта по нея не се забелязва. На северната наблюдателната кула, една от петте, стои на пост въоръжен с автомат пазач. В момента, в който той обръща главата си на изток, точно в последната част от секундата в периферното му зрение попада някаква изненадваща пречка. Обръща главата в предишната позиция и ясно вижда как три моторници навлизат на голяма скорост, криволичайки, в заливчето на острова. Спират на десетина метра от брега. От лодките скачат във водата няколко млади мъже и жени и се започва щуро къпане – гоненици, пръсканици, дърпаници на краката под водата. Докато постовият Алън Страйк се чудеше да се обади или не на шефа си, къпещата се групичка премина към състезателно плуване, препускайки към плажната ивица. Не след дълго ги последваха с бавен ход и моторниците. - Имаме си гости, Шефе! – доложи по телефона дисциплинираният пазач. – Слушам, господин Фиоро! Следвайки указанията на началника си, Страйк извади от една щайга един уред и го монтира на един стационарен статив в ъгъла на малката площадка. Долепвайки очите си към окулярите на далекогледа, с помощта на няколко копчета той насочи към групата неканени гости, които току-що излязоха на пясъчния бряг, един телескопичен прът с микрофон за дистанционно прослушване. - Я дай да видя кои са! – по-скоро с любопитство, отолкото с тревога в гласа, се обърна към Страйк шефът му Джейсън Фиоро, изкачил се на кулата лично да проследи извънредното нахлуване на нахални посетители в подвластната му територия. Техниката на охраната работеше перфектно – от малките тонколонки ясно се чуваха гласове на плажуващите, афектирани от морското си приключение: - Някой да знае къде са ни мазилата против комари? Вече ме ухапа един! – капризно се провикна една девойка с писклив глас, рязко контрастиращ с мощното й тяло на олимпийска плувкиня с широки рамена, тясно седалище и тотална липса на онези женски атрибути, заради неовладяната страст към които на някой мъже им викат “Цицоман с цицоман такъв! Махни си ръцете, ма!” - Да разгледаме острова, а? – предложи, плахо поглеждайки към джунглата наблизо, един младеж, нисък на ръст, но с дълги до колената бански шорти с щамповани на бял фон целуващи се златни рибки, червени на цвят. Цицолипсващата плувкиня му отговори пак с капризния си тон: - Без мен! Без мен! Не ща да ме захапи за задника някоя разгонена мъжка змия! Тук, на островите, бъка от тях! - Харесва ми тук! Какво ще кажете, хора, да останем тука на лагер, а? – ентузиазирано отправи поканата си една млада жена с тяло на манекенка, с вързана на опашка кестенява коса и оскъден бански. - Направо си е райско кътче, скъпа! – отговори й един загорял мъж на средна възраст с оформено шкембенце и сини очила за плуване, монтирани на плешивото му чело. - Ами да сваляме багажа от лодките тогава? – успя да запита един около трийсетгодишен мъж с фигура на спортист, преди да бъде повален на пясъка от една девойка по цял бански, хвърлила се изненадващо на гърба му. - Като няма какво друго да сваляте! – изкикоти се нападателката и дръпна долу банските на предлагащия се за хамалин атлет. Всички от компанията веднага последваха примера й, и цялата смееща се, весела голодупеста дружинка се хвърли да се къпи в морето. - Да докладваме на шефката, а? – нерешително запита Алън Страйк наведения към визьора Джейсън Фиоро. - Рано е още! – отсече шефът на охраната, но след малка пауза добави: - Въпреки че нещо в червата ми подсказва, че тези нудисти не са случайни гости тука. Свечеряваше се. Голото къпане бе в разгара си, когато чревнодосетливият старши охранител се обади по сателитния телефон на главната шефка, за да докладва обстановката на нейния остров. - Разбрах ви, мадам! ... Тъй вярно! Няма да рискуваме!.. Разбрано! Ще им покажем лабораторията! ... Тъй вярно, мадам! Без ексцесии! Без самоинициативи! Без стрелби! – разговорът завърши и изпълнителният служител-посредник отдаде заповед вече по другия, вътрешен телефон: - Обявявам тревога трета степен! Тревога трета степен! Всички охранители да заемат постовете си по план осем. План осем! Незабавно да се престъпи към трасфер на структурата! Трансфер на структурата! Трансфер на структурата! Е-е-е! Много го биваше да командва, този бивш командос Фиоро, без да изпуска от погледа причината за принудителния трансфер – групата плажуващи островитяне, които вече измъкваха багажа си от лодките. Шкембелията домъкна на брега една кръгла скара и я стовари на десет крачки от брега. Всеки друг също мъкнеше по нещо – стекове с бира и кола, одеяла, палатки, торби и кашони с храна. Някой пусна касетофон и цялата неуморна компания се впусна в голи танци, имитирайки, според своята си представа, ритуалите на аборигените от Квазилупа. Само синьоочилатият готвач клекна пред скарата и се зае да разпалва огъня. Танцовият ансамбъл го заобиколи и въртейки се в кръг, подхвана да пее в изненадващ синхрон: “Квазилупа, лупа, луп! Квазилупа, тупа, туп! Сочни мръвки ам, ам, ам! Всички вас ще ва изям! Зям, зям, зям! Зям, зям, зям!”, тупайки с пети в такт на всяко “луп”, “туп”, “ам” и “зям”. 19. Пак Ибати-и-Бати, същият остров от архипелага Кирибати. Същата сграда под охраната на Джейсън Фиоро. Около два часа през ноща. През оградата, служейки си с клещи с изолирани дръжки за прерязване на токопроводна бодлива тел, един малък отряд от трима мъже и две жени скришом прониква във вътрешния двор. Облечени са като туристи на разходка из курортното градче: шорти, бермуди, тениски и потници. Е! И леко въоръжени с автомати Щаер Малнихер, 9мм. Заслепява ги обаче не успехът им от лесно преодоляното първо препятствие, а десетина прожектора от покрива и от наблюдателните кули, които светват едновременно върху силуетите им в средата на двора. От вратата на тухлената къща към тях тръгва група посрещачи: един възрастен мъж с късо подстригана бяла коса и малка охолна брадичка тип “катинар от килера със сладкото на мама”, придружен от десетина тежко въоръжени рейнджъри в комуфлажни униформи и комуфлажен грим по суровите войнишки лица. - Както сигурно се досещате, господа и госпожички, чакаме ви отдавна! Заради това ще променим процедурата за добрите обноски, когато гостите се представят сами! Понеже нахълтвате в частната ми собственост, без да бъдете поканени лично от мен, аз ще ви се представя пръв! - Дръпва една кратка лекция по аристократична етика възрастният мъж. – Казвам се Морис Монтеклю, швейцарски поданик. Професор съм по клинична биохимия и лабораторна микробиология, ако това изобщо ви говори нещо! Сградата зад мен е моята частна серологична лаборатория. Работя над... Почти съм пред прага да изработя ваксина против СПИН в експериментите си върху местен подвид макаки, притежаващи натурален ген на естествен имунитет срещу тази коварна болест. – От възпитателно, неговото приветствие неусетно се превърва в научно-образователно. - Аз пък се казвам Келвин Рюмегюс, гражданин съм на Етиопия и съм шеф на тази бойна група към Профсъюза на производителите на захарен памук! – Без да крие подигравателния си тон, отговори възпълничкият естет любител, явно водещ групата неканени посетители. Така той ехидно върна жеста си на добрия познавач на психологията на морално-етичните стойности при човешките индивиди, срещнали се по принуда, изненадващо и за двете страни, и въоръжени с готовност за взаимен обмен на любезности и куршуми. – Проверяваме близките острови за нелегални захарно-памучни цехове! Случайно да си докарвате допълнителни джобни пари с такова производство, господин професор? - Опаси нас, Господи, от такъв бизнес! – също с нескрито ехидство му отвърна “професорът”, нажежавайки и без това запеклата се обстановка. - Че тогава да си ходим, а? – простовато хвърли въпрос към своите колеги и към домакина с неговата въоръжена прислуга Пен Дюрак, маскиран като захарен инспектор. - Които и да сте, няма ли да разгледате лабораторията ми, господин Рюмегюс? Нали правилно произнасям вашата фамилия, сър? Или ще си тръгнете поживо-поздраво на едното голо доверие? – продължи надпреварата в играта на военно-заплашителни любезности беловласият стопанин. - Паметта ви, скъпи професоре, е достойна за уважение! Със същото чувство и към научно-изследователската ви дейност, ще уважа вашата покана! – стараеше се да поддържа ролята си на възпитано момче мосю Дюрак. – Що не влезем на опознавателната екскурзия само ние двамата с вас, професор Монтеклю, а нашите хора да си останат на свеж въздух да си побъбрят за времето на този райски остров, а? Без да издава и капка вълнение, достолепно изглеждащият господин професор се дръпна встрани и с поканителен жест към вратата на къщата се обърна към здраво законспирирания френски висш полицай: - Както ви е угодно, господине! Въпреки среднощния час, аз лично с голямо удоволствие ще ви разведа! Заповядайте в моя святая светих, храм на серологичната наука! - Бла-га-да-ррря! – клоунски изсричкува Пен Дюрак и, небрежно мятайки автомата си на рамо с дулото към земята, влезе пръв в осветената къща. - Да отидем направо в секцията на животните, ако желаете? – предложи в гръб на гостенина си гид-домакин, когато стигнаха до едно разклонение на коридорите на първия етаж. Кимвайки в знак на съгласие, мосю Дюрак се остави да бъде заведен до предложената от гостоприемния хазаин въпросна секция. От дясната страна на един дълъг коридор бяха разположени шест разделени със стъклени прегради изолатора с масивни решетки отпред. В пет от тях дремеха оклюмани, замаяни като от наркотици дребни човекоподобни маймуни с невзрачен вид. В шестата клетка върху дълга метална маса от неръждаема стомана бяха поставени малки, не повече от един квадратен метър, стъклени квадратни кутии с вградени в тях гумени манипулатори. Животинчетата, заразени по думите на менте-професора с вируса на СПИН, изглеждаха трагично в тези стъкленици: с окапала на повечето места козина, с гнойни струпеи по цялото тяло с изразена кахексия, с неподвижен поглед в тъжните и замъглени от явно страдание очи. Зловещата гледка не попречи на комисар Дюрак да забележи един тъмен силует зад ъгъла в дъното на коридора. “От охраната е!” – убеден бе заместник-министърът на вътрешните работи на Франция, оставащ винаги бдителен и полицай в кръвта си. А острият му поглед на професионален следовател успя да открие един къдрав червеникав косъм в един от ъглите на клетката със спинозните примати. На излизане от помещението лъжепрофесорът предложи на своя екскурзиант: - Ако желаете, мосю Рюмегюс, може да ползвате компютъра ми, за да проверите в интернет-сайтовете на Междунарадната здравна организация легитимността на моята лаборатория и на научните ми изследвания! Регистрационният ми номер там е... – той извади от задния джоб на панталона си малък бележник и го запрелиства, търсейки обещания номер. Точно в този момент, когато очите на възрастният мъж погледнаха в тефтера, Пен Дюрак едновременно натисна с лявата си ръка едно копче върху кибритената кутия в левия джоб на бермудите си, а с дясната с все сила прасна по носа неочакващия нападение шеф на фалшивата серологична лаборатория. Почти веднага осветлението и вътре в къщата, и отвън в двора изгасна, и се чу едновременно пукот от единични изтрели и откъси от автоматично оръжие. Пен Дюрак извади от джоба си едно малко фенерче, за да освети паднолото тяло на ударения от него домакин, но за голяма изненада откри на пода само няколко капки кръв. - Изпратете хеликоптер! Изпратете хеликоптер, мамицата ви! – дочу той отдалечаващия се, панически изплашен глас на доскорошния шегаджия “професор Монтеклю” под грохота на продължаващата отвън канонада. С готов за стрелба автомат, насочен напред, френският комисар хукна по тъмния коридор в посока на гласа, викащ хеликоптера. 19а. Лутайки се из тъмните коридори, по заглъхващия звук на изстрелите Дюрак разбра, че престрелката се премести в гората зад оградата на двора. В този момент лампите в къщата светнаха и негов служител, имитирал през деня един от плажуващите безделници, извика комисаря по име: - Мосю Дюрак! Мосю Дюрак! Къде сте? Аз съм Жерар! Ехо-о-о! На входната врата съм! - Идвам към вас! – зарадва се на гласа на колегата си ръководителят на спасителната операция, която още не бе приключила. – Има ли жертви сред нашите? – с нескрито безпокойство попита той, доближавайки Жерар Фартона. - Не, няма! Само Изабел е леко ранена в левия крак. Открихте ли някого, мосю комисар? - Не успях! Излизайки на двора пред къщата, комисарят видя двама простреляни униформени охранители на тайната лаборатория да лежат неподвижно в неестественни пози. На пет-шест метра от труповете неговите подчинени се бяха навели над Изабел Фоне и й бинтоваха крака. В този момент през отворената вече дворна порта нахлу смесен отряд от командоси на полинезийската полиция и от истински (а не тези на Дюрак, предназначени за отвличащ фактор) френски елитни щурмоваци, предвождани от самоотвержения Лу Хам. В последствие щеше да се окаже, че той въобще не се бе обаждал на никакви кирибатски полицаи. Рискувайки този път не само длъжността си на постови полицай, но и работата си като полицай изобщо, упорит в постигането на заветното повишение по служба, през главата на своя пряк началник Въх Въх, той перфектно подготви и лично участва в първия етап на спасителната операция заедно с френските тайни служби, изигравайки страхотния военно-плажен театър с танци, голо къпане и водолазни засади. Това щеше да е достатъчно за един златен пагон на майор от полинезийска полиция, героични Пу Кашпрафан Таратапарам У Ък Лу Хам! Този път той успя! Браво! Браво на кариеристите! - Мосю Дюрак! - Обърна се нашият герой към френския си колега. - Много се радвам да ви докладвам, че моите хора от засадата на брега успяха да заловят един от охраната! Сега го водят насам! Не че без него няма да открием жените, но все пак ще се наложи да ни помогне, нали така, комисарю? Скороговорната реч на някакъв азиатски език по радиостанцията на колана му не успя да го прекъсне. - Ето ги, моите хора! Вече влизат! – преведе на френски радиодоклада на своите сътрудници Лу Хам и се обърна към портала, за да ги посрещне със самодоволна горда усмивка. Четирима униформени командоси с изпотени от напряжение лица от жълта раса влязоха в двора, водейки пред себе си един облечен като тях, но с една глава по-висок русоляв млад мъж, и един възрастен, който съвсем доскоро се представяше за “професор Монтеклю”, със завързани отзад ръце. Конвоят с пленниците спря пред Дюрак и Лу Хам. - Сър! – Обърна се към Лу Хам един от войниците - хванахме тези двамата точно в момента преди да се качат в един катер, скрит в храстите на брега на триста-четиристотин метра оттук. - Къде са жените? – с твърд заповеднически глас, не търпящ отказ, френския комисар се обърна към пленените мъже. Младият охранител не се поколеба нито за миг – имаше ли смисъл да се инати пред двайсетина готови за стрелба автомати пред себе си? – му отговори точно и ясно: - Аз ще ви заведа, господа! - Да тръгваме догава! Развържете му ръцете на този! – разпореди се Пен Дюрак и обръщайки се към къщата, тръгна да влиза, придружен от шестима командоси и готовия за сътрудничество Алън Страйк, бивш служител във фирмата на Матилда Мюллеркопф. - Можахме да ги убием, но не сме зверове! – провикна се в този момент “професорът”. Никой не обърна внимание на думите му, с които той явно намекваше за смекчаващи вината обстоятелства. Правозащитник! 19б. Алън Страйк заведе въоръжените хора от спасителния отряд в “маймунарника” (така бе го кръстил на ум Пен Дюрак при първото си посещение с “професор” Монтеклю) – дългото помещение с метални решетки вместо врати на шестте стъклени клетки с маймуните в тях и до масивната врата от ковано желязо с панел за чип-карта вместо стандартна брава. Той извади картата си, задейства електронното устройство, отвори вратата и се дръпна встрани. Първи влезе Пен Дюрак, последван от петима негови колеги. Един командос остана пред вратата да пази пленения охраник. Слизайки по витата стълба, малкият отряд стигна до един тунел, от който се донасят някакви вопли, стенания, рев и закани. В подземния коридор те с ужас откриха шест жени, пет от които бременни, приковани към стената на по три метра една от друга. Викащите и ругаещи жени отначало притихнаха при вида на Пен Дюрак и хората му, а после се впуснаха в хоров рев. Мълчеше само една от тях – съвсем млада и много изплашена. - Ти ли си Олешка Войцекова Недезведска? – обърна се към нея френският комисар. Той пръв излезе от вцепенението, в което всички бяха изпаднали, откривайки тези нещастни голи жени в студеното подземие. - Ya… - Едва доловимо прошепна момичето и се разрази в плач, подобен на този на нейните колежки покрай стената. Пен Дюрак нареди на командата си да се заеме с освобождаването на жените от веригите им и да ги подготви за евакуация с кораб на бреговата охрана - той лично щеше да се обади на адмирала на Кирибатския морски флот. Излизайки от тунела, той първо изпрати по мобилния си телефон две еднакви съобщения на Франциск де Лакроа и Клод Жадо за преминалата успешно спасителна операция, а после звънна на кирибатския адмирал. 20. Акваторията на кралство Кирибати. Дневен пек. Единственият катер на бреговата охрана, страдащ от амнезия на тема боя по корпуса си – толкова бе ръждясъл, без малко да се блъсне в една подводница, рязко тръгнала да изплава на десетина метра под носа му. Служебното морско возило рязко спря и даде заден ход, за да избегне сблъсъка. От мостика на още издигащата се субмарина без опознавателни знаци се показа главата на Франциск де Лакроа. - Идвам да си прибера червенокосото момиче! – заяви с адмиралски глас маркизът. Нямаше вълнение и предаването на Олешка премина спокойно и бързо: носилката с унесената от приспивателно девойка плавно премина от едни матроски ръце в други. Ще кажеш, че екипажите и на двата водни транспорта са тренирали с години претранспортирането на пострадали от шок заложници, подлежащи на транспортиране по вода, под вода и над вода! Да-а-а! Майсторлък, майка! 20а. В каютата на капитана на подводницата върху кожения диван лежи спящата Олешка. До нея, с една ръка върху голата й глава, а с другата върху голото й рамо, седи маркиз де Лакруа. Той нежно и съжалително гледа лицето на младата полякиня, по което на вълни преминават тръпки от тежки спомени и кошмарни сънища. Изведнъж очите на девойката широко се отварят. Тя гледа с изненада и страх своя болногледач. - Олешка! Скъпото ми детенце! – с треперещ от вълнение, радост и възбуда избързва да поздрави събудилото се момиче председателят на Ордена на Светия Квазимодо Орлеански. – Как се чувстваш, скъпа? Тя не му отговаря, защото погледа й се замъглява. След малко отново се унася в сън с бързо преминалата през ума й догадка: “Сигурно още пътувам във влака за Париж”. А маркизът до нея започва да излива чувствата си: - Миличкото ми детенце! Само да знаеш колко те обичам! Още откак те видях за първи път да ми подаваш нежната си ръчичка за помощ на онази гара в Южната Германия! Няма да си простя, че те изтървах на гарата в Париж! Никога няма да си го простя! Аз съм, аз съм виновен за всичко, което ти се случи! Ако не бях те загубил в Париж... – той млъкна за малко и елейният му гласец рязко премина към застрашителен, шипящ пешот: - А на тази Мюллеркопф, дето ти причини толкова страдания, ще й отмъстя! Така ще й отмъстя на тази дърта гестаповка, само да ми падне в ръцете! Само да ми падне! Но да знаеш, миличко, че и това ще стане! Вече сме на път да я заловим! Вече знаем адреса й! Може би точно в този момент я хващат моите хора! Ах, дано! Дано да я заловят! Такава екзекуция съм й приготвил! Дори тази дърта хиена не би могла да измисли нищо подобно! Ще платим на когото трябва да направи нейн клонинг, и когато се роди бебето, ще я принудим да го изяде сама! Сама да изяде детето си! Това ще й бъде наказанието! И ще стане! Не се съмнявай, принцесо моя! Ще отмъстя, напълно ще отмъстя за твоите страдания! Нека всички да разберат, че с нас, хората от хилядолетния Орден на Свети Квазимодо Орлеански шега не бива! И ние имаме чувства! Ще видят тези, които не ни смятат за хора, а за втори сорт човекоподобни, малоумни същества, на какво сме способни! Били сме уроди, а? Но те не подозират, че уродите са уродливи само на външен вид! Досега нито един човек не е надзърнал в душата на един урод! Да! Има създадени дружества за подпомагане, но това е лицемерие, това е страх, породен от омраза! Де Лакроа млъкна, избърса устата си и продължи пак с тих, нежен глас: - А ние с теб ще се оженим, нали Олешка? Нали, любима моя? Нали ще се омъжеш за мен, Олешка! Ако аз, сегашният председател на ордена се оженя за жена, която ме обича, то тогава по устава ни ще остана пожизнен председател! Ще живеем в охолсто и наслада! Ще видиш, принцесо, ще видиш! Ще ти покажа Свещения ритуал! Ще ти покажа как ще отмъстим за теб, любов моя! Моя кралице! Нали ще се омъжеш за мен, Олешка! Спящата до него девойка сънуваше в този момент един кошмар: Верден, с кървяща дупка в главата от куршума на таксиметровия шофьор, с голям корем като на една от бременните жени от онази стая с дървената скара на пода, и с физиономия, изкривена в уродлива гримаса, стои на колене в купето й във влака и я моли: “Нали ще се омъжиш за мен, Олешка?” Момичето рязко се събужда, изправя се седнала в леглото и чува как, застанал плътно до нея, Франциск де Лакроа, в лице приличащ на току-що сънувания от нея Верден, я пита: - ...ще се омъжеш за мен, Олешка? Събудилата се от кошмара си девойка, с изхвръкнали от ужас очи и без да успее да разграничи съня от реалността, се затресе в ситна треска. Тялото й със свити с жестока сила мускули се огъна в дъга. През рязко посинелите устни бликна гъста пяна, оцветена от кръв. Дишането й спря, тя загуби съзнание и се изпусна по малка нужда. Изплашен от гледката, влюбеният Де Лакроа се наведе над епилептичната си невяста, трескаво прелиствайки на ум устава на ордена си. Търсеше в него редовете за условията, предявявани към здравето на съпругата на пожизнения председател. “Ако не се запитваш за смисъла на живота си, то суетата на съществуването ти те е направила на кайма, изяла те във вид на кюфте и те е изср...ла. Това означава, че си лай...о! За да не живееш като екскремент, потърси отговора, но не се отчайвай, ако не го откриеш. Самото търсене вече те прави различен от съдържанието на правото ти черво!” Нали е гениално ?!?!?! Дори звучи култово! Честито ви го от мен!!!
2005-02-21

Питай знаещите

Специалистите в областта на писане, издаване и продаване на книги, ще отговорят на вашите въпроси

Абонамент

(скоро)

Сбъдни мечтата си, издай своя книга! Мечта за книга"(http://dreambook.bg)