БУКВИТЕ - САЙТЪТ ЗА НОВА БЪЛГАРСКА ЛИТЕРАТУРА

четвърта ?!

Serenity (skadi)

Раздел: Разни (не влизащи в нито един раздел)  Цикъл: Driada

Видение Вървя из гората , А тъмната пътека се губи отново пред погледа ми… Какво бе страх и участ до вчера знаех , До мига в който си отиде любовта… Вървя и съзерцавам мъртвите дървета, Коите ми дадоха живот… За някой Виждам те, а ти не си пред мен… Усещам те, а въздухът е празен Чувам те, а не зная къде си… Водиш ме, а не помня откога… Мога да усетя уханието ти, Но не помня на какво е… Спомен си, а не вярвам , че си минало… Влизаш в сънищата ми , а никога не те бях канила... Намираш си място в стиховете ми , А уж не са за теб… Обичам те, а ти не вярваш , че съществувам… Умирам, а ти мислиш , че сънуваш… Кой си ти скитнико?!... Имаш смелостта да искаш от мен, Но нямаш достойнството да повярваш в мен!... *** пътят назад го изгубих, а страхът се върна ...но сам Вървя по пясъка , А вълните , Се разбиват в кървавата ми неяснота… Търся…посока , утеха … Търся душата си… Стигам до старица , седнала сред пустощта и се взира в кристално кълбо… Поглеждам, и съзирам нея – мъртвата си същност… Иде вечер и в стъклените ми очи се отразява Луната… Отнесените ми мисли се разплитат из нощта… Морето е толкова тъмно… Правя крачка към пясъка, А вече се давя… А небето невъзмутимо, е сякаш още по-сребристо… Очите ми се навлажняват, Отпускам тялото си, А то полита… само да знаех накъде… Пред мен се явява врата… Прекрачвам прага й.....и отварям очи, Взирам се в теб и умирам. Пътуване Вървя...стъпвам по голата земя , а стъпалата ми кървят , разранени от камъчетата й. Вървя- не стигам никъде, не съм тръгнала наникъде, а Слънцето пари побелелите ми коси. Вървя, а съм толкова изморена, Уморена от всички тези хора, които очакват да направя живота им по- лек. Лежа на горската трева, потънала в сутришна роса ... впивам изранените си пръсти в земята ...и тялото ми изтръпва. Затварям очите си и чувам бавното тупкане на сърцето си.Пред мен за пореден път се явява нишка , по която да вървя... и с всяка крачка шумовете избледняват все – повече.Очите ми се насълзяват, а от раните ми капе хладка кръв, която едва усещам… Тръгнала съм...сякаш на моменти се обръщам назад , но там няма нищо ...С всяка крачка напред пиша история , която се трие зад гърба ми .Пиша за теб , за нас, но след миг има само тишина, в която едва долавям сърцето си.Всичко е така спокойно, а друго неможе и да бъде....та тук е празно...само бледи картини , които се трият зад мен отново,но за последно... Пътувам и вече не усещам тялото си , не чувам сърцето си, не чувствам болката си ...толкова е спокойно и тихо... Умирам , а не ме е страх , защото вече летя , там където няма кой да счупи крилете ми…
2005-02-20