БУКВИТЕ - САЙТЪТ ЗА НОВА БЪЛГАРСКА ЛИТЕРАТУРА

По пътя обратно

Serenity (skadi)

Раздел: ФАНТАСТИКА и Фентъзи  Цикъл: Легенди и други проклятия

Беше уплашена досмърт.Но старицата продължи да разказва с мекия си звънлив глас.

Като млада бях доста наивна.Хубаво момиче бях,харесвано...но трудно общувах с хората и те трудно ме възприемаха.-гледаше я пребледняло.
 Дядо ти -Велко беше умно момче.Когато се запознахме тъкмо завършваше право.Както казват хората"имаше хляб в това момче", а аз ... аз работех в библиотеката, на мене друго ми въртеше главата...
 Велко си ме хареса и често идваше ту за книга , ту просто да си поговорим и така се почна- напук на всички , ние си бяхме старомодни...

От малък си бил бунтар.Хилаво и диво дете, чисто по душа.До осем-девет годишен живял в планинско селце...Ама нещо му имало на това момче-върви и си набива ритъм, питат го-"Ами  чувам го, ехти ми в кожата , резонира в пръстта...",тъпан в земята чувал и целия свят по него танцувал...
 Старите баби едни викали да го водят при билкаря да се учи, другите ги пъдили в града , да не го отмъкнат дяволите на лудостта...
  Заживяли в големия град и момчето бързо си намерило другарчета...забравило и тъпан и гора...

Като бил на четиринайсет  отишли цялото семейство на хижа.
 "-Вика ме , мамо ,гората!Вика ме нещо иска да ми каже!" и като му затупка ,забоботи нещо в главата-премира от болки.Притеснили се родителите, ала минало...
Сутринта изчезнал и се невърнал, след два дни го намерили премръзнал под един бор..."-Какво прави тука бре, Влади?""-Не помня..."...
  Прибрали си го и отново потръгнали нещата.Добре си било момчето.Оправило се.

Сгодихме се като и двамата бяхме на дваисет и четири.Искал да ме изненада и ме заведе на планина.Знаеше , че аз обожавам природата , често ме хващаше да си бъбря с някое цвете или дръвче,деца си бяхме.
 Родителите му бяха много против.Никак добри спомени нямаха от подобни пътувания, но ние отидохме.
 
 -Знаете ли ,че през последния месец изчезнаха няколко жени в местността?-запита шофиора на микробуса.
-Не !И неискахме да знаем!-почти изръмжа Велко.

Стигнахме привечер.Хижарят ни посрещна и настани.
 Беше високо.Можех да усетя свободата, за нея пееше вятърат , за нея шепнеха дърветата...за нея туптеше земята...
-Знаеш ли?...-започна Велко,-Някога вярвали, че по ритъма на земята можеш да прочетеш съдбата си...той е като сянка , винаги те следва...
-Аз гоня вятъра!Стига ми!
Прегърнах го силно,станало ми беше студено от планинския въздух...Вятърат пееше,пееха и животните.Ние стояхме в средата , на прага на старата хижа и поглущахме всеки звук,всеки цвят , който се стрелкаше край нас...-Липсваше ми това място...но сякаш  вече не ме вика,както когато бях малък...
 -Изгубил си я , но...може и да се върне при теб.-усмихнах му се,често му се усмихвах...как да не му се усмихвам като толкова много го обичах и обичам още...-Няма да те оставя Велко, винаги ще съм до тебе!

Явно ни беше наблюдавал...Сутринта слязох до банята и помня само миризмата на морфин и влажно парче плат...В един миг изпитах всички разцветки на страха.Разбудиха ме  и пак ме приспаха...
 Събудих се в тъмна ,влажна на усет пещера.Той се изправи пред мен.Трудно виждах лицето му...не можех да го различа...През цялото време един въпрос не ми даваше мира-"Ще живея ли?"...ами изчезналите момичета.Странно и ужасно е колко бързо си навързваме събития и образи , когато сме под напрежение...
Той провери въжето около ръцете ми...
 -Не мога да спра...твърде много ми харесва...Няма с какво да утоля нуждата!Навремето тя ме заряза!Не можела да живее вън от града!Че аз какво.....имам нужда от страха ти!Искам страха ти!-изкрещя накрая в ухото ми.

Велко не се чудил дълго.Излязъл от стаята и тръгнал да ме търси.Не ме намерил в стаята,излязъл и ме викал ...
Прибрал се и потърсил хижаря,нямало го...
На стената в коридора видял карта на местността"-Пещерите..."-шепнел му гласа...
Събрал малко багаж и трескаво се запътил към гората.
 -Да, беше ме адски страх.Иза баба ти и от дивото, корто ме предизвикваше на двубой...-намеси се в разказа Велко.
Оглеждах се постоянно...тъсех звуци или каквото и да е...беше тихо,глухо,като да бях недъгав...Колкото повече навлизах, толкова по-голямо страхопочитания изпитвах към това място.

Наближаваше пладне,бях капнал от умора.Дори не знаех накъде съм тръгнал,което беше най-страшното.Все се питах-Полудявам ли?!...Спрях да хапна край едно изворче.
Пих вода от него и смирено се помолих на гората за помощ, отговор нямаше...Искаше ми се да се откажа,да сляза в града и да потърся някого, но не можех, нямах време...
Трябваше да успея,въпреки че гората ме беше оставила...

 Той постоянно ми се извиняваше,след което понякога ми удряше шамар и почваше да се бие в каменните стени на затвора ни.Съжалявах го...този човек беше луд,луд от мъка.В главата ми бумтеше само едно- живот!Осъзнах колко много искам да живея.Ако опиташе, когато опиташе, нямаше да се дам лесно...
 Другите момичета ги беше погребал живи и отгоре им заровил мъх...тръпки ме побиваха , докато разказваше,не знаех да плача ли ...или какво...какво ми оставаше, завързана в пещера на непознато място?!Дори не знаех колко е часът,кое време на деня е...Само чаках...да реши смъртта ми или Велко по някакво чудо да ме спаси...като в приказките.
Постоянно ми говореше за нея...и за смъртта.


Знаех, че ще я убие.Бях толкова безсилен,че чувствах болка навсякъде по тялото си.Привечер се свлякох сломен в корените на едно дърво...те тихо туптяха...дали слухът ми не се връщаше?!
-Какво търсиш в горите ни?-попита мечката.
-Живота си!-отвърнах аз от ръба на лудостта.Чувах и разбирах животно?!
-Слушай ме и ще ти помогна...
 Тези думи ме направиха най-щастливия сред щастливите...ще ми помогне...но как беше възможно това?!
-Виждаш ли конеца пред краката ни?
-Да!
-Следвай го , аз съм зад теб.
Думите "аз съм зад теб"ми прозвучаха не дотам добре, но все пак тогава мислех като човек- без да се замислям.
Тръгнах. Следвах зеленикаво-златиста нишка на нивото на подметките си...Беше като конец от разплетено кълбо, а аз бях герой от легенда или от приказка.
Стигнах до пещера...после усетих допира на хладен метал в гърба си.Ножът се заби в мен.Нямах време дори да осмисля ставащото.
Помня как мечката се нахвърли върху човека с ножа.Мисълта ми летеше към пещерата...

 Развърза ме...чак когато го прегърнах разбрах ,че нещо не е наред-усетух раната и толкова леката му плът...
Когато се измъкнахме от тъмнината и мечката и шофиорът на микробуса лежаха полумъртви на тревата.Не зная от кого се уплаших повече...може би от себе си-само аз не бях ранена.Нима го заслужавах?!
-Чувам земята!-говореше ми Велко,-Чувам я,крещи ми!Вика ме!Но този път не като водач, а като приспивна  песен!-момчето ми се свлече на тревата.Онемяла от ужас аз паднах отгоре му,хванах главата му с длани...допрях ухо до сърцето му...но беше късно,беше изстинал.По него чувах само ритума на земята, която ми разказваше и пееше...
Мечаката се беше свестила и ме гледаше с големите си влажни очи...
-Смъртта е живот...Винаги , когато има смърт , след нея се ражда живот.тъжи днес,защото утре ще се радваш.
Не зная как чух думите й , каза ли ми ги или ги прочетох в очите й или ми ги напя тътена в земята...
-Следвай ме!-чух гласа.
-Но как да го оставя тук?!
-Следвай ме!
Последвах я.



Качих се горе в стаята.Намерих само окървавено легло.Изведнъж влезе хижаря.Съобщи ми ,че преди два дни са убили Велко , с нож в гърба...сутринта, когато аз изчезнах...
Попита ме къде съм била...аз му разказах...почти всичко.
Няколко седмици по-късно разбрах , че съм бременна с баща ти.

-Това е нашата история,дете...-Велко прегърна силно своя призрак...Двете нощни светлини засияха по-могъщо в стаята на детето.-Скоро ще имаме наша история отново- щом се преродим!Такъв е кръговрата на живота, често се учим и след смъртта...
-И аз искам да имам обща история с някой!-отвърна спокойно детето.
-Ще имаш.Ти само слушай и се води по ритъма на земята, не поемай по пътя обратно.


2004-10-01