БУКВИТЕ - САЙТЪТ ЗА НОВА БЪЛГАРСКА ЛИТЕРАТУРА

Легенда за прилепа

Христо Павлов Иванов (neron)

Раздел: Приказки и детска литература  Цикъл:

Млад и сръчен ковач живеел отдавна по северните български земи. Майсторлъкът му се знаел на длъж и шир. Бедни и богати хора допирали до него. От билки също разбирал, та имало с какво на хората да помогне. Славата, обаче, не му носела радост. Мъка тежала на сърцето му. Роднините се пръснали по света, сам гледал болния си баща. Добра девойка дирел да се задомят, деца да си народят, смях да има, къщата да живне. Мине не мине време, моми идвали, много се навъртали край него, ала нито една на сърцето му не уйдисвала. Често скитал по горите билки да сбира и дърва за зимата. На близо голяма планина имало, та гори и поляни колкото ти душа иска. Там овчарите големи стада изкарвали, хем на въздух, хем на сочна трева. Един ден излязъл в планината за билки. По обяд седнал под дърво с дебела сянка да си почине. Като се наспал добре, загледал се в корубата на дървото. Дупка видял, а отвътре чул врабче да пищи. “Я да помогна на животинчето, може от гнездото си да е паднало” - рекъл си човекът и бръкнал надълбоко. Да, ама първо напипал гърне. Опитал да го извади, а то тежко, та тежко. Дръпнал оттук, дръпнал оттам, па го извадил. Отворил го, а отвътре блеснали жълтици. “Брей! - учудил се той – Ами сега! Де се е чуло и видяло такъв късмет да се падне!” Сетил се, обаче, че за друго бъркал в дупката. Навел се пак и като си извадил ръката, що да види – прилепче. “Сигурно снощи се е учило да лети, заклещило се и не може да излезе от дървото. Наоколо много пещери има.” Закатерил се ковачът по чукарите, па като стигнал до една пукнатина в скалите, оставил животинката там. “Стой сега тука, пък довечера само ще намериш пътя.” – рекъл човекът и се спуснал надолу към селото със златото под мишница. Ала, вместо добро да донесе вкъщи, от зле по-зле станало. Със златото мислел повече желязо да купи, повече да работи, по къщата нещо да стегне, булка да подири. Така си мислел, но орисията му друга била. Баща му легнал на смъртен одър и скоро починал. От мъка ли, от какво ли, и ковачът се разболял. Спрял да работи. Опитал с билки сам на крака да се вдигне, но непозната била неговата болест. Доктор от големия град дошъл, ала и той с нищо не могъл да помогне. Ден след ден, жълтиците свършили. Хората още идвали при ковача, но краят му се виждал. Приготвили се бабите и аха жив да го оплачат, но и така не било писано. От съседите чул, че в планината има пещера с половин риба до входа. Влезе ли някой вътре, пред кована порта се изправя и рече ли да тръгне към нея, отваря се пущината, а отвътре ослепителна светлина засиява. Две големи железни змии падат зад портата и убиват всеки, който смело надникне по-нататък. В средата пък извор с жива вода имало, а край него купчини злато. Много иманяри погубили живота си по тази пещера. Едни казвали, че са я открили, но страх не ги пускал навътре, други пък никога не се върнали, та да разкажат какво има там. Ковачът не вярвал в легенди, но нищо друго не му оставало. Отчаян бил и затова се решил: “ Ще подиря пещерата и да не стигна дотам, поне няма какво да губя.” Приготвил човекът дрехи, храна и вода, па се емнал по усойните хълмове. Поскитал, поскитал и една сутрин съгледал пукнатина в скалите. Широка била колкото човек да се промуши. Приближил се и видял от дясно издълбана в камъка половин риба откъм главата. “Това ще да е” –рекъл си. Промъкнал се вътре, спуснал се по стръмната скала, минал през една вътрешна цепнатина и наистина се изправил пред кована порта. Поколебал се, па се прекръстил и понечил да влезе. Направил крачка напред. Заскърцала огромната врата, открехнала се и светлината се запроцеждала през пролуката. Изведнъж нещо излетяло отвътре. Ковачът вдигнал ръка да заварди очите си, а то се ударило в рамото му и тупнало зад него. Обърнал се да види какво е. В това време две железни змии се стоварили с грохот връз камънаците. Така се спасил от змиите и като отворил очи видял до крака си безжизнен прилеп. Нажалил се и протегнал ръка да го вземе, но щом докоснал крилото му, странна мелодия изпълнила пещерата. Прилепът бавно се превърнал в неземна хубавица с прозрачна синя роба. Хванала го тя за ръката и го повела из пещерата без дума да му продума. Стигнали до извора, а край него купчини злато. Ковачът не вярвал на очите си, загребал с шепи от живата вода, отпил жадно и в този миг златото се превърнало на камък, силите отново се върнали в тялото му, а девойката заговорила с нежен глас: “Преди години аз бях прилепче, затворено в дънера на старо дърво, и ти ме спаси. Зла орисница ме превърна в прилеп още когато бях момиченце, защото намерих жълтиците й и си играех с тях като с речни камъчета. Само момък, който ме докосне без страх, можеше да развали магията, а аз да го даря с любов и радост до края на дните му. После ти взе нейното злато, а тя прокле и теб. Изворът беше спасението ти. Ако беше посегнал първо към златото, щях да остана завинаги няма, водата щеше да изчезне, а ти да умреш без сили в пещерата. Вземи ме сега, отведи ме у вас, вече съм твоя за цял живот.” Взел я той на ръце. Излезли от пещерата, спуснали се през тучните поляни, през ливадите и гъстите шубраци. Що приказки са изприказвали, що случки са си разказали докато стигнат селото така и не усетили, но били весели и свободни както птиците денем, както прилепите нощем. Заживели заедно. Народили им се деца. Дълги години само смях, здраве и радост ги спохождали, а хората и до днес разправят легендата за ковача и вярват, че докосването до прилеп носи щастие.
2002-12-03

Питай знаещите

Специалистите в областта на писане, издаване и продаване на книги, ще отговорят на вашите въпроси

Абонамент

(скоро)

Сбъдни мечтата си, издай своя книга! Мечта за книга"(http://dreambook.bg)