БУКВИТЕ - САЙТЪТ ЗА НОВА БЪЛГАРСКА ЛИТЕРАТУРА


Когато розата повехне

Марияна Богданова (lady)

Раздел: ФАНТАСТИКА и Фентъзи  Цикъл:

"На 31 юли 1944 година в осем часа и тридесет минути излита от Алгеро(Корсика) за полет над Гренобъл и Анеси.Той е сам, в невъоръжен американски самолет, който има по-малка скорост от германските изтребители и носи бензин за шест часа. В четиринадесет часа и тридесет минути не пристига на летището и другарите му разбират, че никога вече няма да пристигне. Всички издирвания и тогава и след войната не откриват никаква следа от него..."

из следговора на "Малкият Принц",
Народна Младеж, 1979г.


Тогава:
Първо беше пустотата със своите безброй очи - всичките кладенци с ръждясал чекръг. Малкият астероид беше на повече от 6 часа, много повече, но Пилотът знаеше, че това няма значение. Насочваше самолета си без колебание, защото вече нищо нямаше значение. Звездата беше там някъде. И също като цветето, което съвсем не е досущ като сто хиляди други цветя, тази звезда беше съвсем различна от стоте хиляди други звезди. Знаеше го от една лисица и сега се проклинаше, че му е трябвало толкова време да разбере. Момчето го беше опитомило и то абсолютно неотменно.

Сега:
...А сега стои, вперил поглед в трите бездихани вулкана. Нещо не е наред... Два са действащи! Трябва да са действащи! Трите угаснали вулкана го гледат тъжно всеки с по едно невиждащо око... Малко по-надолу една суха съчка стърчи от земята. И какво е недоумените му, когато сред листата зърва 4 повяхнали бодлици... дори тигрите със своите нокти не биха смели да им се опълчат... при други обстоятелства... Счупен стъклен похлупак се валя в прахта.... 
Бавно го осенява прозрението - момчето, което се смее и не отговаря, когато го питат, не се е завърнало на своята планета. Една сълза се стича по бузата на мъжа и капва върху повехналата роза...


Тогава:
Докато се носеше с бясна свръхсветлинна скорост към своята звезда, единствена сред многото, Пилотът се озърташе и мислом очертаваше възможните маршрути. Разположението на планетите беше благоприятно и той с интерес следеше прелитащите светове. Отзад напред редът му бе известен. Не смяташе да се отбива на първата - всичко, което можеше да сподели от преживяванията си, бяха две рисунки и то ефемерни. Не по-малко ефемерни от бедния погълнат слон, завинаги запечатан в боата. Колкото и да му се искаше, не се спря на втората. Нямаше време, а и като че ли не беше възможно - тъй бързо се въртеше тя, че трудно се спаси да не бъде завихрен. Не знаеше, а и не искаше да знае колко звезди има, защото го интересуваше само една. За туй и не хвърли втори поглед на третата планета. Четвъртата мъдро подмина, макар че се наложи с майсторски лупинг да избегне носещата се право срещу него захвърлена бирена бутилка. И нямаше желание да се възхищава на нищо различно от това, към което се беше запътил, за туй и прелетя бясно край петата планета. Шестата също игнорира, без да знае, че много скоро ще му се наложи да се върне тук.
Към него в шемет се приближаваше седмата и нищо друго нямаше значение.

Сега:
..."Не трябваше да заминавам" - едрите капки попиват в почвата...

После:
Объркан, разочарован и нещастен, и без да знае къде да отиде и към кого да се обърне, той се спусна към първата препречила пътя му планета. 
И се намери пред трона на абсолютния монарх на Галактиката.

Сега:
..."Тя беше много гордо цвете"...

После:
-А! Ето отново един поданник! - извика Царят, когато го съзря. -Посланиците се завръщат при мен, рано или късно. Аз давам само разумни заповеди! - смигна той.
Пилотът все още не можеше да се отърси от усещането за déjà vu, но разумът му подсказваше, че е нормално да знае какво го очаква. Той беше слушал разказа за това място и другите като него и смехът на момчето беше достатъчно доказателство, че съществува. 
Прозя се, по-скоро по навик, отколкото по необходимост.
- Непокорен както винаги! - възкликна Царят. -Винаги си бил любимият ми посланник....А може би причина за това е, че си ми единствен?
- Ваше Величество греши! - не се стърпя Пилотът да покаже раздразнението си. Толкова малко хора ли срещаше този човек, пък бил той и Цар, та не ги различаваше един от друг?
- Мое Величество никога не греши! Аз давам само разумни заповеди. Заповядвам ти да се прозяваш!
И Пилотът с удивление разбра, че Царят го е казал в момента, в който прозявката се надигаше в гърлото му и без да се усети изпълни заповедта.
- Ваше Величество? Не разбирам! Как може да давате само разумни заповеди?
- Давам заповед само когато условията са благоприятни за изпълнението й -усмихна се възрастният човек и за момент в очите му проблесна цялата мъдрост на Вселената.
- Но как можехте да знаете, че в този момент условията са благоприятни за прозявката ми? Нямаше как да видите!
- От години не използвам очите си. Развалят ми гледката. Ти знаеш за какво става дума. Твоята опашата приятелка ти го каза някога... Знаеш и защо Цветето е увяхнало. И знаеш какво трябва да направиш.
- Тя не го е казвала на мен! Казала го е на...И той ми...
И Пилотът замлъкна, защото прозрението бавно го застигна...

След това:
"Не трябваше да бягам" - а капките продължават да напояват сухата почва, защото идват право от сърцето. А най-същественото е невидимо за очите.

После:
- Назначавам те за мой наместник! - проехтя далеч назад заглъхващият вик на Царя.

Накрая:
И той се върна, роден от сърцето на Пилота, пазен там с години, обратно към земята, от която е дошъл. И докато наблюдаваше двете струйки дим, а вятърът развяваше шалчето му, той разбра че е отново тук, разбра и защо. 
Тя го чакаше, наточила четирите си бодли и развяла буйните си листенца, съвсем не-ефемерна, а по-скоро вечна и неотменима. Защото той я пазеше в сърцето си.



София,
1 юни, 2002 г.


2002-12-19