БУКВИТЕ - САЙТЪТ ЗА НОВА БЪЛГАРСКА ЛИТЕРАТУРА

пета

Serenity (skadi)

Раздел: Разни (не влизащи в нито един раздел)  Цикъл: Driada

Вчерашната буря бяше оставила гората мрачна и подгизнала , все още наплашените животинки се криеха из домовете си. С първите утринни лъчи няколко цветни пеперуди раздвижиха застоялия въздух...цветята отново надигнаха чашките си , посипани с кристалчета живот и погледнаха любимото си Слънце . Едно зайче изкочи , стреснато от внезапен шум в храсталака и развали пъстрия им строй още две - три животинки се разтърсиха и размърдаха тревата... Ноща беше тежка , а изминалата вечер бе опустошила много дървета, бе отнела много домове и животи...но с идването на зората горичката се прероди ...Духът й , оцелял с векове , продължи да твори хармония. Руиада наблюдаваше раздвижващите се същества , но нямаше желание да напуска топлия си заслон.Черните й одежди бяха разкъсани от дългия път , а стъпалата й разкървавени...Вървяла бе можеби седмица или месец, незнаеше...но стигна дома си.Тази нощ щеше да е последният й шанс да се завърне при самодивите и горските духове, а беше изморена , толкова уморена да бяга...толкова години, вече сиви кичури прошарваха дългите и коси макар да не беше навършила 30 лета. Към обед , когато ярките слънчеви лъчи пареха по върховете на зелените листчета, Руиада се измъкна от пещерата , огледа се и тръгна сред дърветата...докато пред очите й не се извиси величествен столетен дъб ... Момичето коленичи и сложи дланите си на дървото , затвори очите си и притисна тялото си към твърдата му кора. *** Думите й отекваха самотно във въздуха и се разтапяха , а образът на мъжа и фрагментите от събития политнаха някъде из спомените й.Сега тя стоеше коленичила , опряла дланите си на пръстта. *** Руиада се излегна в тревата , тялото й беше бледо като восък ... Лек ветрец галеше нежната кожа на самодивите и те бавно се унесоха в сън Животинките , които се бяха събрали около тях се прибраха в хралупите си , а Луната хвърляше последните си стройни лъчи из полянката на стария дъб. Макар към края на нощта , тя сякаш светеше по- ярко , по - бяло... Утринното слънце раздразни уморените очи на спящите самодиви, те се разсъниха и изчезнаха из горските сенки...остана само една , все така спяща...Една гарга кацна на рамото й , поклати главичка и отлетя. Сред сенчестите дървета отново тръгна духът на гората - стъпките му раждаха зеленина из пръстта , от очите му искряха цветни лъчи , а в ръцете си носеше дете.Занесе го край самодивското езеро и го остави до водата....
2005-02-20