БУКВИТЕ - САЙТЪТ ЗА НОВА БЪЛГАРСКА ЛИТЕРАТУРА

Роб на свободата - част II - 9

Йордан Маринов Бозушки (bozuski)

Раздел: ПОВЕСТИ И РОМАНИ  Цикъл:

В петък кампанията по събирането на подписи приключи. Останах с два не взети, едно изключително постижение. Досега винаги съм приключвал с пет и повече пасив и никога не съм ходил по-малко на училище. Върхът беше в края на втори курс - липсваха ми девет подписа. Положението се усложняваше и от обстоятелството - масово заминаване на преподавателите на почивка в една вила на брега на морето. Вилата принадлежеше на института. Заминаха веднага след като завърши семестъра. Отчаян ходех от катедра в катедра. Сякаш се бяха наговорили. Всички, които ми трябваха - заминали. Срещнах Червенокосия. Той бе минус десет подписа и малко се поуспокоих. На другия ден тръгнахме с Пил на стоп към морето - едно лудо и ненормално пътуване. Нощта прекарахме в един храсталак край Варна. Намерихме въпросната вила на следния ден по обяд. Преподавателите лежаха на плажа щастливи, доволни, отпуснати. Това като че ли не бяха нашите преподаватели - тези умееха да се смеят. Възникна нов проблем - нито аз, нито Пил познавахме лицата, които ни интересуваха. Видях един асистент, който ми беше преподавал в първи курс. Приближихме, поздравих ги и внимателно попитах за доцент Христов. “Ами, ето го до мен” - тихо отговори асистентът, но Христов го чу. Оправдах се със силното слънце, което ме заслепило. Помолих го да ми разпише, стори ми се, че го направи с удоволствие. Огледах се. Пил също се оглеждаше. Нямаше как попитах доцент Христов да ле не е виждал някъде другарката Ангелова. Тя, разбира се, се оказа до него и когато я помолих да ми подпише весело се разсмя. Насъбраха се много преподаватели и ни оградиха с Червенокосия. Съвсем точно констатираха, че не ги познаваме, а ги търсим, за да ни дадат подписи, които удостоверяват, че сме били на техни лекции или упражнения. Направиха го с превъзходно чувство за хумор. Ние с Пил отрекохме категорично. Бяхме се превърнали в източник на веселие за тези слънца на науката. - Така... значи сте втори курс, специалност..., аз съм ви преподавал. - Един мъж се отдели от групата. - Вие трябва да ми кажете кой предмет и как се казвам, за да получите подпис. Шах с пешката! Спогледахме се с Пил. Кофти въпрос. Червенокосият назова някакво име и всички избухнаха в смях. Той се оправда, че в плажен костюм хората изглеждат съвсем различно. - Добре, от три пъти. Вторият път се обадих аз и интуицията не ме подведе. Бях съвсем точен, а той много учуден. - Елате да ви дам подпис, колега! Елате и вие! - обърна се към Пил. Разписа, а след това високо обявяваше предмета и преподавателя. Извикания артистично се приближаваше и, с императорска суетност, слагаше подписа си. Стояхме с Пил встрани и не вярвахме на очите си. Малък плажен театър. След като подписите бяха събрани, нашият благодетел тържествено ни връчи книжките (последваха аплодисменти) и ни покани на обяд. Невероятно. Държеше се с нас като с племеници. След вкусния обяд в стола на вилата ни изпрати и пожела приятно пътуване. Страхотно мил човек. Десет дни по-късно ми изрисува една двойка (на Пил също), а наесен ме връща три пъти и ми писа три, само защото сме били приятели. Не се притеснявах за двата подписа. Щях да ги получа. След обяда, ако помията в студентския стол, въобще може да се нарече така, минах да видя Светла и Боги. В квартирата им цареше меланхолия и отчаяние. Бог предложи да седнем в кухнята, защото госпожицата възнамерявала да поспи. Нямах нищо против. На влизане Светла повика Бог и влязох сам в кухнята. Миг след мен влезе и той, извади бутилка водка и напълни две чаши. - Е, как върви? - попита той привидно, нехайно, след като отпихме. - Добре, в общи линии! - Разказах последната седмица от живота си. Усещах, че нещо не е наред. - А при вас? - Взех си всички подписи, но Светла... На Бог не му се говореше. - Какво Светла? - Доцент Неделчев не й дава подпис. - Защо? - Просто ей така - не й дава. Не му била ходила на лекции, бил я виждал само два пъти... А бе, ще ти кажа направо - иска да я чука. - Мръсник! - Обещах на Светла да не ти казвам, но ме подтиска и трябва да го споделя с някой. Поканил я в къщи да поговорят, щял да й даде подпис и уточнят подробности за изпита. - Мръсник! - повторих аз и си налях нова чаша. Забелязах, че нервнича. - Какво бих могъл да направя аз като неин приятел? Как да я защитя? Кой съм аз и какво да направя? Обезличават ни, Луд. Обезличават ни като мъже, обезличават ни като хора. - Кога е поканена? - Тази вечер в шест. - Ще отиде ли? - Няма друг начин. Каза, че ще отиде и ще си държи умно и възпитано, поне подпис да си вземе. Пък изпита... но няма да легне с него. - Тя е изключителна дама. Ще се справи. Вярвай й! - Вярвам й. Обърнах разговора в друга посока - Йото. Казах му, че и аз съм започнал да се плаша. После опитах с малко хумор - нищо не се получи. Боги не се усмихна дори, сякаш не беше той. Допихме водката и тръгнах. В “Зора” намерих Йото и Пил. Изпих една водка и отвлякох Йото в квартирата си. Казах му да се стегне, защото ни предстои важна работа. Йото не бе трезвен, но в никакъв случай - пиян, той пиеше непрестанно вече почти месец и бе достигнал фазата, която и аз неведнъж съм достигал - алкохолът просто преминава през организма без да влошава състоянието. Обясних му какво трябва да направим, съгласи се, в това състояние на леко опиянение беше откачен и луд почти колкото мен. По мое нареждане взе две празни винени бутилки в платнена торбичка и тръгнахме. Часът бе едва пет. Отбихме се в една безименна кръчма и пихме по една ракия, най-вече, заради студа. В шест без десет застанахме във входа на отсрещния блок. - Я, асистент Гюрчо, и той ли живее тук! - изненада се Йото. - Чудесно, с един куршум два заека. Асистентът Гюрчо влезе при нас и докато затваряше вратата, го хванах с лявата ръка за реверите на балтона и го блъснах в стената, в същият миг с дясната ръка разтворих автоматичния нож на Червенокосия Пил пред лицето му. Тези ножове предизвикват невероятен ефект. - Ако гъкнеш, ще те заколя! - обявих аз, съвсем излишно, защото Гюрчо трепереше и нямаше никакво намерение да гъква. - Дължите ми един подпис. - Колега, моля ви! Аз... - Най-добре е, според мен - спокойно започна да го убеждава Йото - да му дадете подпис, защото той е много откачен и не му пука от нищо. - Но, разбира се. Дайте си книжката! Аз, въобще не съм си мислил да не ви давам подпис. Дори в справката, която съм внесъл в канцеларията на факултета съм писал, че на всички съм дал подпис. - А защо тогава, онзи ден не ми даде? - Ами, аз... просто така. - Просто така, а? - отпуснах го и извадих книжката. В дясната ръка още стисках ножа. Той трепереше. - Ще ни дадете подпис, но трябва да ни унижите, да ви помолим, да ви се поклоним, за да стане ясно, че вие стоите високо над нас и от вас зависи съдбата ни! А ние сме нищожества, които трябва да просят вашето благоволение! Нали? Ние сме безлични нищожества! Бях се въодушевил. От гняв, ръката с която стисках ножа трепереше. Асистентът разписа бързо и взе първите 16 стъпала на един дъх. Навярно при други обстоятелства чакаше асансьор. - Мърша! - изкрещях след него. Напуснахме блока и се приютихме в съседния, откъдето също можеше да се наблюдава входа на Неделчев. Шест часа бе минало, а Светла я нямаше. Тя обикновено закъснява, особено, когато отива при някой, на когото не държи никак. Йото сподели опасения, че може да е дошла малко преди нас или докато сме се разправяли с Гюрчо. Отхвърлих ги, но след още четвърт час ми се стори съвсем вероятно. Имаше и друга вероятност, да се е отказала. Решихме да изпушим по една цигара, да проверим дали Светла не е вече горе и да си тръгваме. Свърших своята и чаках Йото да свърши, когато тя се появи - елегантна и прекрасна, както винаги. Изпушихме още по цигара. - Е, приятелю, настъпи нашият час. Всичко ти е ясно, нали? - Да. Тръгваме! - отговори помощник-ръководителя на експедицията. Блока, в който влезе Светла ми беше до болка познат. В първи курс ми бяха набутали едно упражнение от седем. Правех, струвах се не успявах да го посетя - цял семестър. Появих се последния път. Асистента Петров много се учуди. Обясних му чистосърдечно, че не съм в състояние да ставам толкова рано. С педагогически усет и перверзно чувство за хумор, асистента обяви, че би могъл да ми даде подпис, само ако в продължение на една седмица го събуждам всяка сутрин в шест и половина. Остави ми адреса си, а той бе в същия блок, девети етаж, семейство Петрови. По онова време живеех в студентското градче. Половината му обитатели бяха ангажирани с моето събуждане в шест. Ставах, обличах се и, понякога на бегом, пристигах до тук. Позвънявах. Показваше се винаги самият Петров. От любопитство исках да видя как изглеждаше съпругата му, но не ми се отдаде. И така: - Добро утро, другарю Петров! - Добро утро, колега! - Желая ви приятен ден! - И на вас, колега! И си тръгвах. На седмия ден ми подписа и ми пожела приятна сесия. Но си му го върнах след изпита, всъщност изпита бе при един много добър професор. След изпита започнах да го будя всяка нощ, различно в един, два, три, четири часа. - Добро утро, другарю Петров! Той тряскаше вратата. После започна да си изключва звънеца. Това не помагаше, блъсках по вратата докато излезе. Веднъж на третия или четвъртия месец нервите му не издържаха. Нахвърли се върху мен. Не му провървя. Тогава видях жена му. Невероятна мадама. Така и предполагах. Такива простаци се женят винаги за готини жени. С Йото стояхме на площадката пред апартамента на Неделчев Позвъних дълго и после веднага късо - уговорения сигнал за студенти. Никаква реакция от вътре. Позвъних отново. И отново. Чу се отварянето на някаква врата и стъпки. Вратата се открехна и в пролуката лъсна ръбестото, мазно лице на Неделчев. Малко под него видях веригата. - Добър вечер, другарю Неделчев! - казах любезно. - Добър вечер, колеги! - Искаме да поговорим с вас! - Йото тръсна торбата и двете бутилки звъннаха прочуствено. Това беше паролата. - Съжалявам, колеги, но съм много зает. Защо не дойдете друг път, да кажем утре вечер? - Много е спешно! - Не мога да ви приема сега. Разберете ме! - Той свали веригата (о, каква непредпазливост!) и се показа целият. - Минете към десет. - Десет! Другарю Неделчев! - внимателно тръгнах към него, като че ли исках да му прошепна нещо. - Вижте сега! И влязох. - Но, колега, моля ви! - той припкаше зад мен. Чух как Йото затвори външната врата. Влязох в хола. Светла седеше в един фотьойл и пушеше. Един от шкафовете , на голямата библиотека бе отворен и приличаше на корекомска витрина - рушвети. Представих си как малко преди да дойдем, Неделчев й е предложил уиски и я е оставил сама да избере марката. Трудно беше. - Колеги, колеги! - пискаше зад мен доцентът. - Я, Светла! Какво правиш тук, скъпа! - изненадах се аз. Тя не ме погледна. Йото мина покрай мен и увеличи малко звука на телевизора, всъщност работеше видеомагнетофона - клипове, разбира се, най-новите. Обърнах се светкавично и повалих Неделчев на земята, седнах върху гърдите му и отворих автоматичния нож. Бе толкова шашнат, че не реагира, изобщо. Йото отиде да успокои Светла. - Ще те убия, ей! Като пиле ще те коля! Да не си посмял да си отвориш гадната уста! - Погалих гладкообръснатата му гушка с хладната стомана. Йото намали телевизора и това даде възможност на Светла да се надвеси над мен. - Махай се, защото и ти ще пострадаш! - изкрещях в лицето й. Съзряла яростта в очите ми, тя седна отново. - Слушай, мръсен, дърт пръч, тази мадама е моя и само моя. Никой няма право да я притежава. Разбра ли? - Да! - простена той. - Така! - направих му, съвсем хладнокръвно една драскотина под брадичката. Сега ще й дадеш подпис, нали? - Добре! - сякаш говореше с краката си. - Имаш късмет - ще живееш! - направих му още една драскотина. - Но ще видим до кога. Тя е умно момиче, нали? Отговорът се забави и натиснах с острието адамовата му ябълка. Необходимо беше само едно леко усилие. Съвсем леко... - Да! - простена той. - Това означава ли, че би трябвало да няма проблеми с изпита при вас, нали? - Да! - А, ако не го вземе, кой ще бъде виновен? - Аз! - Много добре. Ще платиш с живота си. - Добре! - Трябва ли да уведомя другарката Неделчева за нашия договор? - Не, моля ви! Нали се разбрахме. Мъжка приказка. - Чудесно! Йото стоеше до главата ми държеше студентската книжка на Светла. Станах. Неделчев се надигна. Не беше на себе си от страх. Взе химикалката. Трепереше. Направих му жест да почака, трябва да се поуспокои. Светла плачеше. Подписа и тръгнахме. На излизане му пожелах да не се срещаме повече. В асансьора Светла все още плачеше. Пред блока избухна и ме заудря в гърдите. - Ти нямаш право да се месиш! Защо го направи? - Стига! - махнах й ръцете от гърдите си. - Нямаш право да се месиш! Нямаше право да идваш тук! Нямаше право! Остави ме на мира! Това не е твоя работа... - Моя работа е, защото... защото те обичам. Обичам те! И тръгнах бързо. Йото подтичваше след мен. Бутилките дрънчаха в платнената торбичка и ме вбесяваха. Защо не ги изхвърли тези проклети бутилки. По дяволите! Връхлетях в квартирата и се хвърлих на леглото. Йото влезе след мен, а така ми се искаше да го няма. О, колко ми се искаше да бъда сам, защото плачех. - Ще пийнем ли? Не отговорих. Бях забил глава във възглавницата и стисках отчаяно зъби. След достатъчно дълга пауза, той повтори въпроса си. Отговори без да вдигам глава. - Няма какво! - Напротив! Виж! Обърнах се, на масата важно стояха три бутилки уиски, все квалитетни марки. Йото сияеше. - За здравето на другаря Неделчев! - Добре! - усмихнах се аз.
2001-05-24

Питай знаещите

Специалистите в областта на писане, издаване и продаване на книги, ще отговорят на вашите въпроси

Абонамент

(скоро)

Сбъдни мечтата си, издай своя книга! Мечта за книга"(http://dreambook.bg)