БУКВИТЕ - САЙТЪТ ЗА НОВА БЪЛГАРСКА ЛИТЕРАТУРА

Пръстен III

Serenity (skadi)

Раздел: ФАНТАСТИКА и Фентъзи  Цикъл: Landvaetir

Събуди се, обгърнат от светлина, всичко играеше пред погледа му.
Зора се вгледа в него.
- Променяш се... - отбеляза тя.
- Какво искаш да кажеш?!
-Очите ти, различни са... Заприличваш на нас - Зора се усмихна.
 
Проблясна светлина, силна и ослепителна.
 
Повече не я видя...
 
***
 
Път, вятърът свистеше наоколо. Отново безцелен... Опита да се изправи. Болката диво препускаше по тялото му.
Сън ли беше всичко дотук... Сън ли бяха Зора и духовете?! Лоша шега на природата?!..
Вдигна раницата си от прашната земя. Пое си дълбоко въздух. Влажен, лепкав... Косата му се разпиляваше по вятъра, отново...
Странни искри светулки по въздуха. Една с постоянство кръжеше наоколо.
Гаро не обърна внимание... Зора... къде беше отишла, къде отиде гората... целият свят се измени коренно, буквално за миг. Като да попадна от едно място в друго, но без обратен път..., а и имаше необикновено усещане за него, беше по- дълбоко, виждаше живота в четвърто измерение, различно от дълбочината, височината и ширината..., но не можа сам да си го опише...
Знаеше само, че е уникално, немислимо... Зора, къде си?
Светулките  танцуваха пред погледа му, из цялата местност...
 
***
 
Не му оставаше друго, освен да следва пътя през полето. Често се оглеждаше, но не успя да зърне друг човек.
Във въздуха се носеше непозната, печална песен.
Стигна високи, голи скали... бяха му познати, макар подобно deja vu да беше невъзможно...
 
- Изгуби се, нали? - запита старецът.
- Мисля,че да... знаеш ли къде  е Зора?
- Не мога да кажа.
- Какво значи това?!
- Голяма част от света, в който живя досега, не съществува или поне не в познатата ти форма. Имаш превилегията да си отчасти "Скален художник" - стабилен си, не се изменяш с промените... Твоята Зора може да е навсякъде, тя съществува със сигурност, но надали като себе си, каквато е била... Световете се примесиха... подготвиха се.
- Смесени? Нещо като хаос, светът отново е в хаос?
- Не, светът по-скоро за миг се подреди, преобърна се тотално за част от секундата.
- Това ще бъде ли запомнено?
- Не. Нашата работа е да разкажем. Да възродим силата, която държи света стабилен. Има маного като нас, всеки има своя задача. Твоята е да стигнеш края на пътя си. Ако трябва да умреш за него, такава е съдбата ти...
 
***
 
Зора, ясна и слънчева, се издигна над сенките, за да ги разпръсне.
От онзи разговор и ужасния момент на болка изминаха цели пет години...
 Гаро често мислеше за нея - безсмъртната любима, която никога няма да настигне. За него тя беше в светлината, в пътя, тя беше вярата му... трудно си спомняше лицето й, но не и докосването, усещането, тя бе неговата богиня... в свят без цели.
Доби си репутация на лечител, странник, един от "разказвачите" - тези, които разправяха сънища и измислени истории, уж от стари времена...
Където и да отседнеше, Гаро беше добре дошъл, но никога не се отдалечаваше много от пътя, за него той беше еднопосочен, въпреки всички кръстопътища, които беше прекосил... винаги следваше своя... Зора...
 
***
 
... Видя ги... синкава вълна заливаше земята подире му. Разпери криле и се отправи напред. Опита да остане незабелязан.
Разбуди се от шумоленето на светулките около себе си...
"- Те идват... "
"Те" бяха нещо твърде неизвестно му. Знаеше само, че искат нещо, до което трябва да стигне преди тях..., някъде в края на пътя.
"Те" бяха невидими за хората, които не бяха дарени с очи да виждат,... усещаха, но не знаеха какво...
"Те" не бяха зли, нито добри, но, ако стигнеха преди него, щеше да настъпи нова, случайна промяна с непредвидим изход.
Несигурността го плашеше. Никак не му се искаше отново да е безцелен, без свое място.
Гаро вече знаеше много, беше видял много, беше готов да умре за пътя си. Несъзнателно, но нямаше друг живот - нито следващ, нито предишен...
 
***
 
Срещна се с първите от тях в ранния следобед..., синкави нетрайни форми - някои демонични, други имаха животински или човешки белези. Напомняха му божества от древни цивилизации...
"Божества?... Но каква вреда биха нанесли,... те винаги са съществували..."
Подобието на човек се изправи пред него. В началото беше голямо около педя, постепенно придоби средни човешки размери. Не говореше. Само го гледаше право в очите. Гаро не можеше да избяга от погледа му, сякаш се отпечатваше по сърцето му...
"Нещото" събра кълбо въздух в ръцете си, моделира го... Скалният художник почувства огнените пръчки на невидим затвор... секунди преди да бъде окончателно затворен, възпря реализацията на илюзията...
 Другите същества някои в групи, други самостоятелно се опитваха да му въздействат, да го спрат, дори да го използват на своя страна,... нещо им пречеше да го овладеят. Неосъзнатата сила от работилницата му го пазеше...
 Но самият Гаро изнемогваше, явно им пречеше да преминат - тази мисъл му даваше сила. Той трябваше да опази онова в края от тях или тях от онова...
 
***
 
Съществата ставаха все повече...
 
"Изгуби се, нали?..."
"... но намерих пътя..."
"Кой е той?.. "
"Този, по който откривам предназначението си... "
"... ако трябва да умреш за него, такава е съдбата ти... "
 
Вихърът от думи бушуваше в съзнанието му..., потърси правилната комбинация и я изкрещя, съществата се разбягаха... След което се провикна...
- Вие може да сте по-древни от мен, но аз трябва да дам пътя, посоката!
 
Вървя дълго, като да беше цяла вечност. Вече сигурен в едно, този път го беше минавал, в един друг живот, когато не знаеше какво търси по него...
 

2004-10-07