БУКВИТЕ - САЙТЪТ ЗА НОВА БЪЛГАРСКА ЛИТЕРАТУРА

Танцът на сенките

Serenity (skadi)

Раздел: ФАНТАСТИКА и Фентъзи  Цикъл:

Вятърът танцуваше по есенните поляни.Листата се събираха и на рояци заливаха изморената земя с телата си.Дърветата губеха лятната си мощ и се предаваха постепенно в ръцете на зимата…по земята се прокрадваха първите вестители на снежната печал… Тишината плачеше по изгубената си любов…живот…

 

Доспехите се търкаляха, забравени и ръждясали сред сухата трева…тук-там се срещаха останки от някогашен могъщ, смел войн…сега на мястото на душите им лежаха само човешки- бели паметници, завърнали се сред пръстта.

Някогашното бойно поле лежеше безмълвно и неспокойно в подножието на планините.В далечината по нищо не се забелязваше съществуването му.

 

С издигането на светлата луна земята оживя отново изпод веригите на времето.Гората навяваше отново песента си ведно със сълзите на тишината…Птиците пърхаха с криле сред клоните, търсещи място за отмора.

Синкавият прашец на нощта се ръсеше навред.Сред отломките на разпаднали се съдби едно цвете се открояваше в тъмнината…Лунната светлина впери очите си в него и то засия по- силно, изви листчетата нагоре и понесе волната си душица с крилете на птиците.Край него се разхождаше, изгубен, ранен призрак…обикаляше и глухо шепнеше тайна молитва…

 

-За какво се молиш?- запита любопитно последното цветче, учудено че някой нарушава настаналата хармония, редом с него.

-Моля се за народа си!...- отвърна гордо войника и сложи ръка на сърцето си…с движенията му из въздуха се пилееха безброй полувидими светкавички.

-Защо?Та нали вече си мъртъв…живите са далеч- цветчето изпадна в недоумение.

-Колкото и далеч да са, винаги ще пазя топлината им в сърцето си, винаги ще ги закрилям в сънищата си, вятъра винаги ще носи на крилете си молитвите ми…

-Нима има подобна любов?!

-Да!Именно тя ме задържа на земята…Денем пътувам със светлината до дома си, за да ги зърна отново, но нощем съм длъжен да се връщам в обителта на гората…

-Защо, не си тръгваш, нима не си самотен…живите се имат едни-други ти имаш ли си някой в този свят?

-Не…-тъжно отрони война.Аз съм скитник сред света…някога бях смел, биех се за вярата и мечтите си…но сега знам, че те са невъзможни ако нямаш с кого да ги споделиш.Това е моят грях- че не ги почитах достатъчно докато бях жив!

-Не!Никое създание не заслужава подобно наказание- изписка душицата на цветчето…- Нека аз ти бъда другар, така никога няма да си самотен сред бойното поле…духът ми е частица от земята и никога няма да те оставя!

-Нима съм ти скъп?!- насълзи се духът…

-Защо не, ти си ми сродна душа сред мъглите…и аз познавам любовта, така добре, както и есенната самота.

 

На следващия ден цветчето повехна и вятъра отнесе листенцата му редом със слънчевите лъчи…

Тишината ронеше сълзите си по хълмовете…зимните вестители шепнеха :“Нека бъда винаги до теб, нека никога не си самотен…Защото помни, че и ти си обичан!”

 

Бойното поле лежеше тежко върху сърцето на земята…злокобните му паметници навяваха легенди от отминали години…Далеч децата си играеха с няколко листчета, навети от  вятъра…

-Прибирайте се деца!Ако баща ви беше жив здраво щеше да ви напердаши!- провикна се жена край дървената колиба, обърна очи към слънцето и усети позабравените прегрътки на щастието...


2004-10-13