БУКВИТЕ - САЙТЪТ ЗА НОВА БЪЛГАРСКА ЛИТЕРАТУРА

Моят свят

мариана христова цакова (tapanar)

Раздел: Пиеси, сценарии  Цикъл:

Моят свят Действащи лица Основни опоненти: Той и Тя Дама Кавалер Момче Той: на преден план. Крачи нервно насам-натам, с поглед, зареян някъде в пространството. На заден план, почти невидими, тя, дамата и кавалерът. Момчето седи в ъгъла със свити колене и скръстени пред себе си ръце. Той: Крача запъхтян по прашните софийски улици, подръпвам нервно от горящата между пръстите ми цигара, издишвам дима и поемам дълбоко дъх, за да се насладя на свежия утринен въздух, но вместо това ме обливат отровните газове от бълващите ауспуси на лъскави и не дотам лъскави автомобили, затова бързам да дръпна още веднъж от цигарата си, като не забравям да се надпреварвам с времето. Забързаният ход на света, в който живея, не ми оставя минутка покой (вероятно за да не ми даде възможност да се отпускам в размисъл), но така както се надбягвам с времето, успявам с лекота да се отърва и от клопките на безмозъчния ни индустриален бит и мислите ми кръжат подобно разбунен кошер във и около главата ми, защото те поне са свободни да се лутат в пространството, да се изкопчат от лапите на праволинейността и да преминат отвъд предела на ограничените ни физически възможности. И... стоп. Улавям се, че днес и вчера и онзи ден (а най-вероятно и утре) мислите ми са се съсредоточили в една единствена точка и колкото и да се мъча да ги отклоня и да им дам друга, по-приятна, занимателна, а може би и съзидателна насока, те продължават упорито да тъпчат на едно и също място. Дотук със свободата. Без да искам съм се превърнал в ходеща дрънчаща касичка, защото в главата ми няма нищо друго освен онези парични знаци, които човечеството кой знае защо е измислило, пуснало в употреба и по такъв начин заличило всяка представа за нормално присъствие на земята, на каквото и да било участие в обществения живот при неналичието им. Посягам да се чукна по главата, да се измъкна от руслото на материалния свят и да си възвърна волността на духа. Ослушвам се, за да чуя дали има и други дрънчащи около мен, или съм само аз. Чудя се дали древните са го разбирали по-добре (света), дали са били по-мъдри, по-находчиви, по-работливи, или пък по-глупави, по-нехайни, по-неработливи. Вкопчвам се в думата работа. Свързвам я с пари. После не работа – не пари. Около това ли се е въртял светът? И продължава да се върти. Дори и днес. Тук. В двайсети и първи век. Някъде в мозъка ми се отваря пролука и нечакана изскача народната поговорка “Който не работи, не трябва да яде”. Размествам само две думи и се получава следното: “Който не яде, не трябва да работи”. Първото “не” ще го махна, защото прогресът още не е стигнал дотам (за съжаление), че да е възможно оцеляването на едно човешко същество, без то да си набавя необходимите му хранителни вещества (с някои изключения). Така вече е по-добре. Значи “Който яде, не трябва да работи”. Следователно не са му необходими и пари, за да си осигурява хранителни продукти. Пак се връщам до изходната точка: пари. Но по тази логика те вече не са свързани с работа. Спирам. Няма закъде да бързам. Сигурно е възможно, след като ми е хрумнало. Ослушвам се. Светът около мен дрънчи. Чува се звън на пари Песен (пеят дама и кавалер): Дрънчи, дрънчи светът омайва ни звънът на медните пари ох, глупави мечти Ах колко тежко е да бъдеш млад и да попаднеш ти в Дантевия Ад в тази мъничка държава която тлей и отмалява. Дрънчи, дрънчи светът нима човешка плът са пустите пари ох, дяволски мечти Тя (насочва се към него): Ако смяташ, че дрънчи светът, то значи, че не ти е скъп мигът погледни навън, прозри това, което знаем от деца: Светът е приказна омая светът ухае до забрава, но ти не сещаш неговия дъх долавя друго твоят слух. Светът звъни, светът клокочи с ромон див напред ни сочи, че трябва смело да вървим и да изчезнем яко дим. Той: Да изчезнем? Да се стопим? Да се превърнем в дим, в пушек? Тя: Но първо трябва ний да изгорим щом пламне огън буен див тогава значи ти си жив. Той: Огън, плам, ламтеж и винаги стаен копнеж по жалка мирна суета, що докарва ни беда. Беда за целия ни род, който превръща се в роб и плаче тихо и смутено това е нему отредено. Тя: Беда, пари тънки сметки и игри нима е тъй злочест светът ни днес? Той: На мен ако не вярваш ти тогаз ослушай се що ври, навред около нас кипи! Тя наостря слух, отзад се дочува луд брътвеж Тя: Каква е тази врява, мили що за вили на могили объркват ми простора чист и ти изглеждаш някак си петнист. Той: Аз – не, но други са петнистите хиени, кръвта ни смучат, сякаш са умрели за къшей хляб и кофичка млекце, морят ни здраво за едно кюфте, а шницели набиват до полуда корема им пресито се подува, но зъби впили в кокала веднъж на кротък жест не биха се решили към някого да се обърнат - на подръж хапни и ти – да имаш сили! О, не, с диви мотовили обградили сме се – изход няма и пак и пак жадуваме промяна. Тя: Промяна? Извисяване го наречи и стига с мъки и беди! (разперва ръце) Ах, в дивния простор да полетя да не оставя аз след себе си следа небето с пръсти да допра и слънцето да заслепя. Това не е стаен каприз щом искаш, значи че си жив. Лети ли твоята душа то значи вярваш в чудеса. И никак не усещам аз умора по-скоро сили да се боря. Кръжа сред облаци от пух и все напрягам своя слух с копнеж за радост и веселие с стремеж, но не и с примирение. Заслушва се. Отзад се чува музика. Дамата и кавалерът танцуват и се веселят. Той: Премного мъка има в този свят, но аз с нея съм богат, че всяко чувство за страдание е причинено от премного знание. Тя: Знание – страдание – униние - ридание и много мъка по света а колко просто би било да изречеш: мечтание и в миг поникват ти крила. Той: Крила? Уви! Те с ножица ще ги подрежат. Не ще летиш в простора чист, в калта ще риеш полужив, а те отново ще нареждат: Идиот, простак, свиня, въшливец гнусен позор си ти за този свят, макар да имаш занаят на думи само си богат. Тя: Но кой възпрял би гордия ти устрем? Той: Подлец незнаен, може би фалшив, лъжовен, но с пари. Посегнал би на мойта чест превърнал би ме в роб злочест. Тя: Да купи твоята душа? Не дръзнал би! Мълвиш шега! Той: Шега изричам на шега поне богат съм на слова, затуй послушай ти сега: Чуй само как мил политик свойта любима в народа съзря и радостен нададе вик: Кавалер (излиза напред): О, прелест омайна о, хубост незнайна главата си ти на НАТО дари! Дама (следва го напето): Главата моя аз не давам премного ум аз притежавам. Кавалер: Тогава крак подай един и мигом сите ще крещим доволни ще сме от съдбата, която дава ни отплата. Дама: Крака си аз ще подаря на честния и добрия по душа тогаз светът ще е честит, защото вече ще е сит. Той (намесва се възмутен): Що значи туй прокобно слово? Хей, сити ли сте вие долу? Или да търся горе нейде, когато слънцето залезне? Кавалер: Ръката си ти протегни гласувай, искаш ли пари! Дама: Протегнах я не дваж, не триж опарих се и ето виж! Да прося вече само мога, ала и даващият изнемогва. Кавалер: Отвори очите си и виж светът е станал по-красив! Дама: Красотата с блясък ме безпокои тя дири как да те приспи. Кавалер: Тогава в сива пустош тлей духът ти нека да слабей умри саката и в неволя, но нека да е твойта воля. Песен (пеят дама и кавалер): Чиновници, държавници – палави измамници за вас всички дни са празници, а за народа ви любим живота все е немислим. И с монетната хазна пак някой прави си шега парите някъде изпадат или в нечий джоб пропадат. Тя (обръща се към него): Признавам си, че трудно е да разбера защо с такъв сериозен тон на мене даваш ми отпор. Нима това е някаква игра? Той: Игра? Защо пък не? Да оставим политиците да се вгледаме в циниците: богатство, почести да заклеймим свободни да сме да решим дали на този свят добър, който към някои е зъл полагат му се хора зли, или пък трябва да са те любезни, мили и добри; дали да бъдат романтици, или да са докрай скептици или... да имат свободата да избягат от съдбата. Тя: Уви! Невъзможно е това. Той: Невъзможно ли? Нима? Та това е само някаква игра. И веднага идва ми в ума народна приказка една: По дрехите ще ги познаете душите им ще разгадаете. Тя: По дрехите – душите? Нещо тук грешиш! А обикновено мен виниш. Та, приказката, драги ми гласи не точно както казваш ти. По дрехите посрещат, казват, с човека, не с душата му се срещат. Той: Следвай правилата на играта, мила! Нали избрахме свободата. И тъй, начало, бум! Модерната жена е сън за гласовете, идещи отвън: Ах, прелестна си днес! Нима – възкликва тя в унес Модерна тя е – няма спор подемат всички люде в хор. Ех, що ли значи тоз захлас обръща им тя гръб тогаз модерна съм, но по душа аз нося свойте теглила. Кавалер: Честита си, че можеш всеки да впечатлиш ти с твойте дрехи, а ние, бедните, уви, не позволяваме си тез игри. Дама: Какво е бедност аз не зная и няма нужда да гадая във пъкъла ще вря накрая, а вий отивате в рая. Кавалер: Красив е раят на земята не на небето търсим ний отплата. Доволни нека бъдем тук какво ли чака ни отвъд? И ако твойто одеяние навява мъничко страдание, огледай се във нас и виж защо не трябва да тъжиш! Тя: Виж ти, за бедни става тук въпрос, но де са те, що значи да си гол и бос? Той: Бедността не е порок, а само лош пророк. В салона плахо влезе тя Тя (ослушва се): Тя – бедността? Той (продължава, сякаш не е чул въпроса й): огледа се и онемя сред куп от розови цветя трън грозен в себе си съзря. Дама: Защо ли жребият злочест избрал е мен за своя жест? Не търся отговор, не знам, кой знай защо изпитвам срам. Джентълмен: Срамът създаден е за хора зли що носят скърби и беди безочливи, омразни, празни в кроежите си безобразни. Ти нямаш капчица вина, ни грях за своята съдба, затуй засмей се начаса и не мисли, че е беда. Дама: Усмихвам се, но моят взор се сблъсква с вражески отпор животът нямо е страдание в кръга на нашто мироздание. Джентълмен: За всяка болка има лек ще дойде и на нея ред очакват те теб дни честити па макар облечена и в дрипи. Тя (засмива се): Беден значи, но щастлив, опознай живота див! Той: Нямаш ли ти малко свян? Тя: Свян – това пък що е? Знам – римува се с блян. Да имаш дни честити, а не от скръб пропити, да пропилееш живота си нахалос туй значи ще е – радост? Той: Радост ли – ти виж сама дали пък не е туй тъга? Тя: Е, идва си на всичко ред... Той: Към нас пристъпва тя подред с плах поглед дири ни отвред Тя: Това е нашата тъга безмерна, мирна суета. Той: Защо срамува се не знаем какво тормози я гадаем. Дама: Аз малък, малък съм човек и всекиму отдавам чест, но крия себе си уви в студени мрачни дълбини. В миг свива се сърцето и притъмнява чак небето щом някой само понечи да поздрави ме с очи. Кавалер: Срам нямай и не се кори, тоз някой мигар те вини? На погледа му отвърни и поздрава му приеми! Дама: Нима е срамно да си жив па макар и мълчалив? Нима е нужно да таиш защо се радваш и защо тъжиш? Джентълмен: Открий пред себе си и пред света що носиш в твоята душа и свойте неми въжделения ти превърни в откровения. Тя: О, чуй, не ще си виря аз носа срамежлива ще съм от душа, та поне един куплет да съчини за мен поет. Той: Не си прави труда имаш го ти начаса: Крачи гордо и напето сякаш нейно е небето и с вида си тя дори слънцето ще заслепи. Тя е в приказна премяна лека, чудна и омайна, но и да е в дрехи прости пак ще е добре дошла на гости. За свян и дума да не става подобно чувство, о, уви, не притежава униние в погледа й няма тя бодра, ведра е, засмяна. Джентълмен: И не да съдим тази прелест таз вихрена и буйна свежест надигаме ний глас сърдито в съмнение и недоволство скрито. Но гордостта ни притеснява, защото води до забрава смущава ни пороят див привидно може би красив. Ще помете той всяко чувство, сърцето й ще стане пусто. Обхваната от лудо вдъхновение не ще подири нивга тя смирение. Тя: Някак, струва ми се, не разбираш, че човешките съдби разриваш. Той: Аз ли? О, разбира се грешиш, аз не съм това – ти виж: На всекиго поклон ще стори било не в нейните стобори ще се усмихне, ще запее туй, що по сърце й е. Но идва време на разплата прескъпа й е ней душата, ако за другите се мори за себе си какво ще стори? Текат си дните без усилие ни грам проява на насилие. От благите уста ще вземе току виж някой да простене. Кавалер: Че чуждо е туй умиление, което води до търпение, ако усетим нужда от прозрение, ще се допрем до твоето благоволение. Това че бъркаш се в душите ни понякога смущава дните ни, но вопъл, стон в главите наши това не ще да ни уплаши. Храбреца ти не ще познаеш и за нещастника нехаеш това, което в нас е скрито със сълзи горки е пропито. Тя: Срамежливи, неразговорливи, диви жени – понякога красиви какво ли още ще науча? Но, честно казано, не ми се слуша. Той: Чудиш се какво познание ще запълни твоето съзнание на сън понякога посягаш всемира ти да разгадаеш. Тя: Уплашена съм – няма спор незнанието е жив позор не мога аз да проумея защо сам слаба и защо немея. Света аз искам да докосна не съм нахална, нито злостна аз искам прелестно да светят звездите, щом за мен се сетят. Той: Та ти си мъничка светулка та ти си проста кат’ гъдулка, с която някой да понечи ще фабрикува свойте речи. От твойта луда проклетия цари всемирна немотия и ако взреш за миг се само нещастието ще прозреш голямо. Мигът красив е, но недей със думи празни не вилней в сърцето си се вгледай ти и свойте чувства премери. Тя: Поука аз от теб не търся мъжете ясни са ми до погнуса привидно нежни, мили и добри, а всъщност пошли, глупави и зли. Затуй да видим пък сега, какво ще кажеш за това: Омаен той е и вежлив, налага ли се мълчалив поклона всекиму ще стори за залъка си щом се бори. Дама: Поведението му е присъщо и да не кажем вездесъщо не си навежда той главата щом няма никаква отплата. За всяка дума той е бдителен усърден и до болка мнителен опитва се да бъде явен поклонник на умник незнаен. Простете, аз, дали ще мога поднася своята особа на всеки нему непознат явява се той мил и драг. Това ли е за тебе свято да лижеш някому краката? Какво ли мислиш ще спечелиш и целия така трепериш? Джентълмен: Това е мойто упование дори да носи ми страдание, защото нямам аз опора, че да наложа свойта воля. Усмихвам се, но всъщност плача и по корем аз все се влача и по трънливата пътека аз сълзи лея без утеха. Страданието е моят кръст, а радостта превръща се в пръст, в която аз усилно ровя, но няма как да я споходя. Дама: Нещастието в теб ридае на свобода да е мечтае, но ти поставяш му окови, не даваш му дори да спори. И ако има наказание, то туй е твоето призвание: да си ридаеш на спокойствие да не познаваш удоволствие. С какво ограби те живота, че да се луташ без посока? Нима е слънцето, което те гледа зорко от небето? Джентълмен: Светлината негова ме заслепява и в мрак да тъна до забрава обичам аз и мойта слабост доставя ми неземна радост. Той: Това е някак прекалено. Тя: О, не, това е по-смекчено, но ако трябва да съм искрена, то нека споделя аз истина: Мъжът за своите комплекси знае, но видимо поне нехае, защото те са в дебри скрити и с гняв и болка са пропити. Дама: Ако решиме да гадаем какво тормози го най-вече, то изборът ще е случаен и от истината по-далече. Опитваме се да играем и тайно винаги мечтаем, че ще намерим някъде пролука и ще си вземе той поука. Но той затваря се в себе си вини ни, мрази ни, обижда ни ядът му вече няма граници, затуй се правим на незрими. Невинен аз съм, чуйте хора – крещи той в бяс безумен, страшен измийте вий от мен позора, защото прави ме нещастен! Позорът е в теб и ти го знаеш, но нямаш сили да го осъзнаеш. Недей кори ни в свойта слабост, животът твой върви нахалос! Той: Това, че биваме сърдити не значи, че... Тя (прекъсва го): О, колко мрачно ти звучиш, нима на думи се скъпиш? Скъперник що е всеки знае и проклетия мигом ще познае щом види го, че с парите си, не разполага той, защото скрити са. Дама: Ако помолиш го назаем да преотстъпи той мечтите си, ще оплаче съдбините си и ще си остане пак потаен. Джентълмен: Туй, че душите наоколо не е радост за окото ми наумили сте си вий грабеж, но умът ми читав е и свеж. Прахосниците аз познавам и не напразно се скатавам аз зная, търсите да вземете дочух ви, за имот вий стенете. Дама: Не ламтим ний за земите ти! Макар и гладни, морни, жадни, ликуват пак за миг душите ни, а твойте дни са безотрадни. Джентълмен: Грешите бедни, дребни хора, аз знам що щастие е и отмора душата си аз не продавам за къшей хляб не я залагам. Той (смее се; започва да пее): Светът дрънчи, дрънчи не искам аз пари вземете ги за вас това е моят глас! Тя (слуша мълчаливо, леко недоумяващо) Той: Страдалецът в своята душа създава нови чудеса с принцеси хубави, добри и феи ласкави, но зли. Джентълмен: Мечтая аз в свойто царство в мойто малко господарство да съм щастлив, да съм богат дори да нямам занаят. На път поемам във зори ухаят прелестни треви и във далечните простори късметът мой ще знае що да стори. Дама: Така изглежда, но дали ще можеш своите сълзи да скриеш ти, когато мрак покрие твоя земен свят? Чудовища тревожни, зли ще разрушават твоите мечти ще се превърнеш във заплаха и ще си опустошиш душата. Джентълмен: Не съм създаден за борба срещу злощастната съдба, и на какво да се надявам аз егото си отстоявам. Той: Ха-ха-ха (сочи към нея): страдалец аз, тя - романтичка по душа, ала спокойствието свое не руши: край мен животът тихо ромони и няма кой да ме безпокои. Тя: Недоволен си от този свят то ясно вижда се, но как представяш си, че с недоволство ще постигнеш нявга задоволство? Джентълмен: Мечтая аз на твойто рамо доволство някакво измамно да изживея и за миг дори, но все не случва се уви. Въргалям се в гнусна кал и чак света аз бих продал за мъничко удовлетворение, но то изтлява в забвение. Дама: Пресит си ти, но сгода няма стремиш се всявга към измама зарад едното удоволствие, а то не носи ти спокойствие. Огледай се навред и виж, че други трябва да тешиш не да оплакваш ти съдбата си и да ридаеш горко за душата си. Дошло е време да прозреш таз тайна свята и да разбереш: откакто свят светува все някой себе си погубва. Защото не намира сила да изкрещи, а моли се и свива: аз имам свойто вдъхновение и ще превърна го в творение! Той: Не е лесно да си джентълмен сред сборище диваци и да откриваш ти света пред хора с спуснати капаци Джентълмен: На дама аз поклон ще сторя не сещам никога умора ще й целуна и ръка каква наслада от мига! Дама: Простак, нима въобразяваш си, че аз достойнство лично нямам си да се оправя и сама защо нарушаваш ми мира? Джентълмен: Но..., дръпвам се уплашен нима изглеждам толкоз страшен понечвам аз да възразя, ала тя изчезва начаса. Ах, простете й за грубостта тя тъй отвикнала е от това да се отнасят с нея подобаващо, та не съзира нищо радостно. Как трябва аз тогава да постъпя простак да бъда, за да съм добре за тука? Дама: О, мисъл скверна ти недей превръща го сега в злодей! Джентълмен: И все не мога да й угодя как да постъпя ми кажи като от нейните слова ми иде просто да крещя! Дама: Това красиво е, но знай и приказката има край и само някой да понечи на мига ще го засенчи. О, ужас, що за грозота предлагаш ми на мен сега аз търся щастието знайно, а ти поглеждаш ме нехайно. И отговор не даваш ти на мойте приказни мечти чудовище в мен прозря ли, или се питаш докога ли? Джентълмен: Неземна плът аз обожавам и тихичко във мен си страдам с какво на теб да угодя, че да е мирен и света. Молитва си наум мълвя да ме прегърнеш, да заспя аз чувствам в себе си умора, че проявяваш ти несгода. И ако трябва чудеса ще сътворя аз начаса с букет цветя дома ще украся и ще се моля дор умра. Тя: Джентълмен? Ти виж! Пуяк някакъв надменен! Себе си или пък мен тешиш със стила си безогледен? Пред другите си мил и прелестен, на думи си защитник ревностен и за достойнство и за чест ти мило драго ще дадеш, но пък туй проклето слово не е ли доста празнослово. Понякога си мил, свенлив друг път ядосан и сърдит. Гнева си щом поукротиш, пък мен започваш да виниш, дори да няма за какво е, туй, ако не е тегло? А спорът нивга няма край и само мъка той вещай. Той (успокоява я): О, мила, мила, чуй сега та ний сме живи същества макар и висши кат’ създания при нас пак има пререкания. И как да няма, щом уви сред пилетата тъй добри, които хапваме си за вечеря цари превзетост към петела. Тя: Вина аз нямам за това. Кокошката създадена е на света, за да снася на двуногите яйца да мъти пилета, да кудкудяка за нея е това съдбата. Живее тя в мъничко пространство ней не й е отредено странство и с трепет чака чуждия злодей да я настани в някакъв бордей, където тайно да се свива и пред петела врат тя да превива. Защото младият и як петел единствен може да подбира и всички ярки начаса с мощен тласък да забива. Той: Е, и на него идва ред или не слушала си, че в казана еднакво врят и той и тя светът на никой не прощава. Джентълмен: Бушуват тайнствени огньове връхлитат ни, горят в нас заплашват всичко да изпепелят. Дама: Животните – тез твари низши докарват си сами беди. Но ние хора сме – тъй висши и само някой ни вини. Песен (дама и джентълмен излизат на преден план, танцуват): Богати, бедни, зли, добри ний всички хора сме, нали? Приличаме си и защо ли да си измисляме неволи? Той: Хора да, но странно е – различни някои в несгода, други – лични. Така устроен е светът не позволява ни ни гък ни мък. Тя: Но дори да съм различна, аз също имам си права. Туй, що искам и обичам го отстоявам на мига. (тропва с крак) Той: Защо изпадаш ти в заблуда и лековерност до полуда? Нима въобразяваш си, че твоето желание и сила обект и цел са на всемира? Май всички тук, в цялата държава се стремиме към провала: Европейският съюз е против нас, но пък ние врем се - вредно, а дали ще имаме достатъчно кураж да препускаме и надпреварваме се с него? Тя: Ще намерим, то се знае, няма как та това е сетният ни шанс да се озовем в средата на Европа не да увиснем на Голгота. Няма да е лесно, зная аз, но кога ли леко е било за нас? Всеизвестни сме надлъж и шир, а все се влачим най-подир; мечтаем си за благоденствие и мир но кому е отредено само пир? Той: Страдаме си дружно здраво мъка ни мори без право. И чия ли е вината? Крива е към нас съдбата. Джентълмен: Крива-права, все таки ний свободни сме – с мечти и в луда надпревара веселим се до забрава. Светът простор ни дава и мълви: О, спри, недей така тъжи! Аз не понасям изневяра, а на път си да го сториш ти. Дама: Не с мечтите се прости, а със злите си беди. Пей, лудувай и танцувай и с лошите добрувай. Там, където има вяра ще пребъде и ще свети има шанс и за промяна няма да е тъй навеки! Той: Писна ми в света злочест да съм все красив и свеж духа вятърът зловещ, духа не с див копнеж, а тревоги предвещава и проблемите не разрешава, а все повече задълбочава. Младостта ми отминава старостта вещай забрава. И се питам аз тогава: Защо не съм сега щастлив? Това ли значи да си жив? Тя: О, цяло чудо е, че дишам и мога да се забавлявам болката аз не зачитам тя е, що мигом те проваля. Той: Боли, боли, боли ах, колко ме боли! В нерадостните дни преплитат се съдби с дяволски мечти. Души, загубени души сбират се ведно отчаяни и зли и пътят към добро не зърват техните очи. Но ако свиеш си цигара (изважда цигара), то болката те отминава. Или пък пиеш до забрава (взема бутилка, налива си в чаша, отпива, застива за миг в блаженство, после посочва към нея): и се прости с твойта вяра погреби я в ковчег и я търси в другий век! Тя: О не, сега ще я потърся на мига. (върти се) Аз искам, искам, искам простора необятен с ръка да допра човека нещастен до мен да съзра бил той беден или знатен умник или глупак невзрачен. И тогава за мен ще е пълен света с богатство и прелест с неувяхваща свежест ще спира дъха ми. Макар и последен О, миг ненагледен! И... Дама: И пристигна човек в новия век тъй много блед смирен и плах немил-недраг, но с поглед благ. И потърси бряг, на който да спре глава да сведе покой щом съзре, но вместо покой, страх го обзе от днешния свят, макар по-богат на мечти и стремежи и на волни летежи. Джентълмен: Защо изпитвам страх не зная, но то е чувство, водещо към края в трепет горък ври сега душата, не зная аз – това ли е съдбата. Горчиви сълзи тихо роня от неочаквана тревога, че ако трябва със света да споря надвива ме тозчас умора. Изисква ли се смелост, за да кажеш: Обичам те! – о свят, ти туй желаеш. Защо не мога теб аз да прегърна и на болката гръб да обърна? Слабост ли е мойто колебание, или причинено от страдание защо налага ми се да се боря – аз търся само нечия опора. А ежедневието сиво тече все някак си накриво и туй, което в мен е скрито, с разочарование е пропито. И само ако можех аз деня да посрещна с радостта, която красотата му възвръща и във щастливец ме превръща. Той: Ох, олеква ми товара с тази хубава отвара. Едно последно за душата, та ако ще да е против съдбата! Пиянството е тегоба огромна, но нас не ни мори. Веселие и сълзи в изнемога крепят щастливите ни дни. Тя: Щом става дума за веселие защо да не започнем на мига? Приятели, (оглежда се наоколо и маха): вий бързо тук елате да вдигнем чаши начаса! Наливат си в чашите, вдигат наздравица Тя: (малко настрани, докато другите се забавляват): Събрали сме се сякаш тука за предстоящата разлъка с този свят омразен, сив до болка скучен и сънлив. И ето, че във кръг сплотен се крием от света студен разменяме красиви фрази па макар и малко да го мразим. Навред се носи звънък смях душите радостно трептят и място няма за досада туй чувство тъне във забрава. За миг тъга да покруси лицата ни, то значи плаче и душата ни, че някой някъде отива, че необятен е всемира. Надеждата е сплела пръсти и чака, тайно ни подслушва дали пък няма да се изкушим без вяра пътя да вървим? Той: И ето пак това страдание не дава ни за миг покой изчезва мигом всякакво желание ще свирим май отбой. Изсвирва свирка. Всички се разотиват в различни посоки, обърнали гръб на света, и махат за сбогом. Той: Сбогом свят с дни богат! Тя: Сбогом свят с мечти богат! Дама: И със слънце и със песен. Джентълмен: Понявга биваш тъй чудесен. На сцената изтичва момчето и се обръща към тях: Няма ли най-сетне моят глас да стигне някак и до вас? Не съзерцавайте в захлас пустота, изникваща пред вас! Светът е тук, около нас! Разделяте се с него, но уви той вика ви, дори крещи: Ееей! Обърнете се завчас и посрещнете звездния си час, който ви доставям аз! Той (обръща се): А, ти пък откъде се взе Не беше ли май на море? Момчето: Море? О, да скали и пясък, морска шир изпълва вътрешния мир вълни се мятат в луда надпревара, за да свалят от себе си товара брега докоснат ли завчас в морето връщат се тогаз и път поемат с нова вяра надеждата крепи ги до премала. Тя: Ако опитам се в нощта да следвам нощната тъма ще мога всячески да споря ще имам сили да се боря със тегоби от деня, па макар и да не мога да летя. Той: Много слънце, много мрак е стаен на този свят. Момчето: И все пак вярвам в чудеса и в красотата на мига. Мига – това е всичко, знай и за останалото той нехай. Свали и ти товара свой! Поспри за миг да се тормозиш, че напоследък само сбръчкан ходиш! Той: Сбръчкан? Аз? (оглежда се във въображаемо огледало, поглажда си лицето, опъва си врата, гримасничи) Нима съм вече стар и оглупял? Момчето: Стар? Не си! Нито пък тя. И той и тя. (сочи последователно към нея, към джентълмена и дамата) Но друго имах аз предвид. Случайно някак подочух, че разговор се води тук веднага впрегнах своя слух, макар, че принципно съм глух за всички скърби и неволи не заслужава да се спори и светът да се вини, било то в някакви игри! Игра наричате това да обсъждате света. Но от безбройните въпроси все някой боя ще изпроси, че спорът някак на шега ще се превърне във кавга. Затуй дойдох да споделя: Не се въвличайте в беда! Не физиката ви е остаряла, а психиката отмаляла, но ако забравите завчас тук на мига в този час, че вечно имате проблеми светът тогаз ще е за вас веселие и луди трели. Кой иска, мислите, да знае, че трудно ви е да сте живи за мъката всеки нехае щом впусне се в танци игриви. Музика стил техно. Момчето танцува лудешки. Четиримата го наблюдават озадачено, без да помръдват. Момчето: Аз съм неразбран! Светът е мой, но някак недодялан ми се вижда дали защото ми завижда? Той: Кой? Светът? Нима потърси ти утеха в тази груба злободневка? Какво на нас светът огромен представя ни със смях злокобен - един от нас ще е злочест, а другиму ще сторим чест. Песен (пеят дама и кавалер) Дрънчи, дрънчи светът по земния ни път, но нямаш ли пари оставаш без мечти до сетните си дни. Момчето: Пари на всички ни са нужни, но..! Не ставаме ли някак чужди, когато за единия лев продаваме ний свойта чест? Въргаляме се в гнус и гадост и нашата жестока радост превръща се в гняв сърдит та поне духът ни да е сит. Недей прощава на онези, които в своите стремежи помитат всяка красота уви, не вярват в чудеса! Кои са в наши дни честити кои понякога пресити, но радват ли се на мига или умират в тъга? Той: Тъгата е добрата фея, която дявола отменя що навестява те посмъртно, за да вземе туй, което смътно обещал си му на този свят, когат’ си бил млад веселяк. Но не с всеки той си определя среща и приживе и след смъртта към някои таи любов гореща от други бяга начаса. Момчето: Дяволът за мен нехае и от мъка все ридае, че не може да превземе той светът на длан да вземе. Ето, души пак сега коя ли мъничка душа ще оплете в свойте мрежи и ще изсмуче й кръвта? Джентълмен: Дяволът краде душите ни не случайно ний сме мнителни рови се в надежди скрити мами ни в дни сърдити уж да сме безкрай честити свойта воля ни налага не знай ни милост, ни пощада и ако понрави ни се нявга примката около нас затяга. Дама: Черен, дяволът проклет се стреми в света навред страх да всява в душите ни да опропасти съдбите ни. Тя: Плашим се, че няма сила да осветли за нас всемира с дявола да се пребори на доброто път да стори не в небесните простори а в нашите стобори. Надеждата, която гоним в тайно кътче дреме скрита и с плесен стара е покрита. Той: Този страх не идва от душата, а такваз ни е съдбата за лоши и щастливи дни иска ни тя все отплата. Но спирам аз с теб да споря усещам някаква умора в безсмислени и празни дни живее моята особа. Тя: Безсмислени и празни, скучни? А пък хлапаците невръстни се забавляват до зори светът нима не им тежи? Или набавят ендорфини от множество амфетамини, за да се скрият от света, и по пътища незрими да се превърнат в чудеса? Момчето (пее): Хопа-тропа-троп що за идиот перчи се пред нас сега в дълбините на нощта? Ще извия му врата, ще му се види къс света. Призраци, карконджоли стенат в килерите о-о-о (2) таласъми-скитници бродят из панелите бум-тряс-бум (2) Мене не ме е страх (2) ще се скрия аз от тях да-да-да (2) и тогава бум и тряс ще размажа ги завчас бум-тряс-бум (2) Изведнъж спира, обръща се към тях (съвсем тихо звучи музика, като фон): Е, хайде, захвърлете своя спор! Включете се в нов отбор! Премного танци до отмала духа разчупват до забрава. Особено ако прибавим малко алко-хол (Усмихва се щастливо на всички подред, изтичва да вземе чаши и бутилка, налива на всички, вдига наздравица) и ви почерпя с цигара (изважда кутия цигари и раздава на всеки) Четиримата отпиват бавно, в ръцете си държат незапалена цигара, но иначе не помръдват и мълчат. Момчето (вдига рамене недоумяващо): Какво сега не е наред? Как да разчупя този лед? Дали пък музиката е премного нова и трябва да сменя тенора? (За миг остава да стои и да гледа въпрсително.) Може малко рокендрол (прави движения с ръце и крака, все едно танцува рок) да раздвижи този ствол (посочва към него) А? Започва да звучи рокендрол Момчето се отправя към нея, хваща я за ръка и я въвлича в танца, после я предава към него. Същото сторва и с кавалера и дамата. Те танцуват бурно, някои с цигари в уста, а момчето ги наблюдава отстрани и ръкопляска. После се обръща към публиката с думите: Е, нека старите танцуват време е и те да полудуват а аз на себе си ще пусна пънк, а може би и малко фънк, защото пънкът не умира дори и времето да спира. Мята се лудешки, като си тананика наум. Четиримата продължават да танцуват. Изведнъж момчето пада на пода, обръща се с лице към публиката: Ах, колко лесно е това да претвориш ти нечия мечта веселие, китари, песни и вече няма рамки тесни. (Отива да си вземе чашата, отпива, засмуква цигара) Животът наш широко се усмихва светът пращи от здраве и сполука. Е, не е всеки ден така понякога изпадаме в беда това “понякога” е твърде дълго, мъчително, изнурително и трудно, но нека не обгръща ни тъга че колко мъка има по света. Той: О, на тебе ти е лесно и не отричам: справяш се чудесно. Но смятам аз, не си прозрял тревога що е разгадал светът около теб не се стеснява насън или наяве теб не притеснява. Сред розови облаци плуваш и можеш безкрай да лудуваш спокойствието е твоят знак ах, приказно е да си млад да не напрягаш своя ум за тегобите навън. Заплата днес ли ще дадат или ще е далеч мигът? Очакване такова човека подлудява превръща го в скот понявга и ето го - безспир мълви. Джентълмен: Ще спастря ли за ден, за два за бъдещето не гадая и защо ли да го правя? Едно и също се повтаря без мечти оставам аз накрая. Тя: О, вижте жалкия човечец как моли за коричка хлебец. Работодателят му е неук третира го като боклук, все още и все още иска без жалост мачка го, притиска. Стори му ти напук и напусни! А-а-а, не ти стиска. В лайна затънал до уши – живей в помийната си яма и нямай с никой надпревара! Светът обаче не кори към себе си се обърни какво ти можеш докажи! Дама: Светът не ти е крив, ако не чувстваш се щастлив. Светът е свят за стар и млад умник или глупак нормален или особняк тъй дивен е и тъй чудат понявга с чуден аромат мил, обаятелен и благ друг път безмилостен презрителен, насилствен без капка жал, дори убийствен. Приема ни той насериозно на шега или със задоволство и опитва се дори от гнева ни да се защити, затуй понякога крещи: Безумник спри! Не ме вини! Духа си беден пощади! Джентълмен: О, свят тъй драг, недей кори ни, че сме изгубили честта си от твойте дебри смучат зли новородени богаташи. И няма милост за душата ни това отвсякъде е видно, но ако успеем да променим съдбата си ще сторим ние нещо дивно. Момчето: Лесно – трудно – лесно лесно е да бъдеш млад трудно е да бъдеш стар лесно е да си богат, па макар да нямаш чар. И защо ли някой да решава съдбата ти да предрешава? Лесно ли? И още как! Не това е моят знак! Но главата своя аз не скланям и пред трудности не се предавам, в беда понякога изпадам, но съдбата своя – аз решавам! И нас младите, уви светът понякога грози. Учители премного зли измъчват ни до дупка виновни ли сме ние вси, че нямат те сполука? Премного знание желаят, а себе си не ще познаят, ако трябва на шега на изпит да се явят сега. Сред този хаос необятен превръщат те света в хазартен; продават и душата своя, а нас обричат на неволя. (Сочи с пръст): И ето го: дрънчи светът, но вий го правите такъв: обричате се на провала, за да запазите си хляба. Безчестие, позор, безславие цари във вашто мироздание, че вий за пустото тщеславие готови сте – да няма знание! Витае дъх на плесен светът ни е обречен на пълно безхаберие, ако ви имаме доверие. В препирни минават ваште дни – захващат се люти борби кой да излезе напред в света безобразен, без чест. Вяра помежду ви не битува, а очаквате сред нас тя да царува. Животът ви изпълнен е със суета - нас мачкате за вашата вина. Докога ще е туй племе сито от дразги, междуособици, сплетни дали защото с болка е пропито миналото ни – до сетни дни? Ала ние не желаем свити да клечим до вашите сърца разбити, затуй светът поднася ни похвала, че носим му и – изненада. Ухилени сме до уши и не оплакваме съдби, а ако предадем се и скърбим, от сладостта да дишаме ще се лишим. Ах, що ще духът ми тука? Не моля, настоявам: Отворете му пролука! (Поема си дълбоко дъх. Гръмва музика. Момчето се мята във вихъра на танца.) Песен (пеят всички): Стресирани сме страшно всички в кафез затворен като птички, как трудно е да се освободим по пътя свой да полетим. И само пърхаме с крила омаломощени, ние сме в беда. И устремът ни да сме волни потъва в тежките несгоди. И мракът спуска се завчас витае някъде сред нас, където слънцето пролука все дири и мълви: наслука. Но все пак нека се повеселим в съня си да изчезнем яко дим. В деня, във който се пробудим в света отново ще се влюбим. Тя: Обичам те, мой палав свят донейде чужд и непознат донейде приказно вълшебен моят взор все в теб е вперен. Той: Дрънчащ, клокочещ и бучащ понякога вселяваш страх виновен ли си или в нас таи се някакъв страхотен бяс? Дама: Дъха усещам ти и зная, когато слънцето залезе аз мога още да мечтая луната в миг при мен ще слезе. Джентълмен: Танцувай с мен, лудувай с мен и нека двама в надпревара прогоним всеки тъжен ден и да се смеем до забрава. Всички танцуват Тя: Светът е наш – и мой и твой и негов, неин и ваш! (Сочи последователно към останалите и публиката.) Макар понякога мираж. Момчето: Светът навсякъде около нас не дава ни за миг покой той бърза, все занякъде затичан (тича по сцената, разперва ръце) това съм аз – светът обичан! Той: (върви с цигара в ръка, опитва се да се размине с останалите): Крача по прашните софийски улици, отвред ме блъскат хора, покрай мен префучават коли, нямам пари, светът около мен дрънчи, но аз си викам: “Хич да не ти пука, копеле!” И продължавам напред. КРАЙ 14.02.2003г.
2004-06-18

Питай знаещите

Специалистите в областта на писане, издаване и продаване на книги, ще отговорят на вашите въпроси

Абонамент

(скоро)

Сбъдни мечтата си, издай своя книга! Мечта за книга"(http://dreambook.bg)