БУКВИТЕ - САЙТЪТ ЗА НОВА БЪЛГАРСКА ЛИТЕРАТУРА

Дневник

Александър Андреев Тренев (invisible child)

Раздел: Разни (не влизащи в нито един раздел)  Цикъл: Прекършени слънчогледи

Толкова много смърт. Но почти без болка, без чувства. Освен едно- боли ме гърба. Колко е странно. Но напоследък не мога да спя. И въобще ситуацията е комплицирана. Жена ми често се чуди как ли бих реагирал, ако я видя мъртва. Уверявам я, че със сигурност ще ми е жал и ще плача, но в интерес на истината не съм много сигурен. Даже никак. Така си е. А дните са кратки, хората понякога са красиви, но повечето са мъртви. Или ще умрат. Все някога. И не могат да избягат от случайността. Защото някои твърдят, че тя не е случайна. Откъде знаят? И как могат да са сигурни? Кой ли ще ми каже... Ще ми се да знаех някои работи, но не ми дават. Но за сметка на това ми дават пари. А те са кажи- речи най- важното. Вчера пристигна един труп, целия подпухнал- на няколко дни беше- като царевично зърно. И май беше застрелян. За първи път ми носят толкова мъртъв труп. Насилствено мъртъв. Иска ми се да знам някои неща. Смисълът е важен. Смисълът, стига да го има и да е осезаем, да бъде почувстван и... изживян. Да не е изгубен, изгубиш ли смисъла остава само надеждата... Единствената поговорка за надеждата е свързана със Смъртта. Странно, нали? Назад. Назад. Назад. Не трябва да се прекалява с алкохола. Смъртта е последната стъпка във всеки човешки живот. И всъщност може да го осмисли. Но не и онази Смърт, която беше сложила край на и без това трудно осмисляното съществувание на трупът, който ми донесоха. Преди бях самотен. Вече не съм (откакто се хванах на тази работа). Сега около мен постоянно има хора. Мъртви, но все пак хора. Поне вече не си говоря с мебелите (жена ми е алергична към котки, а аз не се понасям много с кучетата. Плашат ме. А тя никога не си е у дома). Умрелите са приятни: не искат нищо от мен, просто им закачам етикетче с номер (и без име: никога не ме уведомяват как се казват), позволяват ми да говоря каквото си искам... преди ме беше страх да не би някой от тях да стане и да си тръгне, като по филмите на ужасите. Но вече не ме е. Тази работа определено ме промени. Смъртта е всъщност Спасението. Повечето изглеждат странно спокойни. И на мен действат успокояващо. Чувствам се добре с моите трупове! Понякога сe чудя дали, докато аз тук режа и номерирам тези (все пак) хора, техните души не ме зяпат някъде отгоре (или отстрани) и не ми намислят някакво отмъщение, когато и аз... нали се сещате... Защото, ако няма нещо там, горе (или, да речем, отстрани), то живота би станал толкова пренебрежимо кратък в сравнение със Смъртта, че просто не би си струвало да се живее. И, като се замисли човек, вероятността е точно петдесет процента. Човек си мисли (или по- скоро се убеждава), че е безсмъртен, докато не умре. Смъртта твърде често е нещо, което се случва на другите. И твърде често всичко, което знаем за някого е, че е умрял. Има хора, около които уханието на Смърт се носи подобно на парфюм. Евтин парфюм. Напоследък съм затрупан с работа (и с трупове, хаха!). Те са разнообразни: млади, стари, бебета, високи, ниски, средни, без крака или очи, с брадавици (засъхнали), с белези от мазоли, с обеци на странни места, но всичките си приличат по едно нещо: мъртви са. Всички ли ще умрем?
2004-06-19