БУКВИТЕ - САЙТЪТ ЗА НОВА БЪЛГАРСКА ЛИТЕРАТУРА


Морхелиус

Венета Гатина (monday)

Раздел: ФАНТАСТИКА и Фентъзи  Цикъл:

- Морхелиус!!! Скътай го тоз мижав герой някъде за през нощта и довлечи най-после мързеливия си пернàт задник в работилницата!!! Дребничкият пъпчив ангел успя да се почеше по носа между две прозявки, протегна се и свъсено изгледа часовника, който сякаш се сви виновно и се опита да скрие уличаващите го стрелки. Бе закъснял ужасно за работа. Такаа-ам... Вече притъмняваше. Не е лесно да си ангел-хранител на такъв нескопосник, помисли си Морхелиус, особено пък когато типове с гадничкия нрав на Лупиус ти се мотаят постоянно в сандалите и дебнат къде ще сбъркаш... Стана да покрие огледалото с мекия кадифен плащ на звезди, който иначе ползваше за хавлия, оставяйки героя си временно без висша протекция, и се затътрузи към портала с тежката походка на охлюв-махмурлия. - Морхелиус, мързелив проскубан мишкодав такъв, няма ли най-после да свършиш нещо полезно... Поне взе ли кафе? - Мън-мън-мън, Лупиус.... - Добре, добре! – старшият ангел махна отчаяно с ръка, преценил, че не си струва усилията просто за удоволствието да погледа как дребничкият новобранец се гърчи под тежестта на вината си. А истината беше, че на Морхелиус не му пукаше особено и не се чувстваше ни най малко потиснат или виновен. Само че твърде много го мързеше в момента, за да се прави на самоуверен. Остави се вяло на мекия поток от песнопения, изтичащ като хлъзгава слуз откъм съседната зала, и съвсем забрави за Лупиус. - Е? - Ммф...к’во? Старшият ангел се смръзна за секунда, неспособен да овладее гнева си. Лицето му стана още-по бяло и той здраво стисна зъби- трябваше му една дума, само едничка, и щеше да експлодира. В този момент Морхелиус се улови за класическата фраза, която винаги умилостивява и най-откачения началник: - О, да сър, разбира се, веднага. Лупиус видимо се отпусна и дори тъничка усмивка на облекчение се разля като капка мораво мастило върху устните му. Значи този плъх бил поне мъничко интелигентен. Поне е разбрал какво му говоря, мислеше си архангелът и жестоко се лъжеше. - Добре, можеш да тръгваш тогава. Лупиус се върна отново към работата си над поредния чифт криле, поклащайки глава от време на време в изблик на кротко отчаяние. Морхелиус се изниза виновно от залата, сякаш очакваше всеки момент да го замерят с нечия обувка. “Ех, тежък е животът на покровителите...”-помисли дребосъкът, отметна един дразнещ кичур от челото си и се повлече обратно към райската си квартира с неприятно, вкисващо предчувствие. Нищо райско нямаше обаче в малката мухлясала стая на Морхелиус. Част от багажа му все още седеше неразопакован в изподрани кашони и един сак, който толкова пъти бе сменял цвета си от мърсотия, че истинската му самоличност можеше да бъде разкрита само с длето и, може би, сярна киселина. Засега служеше успешно вместо табуретка, но скоро съдържанието му щеше да се пресели в кашона “мръсно пране” и нямаше да е толкова удобен. Чаршафите, за които се грижеше една доста чалната хазяйка, сякаш носеха спомените на девет поколения герои в попрището на кулинарията и, Морхелиус потръпна при мисълта, акушерството. Прозорците бяха плътно нацвъкани от ятата себични тлъсти гълъби, които уж трябваше да красят небето над Рая, но всъщност мързеливо клюкарстваха по первазите цял ден, освен когато валеше. Тогава нахълтваха през разбитото прозорче на таванската стая и похъркваха астматично като стадо настинали овце, докато някоя котка не ги прогони. Морхелиус обичаше понякога да чете в тази малка стаичка, но да я дели с гълъбите стана непосилно за него след третия ден, прекаран в чистене на курешките им от всяка дреха или книга, оставена горе без надзор. Накрая се отказа и остана един цял следобед да се цупи на стълбите пред вратата за тавана. В резултат на това старото разядено дърво просто пропадна под мършавата му фигура и той се стовари един етаж по-надолу в краката на хазяйката си. Тогава тя бе намерила сили само да изпищи и да побегне, и дълго след случая се кръстеше и мърмореше молитви под нос, когато се засекат случайно в къщата. Накрая той успя да я убеди, че не е демон-шпионин, дошъл да поквари дъщерите й, а просто е имал неприятен архитектурен инцидент. Въпреки това тя не пропускаше случай да подръпне крилете му за проба, или да изгледа подозрително ореола му, да не би случайно някоя жичка да се спуска зад ухото му към двойка батерии, захранващи светлината. Накрая Морхелиус се изнерви дотам, че превърна кафето й в амброзия, само и само да й докаже добродетелната си същност. Но тя реши, че това било някакъв вид опиат и нямало да търпи наркомани в къщата си. Накрая просто спряха да си обръщат внимание. Поне до датата за плащане на наема. Бутна вратата, която винаги бе отключена, по-скоро за да му спести едно дребно усилие, отколкото заради уверенията на съседите, че това все пак е Рая и никой няма да посегне на дома му. В резултат на това тя просто се откъсна от пантите си с тихичко скръцване и се стовари апатично на пода, вдигайки облаци вековен прах. Морхелиус изпусна една почти набожна ругатня, подпря я обратно на стената и се тръшна в леглото си, спящ още преди да го е докоснал. Събуди се няколко часа по-късно от тихичко чаткане по дъските на пода. “О не, помисли си, пак хлебарките”. Идваха да изхвърлят боклука му. Каквото и да се говори за квартирите в Рая, хлебарките бяха по-лоши от всичко. Лъскави и черни, изтупани като за опера в хитиновите си смокинги, те се движеха бързо и с високомерно вдигнати антенки през стаята. Не можеха да понасят мърсотията и хранителните отпадъци, затова се събираха на цели пълчища в стаи като на Морхелиус и изнасяха всичко навън със строгата педантичност на пенсионирана надзирателка в девически пансион. Ако не ги спреш навреме, можеш да се събудиш на няколко преки от дома си, носен от милион буболечки към градското бунище. Засега ангелът бе успял да предотврати подобни инциденти, но още се опитваше да намери любимите си кецове, безутешен след загубата на няколко сандвича с риба (на които почти нищо им нямаше, каквото и да пише на опаковката!) и две тениски с неопределим цвят, които обаче си му бяха удобни и ги носеше вкъщи на майка си само по коледа. Сега се опитваха да вдигнат цялото легло заедно с него, гадинките малки. А, не, нямаше да стане. Съществува само един начин да зашеметиш пасмина вманиячени чистници като тези хлебарки. Рахманинов. Много просто. Какво обичат стилните и подредени хора? Класика. Какво обичат тогава аристократичните хлебарки? Чалната класика. Морхелиус стана, пъхна в плеъра един диск, оставен на масичката с препаратите специално за подобни случаи, натисна изтърканото копче и включи усилвателя. Звуците зарикошираха от стените на стаята като кристални билярдни топки, които при всеки удар се пръсваха на парчета и се забиваха в тялото на слушащия. Хлебарките се смръзнаха, някои останаха смазани под тежестта на леглото, когато съучастниците им в това злонамерено отвличане се струпаха около колоните и затактуваха с антенки във въздуха. “Усмирих ги поне за малко”, помисли си ангелът, настрои се подходящо за класика и се захвана да изнесе мръсните чаршафи и себе си от стаята, преди насекомите да са го разконспирирали. Ако той сам не се погрижеше за чистотата, щяха да изнесат цялата му мебелировка, състояща се впрочем от едно бюро, подпраяно тук-там с бирени капачки, шкаф без вратички и с разпадаща се библиотека и вече споменатото злощастно легло. Запъти се към стаята на хазяйката, за да я помоли да му изпере. Пред вратата се спря замислен, вдигна от пода един изпуснат вкочанен чорап и се обърна да провери дали хлебарките не го следват. Само една. “Добре де, добре, няма защо да ме надзиравате!”-промърмори и изнесе всичко на двора. Струпа купчината в един ъгъл и я подпали. Тежки кълба зеленикав дим се издигнаха за миг над простора и се понесоха над оградата. Морхелиус се усмихна доволен и се запъти бодро към банята в мазето. Зад него хлебарката поклати тъжно антенки, изписука някакъв сигнал и скоро един спретнат полк черни точици сви с маршова стъпка зад ъгъла към следващата къща. Пусна водата и се напъха под душа направо с дрехите, които по-късно щеше старателно да просне на въженцето с едничката ръждясала щипка на прозореца си. Крайният резултат смътно напомняше щърбава сивкава уста, захапала мокър парцал с единствения си зъб. Но ангелът се оправдаваше мислено с идеята, че от великите дела не му остава време да задълбава в такива незначителни домакински проблеми. Огризката жълтеникав сапун мистериозно се бе трансформирала в чисто ново розово калъпче. Да не би хазяйката да е имала рожден ден? Или нов обожател, който е искал дискретно да й намекне, че колкото и да я обича, живите хора просто не миришат така, и й е подарил сапунче? Неведоми са пътищата на жените. Уханието му напомняше ягодов крем и Морхелиус тайничко провери дали пък не става за ядене. “Пфу!” Категорично не. Измъкна се навън, увит небрежно във влачещия се по земята кадифен плащ на избелели звездички, зашляпа с босите си крака по каменната пътека на двора и успя дори да се усмихне на безразборната следпоройна зеленина. Синкавите торбички под очите му се повдигнаха леко от внезапния изблик на радост, след което увиснаха на бузите му в очакване на по-добри времена. Какво ли му беше заръчал вчера Лупиус? И изобщо що за смахнат понеделник беше това? Откакто героят, който трябваше да покровителства, се влюби в мирното селско момиче, живота му на ангел-хранител се бе превърнал в евтина мелодрама. Всеки ден, когато Вилхелм излизаше да пасе стадата, вместо да се впуска в исторически битки, той, великият Морхелиус, трябваше да го пази от...от какво всъщност? Пълна скука. Другите ангели му се присмиваха жестоко. Но нямаше измъкване. Или трябваше някак да промени влюбения хлапак, или просто да се надява, че момчето ще умре от чума –Морхелиус се усмихна при тази мисъл- и ще го назначат да бди над истински герой. Е, все пак един ангел не може да таи подобни зли надежди. Налагаше се да приложи психологически хватки, да го мотивира за борба. Но откъде да го вземе този стимул? Затътри се умислен към работилницата на стария си учител, който въпреки гадничкия си нрав винаги бе спасявал положението, когато ангелът затънеше в някоя подобна мармаладена ситуация. Откакто бе тук, Лупиус бе единственият, обявил новобранеца за пълен некадърник, но и яростно захапал каузата по превръщането му в истински Архангел като зло куче - стар пантоф. Може би смяташе, че толкова абсурден на пръв поглед успех би му донесъл вечна слава на велик учител. Морхелиус пък бе твърдо решен да не му се даде лесно. Все пак се зачуди какво толкова важно бе имал снощи да му казва старият ангел, щом бе използвал Гласа, за да го повика. “Нещо за гравитацията...крилете...някакъв нов модел, който работрел и на Земята май беше...или пък че моят модел не работел там долу? Кой знае....” ( *по-късно тази небрежност му костваше едно инфарктно падане от облак, с безполезно плющящи криле и истречни писъци, което за късмет и дива радост на дребничкия ангел свърши класически в купа сено, дори без задължителната стърчаща вила в нея.) Морхелиус вдигна рамене апатично, спъна се в разпасаните връзки на почти проговорилите вече миналогодишни кецове, размаха отчаяно ръце и се просна като торба закачалки пред портите на работилницата. Лупиус вдигна глава стреснато, после разпозна характерния шум от морхелиусовата нескопосаност, въздъхна снизходително и побърза да отвори. - Тук в Рая не са ти необходими обувки, мишкодав. - Кажи го на хазяйката ми. Тя държи да се събувам вкъщи. А как да стане, ако не нося нищо? - По-чалнат си и от нея, знаеш ли -засмя се Лупиус и се отмести, за да пропусне сгърчената фигура на младия ангел в мрачната работилница, пропита с воня на оскубани кокошки и засъхнало лепило. * “Нищо от това нямаше да ме сполети, ако бях отишъл в Ада още в началото!...” - мислиеше си Морхелиус, чистейки последните сламчици сено от проскубаните си къдрици и оръфаните от падането криле. Всичко бе започнало като в приказка. Един ден Лупиус просто го повика, връчи му крилете и го осведоми, че Вилхелм заминава на пътешествие утре призори. Трябвало да стигне в някакви дале-е-ечни земи, и то за какво, представете си, за един вълшебен пръстен. Какво му е толкова лошото ли? Ами че въпросният пръстен след туй ще прекара една мирна полувечност на ръката на неговото момиче, след като се оженят. Пфу. Но поне е някакво предизвикателство, и Морхелиус бе твърдо решен да даде всичко от себе си. Но... е да, в такива моменти винаги се появява по едно “но”. Усещаш го как се промъква зад теб, дебне те, усещаш топлия му мазен дъх зад ухото си и аха да се разпищиш, “но”-то те сграбчва за гърлото и смуче, смуче, докато ти тихичко се строполяваш в безсилен гняв в копитата му... Е, добре де, това може би беше малко прекалено. Та Морхелиус трябваше да слезе и лично да поведе “героя” си през девет земи в десета, хм-хм, да се бори с незнам-си-какви чудовища, да прекоси задължителните смрадливи блата (от което впрочем младият ангел най-малко се тревожеше) и непроходими планини, да проведе кратки дипломатически схватки с някой и друг попътен магьосник или гном и по живо - по здраво да се завърне у дома с пръстенчето. НО, както вече бе споменато, с присъщия си тежък заплес и крайно нехайство по отношение на детайлите, Морхелиус бе пропуснал лупиусовата забележка за крилете, а именно, че не може много-много да се разчита на правилното им функциониране при земна гравитация. Това, което не се случи, бе величественото пристигане на ангелът-хранител в пълния му блясък пред очите на селското момче. Вместо това една фигурка, сякаш направена от гума и с комично дълги панически размахани ръце се стовари с диви писъци на развълнувана патица в пубертет в една купа сено насред полето. Все пак беше меко приземяване, нищо счупено, освен разбитото достойнство на ангела. Трябваше да измине пеш няколко километра до селцето, дребна работа, хм-хм, и пак по вина на Лупиус, който твърдеше, че нямало начин координатите да са изчислени погрешно. Плюс-минус няколко метра, така бе казал, само че наоколо не се виждаше жива душа и Морхелиус се оказа изтърван отвисоко в бог знае чия нива, на неизвестно разстояние от целта. Вече се бе вкиснал до безкрайност, какво оставаше за самата среща с онзи загубеняк Вилхелм. Повлече се вяло между спретнатите квадратни нивички, излезе на змиевиден прашен път и запешеходства в неизвестна посока, с надежда все пак да уцели населено място. Заваля. Отначало тихичко, приятно, ангелът почти се зарадва и забърза нататък, попивайки свежия провансалски пейзаж с вечно подпухналите си очи (този път и с леко синкав отенък, по повод прощална схватка в ‘райския’ бар под квартирата му). И тъкмо се почувства готов да жертва малко усилия за цяла усмивка, когато се изля студен сиво-зеленикав порой. Нямаше нито едно дърво в околността. Дори едничко. Нямаше още къщурки. Само пътят, който бавно се топеше и разливаше на големи кални тресавища от дъжда, и съвсем неприветливи зелени площи. “Наистина нямаше нужда да го правиш точно сега, boss”, помисли си ангелът, но си замълча, за да не си навлече неприятности. Вярно, когато някой е толкова кривоглед, че му трябват големи дървета и високи гръмоотводи, за да уцели нещо на земята, вероятността той да цъфне точно Морхелиус насред полето е почти нулева. Но човек никога не знае. Продължи да крачи под тежестта на отминаващия стрес от падането и вече доста накиснатата кожена ризница. По-скоро криви, отколкото къдрави кичури лепнеха по челото и ушите му, сандалите му жвакаха бодро в калта и съответно все по-трудно се отлепяха от нея, крилете му попиваха дъжда като гъба и бе невъзможно да ги вдигне, за да се предпази, не и с хилавата си мускулатура на начинаещ летец. За разнообразие и за да има с какво да запълни мисълта си, Морхелиус заумува над възможните варианти положението да се вкисне още повече. Не бяха много. Да го прегази каруца например. Или да падне метеорит отгоре му. Или да го изгризат полските мишки, след като се удави в дъжда.... За щастие тези ведри разсъждения бяха прекъснати от гледката на рояк скупчени покриви, червенеещи се в далечината. Очакваха го. * “Летящото” село съвсем не бе типичното отегчително до безбожност стълпотворение на идиоти, както Морхелиус бе заподозрял още щом го назначиха. Ангелът се спря шокиран на върха на малка височинка, която с мъка и неспирни ругатни бе изкачил въпреки хлъзгавата кал, и зяпна невярващо размития пейзаж. Дъждът вече бе утихнал и през завесите ситни капчици пред погледа му се откриваше малка приказна долина, потънала в карамелено-оранжевите отенъци на тъничката ивица кристално ярка светлина, преливаща изпод облаците. В периферията си тази равна земя преминаваше постепенно в нежни извивки и ниски гладки хълмчета, покрити с фина жълто зеленикава тревица. На места изпъкваше мрачно закръгления силует на някое случайно дърво между нивичките, а някъде далече долу вълма синкава мъгла се плъзгаха над сребриста река като ято тънки призрачни дракони. Всичко това грижливо бе обрамчено в корона мастилено сини планини, също тъй гладки и нежни, които сякаш изолираха долината, за да я предпазят от съмнителното съществуване на останалия свят. Кротичко подсмърчащ на своята височинка, Морхелиус се чувстваше като господар на малко кралство – тишината и невероятното усещане за безкрайна свобода, които излъчваше изкустелно излегналата се пред погледа му земя, го караше да се пита с какво изобщо Раят би могъл да конкурира човешкото царство. Той разпери ръце в опит да попие колкото е възможно повече от вълшебното пространство около себе си, усмихна се, изкрещя диво и се затича надолу по хълма към скупчените покривчета в подножието. Няколко крачки безгрижен полет по нанадолнището срещу ослепителната светлина на залеза, туфичка хлъзгава трева и радостните възгласи на Морхелиус набързо преминаха в безпомощни писъци, докато се търкаляше презглава в калта и треволяците. В крайна сметка нещо като мокро кафеникаво кълбо проскубана перушина с два стърчащи кльощави крака от него се тресна в една дървена ограда и остана да лежи там известно време, изпускайки по някой жалостив стон от време на време. Свлече се в хоризонтално положение, помъчи се да установи кое е ‘горе’ и кое – ‘долу’, направи неуспешен опит да застане на главата си и накрая изглежда се досети къде всъщност трябва да се падат краката. Изправи се. Отметна назад крилете си като омачкан мръснобял шлифер, махна за пореден път шубраците от косата си, изтупа се доколкото можа или по-скоро размаза зелено-кафявото пюре от ризницата си надолу по “бялата” ленена туника, въздъхна, понеже вече нямаше сили да ругае, и се пльосна обратно до оградата. “Ако си нося един голям дървен чук и се пребивам сам с него, може би ще ти спестя малко работа, а, boss ?! И мръсното пране ще е по-малко, какво ще кажеш? ” – мислеше си Морхелиус, предъвквайки влажно стръкче зелена пшеница, и се чудеше какво да прави с тотално проваленото “триумфално появяване”. Огледа се – поне никой не беше забелязал влетяването му презглава в селото – и реши да остане тук, докато измисли някакво подобие на план или свястно оправдание. Изправи се и надникна от другата страна на дървената ограда, в която бе спрял. “Проклет да съм” – помисли Морхелиус, вкопчен в дървените греди, мигайки невярващо. Това, което се виждаше на пръв поглед, бяха двайсетина малки кръгли градинки с ярки цветя и причудливи пълзящи растения, червеникави храсти или тумбести кактуси, отрупани със ситни жълти цветчета. Тук-там бълбукаха каменни фонтанчета с дървени пейки около тях и овошки, засадени по периферята на разноцветните площи. Посред всяка градина обаче имаше мощни стари дървета, с дебели дънери и яки клони, в които се гушеше по една малка бяла къща. Листата на короната бяха смешно раположени като гнездо около нея, така че покривчето се червенееше като гъба над тях, давайки красив изглед на всяко прозорче по стените или мансардите. От терасите се спускаха дълги цветни синджири и се сливаха с короната. Въжени стълби докосваха едва земята и се люлееха на слабия втрец, късни следобедни сенки протягаха мързеливи ивици тъмнина през селцето и просветващите на места прозорчета се отваряха широко, за да посрещнат падането на нощта. Морхелиус се заслуша в приближаващата симфония от пиринчени звънчета зад себе си, известяваща пристигането на някое стадо живинки. Никъде не се виждаха обори – пастирите отглеждаха добитъка си на открито, но се спускаха да пренощуват по-близо до селото. Една малка бяла коза се спря, изгледа го критично, досдъвка снопче зеленина, изблея и се затича тромаво към стадото. Отпред също се чу кратичко “ме-е” и една петниста тънкокрака коза с дълга козина се спя, извърната назад. После двете заедно настигнаха останалите. Младият ангел гледаше зяпнал тази проява на лоялност, казвайки си, че щом дори козите им са вежливи една с друга, няма начин самите хора да се отнесат зле с него. Покатери се с мъка през оградата, скочи долу и се запъти към най-близката къщурка. * Две боси дечица от неопределим пол и с мокри от росата бели ризки се гонеха с ентусиазиран кикот около дънера на дървото. Едното се спря, изгледа го и му се оплези дружески. Морхелиус не му остана длъжен и двамата се засмяха заговорнически. Дочула непознат глас, една млада красива жена се показа намръщено от най-ниския прозорец, изсипа през рамо няколко литра вълниста кестенява коса навън и се засмя при окаяния вид на ангела. - Съвсем не е забавно! –сопна се Морхелиус и се изпъчи в нескопосан опит да си придаде внушителен вид. Непознатата се скри някъде, но смехът й още достигаше приглушено навън. След миг се появи отново и заслиза чевръсто по стабилна дървена стълба, облегната на най-долния клон. Полите на ръчно ушитата й оранжева рокля потънаха в избуялата трева и сляха фигурата й с разцъфналия пейзаж наоколо. Едното дете се затича към нея и тя го вдигна на ръце. Другото остана упорито вторачено в Морхелиус, като ту се мръщеше, ту се смееше, оставяйки натрапника със съвсем объркани чувства. Жената го изгледа очаквателно. - Ами аз, такова, търся Вилхелм... -смънка Морхелиус притеснено, все още смутен от смеха й. - Наблизо ли живее? - Той отиде за дърва и може би ще е тук преди падането на нощта. Утре заминава, нали разбирате. И трябва да се погрижи за някои неща, преди да ме остави сама с децата. - Даца?! Това неговите деца ли са? - О, не. Това са братчетата му. Тук имаме големи семейства. - А вие сте?... - Махриб. - О! Хубаво... аз съм Морхелиус. И ... - но думите му бяха прекъснати от нов изблик на бурен женски смях. - Но защо винаги се смеете! - Вие... ти си неговият ангел-хранител?! - Ами да, при това един от най-добрите в занаята! -нацупи се Морхелиус и бързо се изчерви от наглата лъжа- Или поне смятам да стана -добави виновно. Този път дори децата се разсмяха. Но когато видя омърлушеното му изражение, Махриб го съжали и нежно го хвана за ръка. - Бедничкият. Сигурно не е било лесно да стигнеш дотук... поне ако съдя по облеклото ти. Ела, трябва да си в приличен вид когато той си дойде. Нали? Би било хубаво да му вдъхнеш малко респект, иначе хич не виждам как ще се изтърпите двамата. Морхелиус се остави да бъде повлечен нагоре към къщата, докато младата жена обясняваше напевно: - Не се тревожи, той всичко ми разказа за “божествената протекция” и тъй нататък... Но все пак не мисля, че си подхождате. - Нима? - Ами да. Всеки път, когато го сполети нещо лошо или просто няма късмет, той обвинява своя ангел-хранител, който уж бил пълен некадърник. Не ме гледай така, просто цитирам Вилхелм. Каза, че ако изобщо съществува някакъв начин пътуването да се провали, то това е твоята намеса. Морхелиус се почувства едва ли не предаден. Предполагаше се човекът да разчита на него, да му има доверие, а то... Беше напълно непотребен, както през целия си мизерен живот и дори след мизерната си смърт. Това беше шансът му да докаже поне на себе си, че е личност, че има своето място в света... Прилоша му. Усети как крайниците му изтръпват и се свлича на пода. - Какво ти е? -прошепна Махриб, изливайки безцеремонно кана кристална вода в лицето му. - Давя се!!! -закашля се ангелът. - Извинявай. - Гръм да го удари...и без това съм достатъчно мокър, не виждате ли! - Ще се погрижим за това. Сваляй туниката. - ?!... - О, моля те, най-малкият ми брат е на твоя възраст. Изобщо няма от какво да се притесняваш. - А ти на колко мислиш, че съм? - Хм... шестнайсет? - Много благодаря! -сопна се Морхелиус и стана рязко с намерението да се махне от тази недружелюбна къща. - И къде си мислиш, че отиваш? -засмя се Махриб, натиквайки в ръцете му ведро дъждовна вода и меко парче плат вместо кърпа. - Ъ-ъ... - Виж какво, дребосък, ако нещо лошо сполети Вилхелм по време на пътуването, лично ще дойда да те оскубя перце по перце, а какво ще се случи с теб след това и самият Луцифер не би могъл да си представи. Така че по-добре се приведи в приличен вид на секундата и направи всичко възможно да се превърнеш в истински ангел-хранител преди Вилхелм да си е дошъл, ясно? Имам малко повече вяра в теб от него и горещо се надявам да я оправдаеш. Постарай се да не разбереш колко горещо. Кльощавата полугола фигура на Морхелиус с провиснали мърляви криле стърчеше мълчаливо с ведрото в ръце, излъчвайки паника на вълни пред тази нежна девойка, размахваща заканително пръст срещу лицето му като разярена валакирия. - Добре... -успя да смънка и се почувства по-дребен и от мишка, но и, странно как, по-уверен от преди. Мушна се между трите чаршафа, опънати като параван на терасата, и след секунди излезе магически чист и увит наполовина в старо бяло платно. - А какво ще правим с туниката ми? Жалките останки от въпросната дреха се тъмнееха влажно на пода. На места клюмаше по някое отпрано парцалче. - Хм...една от моите рокли няма ли да свърши работа? -ухили се Махриб. - Не! -навъси се Морхелиус и яросто затръска крилете си. Ситни капчици вода се разлетяха из стаята и заблестяха по стените. - Сериозно, имам една по-широка. Ще я прекроим тук-там и готово. Пък и отгоре ще си с кожена ризница, много шик ще се получи и няма да си личи толкова какво носиш отдолу. - Надявам се поне да е бяла -примири се Морхелиус и се зае да бърше заплетените мокри кичури коса. След час и половина труд, много смях, малко помощ от децата в почистването на ризницата и няколко убождания от игла по морхелиусовите задни части в следствие на неуместни шеги с роклята на Махриб, се получи горе-долу следния резултат: недорасъл травестит с бухнали кукленски къдрици, ровил из реквизита на “Гладиатор” и с двойка пухкави бели платна зад гърба си. Махриб и децата го погледаха одобрително няколко секунди, след което дружно избухнаха в смях. - Много весело! Няма що! Но младата жена просто му посочи огледалото и той млъкна, зашеметен. - Добре, какво да прая?! -Морхелиус показваше сериозни признаци на паника и Махриб отново го съжали. - Ами за начало, прибери малко тази коса. Ето връзка. А, така е по-добре. Много фешън се получи. Дай сега да махнем розовата дантела от кантовете на ‘тогата’ и всичко ще бъде наред. Махнаха розовото. Сплетоха косите му с черна кожена лента. Отпуснаха ризницата, за да не прилича на корсет и вързаха сандалите му без панделки. - Махриб, май е добре - изписука едното момченце. - Може ли вече да ходим да си играем? - Окей, Янис, и внимавайте с бухалите. Те нищо лошо не са ви направили, оставете ги на мира поне през нощта. - Да, Махриб. - и двамата се спуснаха с весели писъци по едно въже в дъното на стаята, което явно слизаше в градината. Младата жена отметна с уморена въздишка невероятното количство кестеняви коси зад рамото си, изправи се и поведе Морхелиус към терасата. Там натъпка тъничка изящна лула с щипка жълтеникави сухи листенца, запали и вдиша с видимо удоволствие. Понесе се плътен аромат, приятно гъделичкащ сетивата. Последните лъчи на залеза оцветяваха в оранжево облачетата дим пред лицето й. Морхелиус я изгледа учудено. Махриб улови погледа му и се засмя. - Какво? Да не мислиш, че момичето на местния герой трябва да е някоя примерна домакиня, която да чака със скръстени ръце завръщането му? - А ти не правеше ли точно това? Махриб си замълча и дръпна леко от лулата. Накрая заговори с равен глас: - Трябва да си доста особена жена, за да живееш с герой. Е, това -тя кимна към лулата- е една от странностите ми. Ако имаш нещо против... - Спокойно -махна с ръка Морхелиус.- Дори е приятно. А какви други странности са го накарали толкова силно да се привърже към теб? - полюбопитства ангелът. - Ами, - засмя се Махриб - като начало, двамата сме преживели доста битки рамо до рамо. - Битки?! Жената повдигна ръкава на роклята си, където върху гладките издължени мускули на ръката й бледнееха внушителни белези. - Аха... -смънка немощно Морхелиус и неволно впи пръсти в парапета. - Това беше преди на онези отгоре да им хрумне, че той се нуждае от покровителство. Тоест от теб. Не се засягай. Тогава решихме, че ще е по-добре да се установим някъде и да поживеем като нормални хора известно време. “Летящото” село е едно от малкото места, незасегнато от пробивите в гравитацията. Живота е като в средновековието, само че без досадната религия, и всъщност е доста приятно местенце. - Разбирам. А защо каза, че имаш вяра в мен? - Виждаш ли, Вилхелм си е наумил нещо за това пътуване утре и не иска да ми каже и дума, а да ме вземе със себе си било направо изключено. Ти ще си един вид мой заместник. Трябва да си до него и да го защитавяш, колкото и абсурдно да звучи, но живота и оцеляването на един герой са зависими главно от късмета. А неговият доста беше започнал да поиздиша в последните години. Така че просто се грижи за него, окей, и не го дразни много. Морхелиус изведнъж се почувства безкрайно важен и необходим, а думите на тази макар и леко чалната Махриб успокоиха съвсем накърненото му достойнство и изтриха окончателно оловните тежести, повличащи надолу самочувствието му.* / * какво нещо е жената. / Оставаше само да измисли какво да прави, когато пристигне Вилхелм. Изпружи крака на парапета, сплете пръсти зад врата си и загледа умислен гаснещия равнинен пейзаж през бледите вълма дим от лулата на Махриб. Долу децата се кикотеха и си подвикваха нещо неразбираемо, въздухът леко бръмчеше от десетките дребни шумове, съпровождащи настъпването на нощта в малко село. Козички. Цепене на дърва. Приглушени далечни разговори между съседки, клюкарстващи през прозорците. Шепот на ветрец в градините. Прозявки на нощни птици. Ритмичното ромолене на фонтаните и далечният, унасящ шум на реката над всичко това.... * - Аз все пак съм убеден, че не трябваше да минаваме оттук... - започна Морхелиус, но ентусиазмът му бе прекъснат от тлъста снежна топка, запратена в лицето му. Почти успя да я избегне и се захвана ухилен да чисти леда от ухото си. - Какво толкова лошо казах? - А как предлагаш да прекосим реката, джиниъс, бих желал да знам, моля? -тросна се Вилхелм и скръсти ръце в очакване. - Ами... такова... по онова удобно мостче, което подминахме преди час... -замънка ангелът виновно. - О, искаш да кежеш мостчето, под което зимуват петглавите хидри? Онова с табела “Do Not Disturb `Till Spring”, закована отпред ли ? - заяде се героят. - Да! - грейна Морхелиус, чиито познания по езици и митология не бяха много цветущи - Където бе добавено с нокът отдолу “Except For Food”. - Чудесно! Щом имаш желанието да се изявиш като “Food”, моля, аз никой не искам да ограничавам! - размаха ръце Вилхелм в пристъп на крайно раздразнение и изостави Морхелиус да си чопли ушите в неведение. Малкият им военен ескорт, който пътьом бяха успели да съберат от порутени храмове и изоставени омагьосани села, благодарение на дипломатическия талант на Морхелиус и чаровните юмруци на Вилхелм, се състоеше всичко на всичко от един ефрит, два зеленикави гремлина в сини наметала, една змиевидна драконова муха и дружелюбен скелет с неспирно дрънчаща броня. Харпиите ги бяха напуснали заради студа - при комбинираните форми на живот винаги има опасност животинският инстинкт да надделее - и бяха отлетели на юг като примерни птици. Ефритът беше опасно схватлив и в момента вкиснато потриваше огромните си кървавочервени мускули в опит да се стопли. Така и не посмяха да го попитат защо от кръста надолу тялото му представлява нещо като конусовиден вихър златисти звездички, но се дочуваха приказки за стара свада с някаква доста сприхава фея-кръстница с необичайни наклонности. Може би в това се криеше и ключът към загадката защо едно толкова мощно създание клюмаше депресирано в руините на храм, полузатрупани от снега и с изпотрошени статуи на осмокраки богове, когато двамата “воини” го срещнаха. Смазан от отегчение, ефритът бе решил да тръгне с тях, за да победи апатията си и може би да преодолее окончателната загуба на мъжките привилегии във физиката си. Понастоящем оправяше тюрбана над гладкото си издължено лице, подрънквайки тихичко с тежките си златни гривни, и се носеше свъсено няколко педи над земята след групата. Гремлините бяха двойка нисички зеленикави същества с проскубани бели бради и дълги носове, които се тътрузеха мудно през снега и влачеха след себе си по една тежка оловна сфера на верига. Понякога разменяха злъчни подмятания с прегракнали от неспирни спорове гласчета, но общо взето следваха кротко Вилхелм и не пропускаха случай да подиграят Морхелиус, особено след като жените-птици бяха отлетели и нямаше вече кой да задирят. Той не се засягаше особено. Само веднъж се опита да задуши единия гремлин, Сарфакс, натиквайки лицето му в снега. Но Вилхелм се разкрещя, че всяка бойна сила им е крайно необходима и ангелът бе принуден да пусне дразнителя, освен ако не искаше сам да се озове в неговото положение. Летящият питон и скелетът бяха стари разбойници и заедно обираха кервани по пътищата, но през зимата няма много движение из проходите, така че бяха решили да слязат в долината от другата страна на планината заедно с Морхелиус и Вилхелм и да се поразвихрят малко в търсене на вълшебния пръстен. Трекс, змията, говореше на развален съскащ диалект и постоянно си оплиташе езика в клоните, когато не внимава къде лети. Изключителната му бъбривост понякога разведряваше пътниците, но в повечето случаи и особено нощем изнервяше до крайност и без това напрегнатия от студа ефрит. Една сутрин намериха змията с увит около собствената й челюст език, така че да няма никакъв начин да проговори, ако не я развържат. Трекс риеше ядно снега с опашка и мяташе изгарящи погледи с големите си фасетъчни очи, в резултат на което едва не подпалиха гърчавата премръзнала гора. Докато бягаха от забиващите се край тях дебели ледени висулки, падащи от дърветата, ефритът се хилеше злобничко, а Вилхелм ругаеше и го замеряше с тежки буци сняг. Конфликтът приключи на една поляна далече от дърветата, когато с хриптящо задъхване членовете на групата спряха и дадоха обет минимално да се дразнят помежду си. След кратка почивка и провекра на наличния багаж, странната сбирка същества продължи промъкването си из пътечките в неколкоминутна миротворна тишина. Скелетът от своя страна беше крайно добродушна личност, поне докато останалите се въздържаха от забележки по отношение на постоянно дрънчащата по кокалите му стоманена ризница. Мъкнеше със себе си огромен меч, който привидно едва успяваше да вдигне, макар че веднъж тупна единия гремлин с плоската страна на острието и той отхвърча във въздуха, спирайки в дънера на един с нищо незслужил такова отношение бор. Тогава, за пръв път откакто бяха тръгнали заедно, Сарфакс се въздържа от коментар, изтупа се сякаш нищо не е станало и продължи нататък, плътно присламчен до Вилхелм. “ Шайка варвари ”, мислеше си Морхелиус и все пак се забавляваше както никога. Героят му се бе оказал доста òправен млад мъж, преживял какво ли не и обиколил няй-невероятни места. Изобщо авантюрист с опит. Ангелът все още не разбираше съвсем намерението му да се откаже от занаята, но спомена за Махриб и вида на тънката бръчица, трепваща на челото на Вилхелм при всяко споменаване на името й, донякъде му разкриваха философските мотиви на това оттегляне. Няколко дни път и селцето вече му липсваше, особено в тези преспи. Тогата му ставаше твърда като кокал от влажния студ и залепваше по косъмчетата на тялото му, скубещи се болезнено при всяко движение. “Така накрая съвсем ще заприличам на мадама, после няма отърване от гремлините ”, кахъреше се Морхелиус и наблюдаваше бавния марш на мъхнатите снежни бръмбари около дънера, на който сбеше седнал. Вдигна поглед - отсреща Сарфакс се опитваше вместо снежен човек да направи еднометров паметник на мъжествеността, с който да дразни накърненото самочувствие на ефрита. Другият гремлин се заливаше в дрезгав кикот и трупаше пирамида снежни топки, с които по-късно да се защитават от гнева на червения здравеняк. Скелетът от своя страна се опитваше несръчно да свие цигара с кокалестите си пръсти. Накрая се ядоса, измъкна една лула от дисагите на Вилхелм, натъпка я с нещо, което доста приличаше на влажна миша козина, запали и вдиша дълбоко. Разнесе се трополяща кашлица и между ребрата му излетяха няколко кълбета мазен тежък дим, който се спусна ниско в скута му. Въпреки това скелетът не се отказа от занимателното начинание и продължи да пуши и дими, свит върху килима сухи иглички под един бор. Метна отровен поглед на усмихнатия Морхелиус, промърмори нещо и се загледа към заледените брегове на реката. Вилхелм и Трекс стърчаха мрачно на белия пейзаж, вероятно обсъждаха стратегията по преминаването й. Изведнъж героят нададе радостен вик, подскочи и се втурна към Морхелиус : - Крилете!!! Ти имаш криле, можеш да ни пренесеш! - Какво?! - ужаси се дребничкият ангел - Та аз едвам успявам да вдигна себе си във въздуха, камо ли още някой с мен! Абурд, драги, това няма как да стане. - Ах, ти, егоистичен мишкодав такъв... - разпали се Вилхелм, принуждавайки дребосъка да се свие виновно на кравайче, захлупвайки главата си с ръце. - Не съм аз виновен, че ви е скапана гравитацията!... - изписука ангелът и посочи Сарфакс, който беше открил една от така наречените “свободни зони” и размахваше с щастливи крясъци късичките си крака на няколко метра над земята. За съжаление “тресавищата” бяха по-лоши - навлезеш ли в земно петно на силна гравитация, залепяш се моментално и болезнено към земята. Попаднеш ли в такава област докато си във въздуха, от теб остава само пюре с перушина. Затова Морхелиус не искаше да рискува с полети, особено пък над вода. Но ледът бе прекалено тънък, за да се прекоси пеш. Трябваше да се рискува. - О, хайде, за какво ми е ангел-хранител, неспособен да спаси поне една нелепа ситуация като тази... не можем вечно да киснем на брега. Какво, да чакаме да дойде лятото ли? - заувещава го Вилхелм. - Ох... сигурен ли си, че няма друг начин? - Абсолютно. Нали, Трекс? - Аххха... - потвърди змията и се люшна зад Морхелиус, от което по гърба му полазиха тръпки на инстинктивен ужас. - Добре, добре! -предаде се ангелът и стана. Дайте да видим откъде е най-кратко да се прелети между бреговете и ще видим какво мога да направя. - Така те искам! - засмя се Вилхелм и стовари дружески тежката си длан по гърба на Морхелиус, в резултат на което той залитна и се пльосна по лице в една пряспа. - Пффрр!... Мнфа... по-внимателно де! Да ме убиеш ли искаш! Двамата му спътници се заливаха от смях, наблюдавайки нескопосаните опити на гумената му фигурка да се изправи. Накрая го вдигнаха, оставиха го да изтръска снега от ушите си и продължиха към брега. - А някой може ли да ми каже защо онези бръмбари бяха с козина? - К’ви бръмбари? - стресна се Вилхелм - В гората няма бръмбари през зимата. - Имаше, едни такива пухкави и топчести... - заобяснява Морхелиус - Е, малко странно изглеждаха, но общо взето си бяха бръмбари, де. Защо, какво толкова стряскащо има? - Ами... - заусуква Вилхелм, - да кажем, че появата на тези твои “бръмбари” не е на добре. - О, хххайде, изззплюй камъчето! - заинати се Трекс. - ‘Ми... съществува легенда, че по тези земи много много отдавна живеела една изключително сприхава магьосница... - По-сприхава и от оная фея, дето резнала тъй лошо ефрита през кръста ли? - не пропусна случая Сарфакс, който неусетно се беше присламчил към дружинката. - Да! Стига сте го тормозили бе, момчета, не е хубаво тъй. И не ме прекъсвай! - сопна се Вилхелм, след което продължи с вдъхновено изражение: - Казват, че като млада магьосницата била върховен сукуб в долините и от двете страни на планината. Но започнала да прилага мощното си влияние направо върху останалите сукуби, което в онези времена не било прието дори в демоничните среди. Опитала се да отцепи свой собствен орден на изкусителките, но дори самият Луцифер бил шокиран от поведението й и я прогонил да се скита сама по заснежените проходи. - Уха, сукуби! - ухули се щърбо гремлинът - Мен могат веднага да ме изкушат, изобщо няма’се съпр... проти... абе няма да се дърпам, т’ва искам да кажа . Вилхелм замига насреща му и след кратка пауза заяви: - Ти май изобщо не ме слушаш. - Няма такова нещо... - Тя... хм, абе в безопасност сме всички в групата, ако ми позволиш да не изпадам в подробности относно същността на сукубите. - Ъ? Чакай малко, нали те нападат именно мъжествени воини - Сарфакс се поизпъчи - като нас? Младият мъж се плесна отчаяно по челото. - Ох, остави... Та магьосницата се заселила в дълбините на страховита мрачна пещера някъде под ей онзи връх - групата извърна поглед на изток като един - и всеки, който имал смелостта да я намери и да я предизвика в дуел, бивал моментално смаляван до размерите... ами на бръмбар. Вилхелм направи дълга прочувствена пауза, след което подхвана отново: - Една есен семейство скитащи се бехемоти - от онези триметрови космати зверове, за които някога майките ни са шепнели страховити легенди - решили да се приютят в пещерата за през зимата. И... - Вилхелм разпери ефектно ръце - бам, ето ти ги твоите пухкави топчести бръмбари - обърна се той към Морхелиус и продължи да крачи в мълчание. - Леле... - възкликнаха дружно змията и гремлинът. - Е, добре, че е било “много много отдавна” - цъфна в усмивка ангелът и зашляпа бодро към реката. - Абе не чак толкоз... - промърмори зад него Вилхелм. - Какво каза?! Сега остава и да ми сервираш, че именно от нея трябва да вземем вълшебния пръстен! - изписка Морхелиус. - Глупости. Нали сме тръгнали през-девет-земи-в-десета. Само трябва да внимаваме с пещерите, това е. - Хич не ме успокои. - Ссструва ми ссе, че тук е удобно да сссе прелети над реката - намеси се Трекс и изпърха с прозрачните си като на водно конче крилца. Морхелиус реши първо да направи един курс сам, за да проучи терена. На половината път обаче реката сякаш го засмука - беше се натресъл в гравитационно петно. Отдолу мастиленосинята вода се блъскаше заплашително в тънкия слой лед. Размахвайки неистово криле, ангелът пропадаше и надаваше отчаяни прегракнали писъци, които внезапно преминаха една октава по-високо, когато младежкият му глас му изневери. Успя да се измъкне от зоната преди да се стовари в реката, с един мокър до коляното и изподран от леда крак, но все пак без никакви по-сериозни поражения. Малка дупка на повърхността бележеше мястото на инцидента, както и центъра на “тресавището”. Нататък нямаше други нередности и Морхелиус старателно я заобикаляше отдалече, докато пренасяше останалите. С Вилхелм доста се поозори, но ефритът и Трекс му помогнаха, хванали по един крак. Нито магията, заместваща половината тяло на червения здравеняк, нито хилавите криле на змията бяха достатъчно мощни, за да пренесат самостоятелно втори човек. Оставаха дребните зелени заядливци и Морхелиус рискува да ги пренесе сам, за да си починат останалите. - Проклет дългуч! - смънка обидено Сарфакс, щом стъпи на другия бряг. За гремлините всеки с ръст над метър и половина влизаше в графата “проклет дългуч” и фактът, че току-що бе пренесен катo страхлива госпожица над няколко метра хлъзгава смърт от въпросния мутант още повече изостряше вродената комплексарска сприхавост на гремлина. - Я да млъкваш - сряза го ангелът и отпърха след останалите, които вече бяха тръгнали. Отзад Сарфакс и доста по-мълчаливият му приятел замърмориха неодобрително като стари баби пред секс-шоп : - Ник’во уважение, така мисля аз... и ако такива ще са младите!... - При т’ва се пише ангел, пре’стави си. - Срамота! - Тц-тц-тц... - проскубаната заледена брадица на гремлина потрепери възмутено. - Бедната му майчица... - въздъхна другият след кратка пауза. - К’ва майчица?!- сепна се Сарфакс. - Ъ? А, искам да кажа, с такъв син... - ‘Бе на мен иначе ми прозвуча... - Стига де, познаваме се от толкова време. - Именно т’ва ме притеснява... някак много чувствителен си станал. Дали е заразно? - Остаряваме, Сар, това е... Разговорът заглъхна в неловко мълчание. Отпред се чуваше мощното скърцане на вилхемовите ботуши в снега. Морхелиус си тананикаше пънк кавъри на някои по-известни псалми и от време на време подскачаше въодушевено. Трекс и ефритът дискутираха разпалено над предимствата и недостатъците на летенето като алтернатива на ходенето пеш, а именно дали вълшебният еликсир за поддържане на магията излиза по-евтино от чифт хубави ботуши. Не че имаше избор, де... - Ей, къде е скелета? - спря се Вилхелм. - О, не... нека позная, аз трябва да се върна за него, нали? - посърна Морхелиус, спомняйки си мрачната фигура, усърдно пафкаща съмнително смески под бора. - ‘Стествено. Да не искаш аз да прецапам през реката, а? Пък и лулата ми май е в него - отсече героят. - Оф... отивам. Морхелиус запляска апатично назад. След миг се довлече сред бурните крясъци на развълнувания скелет, яхнал раменете му. - Иха-а! От туй момче ще излезе добър каубой, т’ва мога ‘ви кажа!...Йе-е! Размахала меч, кокалестата фигурка се свлече на земята и остана там с блажено вперени в притъмняващото небе очни кухини. Насълзяваща очите червеникава мъглица се стелеше бавно от ръкавите на ризницата му. - К’во му е? Групичката дружно се надвеси над “тялото”. - Хихи, ниш’ми няма бе, къде отиваме сега? - Да си потърсим добро място за нощуване - отвърна Вилхелм, метна скелета на раменете си като тенекиена кофа, пълна с кокали и поведе “сговорната” дружина на запад в ослепителната светлина на снежния залез. * - Ти какво изпуши одеве? - полюбопитства Сарфакс изотзад, който тайничко се надяваше някак да се сдобие със същото. - Аз т’ва ? ‘Съм пушил !? Ня’а таквоз неш’. - кратка хриптяща пауза - Дет’ говориш, чистех си ушите. Гремлинът го изгледа недоверчиво. Просто нямаше начин да си представи как скелетът си “чисти ушите”. В този момент обаче той небрежно напъха половината си кокалеста китка в една странична кухина на черепа си и след кратко трополене и откъслечно писукане измъкна отвътре малко стресирано мишле. Пусна го внимателно на земята и изрови още няколко снопчета суха трева, клонки и два лешника. Вдигна провисналите си рамене и разпери изразително длани пред смаяния поглед на Сарфакс: - К’во да направя, като нощем все нещо се опитва да свие гнезденце в главата ми, докато съм заспал? Да си сложа цедки за чай на ушите ли? Пък и като вземе да щъпурка там вътре... - скелетът се закашля като запушена прахосмукачка, процеди някакво прегракнало проклятие и отново увисна апатично от рамото на Вилхелм. - Може и тъй да е, ама защо се опитваше да го запалиш тогава? - Животинчето беше мокро, трябваше да го изсуша някак. Не съм искал да го паля! -сопна се скелетът. - О, я не ме поднасяй, и Мори те е видял да пушиш. Дали е било това мишле или не, проклетото нещо димеше! - Искаш ли малко? - ухили се скелетът след кратко виновно мълчание. - Разкарай се. Откачалка. Кикотът на кокалестия воин прозвуча като многократно повторение на звука от настъпана по опашката котка и тръшване в легло с тридесетгодишна пружина. Сарфакс се обиди и избърза напред, а мишлето се покатери обратно по крачола на Вилхелм и скочи в шепите на хазяина си. - А ти? Не? Толкоз по-зле за теб, малкия. Ще те гони депресията после. Животинката стисна в лапи муцунката си, поклати глава с изумителна категоричност и се шмугна обратно в черепа му. * - Ще ми услужиш ли с лулата си? - Все още е у теб. - отвърна Вилхелм, без да се обърне. Ботушите му се поклащаха ритмично от ръба на пропастта, сякаш върховете им дирижираха малък симфоничен оркестър някъде далече долу. Скелетът се настани внимателно до него, пошумоля няколко секунди с дребна кесийка листенца, драсна клечка от челото си и след миг облаче мътен дим се понесе леко към неизвестните дълбини. Откъм пещерата отзад се чуваше синхронното хъркане на гремлините и по някой случаен сподавен писък от младия Морхелиус, вечно обгърнат в нервно напрежение. - Дай да си дръпна. - Не може. За човеци не е хубаво да... абе просто недей, окей? - Хуб’у. Помълчаха. Скелетът изпусна последна топка тежък дим, изтръска лулата и я подаде на Вилхелм. Облачето пропадна надолу като разкъсано привидение. Помълчаха още няколко минути. - Вил? Останалите спят. Аз не разполагам с клепачи, които да затворя, макар че понякога угасвам, но ти... - Мълчи и слушай. Скелетът кимна с разбиране и се загледа към хоризонта. Нощта преливаше на плътни завеси от сивозеленикавото небе и попиваше с мощно съскане в цели океани развълнувана мрачна гора. Далечината се разтваряше в мъгливия мрак и постепенно продъненият памучен купол се спускаше надолу към върха, където групичката се беше подслонила. Един облак премина мудно на метри от двата подгизнали силуета на ръба на скалата. От пещерата пулсираше слаба оранжева светлина и запращаше сенките им в мократа празнота отпред. “Остава само някой да запее...” - помисли си скелетът. “Само да си посмял, ще те кремирам на секундата” - помисли си Вилхелм и никой от двамата не посмя да наруши тишината. Започна да става непоносимо студено. - Хей, скелет... - Кажи, душо. - Не може вечно да те наричаме така. Трябва ти име. Дай да измислим нещо. - Аз си имам име - процеди кльощавия силует. Сепна се - прибирам се вътре. - Какво име? - настоя Вилхелм и го хвана за пълния с вода ботуш. - Я да ме пуснеш! И изобщо не е твоя работа, разбра ли?! - Кажи ми - изръмжа водачът на групата със съвсем категоричен тон. Скелетът се вгледа в очите му, прецени, че не си струва да се сбият и въздъхна: - Адела. Настана неловко мълчание, в което човекът пусна мършавата фигурка, изправи се и се втренчи замислено в очните й кухини. - Значи Адела. - Не е нужно другите да знаят, обаче! - един размахан кокалест пръст разсече въздуха между лицата им. - Жена? - Вече не съм нищо, така че моля те, спести ми психолоанализата си. - обърна му гръб Адела. - Поне няма ли да ми кажеш как се стигна дотук? - Ами...хъ. Билки. - смънка и леко докосна кесийката на колана си, с наведена глава. Череп. Двамата закрачиха към пещерата, където Вилхелм метна още няколко отчупени клона в огъня, просна мокрите си дрехи на камъните около пепелта, уви се в незнайно откъде измъкнат сух плащ и заспа с олимпийска скорост и хард-рок дихателно звучене. Скелетът се запиля някъде из тунелите на пещерата, което по-късно осигури на групата закуска с крайно подозрителен вкус и ципести криле. * - Не съм сигурен, че разбирам как точно действа това чудо... - мърмореше Вилхелм, стиснал ръба на килимчето и наполовина провесен във въздуха в опит да проучи долната страна на превозното средство. - Магия... толкова малко е останала в днешно време - замислено изрече ефритът, хвана едно птиче в полет, счупи врата му бързо и почти безшумно и невъзмутимо го погълна. - О, гнус! - възмути се Трекс - Поне да го беше оскубал. Ефритът вдигна рамене незаинтересовано, оригна се скромно с ръка на устата и заоправя разпасалия се от вятъра тюрбан на главата си. Блеснаха скъпоценни камъни, зазвъняха гривни. - Наистина не проумявам... - започна да се ядосва воинът, за който науката беше равносилна на природно бедствие. - Вил... защо винаги всичко се опитваш да разбереш... - Морхелиус разпери леко криле и притвори очи усмихнат - Дай си време първо да... почувстваш нещата! Групата спря съмнителните си дейности на борда на жълтото килимче такси и позяпа вдъхновената фигура на ангела, обрамчена в първите слънчеви лъчи. Помълчаха почтително. - Мори, имаш курешка на ореола. - рече тихо някой. - Да, както и да е. - омърлуши се младият райски служител, кръстоса крака и запрелиства апокрифна пародия на Библията. Няколко откъснати страници бяха отнесени от вятъра, кацнаха в малко набожно селце и посяха ерес в кротките простовати умове ма земеделците. След кратък и безуспешен опит за бунт и няколко преждевременно споминали се свещеника, селото прерастна в малък индустриален център и след три века загина в екологична катастрофа. Морхелиус никога нямаше да си го прости. - Той е прав, знаеш ли. А аз вече имам цялото време на света, но нищо не мога да чувствам... - замърмори на себе си скелетът, който по никому неизвестни причини бе изпаднал в лека криза на личността от сутринта. - Вие хората трябва да оценявате...таковата де... абе трябва да се радвате, че сте хора, т’ва е. - Само че повечето човеци не са хора - вдигна глава Вилхелм. - Нима? А какво са? - възмути се Адела, инкогнито. - Свине. - обади се ефритът. В тишината звукът от преждевременно напускащата през борда закуска на Сарфакс, позеленял още повече от въздушна болест, отекна зловещо. Някой долу щеше да бъде неприятно изненадан. Групичката замедитира над провелата се дискусия. Всеки я разбра по различен начин, всички дружно вдигнаха рамене и се загледаха към изгрева. “Толкоз по въпроса за човешката природа”, заключи ангелът, отчитайки нежеланието дори на Вилхелм да спори. “Човеците не са хора.” * Беше си обичайно утро. Скелетът въртеше бавно прилепите на една клечка над мътната жарава и потракваше ритмично с пръсти по бронята си. Вилхелм сръчно точеше меча си, изправен величвствено на ръба на скалата, силуетът му - обрамчен в лъчи и процеждащо се от хоризонта оранжево. Облаци се движеха като грамадни бели овце, изгубени след снощната буря в безбрежните сини пасища на вечността. Останалите от групата се заизмъкваха един по един от пещерата, с накуцване, прозявки, залитане или сподавени от уважение пред красотата на изгрева ругатни. Морхелиус приглаждаше омърляните си криле, гремлините вчесваха с достойнство брадите си, Трекс правеше безуспешни опити да раздвижи замръзналия си през нощта език, а ефритът потриваше със сняг яркочервената си кожа и внимателно нагласяше разцентрованите звездички на магическото поле под кръста си. Очите му блестяха в кротък изблик на безпричинно щастие изпод придържания от рогцата тюрбан. Насядаха на сухите и стоплени от огъня камъни около скелета и всеки задъвка подаденото му жилаво парче горчиво месо. Изведнъж ефритът се сети за нещо, остави своя прилеп и изрече отчетливо: - Аш. - Моля? - учуди се Вилхелм. - Името ми е Аш. Скелетът вдигна глава смутено, предполагайки, че духът може да е чул снощния им разговор. Но никой не продължи темата и тя си замълча конфузно. - Ами... много хубаво - не се сети какво да каже Морхелиус. - Просто смятах, че щом вече сме си... така де, от толкова време пътуваме заедно... - Флия’еуи - вмъкна Трекс ентусиазирано, с провиснал език. - Моля?! - Той иска да каже “приятели” - преведе скелетът и отново се опита да стане незабележим. - О. Ами да. Такива сме си - зарови в пепелта ефритът. - Няма защо да се чувстваш глупаво, човече. Доверието е хубаво нещо. Това беше добра стъпка. Не е редно да... един вид да отричаш, че си някой, че си личност, а не просто “ефрит”. Оценяваме го. Нали, момчета? - Да. - Ъхъ. - Абсолютно. - Разбира се, Мори е прав. Адела си замълча. Усещаше как въпросът всеки момент ще изплува като едноседмичен труп в езеро. И не знаеше как да се справи. За щастие обаче никой не се сети. Никой не попита дали и тя е “личност” и коя е. Може би това я жегна повече. А може би вече съвсем не й пукаше. Всеки имаше своя история. Но нейната бе останала толкова далече назад, че вече на практика нямаше какво да я направи отново човек. Не си спомняше какво е доверие. Какво е цел. Какво е бъдеще. Нямаше минало, което да й липва. Сякаш друг бе живял вместо нея и отивайки си, бе взел всичко със себе си като някаква окъсана шарена торба. Единственото, което й остана като оправдание да е все още тук, бе самата идея за живота. Нежеланието да спре точно в този момент... - Хей, скелет, време е да вдигаме гълъбите. Хей! Пак се отнесе... - Сарфакс размаха зелена ръка пред черепа й. - Ехо, има ли някой там вътре? - Тук съм, не е вярно - Адела хвана рязко китаката на гремлина и я изви болезнено. - Аз винаги съм тук, просто вас ви нямаше. И не се приближавай повече до мен, ясно? - Окей, окей, няма защо да ме осакатяваш! Пфу, исках просто да те предупредя, че Вил... - Няма нужда. Върви да му помогнеш с багажа. Адела се отдалечи на няколко крачки от сутрешната суматоха, подритвайки малки камъчета към дълбините на пропастта. Те застиваха за миг на хоризонта, миниатюрните им черни силуетчета се очертаваха в светлината и после рязко пропадаха към шеметно препускане между скалите. “Колко лесно... и после пак са си камъчета, там долу... а когато човек премине през всичкото това търкаляне, винаги... Дори да си мисли, че всъщност отива нагоре, той никога не остава просто човек в края на пътя...” Други мисли се заизвиваха в изтормозения й от мишлета череп и тя загледа придържаните от бог знае какви сили костици на дланите си. Поне доколкото можеха да се нарекат длани... - Със сигурност ще бъдеш разчленена до неузнаваемост, ако скочиш оттук - прекъсна я безцеремонно Вилхелм. - Ела, има нещо, което със сигурност би искала да видиш преди това. - Понякога си смайващо тактичен - заяде се скелетът с неприсъща ирония. - Да, колко ти си смайващо разумна. - ! - Виж, ако едната смърт можеше да разреши всички проблеми... - Ха, на мен ли ми го казваш. Впрочем аз нямам проблеми - ухили се Адела. Черепът й бе запазил внушителен набор бели зъби. - Какво щеше да ми показваш? * Вярно, беше си обикновено утро. Но се случи точно утрото на фестивала на летящите килимчета. Отначало воините се зачудиха на странното ято птици с необичайни размери и форма. Цвета им също бе няка сбъркан. Всеки бе виждал жълти, сини, червени, шарени пернати... но не и толкова много и различни наведнъж. После чуха виковете, музиката, смеха. Или по-скоро бяха затрупани под лавина изригващи напосоки и сливащи се в тотална какофония шумове, които сякаш нацепиха с години напластяваната в планината тишина и си я прибраха в дърварника за зимата. Оказа се, че точно на това плато, над тези гори, в тази част на небето, намираща се практически никъде, скитническият народ на текстилните авиатори бе решил да проведе годишния си събор. Десетки малки племена пристигаха от всички посоки на света, всякакви раси и същества се тълпяха в небето, с една единствена обща черта - те всички пътуваха, забавляваха се, спяха, крещяха и, общо взето, живееха на летящи килимчета. Гледката бе практически неописуема. В светлината на изгрева изведнъж рехавата мъглица долу бе надупчета от мрачните копия на десетки, стотици сенки. Имаше всякакви килимчета - крузери с размерите на тенискорт пренасяха цели тълпи в синия небесен океан, малки черджета ту се скриваха, ту изникваха на цели ята от ярките бели куполи на облаците, тъкани носни кърпички разнасяха нагоре-надолу твари колкото човешки палец, с развети коси и непрестанно разгорещено писукащи гласчета. Преливаха се и контрастираха багри, сякаш фантазията на тези хора не бе признала никакви граници пред свободата да създаваш, да твориш многоцветна красота, която после да вдигнеш във въздуха. За няколко часа над скалистото плато бе построен малък въздушен град. Семейства скачваха килимите си в многостайни апартаменти на няколко нива. Деца хвърчаха наоколо със смях, изправени на черджетата си като сноубордисти в снежните куполи на облаците. Крузерите се превръщаха в един вид площади за всенародно веселие, където бързо се събираха танцьорки и музиканти. Инструменти, прилични на флейти, но извити и разклоняващи се като змии, преплитаха вълшебни звуци в хаотично пръснатите слънчеви лъчи. Блестяха тежки накити. Ефирни одежди и шалове в меки цветове се развяваха като платна на лекия ветрец. Хора, феи и духове се смееха, караха се, някъде някой подхващаше песен, в другия край на импровизирания град нечий глас се присъединяваше. Хаосът бе пълен, но от онзи тип очарователен, вълшебен хаос, който грабва, омагьосва, променя. Всяко съдче, всеки детайл, всяко тяло бе изрисувано с ярки бои. Бутилки се подхвърляха от един килим на друг, понякога случаен силует се открояваше в косите сутрешни лъчи, премятайки се надолу като изкусен плувец във въздуха, за да тупне накрая в купчиха пухени възглавници сред шумни овации. Гълъби излитаха на истерични ята от изящни клетки. Танцьорки разхвърляха цветя около себе си, които се сипеха като ароматен дъжд надолу между “етажите”... - През нощта това ще се превърне в същинска малка жива звездна система... - вдъхнови се Морхелиус. - Трябва да вървим, знаеш. - пресече ентусиазма му Вилхелм, но и той имаше желание да остане. Всеки бе чувал за знаменитите фестивали на текстилните авиатори, но малцина имаха щастието да присъстват, ако не са от тяхната общност. Номадите се криеха от останалия свят и се местеха от едно обезлюдено приказно място на друго, но винаги далече от градовете. Тази малка долина, простираща се под погледите им, бе идеалното място - огромни, стари гори, малка мързелива река, виеща се наляво-надясно като пияна змия, понякога и нагоре-надолу, където гравитацията бе повредена, същинска сребриста копринена панделка, изпусната във вятъра. Скали се издигаха отвесно от едната й страна, а от другата земята просто рязко пропадаше надолу и преливаше в тихи синкави равнини докъдето стига погледа. На такива места племената се събираха да разказват кой какво е видял в различните краища на света, кой с какво се е преборил, какви нови билки и видове животни са открити, къде е следващото място, на което искат да се заселят... Много сватби се уреждаха именно по тези фестивали. Човек можеше да си намери както безкрайно интересни нови приятели, така и крайно способни врагове... Или просто да се позабавлява. Излагаха се най-новите и разкошни модели килимчета (* от козината на вълшебни летящи планински кози), луксозни музикални инструменти, картини и дори древни книги. Както и причудливи стъкленици с предназначение, прошепнато на ухо между клиент и продавач. Билки от далечни земи висяха на сухи китки от ръбовете на окъсани от път черджета. Скоро задимяха огньове в големи керамични съдове, закъкриха гърнета. Мелодиите се смесиха, цветовете оживяха. Облаците скоро се прнаселиха от екстремно настроени ентусиасти. Зашепнаха се истории за морета и планини, покорени с много късмет и лишения, но винаги с веселие. Малката групичка на земята наблюдаваше и току някой възкликваше изумено, отронваше очаровано коментар или просто въздишаше с усмивка. Накрая един старец с жълто килимче се съгласи да ги повози, а Морхелиус пърхаше ентусиазирано около тях или се запиляваше някъде в шарената суматоха. Цветното множество понякога се заглеждаше любопитно след него, танцьорките му махаха. Младият ангел бе опиянен - никога не бе предполагал,че през живота си (или след него) ще види такива чудеса. Сети се за стария Лупиус - “Нека си лепи криле в работилницата и да си мисли, че ме е изпратил на заточение. Аз съм щастлив пък!” Идеше му да разцелува Вилхелм. Нямаше ни най малка представа къде отиват, как ще се справят със задачата, какво ще стане с него след това, като се разделят... но най-важното беше, че е щастлив сега. Остави се чувството да го завладее и се изгуби в очарованието на фестивала. * - Сарфакс, няма за какво да се тревожиш. Човекът каза, че килимчето ще издържи поне още хиляда години – заутешава го Морхелиус. - Ти там да мълчиш, с крилата! – сопна се гремлинът и впи нокти в проядената от молци тъкан – искам да слязааа! - Окей – Вилхелм го сграбчи за робата и го провеси от ръба на килимчето. Дребното зелено човече заразмахва краченца над прелитащите отдолу скали и борове и запищя с всички сили: - Добре! Добре! Остави ме, по дяволите! Ох... - Да не съм чул и думичка повече. - . – каза Сарфакс и се сви на топка в сердата на килимчето. Напуснаха фестивала късно следобед с антикварен модел килимче втора (минимум) ръка, плъзгайки се надалеч от разноцветния хаос през тунелите процеждаща се между облаците прасковена светлина. Идеята да си спестят малко трамбоване на пътеките в зловещата мрачна гора отдолу първоначално се хареса на всички, но гремлините се оказаха неустойчиви на подобен род въздушни приключения. Пък и събирането на групата отново не бе лесно – ефритът едва се откъсна от сергията на майстора – бижутер. Морхелиус бе издърпан почти насила от нежните ръце на шайка въодушевени танцьорки, а гремлините... е, няма да споменаваме къде бяха намерени те. Трекс, който се бе оплел очарован в “янда”-та на един музикант, понастоящем безработен дресьор на змии, бе внимателно измъкнат, развързан от самия себе си и пуснат да пърха на свобода наоколо. Но Адела бе неоткриваема. След половин час изнервящо хвърчане насам-натам с крайно неманевреното килимче и две леки катастрофи, предизвикани от спонтанно проявилия се шофьорски талант на Вилхелм, скелетът просто се изтърси върху тях от някое от по-горните нива на “града”, свали шлема си, изтръска няколко заблудили се феи от черепа си и засия насреща им: - О, хубаво, хубаво! Виждам, че вече си имаме килимче... Яаа, Сарфакс защо е посинял? Иглеждаш напрегнат, драги! – тя му подхвърли очукана метална манерка с успокоително количество мътна течност, дъхаща на прегоряло. - Къде беше, по анг...дяв... както и да е, защо поне не предупреди? – ядоса се Вилхелм. - Не е твоя работа. Видях един стар... приятел. Явно и той е тръгнал с номадите. Не предполагах, че ще избере този начин на живот. Сигурно аз... – един гълъб излетя от бронята й, повличайки парче жълта панделка със себе си. Адела улови копринената лента във въздуха и с рязко движения я напъха обратно под железарията. - Виж ти... – ефритът вдигна вежди изнендано – Войнико, за какво ти е необходима тази панделка? - Това е шалче – смути се скелетът. – Аз такова... феите ми я подариха и... – замънка неясно. - Брей, колко бързо те заобичаха тези феи! – подсмихна се Сарфакс. Смущението на Адела премина в обичайния агресивен гняв и гремлинът за втори път бе провесен през борда с главата надолу. Той скръсти ръце нехайно и се провикна с насмешка: - И какво, да не би да ме пуснеш, а? Адела разпери пръсти невъзмутимо. Гремлинът нямаше време да осъзнае какво го е сполетяло и не успя дори да изкрещи, преди Морхелиус да го спаси от несъмнено зрелищна смърт върху скалите. Ангелът изпърха след килимчето и качи дребосъка обратно. Обърна се към скелета с намерението да изнесе лека вечерна проповед за обичта към ближния, взря се в очните й кухини за миг и стисна здраво зъби, решен да не продума нищо по темата. Тя помълча, изправена с гръб към залеза. Слънцето проблясваше ярко между костите й, правейки високия тъничък силует още по-мрачен. Сви юмруци, изсъска нещо неразбираемо и седна на ръба на килимчето. Усещаше лекия натиск на вятъра върху бронята си и се опита да си спомни какво е да го чувстваш в косите. Свали шлема си. Сиво-белият череп блесна за миг. Адела се ядоса още повече, захвърли шлема през рамо и сви колене под брадичката си. Отзад някой изохка болезнено, друг се засмя, а после остана само тишината и вятъра. Адела извади панделката, погледа я за миг, потънала в размисъл, и я върза на шийните си прешлени. Коприната се развя зад нея като две малки жълти реки, попиващи косите лъчи на слънцето. - Феите ми го подариха – повтри скелетът, успокоен. – Те винаги пътуват на цели ята с Него... поне така ми разказаха. - И кой е този твой Повелител на феите? – попита внимателно Морхелиус. - Единственият човек с врата на килимчето, който съм срещала през живота си – отвърна Адела и в този миг влетяха в огромен млечнобял облак, обрамчен в лъчи. * Носеха се съвсем бавно между изникващите тежки кълба искряща пара. Сякаш се пързаляха през гъста млечнобяла мъгла, проникваща навсякъде – стичаше се от ръкавите им, промъкваше се в дисагите, оплиташе се в костеливата фигура на Адела и трепкаше в крилцата на Трекс. Гласовете се стапяха без ехо, думите оставаха като нарисувани във въздуха за миг и изчезваха. - Нищо не виждам! – оплака се Вилхелм, размахал ръце пред себе си. - Ами да не ни беше натрисал в облак – вдигна рамене скелетът и се захвана да тъпче лулата си с безкрайното търпение на неумрял. Една случайно изскочила на пътя им гарга писна възмутено, тресна се в черепа й и кацна зашеметено на бялото й костеливо рамо. - И кой изобщо сложи облак тук, насред пътя... – продължи да проклетисва воинът, покрит със ситни капчици кондензираща се влага. Чу се едно изненадано и болезнено “Га!”, когато Адела прогони гаргата с опакото на ръката си. Кълбо тежък дим от лулата й тупна на килимчето и се повлече към ръбовете му. Останалите се възползваха от липсата на вятър при мудното прокрадване през облака и насядаха отзад за четворка белот. Картите на Трекс пламваха внезапно от внимателното му кривогледо взиране, гремлините мамеха безсрамно, а ефритът току стисваше някой от двамата за врата, така че оченцата му да изскочат от орбитите, но иначе играта вървеше горе-долу нормално. По някое време Аш отдели една звездичка магически заряд от тялото си и в ръцете му цъфнаха цял отбор валета, за което бе глобен девет точки, но след като измъкна по едно цяло допълнително тесте карти изпод брадите на гремлините, играта бе анулирана окончателно. Морхелиус бе изпратен да търси посока за измъкване от белия купол, но Вил подозираше, че скоро ще се наложи самият ангел да бъде търсен. Оказа се прав, след броени минути виковете му за помощ отклониха килимчето от и без туй оплетения му курс. След като го прибраха, някой даде идея да се издигнат право нагоре, за да излязат над облачната система. - Луд ли си, ще се изтърсим в Рая! Не е позволено да се издигаме чак толкова високо! – стресна се Морхелиус. - Какво пък, тъкмо ще им се обадиш, че всичко върви добре със задачата ти – подсмихна се воинът. - Ненене, вие не разбирате... не е толкова лесно просто да се отбиеш за чаша амброзия по съседски и после да си тръгнеш... това е Раят бе, момчета! Намериш ли го, оставаш завинаги! - И какво ще ме задържи? – присви очи ефритът, по произход от демоничното съсловие. - Трябва да ти кажа, че архангелите изобщо не са мили белобради старци, а огнените им мечове са съвсем истински. И нервите им са толкова опънати от наглите тлъсти херувими, които обучават, че постоянно търсят на кого да си го изкарат. Разбираш ли, в Рая насилието не се толерира... е, за сметка на това са развили какви ли не похвати за психологически тормоз... но в отношенията с натрапниците няма никакви официални ограничения. - Хъ! – ефритът скръсти ръце протестно, но не намери с какво повече да се опълчи на ангела. - Може да слезем надолу? – предложи с надежда Сарфакс, който напоследък избягваше всякаква храна. - Не се знае на какво ще се наденем – подметна през рамо Адела, – може под нас да има планини, гори... реки... гравитационни тунели... по-добре да поддържаме тази височина в една посока, все ще излезем рано или късно. - Стъмва се, обаче – възрази Вилхелм. – Чувал съм, че по тези земи имало дракони. Не можем да нощуваме тук горе без светлини, рискуваме да ни връхлети... нещо. Групичката потръпна дружно. Само Адела си пафкаше невъзмутимо, с провесени във въздуха ботуши, пълни с мъгла. Останалите нервничеха в безсилието си. Тя се просна по гръб и порови с вдигнати ръце в бялото пространство на сантиметри от лицето си. Димът от лулата се стелеше в мек ореол около черепа й. Килимчето се плъзгаше като лодка в мъгливо езеро, влагата попиваше в раздърпаната тъкан и малки искрици магия вече прескачаха с пращене между шарените влакна. - Падаме – констатира скелетът без капка емоция. - ?! – опули се Вилхелм насреща й и след миг светът шеметно излетя нагоре... Няколко панически секунди по-късно пльоснаха звучно в тинестите плитчини на речен разлив, докато летящата част на групичката се спускаше внимателно надолу. Воинът събираше дисагите с люти ругатни, процеждащи се межу влажните задъхвания, а гремлините се носеха безсъзнателно по мътнозелената повърхност като торби, натъпкани с мъртви котенца. Не след дълго и черепът на Адела лъсна на няколко стъпки от тях, докато тя бавно напредваше към брега, ходейки по дъното. Все още стискайки лулата между зъбите си и цялата покрита с водорасли, леко сгърбеният й силует напомняше странен вид уродлива кафеникава чапла, сварена неоскубана и оживяла напук на всички естетически настроени умове наоколо. Хилеше се задавено. Вилхелм захвърли торбите с ядно цопване: - Какво се радваш, мътните те взели?! – изграчи, кашляйки блатна вода. - И не само те, драги, не само... – провикна се тя весело и затърси шлема си из опустошените листа на водните лилии. – Ех, това жълто вече никога няма да бъде същото – погледна със съжаление провисналото копринено шалче. Нещо многокрако и хлъзгаво се шмугна под бронята й, но не след дълго изщъпурка навън отегчено. Една костелива ръка измъкна пълния с тиня шлем, изчисти го доколкото можа и го нахлупи с млясващ звук върху черпа. Накрая Аш не се сдържа, засмя се с глас на злополучната четворка мокри кокошки и автоматично заслужи буца кал, шляпната звучно по лицето му. - Хей! – ефритът отдели звездичка магия от себе си и я запрати по Вилхелм, който се плезеше насреща му. Воинът се наведе, звездичката прелетя със свистене над главата му и се вряза в гремлините. - Опа... – ефритът закри виновно очите си с длани. Последва кратка експлозия мръсножълта светлина и двата зелени дребосъка изчезнаха безследно. - Гръм да го удари, Аш, не ми казвай, че просто си ги изпарил! – кресна Вилхелм. Адела посочи безмълвно. Героят се озърна зад себе си и изведнъж прихна да се смее: - Прекрасно бе! Няма що! А сега оправи тази каша на секундата. Аш поклати глава немощно, но все още усмихнат – бе смалил гремлините. Две педя-човечета с мънички окаляни роби и проскубани брадици крякаха ругатни откъм едно широко плаващо листо и размахваха юмручета към ефрита. - Нищо не мога да направя. Ако ги “застрелям” още веднъж, кой знае в какво ще се превърнат... По-добре да не рискувам. - О, Богове... – хвана се за главата Вил – Горките. Ей, как е там долу? Леле, ама какви сте ми сладки куклички! – наведе лице към тях. Чуха се неясни яростни писъци – Милите те... е, ами предполагам, че трябва да ги вземем с нас все пак. Кой ще ги носи? Хайде, тъкмо ще ядат по-малко и ще псуват по-тихо! – ободри се той. - Само ги дръж далеч от мен! – отстъпи Адела, с ръце на ушите – Не искам някой от тези малки мръсници да се напъха в ума ми. - Мори? - Те ме мразят! - Аш, теб няма да те питам. Трекс? - И къде да си ги сложа?! – изви се змията, от която стърчаха единствено чифт прозрачни (всъщност в момента мърлявокафяви) крилца. - Добре, скачайте на раменете ми... – Вил протегна ръце – И първият, който изтърси някоя глупост до ухото ми, ще измине остатъка от пътя с главата надолу, висящ на въженце. Ясно? Тръгваме. Някой да е виждал килимчето? - Ами-и... – проточи ефритът и вдигна от водата нещо като малка мърлява кърпичка. - Ясно – въздъхна воинът, връчи на всеки по една торба и зашляпа през наквасената със смрадлива блатна вода тревица. – Да се махаме оттук. * Вилхелм и Адела шляпаха дружно в жужащия и подсвирващ сумрак, попиващ в мочурището, а Морхелиус и Аш се носеха няколко метра пред тях. Ефритът гостоприемно бе позволил на Трекс да се увие около раменете му, за да подремне. Прекосиха рехавата гора от разкривени прогнили дървета, впили корени в меката земя на речния разлив, и излязоха на широко равно поле. В примамливо гладката зелена повърхност обаче се забелязваха лъскави локви, тук-там подскачаха малки рибки и пльосваха обратно сред тревите. Лабиринт от накъсани тънки пътеки се виеше през воднистия килим зеленина, но бе невъзможно да различиш коя ще те отведе до края му. Щяха да се връщат безброй пъти, докато намерят вярната посока. И естествено изпратиха Морхелиус да проучи пътя. * Късно през нощта, омърляни до мустаците и с ботуши, пълни с вода и малки жабчета и тритони, групата (или поне пешеходната й част плюс ангела, който бе хванал мускулна треска на крилете) се тръшна на една малка суха полянка далеч от застрашително жужащите облаци на блатото и калните гравитационни полета. Мързеше ги дори да си запалят огън, но след кратко съзерцание на звездите измежду листата на един бук скелетът се съжали над омърлушената групичка и стъкми някакво жалко подобие на огнище от влажни съчки и половин прогнил дънер. Останалите се примъкнаха с благодарност до мъждукащите пламъчета. - Някой да разкаже нещо интересно за лека нощ? – предложи вяло Морхелиус, проснат по корем в тревата. - Какво ще кажете за някоя страшна история? Много е впечатляващо през нощта – съгласи се Аш. - Давай, целият съм в слух – измърмори Вилхелм, намествайки се по-удобно върху дисагите, но с мрачното подозрение, че накрая именно той ще разказва. Изобщо нямаше настроение. Задъвка някакво стръкче, колкото да премахне гнусния вкус на тиня в устата си. Трекс дремеше, свит на охлюв в скута на Адела. Тя извади въгленче от огъня с два кокалести пръста и запали неизменната си лула, вече окончателно присвоена от Вилхелм. - Като гледам скелета, неговите ще да са най-ужасяващи... – прозя се Морхелиус и сви плътно над себе си омърляните, но все още меки и топли криле. В тишината огънят запращя и угасна от влагата. Адела разкопча бронята си и я остави настрана, оставайки по ребра. Зад костеливата бяла решетка червеникаво петно светлина колкото юмрук пулсираше на бавни тласъци. Бледото му сияние се плъзна между костите и открои в черно тънкия силует, приседнал на земята. Адела вдиша дълбоко от лулата и струйки неприятен тежък дим се понесоха от очните й кухини, оцветени в туптящо червено. Ефектът се поразвали от малкото мишле, кихащо в черепа й, което накрая се измъкна и се свря срамежливо под крилете на Морхелиус. - Прав си – отвърна кратко на предизвикателството единствената жена, макар и бивша, в странната сбирщина воини. – Страшнички са, за малко момче като теб... - Ха, че той е моят ангел-хранител все пак. Трябва да свиква на стрес – обади се весело Вилхелм някъде в тъмното, излегнат под тихо примигващите небесни очи. - Н’съм мал’к – смотолеви Мори, заспиващ. Скелетът не отговори. За момент се чуваше само дълбокото равномерно дишане на ефрита, едва доловимото хъркане на смалените гремлини и шумоленето на листата над скупчените уморени тела. Тишината се просмукваше в умовете им и ги унасяше мигновено. Скелетът наведе лице за миг. - Аз съм буден – обади се Вилхелм. – И чакам историята за лека нощ – усмихна се в тъмното. Адела кимна и извади лулата, стисната между зъбите. - От какво се страхуваш, боецо? - Хм. Труден въпрос. Отдавна не съм мислил за това. - Предполагам не от чудовища. - Те са ми по-скоро любопитни... - Не сънуваш ли кошмари? - Сънувам небе. Отдолу. Мълчанието се наля с успокояващо доверие като стара пукната халба -с отдавна невкусвана бира. - Но съм си мислел... дали някой ден всичко това...- той махна с ръка неопределено - няма да ми е просто безразлично. Адела отново захапа лулата си, чакайки го да продължи. - Да търсиш, да преследваш, да преодоляваш живота всеки ден, да се надбягваш с всяка една частичка от себе си... дали някой ден ще ме прави също толкова щастлив, или ще ми е... – той изрече страшната дума с тих равен глас – безразлично. - Понякога се опитвам да си спомня какви чувства съм изпитвала преди – кимна Адела с разбиране. – Емоциите и споменът за тях се объркват и стават едно несигурно цяло. Питам се какво ме държи цяла и защо... Понякога не знам дали все още се страхувам от нещо, както когато бях човек, дали все още мога да изпитвам щастие, или само си спомням какво е било... Някак вече не ми пука от нищо, но... все още не ми е безразлично. Все още съм тук, нали. Кълбо дим се изтърколи към влажната земя. В малките часове на нощта росата полепваше по всяко стръкче трева и заблестяваше в червено около кокалестия силует. Вилхелм се обърна с лице към нея и заговори, след кратък размисъл: - Винаги съм се чудел... когато погледна някого в очите, съюзник или враг – за какво живее това същество? Имам предвид, за какво живее в дните, когато съдбата е останала с празни ръце и няма какво да му предложи, когато не са му останали очаквания и предизвикателства за следващото утро... - И често отговор няма, нали. Не са се постарали да го открият. - Така е – съгласи се кратко Вилхелм. – И в един момент, когато такъв човек остане напълно сам със себе си, той потъва. Личността в него сякаш си отива и остава една черупка, един охлюв, който се влачи през дните просто защото няма сили да спре... - Всъщност иска се много повече сила, за да останеш – възрази Адела. - Въпреки липсата на... когато нещата просто губят същината си, имам предвид. Може би така един ден тази “личност” в човека, за която говориш, ще се върне. - Да, но ако никога не е съществувала? – зачуди се искрено воинът. - Може би е време да бъде създадена, дори от нищото... Ще се изумиш колко много неща хората са способни да изградят чисто и просто от неподозирани кътчета в себе си. Дори сами да не го вярват. - Не всички го могат. - Тук може би ще се съглася с теб. Потънаха в замислено мълчание. Адела допуши лулата си с бавно наслаждение, чукна я в коляното си, за да изтръска пепелта, и я скъта някъде из дисагите, на които се бе подпрял Вилхелм. - Може би наистина има хора, сътворени от боговете. Които не са произлезли от... животни, знам ли. И именно те могат да създават, да променят себе си и света наоколо. Истински хора. - Аз в момента съм просто един истински скелет! – засмя се тихо Адела. – И предпочитам да не се замислям за изгубената си човешка същност. - О, я стига! – Вилхелм се надигна ентусиазирано на лакти. – Човекът не е просто сбор от лигави клетки. - Но от това зависи много – не се съгласи скелетът. - Не може да е вярно! - Не ме познаваш, Вил. По-безчувствена съм от собствените ти миризливи ботуши! А човекът е едно шарено кълбо емоции, преди всичко. Набодено с карфици разум. Често твърде ръждясали карфици, ако трябва да сме откровени... и някак разкривени, сбъркани... но все пак логични, по някакъв свой си, самостоятелен начин. - Ти по принцип ли си говориш такива неща? – стресна се Вил, чиято способност да работи с метафори понякога му изневеряваше. - Все пак е останало нещо от женската ми същност! – усмихна се Адела и за миг равномерното пулсиране на червената светлина зад ребрата й се обърка едва забележимо. Отново заседнаха в мълчание, изгубили оплетената нишка на първоначалния разговор. След миг плътният глас на скелета се открои в среднощната тишина: - Значи, страхуваш се от безчувствеността. С две думи, от себе си. - Всеки се страхува от себе си и това, което ще се събуди в главата му вместо него на следващата сутрин – съгласи се уклончиво Вилхелм. - А не се ли плашиш от смъртта? - Ти случайно да помниш дали си се страхувала от раждането си? – отвърна с насмешка воинът. - Не е същото – противопосави се Адела. - Напротив. Не може да те е страх от нещо, което не познаваш. - Аз пък винаги съм си мислела, че именно неизвестността изправя косите на хората – подсмихна се на свой ред скелетът. – Но ти все пак се разделяш с живота и всичко в него! - Погледни го така. Ако загубиш... ами например ако загубиш нещо много ценно за теб, те плаши не самата загуба, а това, че ти все пак ще бъдеш там, за да изживееш цялата малка вечност на живота си заедно с тази липса. Но ако и теб те няма? Адела поумува над донякъде логичната концепция на Вилхелм и накрая се предаде: - Ще ми трябва време да приема това като житейска истина, драги. Но в момента ми изглежда като твърде разклатен въжен мост над пълната лудост – ухили се зъбато. - А ти за какво живееш, Адела? – изненада я воинът. Светлинката замръзна за миг. - Не искаш ли първо да ме попиташ от какво се страхувам? – изплъзна се от въпроса. - Да? – не настоя Вилхелм, проявявайки достатъчно здрав разум да не задълбава в темата за Смисъла с някого, вече преживял смъртта. - Мислила съм над това с години. - Е? - От абсолютно нищо – въздъхна скелетът, отмести змията от скута си и на свой ред уморено се просна по гръб в тревата. - Нищо, през което вече да не съм преминала. - Хм. - Имам предвид... помисли. Събуждам се една нощ в ковчег. След паниката и ужаса решавам, че все пак може да е станала някаква грешка. Тъмно е като в кучи гъз. Не знам какво е станало с мен. Измъквам се някак с драскане и ритници, за късмет не ме бяха заровили още. Прибирам се и треперя от спомена за тясното черно пространство, преградата, спираща всяко мое движение... И тогава, успокоена, че все пак съм навън и дишам, влизам в стаята при него... присъствието му винаги ме е успокоявало... и виждам отражението си в очите му, на светлината от единствената свещ на масата... Адела не можа да продължи. Вдиша дълбоко и погледна към Вилхелм, който все още не се беше унесъл, въпреки мълчанието си. Наведе поглед: - Единственото, което можех да направя, бе да бягам надалече и да не питам какво става с мен, зад мен... Но трябваше да продължа. Още не знам защо. Но знам, че го дължа... на някого. Да се опитам да остана човек, въпреки всичко. - Трябва да е било много трудно, в началото – обади се воинът съчувствено. - Е, да си безчувствена кучка понякога си има и добрите страни – засмя се Адела. – Като се абстрахираш от загубите, няма нищо по-комично от живот в такова тяло, ако изобщо скелетът може да изпълни докрай това понятие. Изпускаш постоянно разни неща, разпадаш се през нощта, когато съзнанието ти се отпусне... Понякога, докато скитах, съм се връщала цели километри назад да търся разни изпаднали части от себе си! Да не говорим за всички проблеми с катеричките, мишките... Но и доста задължения отпадат, когато си безплътен. Адела разказваше преживелиците си с някакъв ненормално весел ентусиазъм, все едно животът след смъртта бе най-забавната случка в цялата вечност. “Навярно с годините е свикнала”, реши Вилхелм, който я слушаше в захлас и с леко сънлива усмивка. - Но се чувствам като зрител, Вил... аз не живея наистина. Не усещам нищо около себе си – не мога да докосна нищо както преди, да го усетя... - Откога си така? – възползва се от една пауза в потока от думи. Адела млъкна учудено. - Знам ли? Но той все още е жив. Е вярно, променил се е... Може би не повече от няколко десетилетия – вдигна рамене накрая, с привидна нехайност. Личеше си обаче, че тези “няколко десетилетия” съвсем не бяха лек товар. - “Той”? – не се стърпя Вилхелм. - За това може би ще говорим друг път. - Даа-ам... – прозя се героят, обърна се с гръб към нея и въздъхна уморено. - Лека нощ и на теб, боецо – усмихна се Адела на себе си, прибра си мишлето в черепа, сплете костеливи пръсти зад черепа си вместо възглавница и се “изключи”, сливайки се с тишината. * Адела зарея поглед в тихия предутринен сумрак. Гризеше я подозрението, че се случва нещо не съвсем редно, но не можеше да установи точно какво. Капчици валага блестяха по студените й кости, черепът й бе влажен от роса. Потърси бронята си наоколо, вмъкна се в нея и се отдалечи на няколко стъпки от спящата групичка. По навик затъпка бавно и търпеливо лулата си с неосъзнати, механични движения. Запали, вдиша. Разни части от скелета й задимиха. Загледа се в накъдрените редици малки кръгли хълмове, преливащи се един в друг в леко жълтеещото сиво на първите часове от деня. Всички височинки така си приличаха... някои по-малки, други - изгладени от времето и обрасли с дървета, трети - съвсем голи, като черупка на костенурка, облицовани в скали като с мраморни плочи... Земята под краката й се олюляваше едва доловимо, на леки тласъци, сякаш стоеше изправена върху една гигантска вена и усещаше как кръвта минава топла и тежка под стъпалата й... Можеше да почувства движението. Затича се обратно с неспокойно дрънчене и потропване, спъна се в някакъв корен и се просна по лице до Вилхелм. Стана, избърса тревичките от черепа си и яростно заръчка воина в ребрата: - Вил, събуди се, мътните те взели, лежиш върху костенурка! - Пмнф... хм? - Костенурка! – изсъска яростно Адела, на няколко сантиметра от лицето му. - Ми ма’ни я, кфо толкова... – изфъфли недоспало Вилхелм. - Не става... Дълга е поне километър – ухили се скелетът, започвайки да осъзнава, че положението им е по-скоро смешно, отколкото опасно. Пухна тлъсто облаче лютив дим насреща му, за да го разсъни и продължи: - Много се зарадва, когато снощи се изкачвахме по хълмчетата след блатните земи, нали? Е, мисля, че изобщо не сме излизали от разлива. - Не? – замига неразбиращо насреща й воинът, с лепнещи клепачи и целия овъргалян в мокра трева. Адела поклати череп. - Натъкнали сме се на местни жители, дори! – отбеляза весело. - Адела, стига си говорила глупости, искам да спя. - Не бе, честна осморка! – тя сви костеливи пръсти в символа на безкрайността – Ято костенурки. - Стадо – поправи я вяло Вилхелм. - Пасаж... плуваме на гърба на една от по-дребничките. - ?! - Това не са хълмове, душко. Черупки са. Попаднали сме на древния народ на Блатните Скитници. - Извинявай, но не виждам никаква причина да се вържа на това в този нечовешки ранен час... Но дори той усещаше лекото движение на “земята” под тялото си, чуваше тихия плясък на гигантски плавници, галещи мудно водната повърхност. Кимна бавно. - Тръгнали са призори, затова не сме ги усетили снощи, когато ги помислихме за география... - Мислиш ли, че ни усеща? - Едва ли. Освен черупката има поне метър пръст върху себе си, буйна флора и дори може би дребна фауна. Свикнала е с чуждо присъствие – успокои го новоизлюпеният експерт по блатни костенурки д-р Адела. - А сега къде отиват, все пак? – поинтересува се стъписващо изникналият отникъде Морхелиус, търкащ сънливо очи. Приличаше досущ на поомачкана хърбава кокошчица, забравена извън курника през някоя влажна нощ. В къдриците му белееха оръфани цветчета от тревата, в която бе спал. Бе се сгушил между крилете си в мразовитата сивота преди изгрева, присвил подпухнали очи към вълнистия хоризонт. Далечината тънеше в гъсти блатни мъгли, свежа миризма на восъчнозелено се впиваше в ноздрите му. Подсмръкна и се примъкна по-близо до Вилхелм. - Я, здрасти, малкия! – развесели се героят му. Ангелът го изгледа остро и кихна. - Ако сме в този сезон, в който си мисля... и естествено ако сме късметлии, отиват към брега, за да снесат яйцата си. – просвети ги скелетът. - А ако бъркаш? Адела вдигна рамене равнодушно. - Ако бъркам, един бог знае къде ще се запилеем. Понякога просто от скука Блатните скитници изминават огромни разстояния. Тя седна и скръсти крака безгрижно. Като че нямаше абсолютно никакво значение къде отива, какво ще се случи... животът бе добре дошъл, с всичките му изцепки и недомислици. Тя нямаше да се впечатли лесно от нищо. Лек повей съживи мърлявото й жълтеникаво шалче и коприната се запремята пред лицето й, оплитайки се в облачета дим. - Ама теб май наистина не те е грижа – възмути се Морхелиус. В сумрака гласовете им звучаха някак по-плътни, сериозни. Сухите листенца, тлеещи в лулата на Адела, пукаха тихичко при всяко вдишване и просветваха в мътночервено. - Алтернативна смърт, бейби – вдигна рамене тя. – Започваш да осъзнаваш колко малко неща всъщност са истински важни. Ангел и скелет впиха погледи един в друг през проскубаната светлина на изгрева. Емоция срещу чувственост на тухла. Постоянен ентусиазъм срещу вяло търпение. Откритост срещу неизвестност. Две сълзливо сини очи срещу две тъмни дупки. - Деца, имаме някаква дестинация все пак! – припомни иронично Вил, бъдещият младоженец. – Тъй или иначе трябва да се махнем от това отегчително блато... А после ще видим. Мори, искам да прелетиш няколко километра напред и да ми кажеш в каква посока се движи... пасажът, нали така беше. Има ли земя отпред и кога ще акустираме... Адела, имаш жаба на шлема. Я, те били цяло семейство. Странно защо разни дребни живинки така се лепят по теб. Впрочем, къде изчезна мишлето? Разнесоха се тънички остри писъци и два миниатюрни окаляни силуета профучаха край тях, гонени от въпросния гризач. - Мисля, че се опитва да се сприятели с гремлините ни! – засмя се скелетът, но изведнъж се смръзна – Как ме нарече?! - Ъ-ъ... ох. - Адела... – промълви зашеметено ангелът. - Мамка му, помолих те да не го правиш! – изсъска скелетът, вбесена. - Жена? – не можеше да повярва Морхелиус. – През всичкото това време... - Съжалявам... – наведе поглед воинът. - Вървете по ангелите и двамата! Какво толкова чудно има! – Адела размаха костеливи ръце в пристъп на безсилна ярост, поклати глава и се отдалечи с гръб към тях. – Идиотизъм!... – чу се приглушено. - Е... ами... – опита се да заговори Вилхелм, улавяйки неадекватния поглед на Морхелиус. – Сега вече знаеш защо е толкова луда – опита се да се усмихне, после пак посърна. - Предполагам другите не трябва да разбират, макар че като гледам само ефритът и гремлините са непросветени. Трекс е бродил с нея твърде дълго, не може да не е усетил нещо странно в скелета. Впрочем аз си знаех, но... - Но някак не се връзва, докато не ти го каже, нали? - Ъ-ъм. Помълчаха гузно, долавяйки безцелните й ругатни в далечината и по някой глух удар на кокалест юмрук в дърво. - Знаеш ли, тя може би е по-добър воин от всеки един в тази сбирщина – констатира накрая героят. - Глупаво е да го крие все пак... тя вече отдавна трудно може да запълни понятието “жена” – зачуди се ангелът. - Грешиш – остро отвърна Вилхелм, но не намери думи да продължи. - Просто я приеми такава и не питай повече. - Разбирам – излъга Мори и се надигна .– Отивам да проуча маршрута ни, докато тя се поуспокои... Кажи й, че съжалявам. - Грешката изобщо не беше твоя. Ангелът разтвори криле, без да отвърне, и запляска напред по посока на мудния марш на костенурките. Спря се малко по-нататък, до тънкия висок силует. Мълчанието отекваше от объркани неизречени мисли. - Аз ти се възхищавам - каза накрая. Адела не отговори нищо, загледана в пурпурните лъчи, хапещи хоризонта. Той отлетя. - Защо?! – промълви скелетът на себе си и на едно малко земноводно, пропълзяло по дървото до нея. - Квак – каза мъдро принцът, но за съжаление никой не го разбра. Отскочи и шляпна звучно в малка локва в тревата. * Аш, както винаги безупречен в яркочервената си полугола външност, се носеше около Вилхелм и трупаше под мишница подадените му сухи клони и съчки. Малката гора върху костенурката бе достатъчна да им осигури огън за няколко дни, без да се налага да секат дърветата, но прясна вода не намериха. Понякога заблудила се в мъглите патица доплуваше при тях, което моментално даваше повод на ефрита за малко практически садизъм, а по-късно осигуряваше и обяда. Видяха в далечината прокрадващият се през парцаливите изпарения силует на ангела, едва намиращ пътя си. Кацна при тях задъхан: - Изобщо не мога да изляза от мъглите, Вил – поклати глава той. – Накъдето и да отиват проклетите костенурки, отвъд пасажът е като бяла стена. Страхувам се, че няма да мога да се върна. - По анг... така де... Аш, не можеш ли да проучиш нещата вместо хлапето? – обърна се умоляващо героят към втория летящ в групата. Морхелиус се нацупи на “хлапето” и отвори уста с намерениято да ги просвети колко невъзможна е акцията дори за фръцльо като ефрита, напомнящ букетче мускулести рози с телосложението си, но глесецът му бе отнесен от вълна бурен женски смях. Спогледаха се. - Адела – въздъхнаха в един глас ангелът и Вилхелм, а Аш така се стресна, че изпусна снопа дърва и вероятно, ако все още имаше стъпала, сега щеше да врещи с пълно гърло и да подскача гротескно в кръг. Може би ако имаше и коси щяха не да настръхнат, ами направо да се изстрелят в открития космос с убийствен начален старт. Сигурно и зениците му щяха да се разширят тревожно, но очите му си бяха все тъй равномерно отровножълти. Единственият израз на емоция, който му оставаше, бе или да подрънква нервно с безброй тънки златни гривни, които носеше, или да мига учестено и да губи контрол над двигателната си магия. Пробва ги наведнъж и се сниши с едва чуто “Оо!...зън-зън-бримм” към тревата. Мъж и половина плюс един ангел останаха да стърчат на полянката. - Винаги ли така става, като се стреснеш, драги? – подаде му ръка Вилхелм, опитвайки се да не се изсмее. Морхелиус изтръпна при вида на неестествено срязаното на две тяло на Аш, без магическото облаче отдолу. - Не! Само когато някоя побъркана неумряла се изсмее така! – сопна се ефритът и изтърси нещо на непознат език. По тона се разбра, че е ругатня, и то доста сочна. - И не ме зяпай така, перушино, ‘щото сам съм се кърпил! – изсъска към Морхелиус. Ангелът моментално извърна очи, но два мощни пръста с дълги черни нокти дръпнаха рязко брадичката му обратно. Озова се на милиметри от ядно присвитите жълти очи на демона: - Слушай, гълъбче, само веднъж в живота ми някой се е смял така истерично. И оттогава се наливам с магически сиропи, за да не се налага да ходя на ръце и кръгозорът ми да се изчерпва със задника на човека пред мен. Разбираш ли, някак не ми е весело! Ефритът пусна ангелчето, то падна нескопосано на колене и лакти, изправи се след втория опит и заразтрива челюстта си там, където пръстите на демона бяха оставили червени следи по дребното му лице. - ‘мъ аз нищо не бях... – заоправдава се ангелът, но гърленото ръмжене на Аш го накара да преглътне всякаква общителност. Вилхелм през това време стоеше, скръстил ръце над тях, и се подсмихваше. Сепна се, когато усети, че изведнъж и двамата го гледат ядно. - Чудничко! – потри ръце въодушевено. – Ангели и демони срещу човека! Зкъснели сте. Открай време този съюз е сключен, струва ми се, за да излеят цялата кармична помия върху нас...Сега обаче ви предлагам да идем да видим какв... – прекъсна го нов изблик на груб, необуздан смях, от който ефритът се вкисна още повече. - Накарайте я да спре, преди да съм намерил начин да...да...да изпълзя до нея и да я разчленя! – размаха нокти – ‘Бе аз казах ли ти да не ми мяташ такива погледи!? Знам, че е една луда кучка и нищо друго, и затова я уважавам, обаче ако продължава така, няма да се възстановя никога. Измитайте се! И някой да ми донесе мускалчето с еликсир. И бурканчето сяра. - Ще се оправиш ли сам с останалото? – загрижи се ангелът - Да, да. Вие проверете с какво се е захванала Адела, току-виж намерила начин да напуши костенурката и после никога няма да се измъкнем от това вкиснато блато. Двамата кимнаха кратко и забързаха обратно между дърветата. * Завариха я седнала по турски в тревата, – една тънка сива фигурка, заобиколена от детелини и глухарчета – нашарена от слънчеви лъчи, проникващи между листата. Лулата както винаги димеше между зъбите й, малкото мишле бе застанало победоносно на върха на шлема й, а пред нея... - Адела! Какво, в името на майката-природа, правят всичките тези мравки, строени в краката ти! – ахна Вилхелм. - Дръж си слонските ботуши далеч от военния ми полигон и говори по-тихо, настроила съм слуха си според техните възприятия, в момента ми идваш като гръмотевична буря. – отвърна тя с присъщото си невъзмутимо спокойствие и се захили – Ама съм добра, мътните ме взели! - Безспорно. Учиш ги на военна тактика? – полюбопитства ангелът и приклекна до нея. Къдрави кичури се заклатушкаха над мравките като гигантски златни полилеи в бална зала. - Какво да ти кажа, на тази костенурка започва да ми доскучава, а открих, че много ме бива за пълководец. Завоювахме три съседни мравуняка, взехме роби, и то без почти никакви загуби! Е, ако не броим малко от моите кибритени клечки, но те така или иначе ще свършат... - Това съвсем не е честно, като се замисля – потърка наболата си брада Вилхелм и също се загледа в “полето”, напомнящо шахматна игра, но с няколко хиляди фигурки. - А, не, аз ги научих сами да си ги палят. - Така може – отсъди героят. – Надявам се армията не се поддържа от нашите хранителни запаси? Адела замънка виновно: - Ами само от моя дял...когато няма плячка от опожарените градове... - Но ти нямаш дял! - О, тъй ли било! – избухна тя – Значи никой не мисли за мен, а?! - Но, Адела, ти не се храниш. – намеси се ангелът, свикнал да оправя дребните дрязги на бандата, особено чисто женските изблици на скелета. - Това съвсем не е причина да ме изхвърляте от плановете! Аз имам право на дял храна точно колкото и всички останали, дето сме се помъкнали с този варварин! Ще ме прощаваш, Вил, но си е факт. - Виж, никой не иска да те засегне, мила, но друг факт е, че ти нямаш нужда от храна, докато ние може просто да си изгинем тук от глад. - Това е двойна дискриминация! – палеше се все повече Адела. Вилхелм зяпна. - Двойна какво? - Игнорирате ме, защото съм жена, а сега и защото съм скелет! - Феминистка... – обади се сънливо Трекс, увиснал от едно дърво. - Аз няма да участвам в този спор! – обърна се с гръб към тях героят и скръсти ръце, но не тръгна наникъде. - А трябва, скоро ще се жениш – подсмихна се змията. Вил се извъртя рязко и го изтегли за езика. - Прав е, душо – оживи се Адела, засмяна до липсващите си уши. - А какво ще превземате сега? – отчаяно се опита да смени темата Морхелиус. - О, много е интересно! – заобяснява Адела с повече ентусиазъм, отколкото бе проявявала по отношение на каквото и да било, освен може би дребното гаднярство . – Обзаложих се с гремлините, че не могат да ги победят. - На какво? - Казах им, че ще намеря начин да ги превърна обратно в големи същества...е, поне колкото си бяха преди, метър и десет на токчета. - И ще намериш ли? - Глупости, никога няма да успея. - Това е неетично, струва ми се... - Защо, та те никога няма да победят! – ухили се скелетът и очите й блеснаха за миг с пламъка на неизказано злорадство. - А на мравките какво обеща? - Печени гремлини! – плесна с ръце, още по- щастлива, и се разсмя с глас. - Това е прекалено дори и за твоите стандарти. – намеси се Вил и разръчка ядно един малък легион, за да си отмъсти на себичните й пристъпи. - Не!... По дяволите, сега има да ги строявам до трето пришествие... - Да, но така фактически гремлините са обречени на... – възмути се ангелът хрисимо. - Нищо подобно. Виждаш ли, тук, зад хълма, ще ги чака кавалерията. - За да ги измачкат от засада ли, дребните гадинки? – усмихна се на изобретателния й садисъм варваринът-младоженец. - Каква кавалерия?! –прихна Мори, също надвесен над малкото бойно поле. - Не, не и не... за да се яхнат на нея и да бягат, разбира се. Мислиш ли, че тези жалки зеленишки ще се бият докрай? - Все пак за какви коне става дума? - Не коне, а Иш. - Иш? Адела свали мишлето от черепа си: - Иш – посочи. - Що за име е това, за бога! – вдигна вежди Мори. - Питай що за кавалерия... – промърмори воинът подигравателно. Скелетът вдигна рамене с костелива красноречивост. - Просто ми хрумна, а и изглежда го разпознава добре. Остава само да му обясня къде трябва да чака дезертьорите и после – намираш си удобно местенце и се наслаждаваш на историческата битка! - Ама мравките няма ли да ги преследват? - Разбира се, глупако, това е най-веселата част! – оживи се Адела, нагласяйки смачкания на топка плащ, за да се настани на него. - Вилхелм, Морхелиус, нещастни разкашкани форми на живот такива! – долетя рев откъм дърветата. - Опа, забравихме Аш. Мори, тичай да му занесеш вълшебните бъркочи. – махна отнесено Вил, загледан към мравките. - Да бе, все аз... - Перушино!... – чу се нов вик. Ангелът отхвърча стеснато и се изгуби по посока на заканите и ругатните. - Какво му е? – полюбопитства Адела, баз капка загриженост. - Спихна се. Впрочем, хубаво си се сетила за миникатапултите, ама гремлините нали нямат замък за разбиване? - ‘ми взех един шлем, тук някъде се търкаляше, и го приспособих малко... - Какъв шлем? – сепна се героят. Мрачни подозрения се завъртяха в непокритата му глава. - Един такъв... Той се протегна и издърпа архитектурно приспособения аксесоар иззад гърба й. - С прозорчета и врата?! – опули се Вил, бесен и съкрушен от декорацията на шлема. - Да, виж, има си и бойници за артилерията... – посочи с гордост Адела, без да разгадае изкривената му от сдържан гняв физиономия. - Ти... ти... ! Аааргх! - Какво има? Не е добре укрепен ли? - Чудесен е – предаде се воинът. – Само дето сега до края на похода ни ще трябва да посрещам съдбата с минизамъче на главата, вместо шлем! - Е, погледни го от добрата страна. Ще бъдеш практически непревземаем, може да настаним трайно гремлините в него... – заизмъква се главният архитект Адела. - Да бе, жестоко, те и без това ми се качват на главата, какво пречи... Всичко ще си дойде на мястото, ами! И какво, ще изстрелват карфици по носа на врага? Адела све рамене, сякаш проблемът изобщо не бе неин. Тя си имаше и шлем, и забавление. Нямаше какво повече да се иска от живота. Вилхелм въздъхна, подпря брадичка на юмруците си и се загледа в маневрите на мравешките легиони. * - Не мога да се сетя за по-скапан начин да прекараш следобеда! – възмущаваше се ефритът, надигайки периодично малкото плоско шише проблясващ еликсир. Нещо като тъмна мъглявина започваше бавно да се оформя около кръста му и леко да го понася над земята, но все още бе твърде слаб. - Наистина ли се случва за пръв път? Морхелиус се бе настанил до него от солидарност и се опитваше да го разведри с безцелно бъбрене. Обаче колкото той бе позитивен и вдъхновен от всяка една дреболия наоколо, толкова Аш бе типично по демонски вкиснат и склонен да се заяжда за всяка дума просто за спорта. Успяваше да вкара критика за най-невероятни неща: - Да, и ако тази откачена торба кокали продължи да ми къса нервите, може да ми стане навик. Пък и ти какво си тръгнал да ми се правиш на загрижен, знам, че си от вражеската страна. - Каква вражеска страна? – учуди се невинно ангелчето. - Знаеш, Раят срещу демоните... - Това съвсем не ме засяга. Твърде дребен съм, за да имам честта да се включа във “великото дерби”. - Което все пак не ти пречи да ме мразиш. - Но не ме и задължава – вдигна рамене Мори. – Пък и ти съвсем не мязаш на демон, ако трябва да сме откровени. Някак си... твърде нормален, отвътре. Ефритът му метна един кос поглед изпод вежди, изпръхтя подигравателно, поклати глава и се зазяпа в купола от листа над тях. Ярки и тъмни слънчеви кръгчета се застъпваха в нежнозелена мозайка. Мълчаха, ангелът ръчкаше замислено трeвата пред себе си с някакво клонче. Изведнъж се чу рев, започнал от гърлено басово ръмжене, ефритът отметна глава назад и очите му проблеснаха за миг в чисто жълто. Ръцете му бяха разперени, с дланите нагоре и с изкривени пръсти, въздухът над мощната му фигура затрептя. Последвалата тишина се изпълни с тихо съскане и листата на дърветата над тях се посипаха на пепел наоколо. Клоните тлееха в кърваво, потъмнявайки с всяка секунда, и накрая останаха само почернели резки на фона на синьото небе. - Аз съм едно от въплъщенията на самото Унищожение, дете. Това – той посочи нагоре – можеше да бъдеш ти. - Но все още съм тук, нали? Не би го направил. Именно затова ти говорех – спокойно отвърна ангелът и изтупа разсеяно саждите от крилете си. Момчешките му черти, смазани от умората и зацапани с кал, изглеждаха по-сериозни от всякога и той остана съвсем невъзмутим след изблиците на ефрита. Изгледа го мрачно през завеса от сплъстени руси кичури и промърмори: - Тук всички сте полудели. Най-нормалното същество, бога ми, колкото и невероятно да ми се струва и на самия мен, е Адела. И ако си мислиш, че не съм видял далеч по-лоши неща от теб в самия Рай, жестоко се лъжеш. Така че спри да се правиш на засегнат демон, допий си там лекарството и стига си пърлил божиите творения. Морхелиус се надигна и закрачи през храсталаците обратно към Адела и Вил. Ефритът го проследи с леко замаян поглед, вдигна рамене на себе си, надигна за последно шишето и се просна по гръб в зеленината в очакване малкият мътен вихър под кръста му да заблести. “Побъркано хлапе. И ако това трябва да ти е ангел-хранител...” – мислеше си, загледан в овъглените клони. Пъхна стръкче трева между зъбите си и задъвка разсеяно. * - Много се извинявам, но пак ли има жабешки бутчета за вечеря? Морхелиус оглеждаше недоволно овъгленото си шишче, което въпреки всичко изглеждаш сякаш всеки момент ще заподскача насам-натам. - О, принцът бил недоволен! Добре, утре ще приготвя жабешки карантийки. Може би дори жабешки пръстчета. Или супа от жабешки оченца, а? Намираме се в речен разлив, мътните го взели! Никога няма да хапнем нищо по-различно от жаби! – извика Адела, главният готвач на групата, с леко истерична нотка, понеже и на ней й бе писнало да гони малките гадинки по брега на черупката и да изтръгва крайниците им. Някак не бе забавно на другата сутрин да намериш куп оръфани, живи телца, пълзящи лигаво насам-натам и квакащи сърцераздирателно. - Стига, Мори, т’ва си е практически екзотична кухня! – цъфна Вил. Погледна своята порция – Е, дори с активен въглен... Ефритът, от чиято уста се подаваше недосдъвкано ципесто краче, се усмихна доволно: - ‘ко ням’го ядеш дай н’сам ... Морхелиус дръпна към себе си шишчето, за да го защити от набезите на вече съвсем възстановения кръвожаден демон, и го загриза самоотвержено. - Хей, пиле, ами какво ядяхте в Рая? – осведоми се Адела. - Наливали са се с амброзия по цял ден, пияници с пияници! – засмя се Вил. - Не бе, т’ва се прави на Олимп – противопостави се скелетът. - Не си чела достатъчно апокрифна литература, драга – размаха поучително пръст героят. – Амброзията е храната на ангелите, а т’ва, че са свили рецептата от застаряващия Зевс, е друг въпрос. - Амброзията е питие с отрицателно съдържание на алкохол, ако искаш да знаеш – просвети ги ангелът, подминавайки въпроса за промишления шпионаж между боговете. - Ако си късметлия като мен, може да си отмъкнеш и малко картофки или пай от хазяйката. - Чакай, каква хазяйка? Там нали всички ангели пърхат свободно из небесата, градините и прочее тинтири-минтири безстопанствени площи? – задълба подозрително скелетът, пъхвайки разсеяно едно жабешко краче в ухото си. Отвътре се чу доволното писукане на мишлето. - Ами-и... – проточи ангелът, оставяйки настрана храната си. – То е малко сложно... - Давай де – подкани го с оживено ръкомахане ефритът, – и аз съм любопитен. - Такова... ох, добре де. Ангелът пусна шишчето си в саморъчно издяланата купичка на демона, избърса се с ръкавите на окъсана си зеленясала тога, примъкна се по-близо до огъня и се намести удобно. Искрите припукваха и хвърчаха около фигурката му. Останалите ръфаха съсредоточено храната си, подавайки си шише оцеляло от запасите вино, и очакваха да им светне как точно в Рая си намират място хазяйките. Части от групата, струпана край вечерния огън, прогресивно задрямваха –например двата на косъм оцелели гремлина, хъркащи неспокойно изпод шлема на Вил и Трекс, който бе готов да замърка в момента, в който се озове в нечий скут, само да не беше крилат питон. Морхелиус се вживяваше все повече в ролята на млад бард, когато се събираха вечер. Най-вече за да им разказва приказки от отдавна споминали се човешки писатели-откачалки, любимият от които му бе Джани Н’нам-си-кой. Чудно как някои хора гледаха на границите във въображението единствено като на нещо, което трябва непременно да бъде разрушено. В случая обаче мистър Джани Н’нам-си-кой бе оставен за по-нататък и ангелчето притеснено заобяснява: - Раят е като всяка друга затлачена от времето и нескопосаното човешко присъствие институция... – той се зачуди как да обясни, улавяйки недоумяващия поглед на Вил, експерта по апокрифни четива. – Ами виж, представи си само един Свети Петър, леко недовиждащ, доста оглушал от възрастта и непосилната за сам човек работа на Портите... През него трябва да мине всичко, де-що успяло да се претрепе. В ранните дни на цивилизацията е било лесно – ти си добър, ти си лош, хайде-хоп. Пък и не е имало чак толкоз много хора, които постоянно да умират, ако не броим войните от време на време. А сега... сега е толкова трудно да определиш кой да остане в Рая и кой да бъде пратен на вечни мъки... - Защо? – прекъсна го ефритът, който не виждаше нищо чак толкова сложно и трудно в това да изриташ някой към огнените (или пък ледени?) бездни на ада. Всички си го заслужаваха, по един или друг начин. - Елементарно, драги – намеси се проповеднически Адела. – С времето и все по-оплетения живот всяко правило започва да влачи след себе си като комета една мътна опашка от изключения... Които на свой ред поддържат на орбита хиляди условия, случаи... Вече нито моралът, нито достойнството ги свърта в някакви си тесни и конкретни дефиниции... - Да, именно – съгласи се Морхелиус. – И за да решат дали си постъпил по най-набожния начин в дадена ситуация, се изисква отвратително много време и съобразителност... Специални архангели бяха назначени да помагат на Свети Петър, но пак процедурите се проточват твърде дълго, а опашките пред Портите растат... Понякога в един и същи случай човекът е постъпил правилно, но не е било честно, и тогава всичко се оплита... Затова малко по малко хората започнаха да се устройват, чакайки, в полетата отвъд пределите на Рая – навсякъде никнеха палатки, които с годините се превръщаха в цели квартали и дори малки нови градчета... И всички тези хора чакаха пред Портите да определят Вечността им. - Звучи ми доста неправдоподобно... а и е много смешно, като си го представиш – намуси се демонът. - Точно пък ти най-малко имаш правото да се смееш! - Хъ? - Естествено корупция не бе възможна – заобяснява отново Мори. – Но тези идиоти от ада ни пратиха агенти, предрешени с фалшиви залепени крила и тоги, които обърнаха всичко с краката нагоре. Още се опитваме да разграничим нашите хора от техните, но е такава бъркотия... – махна с ръка отвратеният ангел. - Глупости. Вашите “велики”... не, трябваше да кажа “гениални” архангели създадоха цялата тази бъркотия, а после накиснаха нас, толкова удобно!... – размаха пръст Аш, навеждайки се заплашително към Морхелиус. - ...Долни лъжи, но дори да е така, то е защото вие ги въведохте в изкушение! – скочи на крака ангелът. - Извинявай много, но за да бъдеш въведен в изкушение, се иска желание и от двете страни. Тоест не ние сме ги очернили, а те са позволили да... - О, я стига! Изобщо не ви беше работа да се бъркате в нашата си бюрокрация!... - Аха! Значи признаваш, че сте били затънали до ушите в собствените си грешки! - Момчета, стига, искам да науча за Рая... – намеси се Адела мило. Двамата продължиха да се гледат в бясно мълчание няколко секунди, след което седнаха на местата си и се заеха усърдно да се цупят на нощното пространство. Вил заподсвирква разсеяно между зъби някаква фалшива мелодийка и Мори се видя принуден да запълни обезобразената тишина някак: - Та както казвах, появиха се Предградията на Рая. Всеки чака своя миг, а междувременно живее, или по-точно съществува, както може – тоест досущ като на земята. Само понякога виждаш сутрин величествените силуети на ангелите-хранители, изправени на стените на Рая... Изгревът се отразява в огромните им бляскави мечове и ги кара да изглеждат огнени в очите на тълпите долу. Ставах рано, в началото, само за да ги гледам. – Мори се зазяпа с блеснали очи в жалките пламъчета на огнището. Разпери схванатите си криле, направи болезнена гримаса и ги сви обратно. - Значи и ти си бил от чакащите? – попита меко Адела. Черепът и бронята й блеснаха за миг на бледата оранжева светлина, после фигурата й се изгуби отново в тъмното. Всеки се бе примъкнал по-близо до гаснещата топлинка, кръгът се стесняваше постепенно, но тя остана неподвижна на мястото си. Бе някак плашещо, когато плътният й глас изплува от тъмното зад гърба ти, така че всички се обръщаха начесто и без видима причина, просто за да се уверят, че това си е техният скелет... но все пак си оставаше скелет. Вил подскочи неволно, озърна се начумерен, въздъхна пред озъбената й усмивка и се обърна отново към Морхелиус. - Да – кимна ангелът, – беше си доста странно... В един миг-туп! Озоваваш се сам сред куп непознати и си нямаш идея какво да правиш, къде да отидеш... Няколко дни се шляех из предградията, спях където ми падне, хранех се единствено с кофти впечатления... Стигаше ми шокът, че наистина има Рай и Свети Петър, но някак не можех да свикна с лошата организация дори там горе. Имаше хора, които чакаха цели епохи, за бога! Сякаш се разхождах из музей на недоумрелите... - Хей – вдигна кокалест пръст Адела. - ...Д-да, извинявай. Там... там беше пълно с тъжни хора, знаете ли. Защото когато умреш, целият свят остава долу да плаче за теб... И всеки един скърбящ има на разположение останалите. Обаче когато ти самият попаднеш горе, си сам... И един вид всички останали са умрели. Но после си даваш сметка, че не е съвсем така, че дори можеш да наблюдаваш близките си от горе, а срещаш и много нови хора... – той вдигна рамене неопределено, усмихнат. За ангелчето смъртта все още си бе приключение, какво да се прави, светлата му душица просто не бе способна да се съсредоточава задълго върху негативната страна на нещата. – Всичко е пред теб, всичко! - Да бе, или под теб – обади се Аш, гадничко. Вил го сръга с лакът да млъкне. - А пък на вас целият свят ви се е качил на главата! – прихна ангелчето и залегна, за да избегне светкавичния полет на злонамерено запратеното по него недоядено бутче. Улови го във въздуха и го метна обратно на ефрита, който го захапа благодарно като дресирано куче. - Та’а ши е. – преглътна демонът и се засмя. - Затова се изнесох. - Мм? – вдигна вежди Вилхелм. - Друг път – махна небрежно ефритът. - Хубаво де, и как стана ангел тогава? – обади се Адела иззад гърбовете им. - Ами една сутрин някой здравата се беше разкрещял. Събудих се и установих, че всъщност вика по мен. Ангелите-пазители тъкмо заемаха с ленива походка постовете си на Стената... трябва да е било почти тъмно и съвсем тихо. Така че острият гласец на Лупиус се набиваше в мозъка ми като ръждясали пирони – засмя се ангелът, описвайки с бурно ръкомахане пристигането на застарелия Архангел. - Чакай, Лупиус? И за какво ти се е карал, като не те е виждал никога преди? - Ами, просто възмущението му бе насочено към мен. Иначе се караше на хората, на ангелите, на Рая и, мисля, на вселената като цяло за нейната нескопосаност. Той си е такъв – един вечно изнервен перфекционист. В случая беше вбесен от прахосването на млада сила – тоест мен. Как можело такова нещо, не знаят ли Те колко стойностни неща може да извърши едно бедно момче като мен, вместо да чака, докато му ферментира кръвта пред портите... Размахваше костеливите си юмруци разярено към Стената, сивата му брадица стърчше смешно напред... Крилете му бяха също сиви от старостта, очите му искряха от едно вечно бунтарско недоволство. Мори спря и въздъхна, подсмихвайки се носталгично. - Ей, това старче беше голям образ. Решил сам да направи нещо по въпроса и да даде шанс на хората навън да заслужат райското си битие. Отворил малка работилница за криле, работел по цяла нощ и денем обикалял да раздава на “достойните”, по негов избор, пернатата свобода... Като архангел официално има правото да благославя новопостъпили, така че просто им дава някаква задача и ги напътства, докато се справят и заслужат място в Рая по бързата процедура... Ей, обикаляше из Предградията като гарга по бойно поле след битка... Така намери и мен. - Мили боже, и като си представя, че тази откачалка те е назначила за мой ангел-пазител... – ужаси се Вилхелм, скривайки отчаяно лицето си в длани. - Е, малко е странен, но чак откачалка... Намери ми прилична квартира, за да не спя над звездите, даде ми кристално кълбо... даде ми криле! – Морхелиус се усмихна широко и пламъчета гордост и неизчерпаем ентусиазъм заиграха в погледа му. - Ти си едно вдъхновено малко човече, това мога да кажа аз – изплува Адела от тъмното, стовари един чворест дънер в жарта, предизвиквайки фонтан от искри, и се настани до Морхелиус. – Ами хазяйката ти, с прочутите картофки, за които слушам, откакто съм на тази скапана костенурка? - Тя... ами тя се е самоубила и за това не й позволяват да влезе директно в Рая. Но явно е било при смахнати обстоятелства, тъй като не я пращат и в Ада... Общо взето една дребничка, нервна жена, която ме избягва упорито и по-скоро би подложила прането ми на дематериализация, отколкото да се занимава с него... Но понякога ми оставя пай или картофки до вратата. И мрази гълъбите също колкото и аз! - Тц-тц. Това не са небеса за малко момче като теб! – възмути се майчински Адела, но с твърде забележима насмешка в гласа. - Не съм малък, по ангелите! Да не мислиш, че тук долу е било много по-розово! Пък и аз за други небеса не съм чувал. - Ама ела при нас на свободна практика! – оживи се Аш, зърнал възможност да зарибява млади сатанисти. - Ще има да взимаш. Не ща да си имам разправии с разни феи-хирурзи после... - Ах ти, малък!... Кълбо бяла перушина и червени мускули се затъркаля в тревата. Адела стана бавно, протегна ръце и без никакво видимо усилие измъкна Аш за врата и Мори – за краката. Увиснаха като заклани агнета, размахвайки юмруци един към друг. - Ще те оскубя до последното перце и ще си направя пухена възглавница от крилете ти! – крещеше единият. - Да, за да си полегнеш на нея, когато половината ти тяло се изпари в небитието! – гаднееше другият. - Искате ли да висите така до сутринта? – попита меко Адела. – Аз не се уморявам, няма проблем. Двамата помислиха, пресметнаха, стиснаха си ръце дружески и събориха Адела на земята, кикотейки се. - Жалко, че няма гъдел – въздъхна Аш. - Но ти имаш! - оживи се ангелчето и двамата се затъркаляха с приглушен смях в тревата. Когато се успокоиха, Вил вече хъркаше, а скелетът бе изчезнал някъде между дърветата. - Значи така попадна при Вил. Наистина си неговият ангел-пазител – заключи демонът, леко задъхан. - Абсурдно, нали – вдигна рамене Морхелиус, измъквайки стръкчета и клонки от косата си. - А как умря? – престраши се Аш. Ангелът го изгледа строго, уви се в плаща си, без да продума, и се сви на земята. Ефритът легна на няколко метра встрани и се загледа в тъмночервените останки от огъня. - Лека нощ – промълви след малко Мори, с леко извинителен тон. - Лека, момче – отвърна Аш и плътният му гърлен глас увисна за миг в тъмното, вибрирайки в тишината. После всичко потъна в мрак и далечните диви звуци на нощта. * Беше съвсем тихо и все още тъмно като в крипта. Морхелиус отвори очи, загледа се в изумително ярката луна и разпарцалосаните облаци в ореола звънтяща светлина и се зачуди какво го е накарало да се събуди. Сплете пръсти зад тила си и се отпусна отново с въздишка. Тогава то отново се появи. Беше нежна, не особено хармонична песен, която нечие тъничко женско гласче плетеше някъде съвсем наблизо в тъмното. Ангелът се заслуша, но езикът му бе съвсем непознат. Гласчето все така се стараеше да не повтарая един и същи мотив два пъти, но плетеницата от звуци всъщност се лееше доста приятно в застиналия мрак наоколо. Мори седна и се огледа. Всички останали спяха, хъркането на гремлините отекваше в металния шлем на Вилхелм. Адела не се виждаше никъде и ангелът реши, че песента е от нея. Но колкото повече се вслушваше, толкова повече не откриваше никаква прилика между дълбокия, зрял глас на скелета и тъничкото писукане като от флейта. В храсталака около полянката, на която бяха устроили лагера си, неспокойно примигваха светулки. Блясъчетата им се появяваха тук и там, изчезваха в тъмното и се пренасяха на друго клонче. Танцът им плени за миг Морхелиус и той тръгна към тях. Спъна се в в някакви пълзящи растения в тъмното и се просна по очи в толкова характерната вече за него поза... Вдигна поглед и видя как на сантиметри от лицето му от тревата бавно изплува самотна малка светлинка. Нищо необичайно, само дето беше синя. И с малко момичешко личице, което уплашено се взираше в огромните му очи. Смаяното му изражение отразяваше небесносиньото сияние. Той отвори уста, без да знае обаче какво да каже, и светлинката изпърха стреснато няколко сантиметра назад. Морхелиус се подпря на лакът и протегна внимателно разтворената си длан напред. Съществото, което всъщност беше малка скитаща фея, долетя бавничко и кацна изящно на върха на малкия му пръст. През цялото време не откъсваше очи от лицето му и сега размаха заплашително микроскопична вълшебна пръчица насреща му. - Ако кихнеш, ще те превърна в маргаритка! – изписука. - Може ли да продължиш да пееш, моля? – прошепна ангелът. Феичката се усмихна срамежливо. - Какво си ти? - Аз съм ангел. На изпитателен срок. – Мори внимателно разпери крилете си за доказателство. Малкото синьо създание се засмя широко с приятното си гласче и заситни към китката му. - Гъделичкаш ме! - Извинявай. Аз съм Айри. - Морхелиус. - “Морско слънце” ? - Или нещо такова... А твоето име какво означава? - Не знам. Просто звучи добре. - О. И какво правиш сама тук посред нощ? - Не е посред нощ. Четири сутринта е. Направо пладне! - Ама това е костенурка. Мислех, че само ние... пътуваме върху пасажа. – обърка се Мори. - Разбира се, че е костенурка, глупчо, какво толкова. Кои вие? – учуди се феичката. - Ами аз съм ангел-пазител на един култивиран варварски герой, който трябва да... - Хаа-ха... Ти - ангел-пазител?! – прихна синята мушица и тупна по корем на дланта му, тресейки се от истеричен смях. - Много ти благодаря! – смръщи се ангелчето. - Извинявай. Не исках... Сигурно си чудесен закрилник, наистина. – замаза положението феята. - Е, ами... относително. – измъкна се нескопосано ангелът и се изправи, издигайки нагоре седналата в шепите му Айри .– Не ми каза защо си сама тук? Миниатюрното прозрачносиньо личице се смръщи леко: - Уф, не съм сама... Анаис и другите са на “К-а1” и трябва да потеглим преди изгрев... Измъкнах се от лагера! – личицето й позеленя леко, което беше нейният еквивалент на изчервяването.– Никой не знае къде съм. Исках да попея сред дърветата, преди да тръгнем... Толкова е тихо и красиво тук, че не се сдържах. Усещаш свободата някак... А утре ятото ще полети и дълго няма да мога да се порадвам на самотата си. - Не виждам какво пък толкоз радостно има в това да си сам. - Понякога е необходимо. Представи си стотици игриви пламъчета, всяко със свой цвят и нюанс, всяко със свой глас и песни...бррр! Това сме ние, феите. Понякога имам чувството, че ще експлодирам от всичко, което умът ми попива за един ден в този хаос! Феичката седна омърлушено на дланта му, подпряла брадичка на коленете си. Крилцата й потрепваха леко зад нея. Морхелиус закрачи внимателно през шубраците към останала част от групата. - Тогава защо пътуваш с тях? - О, но аз ги обичам! – оживи се Айри и цъфна в непринудена усмивка. – Знаеш ли, няма нищо по-забавно от ято леко смахнати феи на буквите. - Феи на буквите? Това е ново! – учуди се Морхелиус. - Ах, да знаеш колко е интересно! – плесна с ръчички необичайната светулчица в дланите му. – Да ти разкажа ли? - Но разбира се, как може! - Значи, всяка малка фея си има буквичка, за която отговаря... Много сме, тъй като представляваме азбуките на всеки един познат писмен език. Нашето ято събира само няколко. За да е по-лесна организацията, феите се обединяват в групички и образуват думи. Предвожда ги по една абстракция. - Абстракция? - Това е фея-понятие. Тя носи същността и смисъла на думата в себе си, но няма своя лична буква. Тя е... ами, абстракция. - О! - Разбира се, от един език се образуват само няколко думи, тъй като не може да се повтарят феите... - Логично – кимна с разбиране ангелът, леко объркан. - Например имаме си феи “щастие”, “нюх”, “бум”, “шляп” и “водкъ”. - Що за думи са бум и шляп?! - Невинаги е лесно да се подберат... Понякога се прегрупираме, разбира се! – заоправдава се граматикалната феичка. - Ами “водкъ” ? – подозрително присви очи ангелчето. Айри вдигна рамене: - Казах ти, че няма как две “а” да се повтарят. - Да, ама “водкъ” някак не се връзва като понятие с общите представи за феите, няма как да не се съгласиш... – настоя Морхелиус. - О, я стига, ние не сме такива сноби като ангелите все пак! – закачи го на алкохолна тема Айри и се изкикоти с тънкото си като медна нишка гласче. - Хъ... тъй ли било. – помръкна той. – Хей, ами ти каква фея си тогава? - Аз ли...ами хм-мън-мън... - Какво, какво? - Аз съм абстракция. - Нима, и на коя дума? “Бум” или “шляп”? – засмя се весело. - На “чзйрцгьж”, ако толкова много искаш да знаеш! – сопна се феята. - Моля?! Да пукна отново, ако знам какво значи! - Нищо – увеси нос Айри. – Винаги има по една такава “остатъчна” абстракция. Както навсякъде в мултивселената по архивите ще намериш подозрителен раздел “други”, така и във всяко азбучно ято има по една такава, “друга” фея. - Колко абстрактно. - Не е смешно! - Напртив, дебосъче. – каза мило Мори и погледът му светна изведнъж. – Само че аз знам какво означава твоята дума! - Наистина ли? – оживи се синьото пламъче и запърха с крилца. - Ами да. То е съкращение на “Чаровна, Забавна Йоно-Редуцирана, Цианова-на-цвят Главозамайваща ...ъ-ъм...(“ь”?) Женичка”. Феята избухна в неудържим смях и се търкаля в дланта му цяла минута, без да може да се успокои. Накрая през сълзи и откъслечни прихвания успя да заговори: - А сега ми кажи... йоно-редуцирана? - Тоест направена от йони и умалена. - Да бе. - Ако щеш вярвай! - Благодаря ти – прегърна кутрето му “Главозамайваща”-та феичка.– А сега може ли да поспя? - Не – каза строго ангелът. - Трябва да ми помогнеш. - О. * Морхелиус се върна до струпаните край пепелта от огъня воини, заслонил феичката с шепи, да не би светлината й да събуди спящите му спътници. Седна и той на тревата, изпусна една прозявка и зачака Адела. Скелетът се появи не след дълго, както винаги малко преди изгрев, влачейки два гигантски плъха за опашките. Усмихна се още по-широко при вида на будния, но с огромни торбички под очите ангел. - Иууу, какво е това? – кимна той с отвращение към плъховете. - Закуска! – отвърна ведро скелетът и остави опашките на мъртвите животни да шляпнат на земята. – Ами ти какво криеш там? - Това е Айри... - Скелет! – писна феичката. - Не, спокойно, това е Адела. - Ама си е скапан скелет! - Хубава работа, така ли се говори на дама? – усмихна се неумрялата и се наведе към дланите на Мори.– Много е сладка. - Благодаря – “изчерви” се феичката в бледозелено. - Мисля, че тя може да ни измъкне от блатото. - Разлива. - Все тая. Каза, че ятото й било наблизо и се готвело да отлети с Анаис... – забъбри Мори. - Чакай, чакай, какво ято, каква Анаис? –спря екзалтираната му реч Адела. Феичката пристъпи напред и заобяснява: - Ние сме скитащи феи на буквите, предвожда ни Анаис, която живее на летящо килимче и продава книги по панаирите. Лагерът ни е на “К-а1”, трябва да отлетим след около час...боже мили, няма време! – сепна се Айри. – Трябва веднага да се връщам, иначе няма кой да поведе моята група и ще се разпилеят навсякъде... - Спокойно, ние ще те отнесем навреме. А сега ми кажи какво е “К-а1” - Това е Костенурка-1, водачът на пасажа. Често, когато се връщаме от фестивала, изминаваме част от пътя към океана върху черупката на някоя скитаща костенурка. Така си почиваме, прегрупираме си и същевременно не спираме да се движим – обясни Айри. - И накъде пътуват костенурките? - Към океана, разбира се. Но не можем да останем с тях, тъй като реката се вие в множество меандри и прави безброй завои, за да прекоси само няколко мили... Затова утре потегляме. - Великолепно! – плесна, или по-скоро изтропа с ръце Адела - Вилхелм, старо куче , край на жабешката супа! – разтърси тя варварина. - Умф...к’во? К’фа е тас бу’блечкъ... – надигна се той. – Още не е изгряло слънцето, а вие сте се разтичали насам-натам... К’ва супа, бе? - Феите... спасени сме! Тръгваме още сега! Събуди другите! - Мислех, че не ти пука – замърмори Вил. - Не ми философствай, ами стягай дисагите. Ойларипи! – подскочи скелетът. Морхелиус и феята, сгушена в дланта му, я гледаха усмихнати. * След петнайсетина минути пуфтене, мрънкане, оплаквания и скоростно събиране на вещи в предутринния мрак и студ групичката се затътри през облите обрасли хълмчета в посоката, която им бе показала Айри, за да се доберат до “К-а1”. Морхелиус разпери криле и отлетя напред с феичката, за да предупредят ятото да ги изчака и да помолят Анаис за помощ, тоест да вземе нелетящите воини на борда на своето килимче-книжарница. Адела носеше все още хъркащите гремлини на черепа си, Вил бе нахлупил намусено декорирания шлем, Трекс висеше благодарно от яките червени рамене на ефрита. Скелетът не спираше да бъбри и да ги разсейва, в резултат на което на два пъти по някой пропадаше в цепнатините между черупките на костенурките и се измъкваше до кръста в зеленикава тиня. Пристигнаха на малка полянка. Озоваха се насред хаос от щуращи се безцелно шарени пламъчета, изпаднали в паника като всяка жена, принудена де се приготви набързо за тръгване. Крещяха се инструкции, подреждаха се и се губеха “буквички”, объркваше се правописа на елементарни думи, абсурдни изречения правеха пробни маневри във въздуха като ято миниатюрни комети, бързащи да изпреварят изгрева. Посред суматохата, прилична на блужадещи пияни фойерверки в сумрака, два бели силуета седяха наведени над древно чердже и пришиваха внимателно кръпки тук и там. Единият имаше бели криле, в които периодично се оплиташе по някоя фея, понесла връзка медальони с кристални букви за всеки. Другият беше слаба жена с бели коси, спускащи се около фигурата й чак до къста. “Ь”, “Щ” и “Ц” се опитваха да ги сплетат и постоянно изпускаха кичурите. - По-бързо, момичета, по-бързо! – понесе се благ женски глас. – Ако не тръгнем преди изгрев, в светлината сиянията ви ще избледнеят и няма да мога да видя дали не съм забравила някоя поспаланка тук долу! Това беше Анаис, тяхната покровителка. Не беше видимо нито стара, нито млада, с хубаво лице и остри скули, изумително жълти очи и фини тънки пръсти на ръцете. Фигурата й бе облечена в семпла бяла роба, оръфана по краищата и посивяла от времето. Носеше пепеливозелен плащ и малка кама на кожен колан на кръста, шляпаше боса в тревата. Всъщност си беше една съвсем обикновена жена и никой не би предположил, че организира цяло ято малки граматични феи. Истинска вълшебница. - Младежо, не би трябвало да прикрепяте толкова много жълто към тази шарка! – скара се на Морхелиус. - Сьжалявам... - Ето, нека ти покажа... Мили боже, вие пък откъде се взехте?! Адела се усмихна, хващайки почтително шлема си под ръка, при което гремлините бяха запратени в близките храсти. Поклони се леко. - “Младежът” тук не ви ли предупреди? – осведоми се. - Всъщност не можах, те веднага ме хванаха да помагам... – заоправдава се ангелът объркано. - Ние сме неговите спътници... а той е ангел-хранител на ето този млад герой тук, Вилхелм. - ‘Драсти. – помаха срамежливо варваринът. - Питахме се дали не можете да ни помогнете да се измъкнем от това шиб... да де, затруднено положение. - Моля – подкани ги мило старата дама. - Виждате ли, заседнали сме на тези костенурки от няколко дни, а мъглата ни пречи да открием вярната посока. И понеже най-важният ни член за съжаление не може да лети, се налага да ви помолим да ни взмете на стоп донякъде... Поне докато не открием накъде всъщност трябва да вървим. - А вие пътувате за...? – попита дамата. - Ние... търсим една магьосница. – обади се Вил. – Ама тя живее твърде далеч, така че няма да ви отегчаваме с обяснения. - Добре – вдигна рамене бялата дама, – можете да дойдете с нас. Какво пък, ще ни правите компания! – усмихна се и стана. Анаис плесна с ръце и изсвири с устни някаква кратичка, но сложна мелодия. Малко по малко феичките се събраха наоколо й в миниатюрно шарено море от светлинки и се разположиха на килимчето. - Сместете се малко, деца! Имаме гости. Браво. Всеки ли си взе медальончето? Чудесно, мили мои. Добре ли се групирахте? Хор звънливи гласчета отвърнаха неясно. Тук-там някои си сменяха припряно местата, във въздуха прелитаха подхвърлени сбъркани медальони. Накрая всяка буквичка като че ли си намери мястото и нещата се поуспокоиха. - Е, драги, качвайте се. Налага се двама летящи да останат навън. Ще се справите ли? Предлагам да почивате на смени върху килимчето, иначе трябва да сложа феите по главите ви – усмихна се тя. - Готови? Я да видим сега как беше... “Тирибим... тирибам... Шай!” – извика дамата весело и килимчето потегли рязко напред и нагоре, набирайки с невероятна скорост като за стара протъркана черга. – Ха-хаааа!!! Уийййй! Вятърът отнесе радостните й викове. Костенурките останаха далеч долу. След миг излязоха и от мъглата и се понесоха над огромна равнина, избродирана с бляскавите извивки на реките и пътеките, право към изгряващото слънце. * Когато Морхелиус се събуди, вече беше късен следобед и килимчето се носеше бавно и спокойно ниско над топчеста широколистна гора. Клепачите му бяха като намазани с лепкав конфитюр, крилете го боляха от дългото спане отгоре им и нещо нередно се бе случило с косата му. Дръпна един кичур и установи, че докато е сънувал, феите са го сплели на малки руси плитки. Кошмар. Седна, разтърка очи и се огледа наоколо. Аш и Трекс, с по няколко феи на раменете и главите, играеха покер срещу цял отбор хихикащи шарени дребосъци. Вилхелм бъбреше с Анаис, при тях бе и малката синя приятелка на ангела. Адела не се виждаше никъде. След повторен внимателен оглед Морхелиус откри две костеливи ръце, вкопчени в ръба на килимчето. Той надникна внимателно. Останалата част от неумрялата се люшкаше щастливо във въздуха отдолу, забърсвайки по някоя разсеяна лястовичка пътьом. Той поклати глава и се прибра навътре. Примъкна се до своя герой и измъкна шепа лешници от дисагите. - Някой иска ли? - Да, благодаря – усмихна се Анаис. – Ще седнеш ли при нас? - Тя тъкмо ми обясняваше за феите... – поясни Вил. - Да, всъщност и аз се канех да те питам вчера... Има си букви, нали така. С какво точно се занимавате вие, тогава? Имам предвид, каква е идеята да съществуват феи на буквите изобщо? - Ех, деца... – поклати глава дамата. – Ще ви попитам нещо, но искам да помислите. Какво е човекът? Двамата се загледаха във върховете не обувките си, търсейки неумело най-точните думи. - Нека ви кажа аз тогава. Ще ви разкрия какво не е човекът – той не е просто сбор от молекули. Съгласете се, че има и нещо отвъд това, нещо, което го прави жив, уникален, специален. - Не разбирам... - Същото е и с изреченията – продължи бялата дама. – Те не са просто благоприятно струпване на букви. Нито пък целият свят, затворен в една книга, може да се предаде само с думите в нея. Трябва им дух. Затова съществуваме ние – моите феи са съставката, необходима на една писана история, за да бъде жива, дори да е най-налудничавата измислица на света. Самите те не могат да творят, личи си цялата тази неразбория наоколо. – Тя махна с ръка над килимчето - Но чрез тях всичко, което някога е било създавано или тепърва предстои да види бял хартиен свят, се превръща в истинска част от този, който го чете. Дамата се отпусна на лакти, провесила крака във въздуха. Дебелата й жълтеникавобяла плитка се поклащаше леко на ветреца. Морхелиус и воинът предъвкваха теорията й с няколко лешника и глътка вино от един кожен мях. - Не съм сигурен, че ви разбирам правилно – рече Вилхелм. – И как вашите феи дават живот на една книга? - Ами просто ги оставям да поживеят малко в нея... Иначе не е същото – поклати глава Анаис. – Толкова пусти светове съм срещала... За някои дори е твърде късно. Просто не стават жива част от теб, докато си в тях... - Говорим за книги, нали? – обърка се Вил. - Ех, да. Всъщност говорим за истории, но няма значение. Виждам, че ти като млад воин си все още твърде зает с настоящата реалност, за да мислиш за вратичките. - Аз...аз май разбирам – обади се Мори, който бе прекарал дълги меки следобеди в четене на стария таван в Предградията. – Един вид историята е като врата на килимче – ако феите са я обладали, от другата страна на прага може да има какво ли не. Ако ли не – просто прескачаш рамката и се озоваваш на все същото пусто килимче, все същият човек. - Удивително! – засия Анаис – Прекрасно! Малкият човек знае какво е приказка. А какво знаеш за магьосника с порта на килимчето? - Моля? – удиви се искрено ангелът – Просто ми хрумна, това е. - Хм-м... - Защо всичките ви книги са чисто бели? – изникна Адела, прелиствайки малко томче, което бе изровила от една четвъртита купчина в ъгъла. - Много просто – отне й го внимателно Анаис. – В тях нощуват феите. Трябва да е просторно и чисто. На фестивала се наложи да вдъхновят доста книги и да им дадат живот... сега трябва да си починат. - Спят в книги?! – стъписа се ангелът. – Не се ли сплескват? - Хаха, не, мили. Превръщат се в идеи, когато изпаднат в състояние на сън. - Наистина? Очарователно... – замечта се Адела. – Хей, Вил, хайде и ние да се превърнем в идеи някой ден! - Ти би била едно катастрофално хрумване, скъпа – засмя се героят. Скелетът се нацупи. - Все пак има няколко изписани, но са недовършени – продължи Анаис. – В тях има приказки. Може да ви почета, довечера. - Кой ги е писал? - Всички ние, разбира се. Аз и феичките. Малките дяволчета имат страхотно въображение! Някои са действителни разкази от пътуванията ни, от живота ми, преди да стана скитник... Помълчаха, насядали в кръг. Адела изрови отнякъде старата си лула и след секунди вече бълваше облачета стичащ се надолу дим, взирайки се безсъзнателно в горите, препускащи под тях. Вилхелм се сети за последния им инцидент с летящо килимче и отиде да предупреди Аш да не залага в покера звездички магически заряд. - Е – обади се Мори, – за какъв магьосник с врата на килимчето беше започнала да ми разказваш одеве? Адела подскочи на мястото си, задави се с дима и се закашля за кратко. Ангелът се опита да й помогне, но бе избутан небрежно встрани от силната й костелива ръка. Анаис я погледна продължително и замислено, вписа реакцията й при споменаването на магьосника някъде из въображаемите си архиви и се направи, че нищо не е забелязала. - Ами, накратко, момчето ми, той е създател – заразказва дамата, а Адела я гледаше изпитателно. – Един от малкото останали... Но всъщност, като се замисля, не съм чувала за други като него по нашите земи. - Той смъртен ли е? – попита Мори невярващо. - Сигурно – вдигна рамене дамата. – Не съм чула някой да е проверил. - А каква е тази тайнственост около вратата и за какво му е притрябвала изобщо? За бога, килимчето няма дори стени! - Ти сам си отговори – усмихна се Анаис.– Вратата го води накъдето си поиска, а понякога и на места, които сам той не предполага, че съществуват. Говори се, че веднъж се отплеснал и минавайки само през прага, изчезнал за цяла седмица. - Звучи ми доста налудничаво – усъмни се ангелът. - Да, така е. Но той е... толкова особен, че някак хората са склонни да приемат всичко, само и само да съществува каквото и да е обяснение за силата на творенията му. - А какво създава? - Изображения, книги... истории. - Реалности – обади се Адела. Анаис кимна мълчаливо. Морхелиус погледна скелета и дамата и се зачуди защо са се втренчили една в друга като предпазливи котараци в тъмна нощ. - Ти го познаваш – изрече накрая покровителката на феите. Това не беше въпрос, а заключение, сякаш не можеше да съществува никакво друго положение. Адела не отговори веднага. Очните й кухини останаха все така умислено обърнати към тънката бяла фигура, седнала на килимчето срещу нея. Вдиша от изящната, леко поочукана от времето лула и изпусна бавно дима пред лицето си. - Така е – отвърна със същия равен, спокоен глас, сякаш потвърждаваше нечия смърт. Във въздуха между двете необикновени жени прехвърчаха искри на недоверие, догадки, любопитство, но най-вече възхищение една към друга. Очите им проблеснаха недоловимо, мека усмивка се разля бавно в крайчеца на устните на Анаис. Адела се озъби, толкова мило, колкото изобщо позволяваше конструкцията й. Едновременно кимнаха сдържано. Морхелиус следеше неразбиращо тази недоизказана размяна на емоции и изобщо не си даде сметка, че присъства на раждането на необикновено приятелство - между една неумряла и една самотна остаряваща фея. Тогава Адела направи нещо, което би изумило Вил до безкрайност – извади лулата измежду зъбите си и я подаде безмълвно на Анаис. Тя я пое, без да откъсва очи от черепа на събеседничката си, и устните й меко докоснаха тънкия цилиндричен отвор. Затвори очи за миг и остави дима да изпълзи сам навън. Погледът на дамата се насълзи леко, после се избистри и заблестя в меко слънчевожълто. Върна лулата на скелета. Мори не беше виждал досега живо същество, което да се приеме с такава лекота и удоволствие убийствените смески на Адела. Зяпна учудено. - Той... човекът с врата на килимчето. Допуска до себе си доста... необикновени създания, обикновено – каза скелетът, без да се обърне конкретно към никого. Анаис улови репликата в полет: - Хората са такива, каквито са – вдигна рамене. Въпросът бе зададен, отговорът – получен. Те вече знаеха една за друга много повече, отколкото може да се каже с думи. Адела чукна лулата в коляното си с привичен жест, за да изтръска пепелта и недогорелите останки, и я прибра някъде под ризницата си. Морхелиус отвори уста да зададе въпрос, размисли и млъкна. След малко реши да излезе окончателно от тази неразбираема за него игра между двете и попита невинно, с преплетени под брадичката пръсти: - Анаис, защо пътувате към океана? Над него ли ще прелетите с феите? Какво има отвъд? - Отвъд? Не, мило дете... Ще кацнем на брега. Знаеш ли, имам чудесна малка къщичка, на една скала над вълните. – замечта се носталгично дамата.- С феите прекарваме там късната есен и зимата, докато дойде време за пролетните фестивали по цялата земя. Тогава потегляме отново. - Сигурно е много самотно – предположи ангелът. - По-скоро е... спокойно – усмихна се благо Анаис. - Винаги съм си мечтала за къщичка над океана. Сигурно е вълшебно! – унесе се Адела. Морхелиус вдигна вежди учудено – за него една такава яростна жена-воин не би могла по никакъв начин да се засели на ръба на синьото нищо. - Съвсем обикновено е. Но понякога това е всичко, което му е необходимо на човек – отвърна бялата дама – А ти, Адела? Къде прекарваш дните си, когато не се мотаеш с шайка варвари из блатата? – подхвърли весело. - Аз... търкалям си колело от нощи по пътищата, влача на буксир дните... – вдигна рамене скелетът. – Играем си на разбойници с тази заспала змия тука – кимна към Трекс, който пак бе задрямал на раменете на Аш. - Аха, скитница. - Не точно, скитниците са на групи... или ята, според случая. Аз пътувам сама, но бърборкото се залепи за мен един ден и още не мога да се отърва от него. – подсмихна се шеговито – Знаеш ли, има периоди, в които не спира да говори дори и насън, независимо дали някой го слуша или не. Предполагам, че така държи мислите си да не се разбягат – разпери ръце скелетът, сякаш пръстите й бяха въпросните разнопосочни мисли. Помълчаха си задружно, докато чакаха да изникне някоя тема за разнищване. След кратък размисъл Анаис се обади: - Слушай, защо не дойдеш да живееш при мен? За какво ти е цялото това обикаляне... Адела се стъписа. Каменното й спокойствие се изпари за секунди и Морхелиус за пръв път я видя толкова мъничка, объркана и безкрайно изумена. Тя се отдръпна леко назад, отвори уста с намерението вероятно да каже нещо и замръзна така. Анаис все така се усмихваше с бяла топлина. Изведнъж жената-воин си възвърна привичния контрол над емоциите и отвърна иронично: - И да оставя тези мъже да се оправят сами през целия път, че и да крънкат после артефакти от магьосница, дето един бог я знае къде е расла и какво е пасла? Не би било редно – поклати глава. - Ех, добре... – наведе лице дамата, доловила неизказаните страхове на скелета под маската на сарказма. Остана за миг умислена, после грейна внезапно: - Но ще дойдеш да ми разкажеш някой ден, нали? Как е завършило приключението ви? - Добре. – Адела размаха пръст. – Но само ако обещаеш да ги запишеш всичките и да заселиш няколко феи между кориците! - Имаш думата ми, тогава. Над рехавите облаци, през които минаваше килимчето, вече притъмняваше. Лъчите се плъзгаха изотдолу и образуваха слънчеви стени около тъмния му квадрат. Останал задълго да слуша тихата размяна на разкази между двете жени, Мори усети как се унася отново, въпреки, че бе проспал почти целия ден. Излапа набързо две меки круши, които Анаис му бе предложила и се сви в едно ъгълче между книгите. Около него се носеха тънките оживени гласчета на феите, гърления смях на Вил и дрънченето на бижутата, които ефритът постоянно губеше и печелеше на покер. Айри, нахлупила изящен златен пръстен като коронка, дойде да го види и после бързо отпърха при останалите. Ангелът затвори очи – около него ухаеше на прастари книги, прашна тъкана черга, билки, които бялата дама бе събирала из равнините и навързала на китки, дори на кози – кожените дисаги на Вил все пак бяха съвсем автентични. Удобно намачканият под главата му плащ затопляше приятно измръзналото му от вятъра лице. Скоро Морхелиус заспа с приятно усещане за уют и доверие около себе си, каквото не бе изпитвал от смъртта си насам. * Сгъната в поза, която вероятно бихме могли да намерим само в наръчник по йога за напреднали паякообразни, кокалестата фигурка на Морхелиус леко трепереше между разбутаните купчини книги, сандъчета, наметала, шлемове и бутилки. Сутрешният хлад покриваше със ситна бисерна роса крилете и онези части от тялото му, които не бе успял да сгуши под тях. Може би именно студът го събуди толкова рано, а може би привичното напоследък усещане, че нещо смахнато се е объркало в примамливо спокойната му лична вселена. Подпухналите му от дългия сън очи блеснаха влажно, загледани в пепеливо-синия хоризонт. Небето беше... ами беше си зелено. Зелено като свежи броколи, може би дори като мръсната пяна над доказано смъртоносен разтвор в лабораторията на луд учен... Дори светофарите на централно столично кръстовище (или поне в изключително редките моменти от съществуването си, когато решаваха да светнат в друго освен червено) биха завидяли на такова зелено. Беше ярко, свежо и живо, изпъстрено с дълбоки и тъмни или нежно сияещи отенъци и бавно потрепваше в ситни вълни и тежки поклащания. Това зелено обаче се отличаваше с твърде натрапчива близост и оживеност, за разлика от нормалното небе, доколкото изобщо може да се говори тук за нормалност... Зъбни колелца някъде из прашните ъгли на ангелския мозък затракаха сънено и той зяпна невярващо към ширналата се над него гора. Топчестите или заострени върхове на дърветата се носеха бавно и тежко в небето вместо облаци, рошави и плътни като гърбовете на стадо яростнозелени планински овце. На места древни сиви скали надвисваха смръщено като груби барокови полилеи. Обърнатият наопаки хоризонт преливаше в копринено мека синева, анмацана хаотично с прасковен акварел. Утрото пръскаше последни шепи премигващи звездички, простиращи се все по-надолу... Морхелиус предпазливо надникна от ръба на килимчето. Няколко къдрици увиснаха около лицето му. Под килимчето небето, истинското небе беше все още мастилено с лек намек за прозрачност и звездите се виждаха ярки и многобройни като далечните светлини на оабсурдно голям плаващ град. Когато най-после успя да откъсне поглед от необичайно разместения пейзаж и да се пребори с усещането, че се носи в открития космос, ангелът се сви обратно между книгите и задъвка безсъзнателно ръкава на робата си. Затвори очи. Чувстваше се нормално, не като да изпада с главата надолу от килимчето, определено... Някой бе обърнал света наопаки като събут чорап. “Аз съм си прав. Само че вселената нещо е сбъркана.” – помисли си и откри веруюто на всеки твърде вдъхновен астроном от по-ранните векове. Огледа се - останалите спяха спокойно наоколо, преметнали крака връз нечий врат или зъзнещи в неравна борба с усукващите се нощем наметала-удушвачи, неизменно дърпани от съседа в другия край. Ефритът, буквално свикнал с адските жеги, се бе завил с каквито парцали намери, един непромокаем плащ, плетената ризница на Адела и спящия отгоре му Трекс. Вилхелм както обикновено хъркаше в пълно бойно снаряжение и с двата гремлина под шлема си. Анаис седеше със скръстени крака в един ъгъл, облегната на куп книги и мъртвешки неподвижна. Стичащата се по раменете й снежнобяла коса сякаш подчертаваше още повече това ледено отсъствие, мраморното лице, фините бръчици, поито потрепваха едва при редките вдишвания, издаващи, че тя все пак не е тебеширена скулптура... Сякаш бе въплъщение на спокойствието. Ветрецът се заиграваше леко с ленената й туника, тъничък и бърз като змийче. Но за дамата “студ” бе просто любопитна четирибуквена дума. Адела обаче не спеше... е, тя всъщност никога не спеше. Приседнала на ръба както предишната вечер, с лакти на коленете и брадичка в шепи, скелетът мълчаливо гледаше безплътния океан под килимчето и плуващите в него звезди – рибки. Няколко проблясваха между костиците на провесените й надолу стъпала. Изведнъж Морхелиус се почувства ужасно сам в това сбъркано място и примъкна до нея на четири крака. - Адела? Потракване. - Мм? - Какво става, по дяволите? – осведоми се тихичко ангелът. - Нищо. Летим с главата надолу. Отивай да спиш, има още малко до изгрева – обясни шепнешком скелетът и положи грижовно кокалестата си длан на рамото му. Едно жълто листо се залепи на черепа й. Морхелиус я погледна неразбиращо, тя се усмихна с всичките си пожълтели зъби наведнъж. - Адела? - Какво пак. - Зашо летим наопаки, а още не сме се размазали долу... където и да е това в момента? – настоя ангелчето с безкрайното търпение на някой, вече преживял смъртта веднъж и нямащ желание да повтори. - Не питай мен, аз още се разлагах, докато тези неудачници са успели някак да прецакат гравитацията по цялата земя. - Пак ли антипетно?! Аман! – възмути се искрено Морхелиус. - Добре че видях как един заблуден елен отлита нагоре към звездите, та успях да обърна килимчето, точно на границата и затова сега все още не сме се разпилели из космоса. За щастие тази черга е достатъчно силна да се противопостави на антипетното и да ни носи на прилична височина...макар и наобратно. - Леле. - Ъхъ. - А как ще разберем кога излизаме в нормална гравитация? - Ами – развесели се скелетът - по писъците и изпадащите надолу багажи! Веднага ще си проличи. - Много смешно! - Не знам, сериозно. Засега можем само да чакаме да видим какво ще се случи. - Да, например кога онзи космически елен ще се размаже обратно на скалите! – сопна се Морхелиус. - Наистина не зависи от мен – вдигна рамене Адела. - Никой ли не прави нещо като карти на тези аномалии? - Не става, променят се постоянно. Например в неопределено време на годината тук гравитацията си става нормална. За дърветата е най-сложно, биотоковете им са еволюирали в някаква смахната система, прилична на невротичен асансьор, а корените им се мъчат да задържат всяка по-нестабилна частичка почва. За да могат да контролират всичко това, особено в периодите на смяна, са се сдобили с тревожна интелигентност. Така че е хубаво да се лети по-надалеч от тях. - Ами животните? – зачуди се ангелът. - По тези места – заобяснява отново Адела - животните не мигрират заради сезоните, а за да избягат от гравитационните смени. Знаят коя е например най-близката устойчива зона и когато забележат, че започва промяна, всички си плюят на петите... или каквото там имат накрая на израстъците си. - Кофти живот е това, скитнически... Ами ако няма следваща нормална зона наблизо? Ако един ден пътят им ги отведе към поредната сбъркана гравитационна дупка? - Получаваш ято елени или стадо планински орли – въздъхна тъжно Адела. - Хората са големи смотаняци, да знаеш – поклати глава ангелът. – Защо им трябваше да бърникат магнитните полета? - Не ги съди, перушинки. Животът понякога налага грешки. Както сам знаеш, невинаги правилното решение е най-разумното възможно. - Адела, това е адски нескопосано оправдание за безотговорността им, честно! - Не, Мори. Понякога няма как сам да осъзнаеш цялата сложност на нещата, така че не ми спори – настоя тя. - За какво говориш, все пак? - Остави. Помълчаха. Единият - гневно, другият – примирено тъжно, с апатията на неумрял. - Пък и добрата стара Земя и сама си издиша вече... Като една плажна топка, дето твърде дълго я е подмятал океанът – обади се накрая скелетът. Морхелиус отвори уста да възрази яростно, но изведнъж тежестта на тези тихи думи се стовари върху му като цяло ремарке очни ябълки. - Тъй значи... всичко просто приключва? Затова ли се върна магията от старите дни, да приключи цикълът? - Глупости – махна с ръка Адела.– Няма никакъв цикъл. Магията се връща с вярата. А вярата – с границите. - Ъ? - Ама вас на какво ви учат приживе?! – скара му се скелетът. – Границите, дете. Колкото са по-тясно стегнати около хората, толкова е по-голяма вярата им в това, което е отвъд тях. И сега в този опустошен свят свободата вече не е същата... Хората се крият в своите малки оазиси от нормалност – устойчивите земи. Децата им израстват, без да знаят нищо за света навън, за Последната война и всички изгубени постижения. И така се раждат приказките. Вярата. Малцина са скитниците, осмелили се да прекарат живота си без граници, да видят какво е останало след рухването на Нацията... - Ама ти сериозно ли?! – шашна се Мори, живял преди Войната и захвърлен обратно в света десетилетия след края й. - Просто не осъзнаваш колко много неща са се променили – поклати череп Адела. И туй си беше вярно. Мори наведе поглед към звездите, вече съвсем избледнели, и заусуква един проскубан кичур около пръста си. - Адела? - Ой. - Знаеш ли, струва ми се, че на едно местенце съвсе-ем лекичко бъркаш. - Да? – учуди се тя. - Всичко тепърва започва, според мен. Животът досега е бил... един вид само суматоха преди истинското Начало. Донагласянето на изходните съставки. Като... – той щракна с пръсти, за да се подсети – като разсвирването на гигантски оркестър преди гала-концерта на битието. Звучи ужасно, но обещава хубаво изпълнение – ухили се. Ангелът се изправи и отиде да тършува из дисагите за бутилката кафе, което с Анаис предвидливо бяха сварили още не костенурките. Ако разполагаше с клепачи, Адела може би щеше да мига на парцали пред нелепата истинност на този патологичен оптимизъм. Но тъй като бе неумрял скелет, впери безчувствено очните си кухини и прошепна на някой отвъд звездите: - Мамка му, как ми се иска и аз да бях толкова сигурна. След малко: - Дано поне човечеството не изпадне толкова скоро от списъка на продуктите за окончателната Манджа... Една звездичка мигна за последно с намек за пълно безразличие и се изгуби в триумфа на изгрева. - Няма да го позволиш, нали? Мили буболечки са, все пак – обърна се към сбъркания хоризонт. - Доста неща постигнаха съвсем сами – продължи да настоява Адела, неизвестно пред кого. Няколко мига тишина звъннаха като златни монети в шепата й, стекоха се мевду костите и цопнаха в бездънното пространство далече долу. - Проклятие, говоря си сама – омърлуши се и засрамено се скри под плаща си, с надеждата може би някой да е изписал Отговора в небето, когато се покаже отново навън. * Смях. Адела надникна смръщено. “ ЦЯЛ МИГ БЕЗКРАЙНОСТ” Долната й челюст едва не изпадна от учудване. Останалите единадесет невъзможни за групиране феи-букви се щураха насам-натам в безполезни отпити да намерят “ь”, която бе паднала снощи в кесията с “билки” на скелета и сега бе твърдо решена да се крие, докато някой не измисли език, в който да й бъде отредена по-главна роля. Ако се беше сетила обаче да пуши листенцата, вместо да ги гризка, вероятно и сама щеше да се справи със задачата. Е, нямаше обаче да просъществува достатъчно дълго, за да се порадва на успеха си. Адела продължаваше да се взира възхитено в случайно изписаните над нея думи, блещукащи на фона на леко уродливата букова гора горе. - А стига бе... – промълви на себе си. - Нали? – отвърна Мори, излегнал се по гръб до нея, след като доволно бе закусил с лешници и круши от запасите на бялата дама – Невероятни са. Дори не осъзнават какво са сътворили, представяш ли си? - М-м... – смънка замаяно скелетът. - Ами виждаш ли, те се групират, за да... - Да, да, Айри ми обясни – прекъсна го нетърпеливо Адела. - Нали помниш за какво си говорехме сутринта? – усмихна се Мори. - Прав беше, мисля – кимна скелетът, без да откъсва очи от надписа. – Но само помисли: “Цял миг безкрайност”... Това обяснява толкова много. - Не, Адела. Това е просто ключ. Обяснението е в теб. За истински храброто въображение дори една обикновена ябълка “обяснява много” – вдъхнови се по детски ангелчето. - Друго имах предвид. - Хм? - Защо според теб, имайки разума да осъзнае своето безсмислие пред величието на безкрайната Вселена, човекът не е умрял чисто и просто от отчаяние? - Думай нататък. - С присъщата си наглост той се е усмихнал и казал на Бог: “Безкрайността е миг. Този миг е вечност. И целият е мой.” - Дам, сигурно с тази реплика е заслужил свободата си, омаловажавайки абсолютната същност на Бог. Дано поне да е бил прав – кимна длъжностното лице Морхелиус. - Така я, можел е да има всичката абсолютност на света и без някакви богове да му се пречкат. Впрочем ти за каква свобода говориш? - Да се развива извън златната утроба на Рая. - О-о. - А ти за каква абсолютност говориш? – усъмни се ангелът. - Тази, до която му пречеха да достигне гладът, войната, болестите и самородната му тъпота. - Аха... - Тъй я. Отново замигаха в тишина. Адела протегна ръка към зеленото небе и надписа се обогати с още една фея-членка, активистка в борбата за равноправие и с тежък билков махмурлук: “ЦЯЛ МИГ БЕЗКРАЙНОСТ-ь” * Очертаваше се приятно скучен ден в мудно влачене по въздушните течения. Антигорите, както ги наричаше Адела, изглеждаха подозрително живи, на места зеленото придобиваше хлъзгави отенъци. Долитаха присмехулни животински звуци – местните обитатели бяха нещо като хитри лепкави хамелеони, полупрозрачни и с големи червени очи. Разбраха го, когато един невнимателен индивид изпусна клона, на който се бе закрепил, изхвърча нагоре с тънки писъци и шльопна звучно между рогцата на Аш.
2004-08-16