БУКВИТЕ - САЙТЪТ ЗА НОВА БЪЛГАРСКА ЛИТЕРАТУРА

Старецът и цигулката

Serenity (skadi)

Раздел: РАЗКАЗИ  Цикъл:

Лекият южен вятър си играеше тихичко със зелените стръкчета по поляната. Цветчетата, позлатени от слънчевите лъчи, гонеха облаците из яркото синьо небе. Сънива - богинята на деня, напредваше по часовете на своята огнена колесница. Лястовиците заглушаваха всяка отронена сълза със свободните си песни, крилете им пърхаха и хвърляха мимолетни сенки из поляната. Свежият юнски ден изпълваше въздуха с горски аромат на смола и цветен прашец. Момчето държеше в ръце първата си самоделна цигулка, изтягаше струните й и ги галеше с пръсти. След това извади джобното си ножче и гравира името й по още пресния лак на гърба на дървената си душа. Тя - по-красива отвсякога, седеше на колене до него, малките й детски длани държаха предмет, увит в лилаво кадифе. Ясните й кафеви очи следяха с трепет всяко едно от действията му... "Толкова красива!"... замисли се момчето и се усмихна, вятърът разроши няколко кичура от русолявата й коса и я погъделичка - тя кихна... двете деца се разсмяха. Беше пътувал толкова много километри, за да сподели този миг с нея, макар и без лък, цигулката щеше да пее за слънчевата си любима. В съзнанието му се прокрадваше мисълта, че я вижда за последно, но нали беше тук?! Сега този миг изпълваше цялата вечност, в която бе готов да живее завинаги. Пръстите му затанцуваха по струните, звънките им гласчета се разляха под формата на цветни дъги около тях. Момичето разви предмета в скута си и му го подаде - лък, изрисуван със зелени клонки. - Продавачът каза, че е за стандартна цигулка, аз не знаех каква трябва... затова... изрисувах я... та ако не пасне на твоята, да си я имаш за спомен... Прегърна го. Той взе лъкът, беше малко по-голям... Остави го настрана. Отвори раницата си, извади малко тел, сви пръстенче от нея и го сложи на пръста й. - А ти, никога не забравяй мечтите си. - сините му очи почти се насълзиха... -Аз не зная накъде ще ме отведе улицата на бедността, но... не познавам друг живот... - За мен това няма значение! - Замълчи... Тя ходеше често на поляната, докато сълзите й не изсъхнаха, години след раздялата им и лястовиците вече не ги заглушаваха... "Бедността..." - мислеше си - "Бедността пречупва лъка на всяка цигулка..." Спря да се връща там... *** Тя беше красива жена, пораснала пред погледа на мечтите му. Прегърнал своята дървена душица, се скиташе из градовете, работеше навсякъде…Отдавна замени старата цигулка, но запази палитрата й, тя единствена успяваше да разтанцува струните по ритъма на сърцето. В музиката живееше неговата любима - свободна и щастлива тичаше и береше цветя из поляната от детството… Свиреше по улиците и за парите, и за да разкаже на другите за Нея. Изправен, прегърнал Нея…не виждаше нито минувачите, нито прахта, нито сивотата…само онзи толкова слънчев ден, чиито лъчи просветляваха всеки миг, даваха му сили във всеки страх… Лицето й се усмихваше от ъглите, от очите на спрелите се хора и той им отвръщаше с искреното си щастие… Докато свиреше, той я имаше, държеше я в прегръдките си, чуваше сърцето й…не, тук нямаше улици, нямаше я и одърпаната шапка, в която понякога дрънчаха монети…лястовиците ги заглушаваха, а вятърът рошеше меките й коси… Музиката беше неговата любима - свободна и щастлива топлеше душата му и вдъхваше живот. Студената квартира и бедността бяха неспособни да я заличат… дълбоко в себе си съжаляваше, че щом протегне ръка към Нея, образът й се пръсваше на безброй блещукащи звездички…но миналото беше далеч, назад. Нямаше какво да й даде. *** Оръфаната шапка лежеше на няколко крачки от мъжа. Тъжните му сини очи често се местеха от струните към нея…Дългите му посребрени коси падаха свободно по раменете му и напомняха за отминалите тегла. Всеки ден преди и след работа идваше на този ъгъл, на този тротоар и свиреше своите мечти…Едни му подхвърляха монети от съжаление при вида на бедняшките му дрехи, други, защото го разбираха и виждаха колко е щастлив в своя си свят…и въпреки това…лястовиците си бяха отишли…Образът й му бягаше в миналото, в необмислени думи, в прибързани дела, в изгубени младини… Малко момиченце в нежно зелена рокличка се спря пред шапката му…заслуша се, усмивката блесна по невинното й лице. Заровичка с ръчички в джобовете си и не намери нищо, намръщи се, тогава свали теленото пръстенче от дясната си ръка и го пусна в шапката. - Друго си нямам, но баба каза, че това пръстенче е вълшебно. Музикантът с треперещи ръце постави цигулката и лъка на плочките. Наведе се и взе пръстенчето… - Ама то е наистина много ценно…- обясняваше момиченцето, докато го следеше с почуда. Възрастна жена с черна траурна лента на палтото си се затича и хвана момичето за ръка. - Колко пъти ти казах да не говориш с непознати - тя посочи мъжа, тогава погледът й попадна върху изрисувания лък до него и пръстена в ръцете му. Очите им се срещнаха, тя пусна хлапето и усети как се насълзява…позна го. Без да разбере как и кога, се озова в прегръдките му…”Толкова красива, толкова истинска!”- мисълта звучеше в ума му почти на глас. - Съжалявам, излъгах те, имах какво да ти дам, но го открих с годините. Обичам те! Тя го хвана за ръка и отведе стареца и цигулката му нататък по улицата, а вятърът леко рошеше косите й, докато се усмихваше ту на него, ту на внучката си. - Казах ли ти, пръстенчето е вълшебно…- повтори детето. От някъде се дочуха лястовици…някъде из поляната.
2004-11-29