БУКВИТЕ - САЙТЪТ ЗА НОВА БЪЛГАРСКА ЛИТЕРАТУРА

СТРЕЛОЧНИКА

СТЕФАН ДИМИТРОВ КРЪСТЕВ (cefules)

Раздел: РАЗКАЗИ  Цикъл: разкази 1989 - 1994

а вагоните пишеше: “СТАНДАРТЕН”. На купетата, вместо “пущачи-непушачи”, табелите бяха: “арестанти-неарестанти”. Аз бях при арестантите. Седнах спокойно между останалите. Бяха седемнадесет-осемнадесет годишно метълче, възрастен намусен джентълмен с огромни мустаци и бакенбарди, леко тряперящ, слаб небръснат младеж на двадесет и пет-тридесет години. Имаше един индианец с каменно изражение и орлови черти и една двойка симпатични битници... Не вярвах, че толкова ще бъдат арестантите... Дали предполагаха това, което знаех или просто интуитивно го чувстваха?!... Влакът потегли... * * * Бе преди около два месеца. Верен на скитническия си нрав обикалях из пущинаците на Страната, удавяйки в отшелничество младостта си. Исках да се науча да чета огромната Библия, която е Битието и да тълкувам правилно нейните притчи. През тези дълги месеци самота се научих да откривам притчи във всяко камъче, във всеки звук и всяка своя болка, която долавях, но се чувствах още по-неук от началото. Научих се да спя открит на неприветливи места, да не се храня дълго, да издържам на умора която по-преди би ме убила и тишина която би ме съкрушила. Дните за мен вече нямаха имена, защото душевните преживявания се сливат като акварел по платното на времето, а размерът на това платно не е един ден, а цял живот. Безимен бе и онзи ден, в който пътят ми мина покрай една барака до стрела на желецопътна линия. Беше хладен и влажен ден, мъглата бе проникнала под кожата ми, а не бях влизал от дълго на сушина, тъй че мисълта да го направя ме съблазни. Стрелочникът пък се зарадва, че вижда жива душа. -Мир на този дом!-смотолевих аз. -Добр вечер, момче! Накъде в този студ? -Посоката за мен е винаги мъглява. -Скитник! Отшелник! Кимнах. Стрелочникът ми посочи къде да седна. Заговорихме. Увлякохме се в разговора и той трая дълго. Имаше поразителни познания и ум като бръснач, но бе неясен и абстрактен. Може би го разбирах едва сега, може би по- малко го разбирах от тогава. Говореше за неговата страна която е далеч и близо. Казваше, че ще поспести още и ще се завърне, че това ще е скоро, но има много време до тогава, ако “време” изобщо имало. Странното бе, че дори и възрастта му бе неопределена. -Защо не останеш поне седмица, докато времето поомекне?-попита ме накрая. Приех. Чувствах, че от този странник имаше какво да се научи... Дните минаваха все така еднообразно, но в един от тях забелязах нещо което ме смути. Дълго набирах кураж, но накрая все пак попотих: -Защо влаковете се движат в една посока? -Спирката е такава-отговори ми бързо-а и този въпрос не ме вълнува. Диктуват ми списъка по телефона като ми казват кой влак в коя посока да пратя и аз го правя...Хайде сложи още дърва в проклетата печка. Разпалих я. Разхвърчаха се искри. Отдръпна се рязко видимо уплашен. * * * Едва сега спомняйки си, забелязах колко смутен беше всъщност при въпроса ми стрелочникът. Още тогава отговорът му не ме задоволи изобщо. -Знам, че е глупаво-заговори метълчето.-Кажете ми мислите ли, че сред купетата има такова, което е “златен склад”? Ясно и вие не сте успели да го намерите, но как мислите? -Златният склад е и тук и не е тук!-отговори джентълменът-Успееш ли да скочиш от влака без да се убиеш – ти си спасен. След малко ще ни дадат възможност да опитаме, но е невъзможно да останеш жив. -АРЕСТАНТ №1.-чу се механичен глас-Можете да напуснете вагона. -Отказвам.-отвърна джентълменът. * * * Бе все така студено и през следващите дни. Тази пролет приличаше на сън. Спомням си, че такава ме направи отшелник. Листата се откъсваха от дърветата и губейки живителният сок изсъхваха и се сгърчваха, но това не бяха обикновени листа, а моите приятели. Тъжно започваше моята пролет! И тези дни влаковете продължаваха да се движат в една посока. * * * -АРЕСТАНТ №2-чу се отново механичният глас-метълчето подсочи. Можете да напуснете влака! Момчето се засмя, сякаш искаше да каже: Бай-бай! И аз търсих живителния сок, но ноември е безкраен. Излезе от купето, отвори вратата на вагона и скочи. -Решително момче беше!-изрече джентълменът. Дяволски мъжко момче! Треперкото още повече се разтрепери. -Ще успея ли?-обърна се плахо към джентълмена. -Ако успееш е нищо, ако не успееш пак е нищо- отвърна джентълменът. Не се притеснявай! Момчето битник плачеше. * * * Дойде денят, в който вече бях толкова притеснен, че не можех повече да издържа. Отново зададох въпроса на стрелочника. Сега долових смущението му. -Ти знаеш нещо ужасно!-крещях вече аз. Всички тези влакове отиват на смърт. Кажи кой и защо!? Кой е в тези влакове?! -Не знам- бързо отсече-Аз съм само стрелочник. По телефона ми казват на коя линия да пратя всеки влак и аз го правя. И да го върша и да не го върша, това няма нищо да промени, защото всички линии водят до една и съща пропаст. Изтръпнах. -Трябва да измислим нещо!-извиках, разтърсвайки го. Не можем да стоим така! Не можем да сторим нищо. Не можеш да разбереш, нито кой е във влаковете, нито откъде идват. Опитвал съм го. Пуснах го. Той залитна към печката. Удари се в нея. Разхвърчаха се искри. Този път не успя да се отдръпне. Пламна. Опитах се да му помогна, но той гореше. Гореше като книга. Той бе от хартия. * * * И ето, че попаднах в “стандартните вагони”, но тъй като съзнавах всичко и пътувах против волята си към световната пропаст, бях арестант. Всеки който се бе качил във влака търсеше “златният склад”, но потегляше към пропастта... Дали знаеха и останалите за “стрелочника”? Прокънтя механичният глас: -Затворник №... Засмях се и изрекох: -Довиждане приятели! Не бях много приказлив, но ще ми простите.
2004-08-01