БУКВИТЕ - САЙТЪТ ЗА НОВА БЪЛГАРСКА ЛИТЕРАТУРА

Момче

Йосиф Емилов Аструков (hose)

Раздел: ПОВЕСТИ И РОМАНИ  Цикъл:

Момче Въздухът спарено тежеше над унилите пътници. Заблуден полъх се прокрадна през процепа на отворения люк и премина като облекчение над плътно застаналите хора. Автобусът затвори врати и бавно потегли. Моторът мързеливо забръмча и гумите се понесоха нагоре, по широкия въздушен мост. Нечии влажни пръсти помръднаха. Сърцето му заби бързо и момчето започна неспокойно да се оглежда. Движеха се едва сред пламтящото слънце и навън никъде нямаше жива душа. Единствено зелените листа на дърветата потрепваха леко, показвайки признак на живот. Очите му тревожно оглеждаха всяко кътче. Навсякъде бе празно. Дръжките изскърцаха под тежестта на пътниците и автобусът спря. Момчето слезе и закрачи трескаво през горещото мъртвило. Забило поглед в земята, крадешком поглеждаше наоколо и се опитваше да остане незабелязано. Пресече задънената пряка и с туптящо навсякъде сърце излезе на голо пространство. Весели птички огласяха сенчестите храсти и прехвръкваха почти пред него, без да съзнават смъртното напрежение, тлеещо в него. Зави бързо зад ъгъла на блока и погледна през рамо назад. Мъртвило. Странно... мина му през ума. Значи наистина закъснява. Сви покрай тясната пътека от напукани плочки под балконите и зад прикритието на дърветата продължи напред. Отвъд тях се чуваше музика и гърлен смях. Мярна неясни силуети през пролуката между дърветата и вместо да завие по нея, закрачи напред. Сърцето щеше да изскочи. Несъзнателно крачеше все по-бързо. Малко преди да свърне към двора на училището се чу: - Ей... ч-ш-ш... я ела малко... Стомахът му се сви и сякаш олекна. Неуверено спря. - Ела... ела... - се чу отново от пейката точно пред него. Притеснено пристъпи към тях. Разкрачено разплути, двама грозни местни обитатели, на квартала, люпеха семки и с обърнати шапки, шумно ги плюеха на земята под тях. - Къв си ти бе? - изплю сдъвкана семка единият. Другият безлично наблюдаваше, мързеливо излегнат, по скъп, но непран потник. - Ами... - разпери ръце. - Джоби се за пари... - лапна нова семка. - Нямам. - тихо отвърна. - Кво?! - изкриви устни с липсващи зъби наперения. - Я... ху-убо, ху-убо виж... да не ставам аз... Изхилиха се тъпо един към друг и си пресипаха семки по шепите. - Нямам... наистина нямам. - повтори отново момчето. Бръкна стреснато в джобовете си, сякаш да покаже, че наистина няма. - Ти за ма... малоумен ли ме имаш?! - заекна и се задави с люспа от семките първия. - И отзад ли немаш? - Не... - докосвайки задните си джобове отвърна. Бледнината по лицето му издаваше огромното напрежение вътре в него. Беше сам с тях, насред горещото мъртвило, под сянката на гъсто дърво. - Я се завърти... ако намерим и една стотинка ще ти счупим главата... кво е тва бе? - посегна към него и посочи издутината на ключодържателят му. - Ключове... - извади ги, сякаш доказваха очевидното. Всичко в него трепереше от яд и страх едновременно. - Аре махай се... - кресна изведнъж другия и момчето трепна и се обърна. Не усещаше крачките си, все едно ходеше в друга реалност. - Само ако си ме излъгал, че те пребием... - долетя зад гърба му. Извърна се леко и влезе в двора на училището. Затича се към вратата и пое нагоре по хладното стълбище. По коридорите бе тихо. Изкачи последното стъпало и вдъхна дълбоко. Имаше чувството, че му е за първи път от много време. Безшумно пристъпи към стаята. Отвътре се чуваше ясният глас на учителката. Всички стаи бяха затворени. Пое отново дъх и натисна дръжката. За миг всички погледи се заковаха в него, освен на учителката, която внимателно дочертаваше разкривен триъгълник на дъската. Бавно го погледна и му кимна. Свали чантата от рамо и се шмугна през редиците от чинове. Внимателно вдигна стола и се сниши на последния чин. Извади някаква тетрадка и се втренчи в празния лист. Сърцето му изскачаше през влажните пръсти, а от дъската се чу: - В триъгълника ABC... Звънецът рязко издрънча и всички се отпуснаха. Наведоха се към чиновете, готови всяка секунда да се изправят, но тебеширът на дъската на спираше да пише. - И оттук лесно намираме страната AC, с отношението на подобните триъгълници... стегнете се малко, сега свършваме... какво е отношението? - нетърпеливо почука с ронещия се тебешир, оставяйки безформена точка. - AC към BC е както A1C1 към B1C1, и оттам AC=5 - ръкомахайки от първия чин към дъската пред него издекламира. - Браво бе, Мазгалов! - изрева някой зад него и бурен смях отекна. - За домашно... - прегракналия глас на учителката се опитваше да надвика шума от коридора и мърморенето на завъртелите се назад ученици - първа, трета... седма и единайста... Прилежни химикалки внимателно ги отбелязаха, а бялата престилка на алергичната учителка изчезна през вратата. Всички наставаха. Вратата бавно зейна, позволявайки на нечии глас и тичащи стъпки да влязат и затихнат в далечината. Синята химикалка повтаряше отново и отново цифрата едно, незнайно защо останала самотна върху белият лист. Накрая тя се превърна в ярка и дебела цифра, дълбоко издълбана върху листа. Върха на химикалката сякаш сам се движеше в дълбоките очертания. - Аре до долу... - сепна го удар по рамото. Отгоре го гледаше Ники. - Не... не ми се ходи... - Баси... ще трябва да ходя сам - огледа се - Жоро, аре с мене бе... - Къде бе? - Е... до "Пиците"... или до "АЯ"-то... нищо не съм ял. - Аре в голямото? - Ох... слизам до лафката... Тътрейки крака, Ники излезе. Затвори безмислената страница и бавно се изправи. Облегна лакти на прозореца и загледа сенчестото дърво навън. На пейката вече нямаше никой. Самотен силует напразно хвърляше топката към коша, без да вкара. Слънцето светеше от асфалта на двора и сякаш смазваше упоритият играч. Ново хвърляне. Топката отскочи от ръба и се запъти към далечния ъгъл. Металният ринг вибрираше. Уморено, силуетът се запъти към топката. - Дзъ-р-р... - издрънча отново звънеца. Запъти се обратно към стола без облегалка и седна. - Излизай от парите бе, не ме гледай така! - изплува от дълбините на обтегнатото му съзнание. Втренчено го гледаха на площадката между стълбите. - И ти ли нямаш? - извърна се към приятелят му - Я скачай! Приятелят му подскочи няколко пъти. Не се чу никакъв звук. Затаи дъх. Онзи направи гримаса и се затича надолу по стълбите. - Добре, че са ми тесни джобовете... - извади приятелят му няколко монети, докато се бутаха между другите и се изкачваха нагоре. Завиха зад ъгъла и продължиха към кабинета по физика. Смълчани. Вратата се затвори. Прегърнала огромния дневник, с тихи стъпки влезе млада учителка. - Сядайте... - ниско изрече. Седна на катедрата и разтвори дневника. Погледна отсъстващите от миналия час. - Първи номер... - вдигна въпросително глава. Тишина. Отбеляза го и продължи - Девети? - Аз съм - вдигна ръка от последния чин. - Добре... - затвори дневника и се изправи - Миналият път говорихме за образа на "Дон Кихот". Какво мислите, какъв е той? Никой не отговори. Облакътени на чиновете, сведоха глави или драскаха безмислени черти по тях. - Какви са мотивите на Дон Кихот? - Налудничави... - чу се тихо отнякъде. Скрита усмивка пробяга през всички. - Добре - съгласи се тя - Защо са налудничави и дали са изглеждали такива когато Сервантес е писал своето произведение? Отново мълчание. Учителката бавно се разхождаше между редиците. Облегнат на една ръка, зарея поглед навън, към синьото небе. Бели облачета спокойно преминаваха над дългия блок отсреща, с правилно подредени балкони. - Може би, - от първия чин се обади несигурен глас - идеята и философията му се гради на рицарската чест. Изрече на един дъх момичето, като нервно въртеше химикалката между пръстите си. Върховете им леко потрепваха. - Да - кимна учителката - И защо е избрал точно тях, как мислиш? - Защото иска да направи нещо добро и... - не успяваше да намери точната дума - ... възвишено. Пръстите грижливо прибраха златната верижка. Преметна раницата на рамо и продължи надолу по стълбите. - Какво е това? Погледна го учудено. - Подарък. - вървеше на крачка пред него, гледайки навън през прозореца - От нашите. - Внимавай... да не ти го вземат. - Кой?! - засмя се Жоро неразбиращо - Ти луд ли си? Влязоха в съблекалнята. - Не... не съм - добави на себе си. Миришеше тежко на пот и мъжки страсти. Предишния клас бързаше навън, следващият бавно се преобличаше. Намери свободна закачалка и си остави раницата. Не носеше нищо за преобличане. Наблюдаваше останалите с ръце в джобовете. - А-а-а... - изкрещя някой. В ръка въртеше малък нож. - Кой бе? А... а? - крещеше възбудено. Замахна и острието се заби в кухата врата. - А... - измъкна го и тържествено го завъртя. Острието се скри между другите хвърчащи части. - Стефане... Стефане... - в ъгъла закъсняло се преобличаше някой от другия клас. - Прибери ножа бе... - с отегчена гримаса излезе навън дебелият му приятел. Той бе от местните. Не му пукаше. - Няма да пораснеш май... - продължи от другия клас. Стефан отиде при него и го прегърна през врата: - Ти кога дойдеш на мойто... да... кво ми клатиш глава... Преобличащият се го перна през корема и дозавърза връзките на маратонките. Разсмяха се. - Кажи кво правихте? - А... - пренебрежително - Ще ви даде една топка и ще играете навън. Аре... - и изчезна. - Готови ли сте? - на вратата се показа учителят по физическо. Изкриви лице и посочи прозореца - Я го отворете малко... - Не може. Закован е. - Някой да дойде с мене да вземе топката... - Аз! - извика отново Стефан и театрално изтича след него. Бавно излезе от съблекалнята и закрачи по коридора. Няколко момичета кокетно оправяха фанелки и бърбореха. Мека, кестенява коса, падаше ефирно върху тръпнещият гръб на едно от тях. Изви поглед и вдъхна от горещия въздух на двора. - Жоро... дръж... - изкрещя отново Стефан зад ухото му. Топката прелетя над перилата и тупна пред Жоро. Няколко човека я подеха и започнаха. Замислено слезе от стъпало на стъпало и седна в ъгъла на бетоненото игрище. - Няма ли да играеш? Вдигна глава. Пръстите отново оправяха златната верижка. - Не... - усмихна се. -Що?! Вдигна рамене. Не му се мислеше оправдание. - Къде са ти кафявите дънки бе? Нещо просветна в очите му и загледа изтритата топка, търкаляща се бързо, ронейки камъчета от асфалта. - А? - Няма ги... - все още загледан в топката - Отидоха си, заедно с якето. Очите на Жоро се разшириха. - Долу... когато... с циганите ли? И тях ли ти взеха? Кимна. - Аре стига бе! В какво държава живеем... Изтича към игрището и се включи с останалите. Звънък смях поехтя отстрани. Две момичета се опитваха да отнемат под коша топката на друго. Накрая тя излетя от ръцете им и те задъхано и разочаровано се развикаха. Кестенявата коса немирно хвърчеше в различни посоки, без да се съобразява с ръката, която се опитваше да я оправи. Трепна. Масивна фигура прескочи дупката в оградата отсреща и бързо се приближи. Зад него идваха още двама. Загледаха се за момент в играта и навлязоха в игрището. Единият сложи пръсти в устата си и изсвири. - Подай насам... Всички неловко спряха. - Дай топката да не дойдем аз бе... - кресна едрият. Крака леко я ритна и тя се завтече по земята към него. Масивната фигура се засили и я отпрати извън двора, на улицата зад оградата. - Аре стига бе... - към него излезе пълен силует - Аре, кво се праиш сега, - усмихнато тръгна към него местният съученик. - А... ти ли си - разпознаха се - Добре де.. кво ти праим сега, нищо не искам, само да поиграем малко... - Е, нали са ние играеме - топката се търкулна отвън и спря до железна кофа за боклук. Местните се обясняваха. - Ходи вземи топката, па вие кво зяпате - злобно викна към останалите масивната фигура. Ники прескочи оградата и започна да я търси. - Ела да ти кажем нещо... - масивният прегърна дебелият съученик и му заговори на ухо. Останалите мълчаха и гледаха, пристъпвайки от крак на крак. - Не бе... - дръпна се назад и се засмя. - Чакай бе...- масивният пак го прегърна и продължи да му говори. Накрая съученикът се съгласи и неусетно се отдалечи. Останаха само тримата квартални. - Елате тука всички... аре не гледайте бе... заставайте тука - изкрещя към тях. Сърцето му заби пак силно. Изправи се. - Са... - разхилиха се - нареждате се ей тука - посочи малък бордюр - в една редица, и като кажем скачате. Ясно ли е? - изкрещя накрая. Смутено и разпръснато запристъпваха наоколо. - Аре заставай бе... - приближи се до Жоро - Ще ти плеснем един, чуваш ли бе? Жоро отстъпи. Неуверено всички приближиха бордюра. Тримата се разхилиха неудържимо. - Аре, не ме гледайте бе, нещастници... - блъсна един към стената. Не знаеше накъде да погледне. Пребледняли, мълчаливо се наредиха отгоре. Свели поглед надолу, стъпалата им застанаха едни до други. - Значи, като викнем скачате... Зад ъгъла се появи ухилената физиономия на дебелия им съученик. - Скачай! - викна едрият. Няколко човека скочиха назад, други слязоха, повечето не помръднаха. Сякаш атмосферата над тях тежеше. Стояха вцепенени. - Аре, стига бе, Милене, стига бе, - хвана го и го дръпна настрани. - Е, праим ли им нещо сега, кажи... Полека се отдалечи от гнусното игрище и заизкачва стъпалата. Отвътре лъхаше студенина. Влезе в празната съблекалня. Седна на разкривената дървена пейка. Цялата му същност крещеше неистово. И трепереше. Хвана глава в ръце и се заслуша в тишината. - Ще бягаш ли? - М-да. Нещо такова. - полуизрече. Вратите една по една се затвориха и коридора опустя. Прегърнал раницата си, стоеше облегнат на студеното парно. Ники, слабият съученик задал въпроса се огледа, повъртя и влезе в клас. Накрая тихо закрачи към стълбището. Навън денят преваляше. Слънцето бе избягало ниско зад блоковете и той се движеше под дългите сенки. Излезе извън оградата и тръгна към спирката. Зави по пряка пътека от напукана пръст и пресъхнали локви. От "Пиците" се носеше самотна музика. Навсякъде бе празно. Скоро излезе на огрения от последните лъчи булевард, който го завладя с хора и шум. Сякаш извън училищната реалност съществуваше друга, различна. Празният автобус спря и потегли. Колелата бързо се въртяха надолу, по дългия въздушен мост, а моторът мълчеше. Късният следобед изпълни улиците. Хората видимо дишаха леко. Гледките пред прозореца се въртяха и губеха. Прекачи се и загледа пак през прозореца. Отвътре го глождеше червеят на угризението и свободата едновременно. Мислено пресметна неизвинените си отсъствия. Бездомно куче спеше свито на кравай. Сепнато се изправи и слезе. Мина покрай рошавото животно, което подозрително го проследи с поглед, и сви по уличката. - Тин! - прокънтя - Дзося, седнете. Тримата задъхано седнаха на земята. Капки пот се стичаха от лицето му и падаха върху червената гума на пода. - Така... показвам ново движение. Учителят се раздвижи и изигра формата донякъде. - Дотук... внимавайте при това движение - повтори ударът с ръка - не го правете така - изимитира един от тях - нито по този начин - кимна към него - право настрани, трябва да влезе в гърлото на противника - изправи се и ги погледна - има ли нещо неясно дотук? Никой не продума. - Добре, нататък - учителят раздвижи едновременно ръце и пристъпи бързо напред. После падна ниско и застина. - Дотук... после ще продължим. Като... - махна му с ръка - ела... като боен елемент представлява следното... дай удар с ръка... трябва да блокирате... дай по-бързо удара, и... - направи движението върху него и спря - последният удар е долу, в слабините. Работете го... Изправиха се и започнаха да упражняват странните движения. Учителят ги наблюдаваше внимателно от пейката. - В момента, изучавате първите форми, които са построени по начин, който максимално затруднява тялото ви. В истинска схватка никой не се движи така... става въпрос за схватка, от която само единият оцелява. По-нататък, когато тялото ви бъде... разкрепостено, то само и с лекота се движи, и застава в правилната позиция. Чертал ли съм ви диаграмата на обучението? Не... дайте лист и химикал. Бързо изтича към раницата си и извади червена тетрадка. - Да... значи - учителят начерта кръг - това е У-Дзи, Безпределната пустота. Според... древните трактати, в нея се създава движението, - нарисува точка по средата - от което възникват двете противоположни състояния - Ин и Ян. Те... те имат много тълкувания... по принцип, изначално са огън и вода. Като елементи. Също така са мъжко и женско, силно и слабо, активно и пасивно и т.н. - химикалката изчерта монадата, с двете състояния - Всеки човек, когато се ражда, има хармонично разпределени Ин и Ян състояния, тоест Тай-Дзи, или монадата, е в хармония. По-нататък, когато пораства, хармонията се разрушава. Затова, тук когато тренирате, вие разрушавате старата, и постепенно изгражсдате нова, в която огънят е отдолу, а водата отгоре. Така... привеждате тялото в хармония, което позволява на духът да се развие... и след време, да се слее с У-Дзи... Краката му потрепваха при всяка стъпка. Бавно стигна до спирката и зачака тролея. Самотни коли, с блуждаещи фарове профучаваха. Умората приятно го налегна. Чувстваше особена лекота в тялото си, макар и накрая на силите си. Вдъхна дълбоко от вечерния мрак. Вдигна глава и се загледа нагоре. Безкрайна тъмнина и мигащи звезди. Нещо спря пред него. Беше тролеят. - И... някое момиче като тръгне да дриблира към коша, - извърнат назад, въодушевено обясняваше - и ти я пазиш отзад и направо се отъркваш в нея... ох... - Стефан! Ако имаш желание да говориш, излез на дъската. Обърна се напред и се сниши. - Н-не, госпожо. - Така, - към момичето на дъската - Къде... имаме богати залежи на антрацитни въглища? - Ами... - втренчено заби поглед в картата - в района на... Самотна муха обикаляше въздуха. Направи поредната обиколка и кацна на прозореца. - Добре, Елица, сядайте. Разтвори дневника и нанесе оценката. - Имаме ли време за още някой... Погледна часовника си и всички сведоха поглед, тайно надявайки се да не бъдат те. След това изгледа замислено учениците. - Има ли някой по желание? Гробна тишина налегна в стаята. Учителката намести очилата си и добави: - Мисля, че нямаме достатъчно време, но - тиха въздишка на облекчение се разнесе из стаята - но... - усмивка се прокрадна по лицето й - следващият път недейте да отсъствате. Ще оформям годишните оценки. Звънецът би. Всички шумно наставаха и краката на столовете застъргаха по пода. Чуваше се отваряне на ципове, затваряне на учебници и уморени думи. Прибра нещата си и излезе. По коридора пъплеше тълпа от викащи ученици, щастливи от края на деня. Ситен дъжд ръмеше отвън. Смръщени бели облаци пропускаха заблудени лъчи, придавайки странно-абсурдна картина. - Ще си ходиме ли? - прозвуча до него. - Да - промърмори. Тълпата се пръсна из двора и се понесе в различни посоки. Огледа се притеснено. Дворът бе празен и мокър. - Изпокрили са се... - изрече под носа си. - Тъкмо ще стигнем спокойно до спирката - весело продължи Милен до него. Приведен силует пред тях палеше цигара. - Абе, Митко, пак ли пушиш? - продължи Милен усмихнато. - Х... - издиша димът - Е как! - с усмивка и пламъчета в очите добави. Закрачиха по влажните плочки. Митко дръпна дълбоко от димящата цигара и промърмори: - Много гнусно време! - Няма нищо по-хубаво от лошото време! - засмя се Милен - Кой го беше казал? - Да бе! - вдигна вежди Митко. - Поне е празно... - отново повтори на глас. Най-вече на себе си. - Всичко е относително, а? - засмя се пак Милен. - Защо, къде отиде твоята християнска вяра? - подяде го - И абсолютен Бог... - Хм... където винаги е била. - Странно, как вярваш в нещо, което не може да се възприеме по условие... - Не можеш да искаш доказателство за вярата! - Зависи... - издиша пак димът Митко. - От какво? Вярата е... в тебе. Като... - Като ти ударят едната буза, обърни и другата! - изрече мислите си на глас. - Е... - махна с ръка Милен - Не трябва да го възприемаш буквално! - А как? - Въпросът е да не отвръщаш с насилие към насилието! Ти за какво тренираш, за да нараняваш другите! - Не... - поклати глава - Опитвам да се съхраня. - Значи... - разсъждаваше Митко - Нямам право да се защитавам? - Право... - извърна глава Милен - Правото е на страната на силния! Закрачиха мълчаливо. Дъждът почти спря. В съзнанието му сякаш отново проехтя: - Къв си ти бе? Озърна се стреснато. Тъмна физиономия го гледаше нагло. - Никакъв... защо? - плахо изрече. - Имаш ли пари бе? - двама цигани се приближиха от двете му страни. - Нямам - вечният отговор. - А-а... Стомахът му се сви. Извади последните си пари и им ги подаде. Мръсна ръка ги прибра бързо. Прах и шум покриваше кръстовището наоколо, но той не възприемаше нищо. - Са вървиш с нас, ясно? - процеди към него единият. Оглеждаха се неспокойно наляво и надясно, и вървяха плътно до него. Познатото блъскане в гърдите му започна. Заедно със смътно усещане за приближаваща опасност. Полека приближиха спирка. Спря се, недалеч от чакащите хора. - Аз... ще чакам рейса - промълви тихо. Първия бе продължил напред, без да забележи. - Аре тръгвай бе! - прошепна заканително другия. Не отвърна. Първият се огледа и се върна веднага назад. - Кво ста-а бе? - Тоя не ще да тръгва... - Ще те пребия бе тръгвай веднага... - наведе се близо до него. Едва дишаше. Автобус нямаше. Циганинът се огледа и извади нож за хартия. Щракна острието навън и го опря в бедрото му. - Аз ръгам в крака. Не се вижда, ама много боли... аре тръгвай бе! - Добре... - стреснато промълви. Онзи прибра ножа и тръгнаха. Единият вървеше пред него, другият зад гърба му. Подминаха спирката и свиха зад мръсна ограда на строеж. Първият слезе в приземно мазе. Поколеба се, не знаеше какво да направи. - Слизай бе... - бутна го циганинът зад него. Клекнаха ниско и първият каза: - Сваляй якето! Понечи да се изправи но го хванаха. - Ти на къв се праиш бе... Свали якето. - Сваляй дънките! - продължи другият обличайки якето. Огледа се. Нямаше никой наблизо. Разкопча колана и си прибра нещата от дънките. - Е на... - хвърли му мръсните си дънки циганина - земи мойте Грабна дънките от ръцете му и ги навлече. Двамата се изправиха. - Са ше стоиш тука извесно време, че иначе... - изчезнаха. Ръцете му трепереха. Извади долнището на анцуга за тренировки и се изкачи по малките стълби. Слънцето безлично наблюдаваше. Целият свят също. Бръкна в широките празни джобове и тръгна обратно. Към вкъщи. Качи се в стар и прашен рейс и седна. Изглеждаше странно - по фанелка в края на зимата. Автобусът раздрънкано друсаше и вървеше. Пред невиждащия поглед се сменяха грозни картини и случката отново и отново терзаеше умореното съзнание. Неусетно пристигна и слезе. Бавно се запъти към блока. Срещу него идваше баща му. - Какво става? - го попита. Вдигна рамене. - Нищо. Взеха ми якето. Неразбиращо го погледна. - Как така? - Е така! - ядосано влезе във входа. - Боже Господи, добре че нищо не са ти направили... - нареждаше панически майка му - Можеха да те наръгат, убият... боже, боже... Накрая двамата излязоха навън и запушиха. Вдишваха отровата с пребледнели лица, сякаш могат да променят събитията. Той седна и загледа в една точка. Срам го бе дори да каже на някой. Спомена единствено за якето. Забил поглед в земята, сега гледаше калните локви. Правото е на страната на силния. - Така, че... - продължаваше Милен - вярата е нещо абстрактно, и не подлежи на материално доказване. Духовността е извън физическите възприятия на тялото... Митко захвърли цигарата. Колите спряха на светофара и ситните капчици се превръщаха в искри пред фаровете им. Пресякоха широкия булевард и зачакаха на спирката. Вървяха през празната площадка. Жегата бе отново непоносима. - Ха-ха... - присви се от смях вечно веселият Тодор. Минаха покрай безлюдни детски катерушки и свърнаха покрай разкривена и ръждясала ограда на строеж. Вятърът развя в далечината кестенява коса. Проследи я с поглед. Усмивката й се мярна и изчезна. - Ей... боклуци! - изкрещя някой през улицата. Замлъкнаха притеснено и несъзнателно продължиха покрай оградата на строежа, без да пресичат. Групата отсреща грозно се изсмя. Изкрещелият доволно се изплю и нечленоразделно продължи да вика, скачайки връз другите. Погледна напред. Тодор и Милен се отдалечаваха, без да пресичат. Обърна се. Митко пресичаше с искрящ поглед към тях. Всички се разпръснаха в различни посоки. Застина, без да знае накъде да тръгне. Познатият стрес отново го сграбчи за гърлото и осезаемо го разтресе. Митко се приближи до изкрещелият и го прегърна през врата, свличайки го надолу. - Ти на кой ще викаш боклук... - дочу през малката уличка. През горещата пустош не минаваха и коли. Продължи по бордюра, очаквайки всеки момента нещо да избухне. Погледна отново напред. Тодор и Милен пресичаха в далечината. Изплющя удар. Хванатият се извъртя и извика. Останалите се обърнаха и единият скочи напред. Два удара отекнаха в лицето на Митко. Зашеметено вдигна ръце и спря трети. Изпсуваха към него и се отдръпнаха. Чуваше сърцето си как удря извън тялото. Пресече неуверено. Онези се пръснаха напред. Митко ги настигна и ударилият се извърна отново. Приближиха се плътно. - Ти за какъв се имаш... - Искаш да си имаш работа с Петела... или Мурата... - тихо проговори Митко пребледнял и едновременно с червенина отстрани. - Абе ей... ще те размажем бе... Разправията продължаваше. Вървеше вцепенен на една-две крачки от тях. Нямаше усещане за пространство и време. Всичко се развиваше със светкавична бързина. Продължиха разбъркано напред. Стигнаха булеварда и пресякоха. По пътя хвърчаха единични думи, процедени със злоба и през зъби. Малко преди отсрещния тротоар, онзи се извърна и замахна назад. Ударът мина през ръцете на Митко и го удари високо. Преди да се осъзнае, те се изгубиха между блоковете. Митко го настигна и нервно извади цигара. Бяха останали само двамата. Вътрешно трепереше. - Добре ли си? - не можеше да познае гласа си. - Нещастници... имам ли нищо? - извърна се към него. - Н-не... леко е зачервено, тук. Боли ли? Поклати глава и ритна ядосано асфалта. - Не трябваше да им обръщам гръб - ровеше за огънче - Яд ме е на себе си... прекалено миролюбиво бях настроен. Подминаха спирката и тръгнаха надолу по въздушният мост. Мълчаха. Пред очите му още стояха изкривените лица, нечленоразделните заплахи. Ударите продължаваха да плющят в ушите му. Тръсна глава. - Трябваше... трябваше да се намеса - смотолеви. - Споко... - въздъхна - Не очакваше. - Да, - запъна се - определено не очаквах да направиш това. - гледаше встрани -Но... трябваше - пое дъх - да се намеса. - Нищо не можеше да направиш. - Не е така... Дълго крачеха безцелно. - Всъщност... първият удар... беше от слабия, като се извъртя... - Не, това беше после. Той ми остана в гърба и оттам ме удари. - Чакай... а после, двата удара... - Аз това го видях, ама спрях само крака. - Крака?! Той те удари с ръце... - Не, този другият. Спряха се и се гледаха в недоумение. Никой всъщност не беше сигурен какво стана. Цигарите изгаряха една след друга, а улиците се нижеха безкрайно. Стъмни се. Умориха се да говорят за това и замлъкнаха. Имаше чувството, че светът се е променил и сега се възвръща отново такъв, какъвто го познава. Стресът постепенно се оттегли, и неясно чувство зае мястото му. Тъмнината го обгръщаше отвсякъде. Неясното чувство пропълзяваше бавно и го обземаше целия отвътре. Нощта безлунно се влачеше. Въртеше се неспокойно. Отвори очи. Уличната лампа очертаваше мека сянка на предметите в стаята. Тишината го притискаше. Душата му се раздираше. Сякаш нещо крещеше неспирно отвътре. Отчаяно се мяташе без да може да си намери място. Мразеше се. Не можеше сам да се понася. Беше малък и слаб. Трябваше да се намеси... трябваше. Но не можа. Сякаш нещо го спираше и дърпаше панически назад. Страх... страх го бе. За собствената си цялост, от болката. Сцената изплуваше и безумно и неспирно се въртеше пред него. Виждаше очите им, юмруците. Чуваше процедените грозни заплахи. Движенията се повтаряха безспир. Лицето на Митко, ударите. Сви се на кълбо. Не можеше да избяга. Не и от себе си. Стисна ръце в таблата на леглото. Ето ги отново ударите... отново... Отново не стори това, което трябваше. Ударите плющяха, сълзи се стичаха по лицето му. А те стояха безмълвно отстрани. Неподвижни. И гледаха, сякаш това не бе техен приятел. Ударите заваляха отново. Най-добрият му приятел... го биеха. А те не сториха нищо. Топчето прелетя, хвърлено от ръката на големият и боят започна. Заради плуващото в мръсотията на локвата, топче за тенис на маса. Той се бе качил и бе го взел. Но приятелят му не. Отдавна забравеният спомен изплува и закрещя в лицето му от прашното минало. - Е... той сам си е виновен. За кво трябваше да се бие? Думите останаха врязани в съзнанието му. Не се намесиха, а другият дори не съжаляваше. Много хора, очи и лица стоящи отстрани безмълвно и безучастно. Навсякъде... безразлични. Виждаше отново лицата и себе си, замръзнал безпомощно отстрани. Старото угризение задълба и разтвори наново белега, кървящ от терзание. Искаше да вика, да излее всичко навън, в тишината. Но мълчеше. Заровил глава във възглавницата, мълчеше. Не можеше да си прости. Защо... защо остави нещата така? Страхливец! - крещеше неистово душата в лицето му. Искаше да разкъса кожата си. Да смъкне от себе си миналото. Да върне всичко назад. Напразно се задъхваше от безсилие. Тъмнината остана. Ръка за ръка с тишината, никога не замлъкнаха. Мрака го съзерцаваше студено, тихо свит в себе си. - Споко, не се притеснявай. Не ти се сърдя. - Аз не мога да си простя. - Виж... ти си друг човек. Израснал в друга среда - вървяха бързо по тихия коридор, на следващия ден. - Трябваше да се намеся, просто трябваше! - Виж - засмя се леко - Аз съм бил от лошите. Знам какво правят и как го правят. Познавам нагласата им. Не отвърна. - Какво казаха вашите? - А... нищо. Баща ми погледна, и ме попита какво е станало. Завиха по стълбите и се спуснаха надолу. - Какво му каза? - Че съм им обърнал гръб. Стълбите бързо се губеха под краката им. - Само това? - И той ми отвърна - "Знаеш си грешката..," - и толкоз. Леки подутини обграждаха лицето му. - Не, не мога да си го простя. Никога няма да успея. Преди време направих същото. И все още съжалявам. Закрачиха по дългия коридор на първия етаж. - Виж, следващият път ме остави аз да говоря. Просто стой плътно до мене и ми пази гърба. Ок? - Ок. Излязоха навън и бързо закрачиха по двора. Неизменното слънце печеше безмилостно от ясното небе. Свиха зад ъгъла на училището и навлязоха в хладната сянка. Два силуета, седяха на остатъци от подпори за пейка, до оградата. Изгледаха ги. Единият вдигна ръка: - Я елате насам! - извика. Дъхът му секна. Правеше отчаяни опити да се контролира. Митко тръгна право към тях. Придържаше се плътно зад него, без да изостава. - Имате ли пари? - Да - ведро отвърна Митко. - Колко? Митко бръкна и извади някакви банкноти. - 25. - Я ги дай! - Що? - Ти на къв се праиш бе? - А ти на къв се праиш? Мълчанието сякаш изпълни пространството. И ги притисна към земята. Всеки момент очакваше да заплющат удари. Имаше чувството, че пропада, като че земята можеше да се разтвори под краката им. - Аре махайте се! - Ти ли ще ми кажеш? Митко са обърна и бавно тръгна. Последва го, леко извърнат назад. - След часовете ще ви счупим главите, ще... - долетя след тях. Бавно излязоха през портала и продължиха по тихата уличка, извън двора. Седнаха на една пейка. Митко извади поредната цигара и доволно запуши. - За малко... - промърмори. - А - вдигна рамене Митко - Нищо нямаше да направят. - Колко часа имаме свободни? - Два. И голямото междучасие... значи след половин час трябва да влизаме. Загледаха се напред. В края на годината наоколо нямаше никой. Цялото училище бе замряло. Отдъхна си. Листата на дървото над тях шумяха и местеха тъмната си сянка по земята. - Охо... - тихо каза Митко. Към тях приближаваха две масивни туловища. - На тея май... е по-добре да не се отваряме? - едва промълви от уплаха. - Спокойно, няма - усмихна се Митко. Познаваха по-слабия. Беше им създавал проблеми неведнъж. Приближиха и по-едрият седна. Другият остана прав. - Имаш ли пари? - обърна се отгоре към него. - Нямам - пребледня. Сърцето му за кой ли път, отново искаше да разкъса гърдите му. - Сигурен ли си? Иначе че ти ги земем сичките... - Д-да, нямам никакви - разпери ръце. - А ти? - към Митко. - Ами.. - погледна встрани. - Я ги вади! Вади да ги видим! Извади пак същите банкнотите. Онзи ги прибра и продължи: - Само толкова ли имаш? - Еми... - вдигна рамене Митко. -А-а-а... Ядеше семки и плюеше люспите в краката им. Наведе се към Митко и бръкна в задния му джоб. - А тва кво е? - извади банкнота от 100 лева. - Тея не са мои - и той пребледня - На едно момиче са. - А... утре ше ти ги върнем. Дебел, кво праим сега? Дебелият не отговори. Гледаше тъпо напред, разположил се до него. Не го свърташе, но не смееше да се изправи. Ненадейно, от тихата уличка изникна лъскав кабриолет, от който ехтеше музика. С тъмни очила и мръсна газ, онзи ги подмина. - Де-еба и гъзаря... - проточи след него и изплю мокра семка на обувката му - Кво е тва бе? - изведнъж хвана часовника на ръката му - Я, свали да видим... Откопча каишката и му го подаде. - Кво, да не е ор-игинален? - наклони глава разглеждайки го. - Н-не. Всъщност нямаше представа. Часовникът бе подарък. Забеляза изтъркания емайл на места, лапна нова семка и му го хвърли незаинтересувано. - Аре да ходим, бе дебел! Дебелият тежко се изправи и бавно се отдалечиха. - На кой бяха парите? - промълви загрижено. - На Марина. Никой не чу звънеца. Скупчени, се блъскаха в единия ъгъл на стаята, за пластмасовата капачка, от крака на стол. - Аре бе, блъснете го... - извика Ники отстрани и блъсна с всички сили сбирщината. Купчината тела се разхвърча, без никой да е наясно къде е капачката. Всички се деряха от смях неудържимо. Капачката стоеше смачкана под обувката на някой, който тайно изчакваше. В средата една ръка разблъска заинатилите се играчи, и опрян в стената с другата, вдигна крак и рязко ритна появилата се отдолу капачка. Но не улучи. Само се завъртя около оста си, предизвиквайки залитания от смях. Ново сборичкване и плетеницата от ръце и крака се заклати встрани като пияна. - А... - закрещя някой отвътре, бутайки с всички сили да излезе. Изведнъж черната безформена капачка излетя от блъсканицата към чиновете, незнайно как и защо. - Аут! - провикна се Ники и я нагласи да я ритне отдалече. - Физичката идва! - тържествено произнесе свито момиче и седна прилежно на мястото си. Ники бързо хвърли поглед назад и я изрита с всички сили. Капачката отхвръкна, рикошира в крака на един чин и се шмугна под парното. - Йе... два на нула за по-добрите! - вдигна победоносно ръце и се тръсна на стола си. Скупчените играчи се разпръснаха, всеки към стола си. Избърса с ръкава на фанелката си потта от лицето. Дръпна учебника по физика от чантата и се нагласи на първият чин, долепен до катедрата. - Добър ден, ученици! - затвори вратата и влезе леко пълна жена, с очила и дневник в ръка. - До-обър де-ен... - проточи се из стаята отговора. Учителката седна и започна да проверява отсъстващите. - Псст! - прошепна един зад него. Обърна се. - По желание ли си за изпитване? - многозначително зашепна. - Да - тихо отвърна, почти само с мърдане на устни - Но не знам дали ще ме изпита. - Така... - затвори дневника на катедрата и се усмихна учителката по физика. - Госпожо, има по желание за изпитване. - прозвуча зад него. - Така ли Стефан, ти ли си желаещият? - цялото й лице разсия зад големите очила. - Не, не аз госпожо. Ръгна го с химикалка отзад в ребрата. Сепна се и мазно започна: - Аз искам, ама... - Ама?! - Вие все не ме изпитвате. - Ми разбира се, ако те изпитам ще спреш да учиш - усмихваше се дори като говореше - Нали? Сведе поглед и вътрешно се зачуди на хитростта. От два месеца знаеше наизуст всички уроци. И все на го вдигаше на дъската. - Днес ученици - започна вече сериозно - искам да разбера как мислите. Да видим дали поетът е бил достатъчно наблюдателен, и така ли е наистина. Разтвори дебелият си тефтер. - "Гора зашуми, вятър повее...", така ли е наистина, кое трябва да е първо? Мълчание. - Кое ще пристигне до наблюдателя първо - вятърът или шума? Отново мълчание. Замисли се. И плавно вдигна ръка. Направи му знак да мълчи. - Хайде, кое ще бъде по-бързо, и правилно ли е забелязал поетът? "Гора зашуми, вятър повее.." - Ами... - промърмори някой от съседната редица - би трябвало да е вятърът... - Така ли мислите? - усмивката отново се появи на лицето й - Защо? Всички се зачудиха. - Да - даде му знак. - Скоростта на звука е по-бърза от вятъра и първо ще чуем шума на гората и после ще дойде самият вятър... - Точно така... Значи поетът е бил доста наблюдателен. Някога хората са наблюдавали природата много повече от нас. А сега следното... Загледа се доволно през прозореца. Сянката на тичащо куче премина по двора и се изгуби зад дърветата. Неусетно часът изтече. - Следващият път е последният ни час - ставайки каза учителката - Недейте да отсъствате. Довиждане. - До-ови-ждане. Стана и тръгна отново към последния чин. - Абе тея задачи как се решават... - притеснено прелистваха учебника две момичета пред него. Сепна се. Следващият час имаха класно. По математика. - Знаеш ли как се решава това уравнение? - обърна се едното към него. Погледна го. Изглеждаше дълго и сложно, с много неизвестни и параметър. - Ами... - вдигна вежди - Май трябва да намерим... детерминантата... и после... - Е добре, кое в случая ти е "а"? - Ами... нямам представа. Ще дават ли такава? - Тази я решавахме миналия път. Ако решеш нещо, пусни го! - притеснено довърши накрая. - Да бе! По-скоро ти... - Нищо не знам! - панически вдигна ръце и се обърна напред. Извади един двоен лист. И бавно започна да си пише името, номера, класа. Звънецът издрънча. - Уф... - каза си наум. - Започва се! Задъхано, в стаята влезе Митко. След него се влачеше Марина. Огледа се, почеса внимателно косата, която със сигурност не го сърбеше и посочи най-предният чин. Същият, опрян в катедрата, на който той бе седял миналия час. Марина се смръщи. - Ама тука как ще... - погледна го недоволно. - Еми... къде?! - разпери ръце Митко и се завъртя. - Аре... да се разместим с някой - Марина подозрително оглеждаше задните чинове. Всички бяха заети. Накрая пристъпи неуверено към първия чин. - Ама после ако... - тросна се на Митко. - Споко! - усмивката цъфна на устните му - Няма страшно. Седнаха и започнаха да вадят листа и химикалки. Прибраха чантите отдолу и се огледаха. Чак тогава го забеляза. Стана и се приближи. - Мархаба! - Какво става бе човек..? - А... нищо. И много работи. - закикоти се доволно. - Тая по физика пита ли за мене? - Не, ама следв... - Сядайте! - влетя бялата престилка на учителката по математика. - Сядайте бързо, че няма да ни стигне времето! Остави бързо нещата на катедрата, извади посмачкано листче от джоба на престилката и хвана един тебешир. Направи дълга вертикална линия по средата на дъската и отсече: - Първа група, втора група... - отбеляза двете полета с римски цифри. - Първа група. - и се загледа в листчето. Рязко се извърна и добави - Първа група са редиците откъм прозорците. Ясно ли е? Никой не потвърди. Размаха ръка и занарежда: - Първа, втора, първа, втора, първа, втора... така... - обърна се и започна с първата задача. Цифрите се появяваха една след друга, а той обречено ги гледаше от последния чин. - Има ли въпроси? - свърши да пише накрая - Няма. Започваме... сливаме междучасието и свършваме в без петнайсет Седна на катедрата. Въздъхна и впери поглед в зелената дъска. После прилежно преписа задачите на листа. Имаше идея единствено за втората. Обърна листа и трескаво започна да решава. Разлагаше, преместваше, съкращаваше... по едно време имаше чувството, че се изгуби някъде в числата. Накрая всичко падна и отговорът излезе ясен и прост - 3. Добре... облегна се назад. Изглеждаше възможно. Пък и отговорите винаги са такива. Вдигна глава и погледна първата. Нямаше никаква представа дори как да я започне. Подпря се на ръка и заразглежда царящата тишина. Чуваха се само стъпките на разхождащата се учителка. - Хайде, какво правиш? - подкани го. Закри решението си с ръка и даде вид на замислен. Стъпките отминаха. Вдигна отново глава. Всеки бе забил поглед в листа пред него. Някои усърдно пишеха. Погледна първият чин. Ръката на Митко бавно се преместваше, заедно с листа към Марина. Същевременно концентрирано гледаше в другата посока, към дъската със задачите. Марина бе пребледняла. Бързо се облегна с ръка върху листа и го скри с тяло. Учителката премина покрай тях и ги изгледа подозрително. Не помръдваха. Продължи надолу през редиците. Митко й направи знак с ръка и Марина трескаво запреписва. Винаги се учудваше как успява. За два часа решаваше всички задачи - първо от нейната група, после и своите. Зарови глава в ръце, скривайки смеха си. погледна отново задачата. Все още нямаше никаква идея. Подпря се на дланта си и зачака часът да свърши. - Хайде, времето изтече, предавайте. Всеки забил поглед в листа, не ставаше. - Почвам аз да събирам! - Не-не, чакайте госпожо! - извика едно момиче от задните чинове. Преписваше отчаяно бързо края на задачата. За лош късмет, успяха да й я пуснат чак в края на часа. - Не мога да ви чакам повече, хайде... - стана и започна да събира листата. Момичето продължаваше трескаво. Бавно се приближаваше до нея и накрая й издърпа листа от ръцете. - Не е честно госпожо! После пак няма да ми я зачетете! - Е, аз какво съм виновна, че времето изтече? Досега какво правихте? - Е да... - недоволно се нацупи тя. С купчина листове в ръка, учителката излезе. Протегна се. Стана и схванато се подаде в коридора. В края на часа, всички врати бяха затворени. Бялата престилка се мярна в края и зави покрай стената. - Аре... - промърмори някой. Митко ухилено стоеше пред него. - Тръгваш ли? - Аха. - Хайде де... - раздразнено се чу в другия край на коридора. Марина нетърпеливо стоеше пред стълбите. - Аре... ще се чуеме. - махна с ръка. - Ок. Чао... - поклати глава след него. Столът се поклащаше на задните два крака. Държеше в ръце учебника и със смръщено лице четеше наум: - Черни метали... в областта на... богат добив... благоприятни възможности за развитие на... Прелисти и продължи да блъска информацията в главата си: - В района на север от Шабла... нефтени залежи, малки, икономически неизгодни за разработване... Някой звънна. Вдигна учудено поглед. В коридора се чуха стъпки и отваряне на външната врата. Опря ръце на бузите си и продължи да чете, клатейки се: - Кремиковци, богати находища на черна руда и... Вратата на стаята му се открехна. - Митко е... - каза майка му. Столът падна напред на четири крака и го затисна в бюрото. Погледна навън. Беше тъмно. - Митко?! Майка му вече се беше скрила. Скочи и се завтече към коридора. Обут и ухилен, до външната врата стоеше Митко. - Какво става? - невярващо и учудено попита. - Нищо... - проточи. - Влизай! - опомни се и неопределено посочи с ръка. Митко бавно приседна на закачалката и заразвързва връзките си. - Как така насам? - Са... ще ти разправям... Събу си обувките и стана. Влязоха в стаята му и Митко се разхили неконтролируемо. - А-а-а... - тихо си каза накрая на себе си, потърквайки очите си. Затвори плътно вратата. Митко стърчеше в средата на стаята, леко неориентирано - Сядай и казвай какво става! - посочи леглото срещу бюрото. - Бяхме с Марина... - хвана с ръце края на леглото и седна внимателно. Дръпна стола и седна срещу него, зяпайки го странно. - Да не ти преча, само... - Глупости, а... - затвори учебника и махна с ръка - И?! Митко вдигна поглед към него и пак се ухили до ушите. - Може ли... само за малко да полегна... И се отпусна бавно на леглото. Очите му се разшириха от смайване. А Митко продължаваше да се кикоти, закрил лице с длани. - Ама... - започна запъвайки се. - О... - съвземаше се от смях - Пиян съм до козирката... - изтърси накрая. Замръзна и го загледа изучаващо. Чак сега забеляза червенината по лицето му и леко забавените движения. - Ходихме с Марина на басейн... и взехме едно вино... мно-о-го добро - довърши през нов пристъп на смях. Погледна към вратата. Техните бяха в съседната стая. После обратно към Митко. Лежеше по гръб и не можеше да спре да се смее. - Искаш ли нещо? - промълви накрая. Започна бързо да мисли. - Мисля, че имаме зелев сок... - Не, не, не... - надигна се Митко - Сега ще се оправя, няма страшно. Приседна в края на леглото, държейки се с ръце отстрани за главата. - М-да... много добро вино - разхили се пак. - А... Марина къде е? - В тях си. Изпратих я, ама реших да не се прибирам така в нас... а... ей сега ще се оправя... - Спокойно, лягай там, само се моли нашите да не влязат. - Ок, сега тръгвам. - Никъде няма да ходиш, лягай обратно! Митко се излегна все още кикотейки се. - И тя ли е пияна? - Общо взето. Едва ходеше. Уж си разделихме виното... "Каберне Сувиньон", много е добро да знаеш... е, аз изпих повечето... - отново се затресе от смях. - Ама, къде го пихте, в басейна? - Не, после. Бяхме... там до тренировките ти. Аз се чудих, дали днеска имате. - Не... днес е сряда. Къде там... - замисли се - Където е спирката, отстрани между... - Ахам, баш там... ох, Боже... - надигна се и седна. Погледна го в очите. Външно не му личеше особено. - Е, как е басейна? - Става - вдигна рамене, с пръсти се държеше около очите - Нищо особено. Жълтата лампа в стаята се отразяваше в стъклото на прозореца. Помълчаха за кратко. - Аре, - изправи се - Ще си ходя. - Не бе, стой, няма проблеми! - Споко, вече съм добре. Трябваше да полегна за малко. Усмивката не слизаше от лицето му. - Сигурен ли си? - Да, няма страшно - тръгна към вратата на стаята. Обу си обратно обувките и отвори външната врата. - Ако... - Добре съм вече. Мерси. Аре... ще се видим утре в даскало. - Аре... - изпрати го с угрижен поглед. Митко му махна с ръка от коридора и с безкрайната си усмивка се изгуби надолу по стълбите. - Добре... - дневникът падна тежко на катедрата. Учителят приглади намалялата коса и бръкна в джоба си. направи няколко крачки през редицата, обърна се и започна малко към себе си: - Добре... за да разберете основата на тази цивилизация... на това, което в момента наблюдавате... знаете ли всъщност откъде произлиза думата цивилизация? - отмести поглед от прозореца и огледа насядалите ученици - Знаете ли откъде идва? - повтори по инерция - Идва от думата civil, която означава... - хвана тебешира, допря го до дъската, но се спря нерешително - Напомнете ми да ви разчертая схемата, сега няма да имаме достатъчно време... тя е проста, но ще ни отклони в друга посока... така... - остави тебешира - значи, ключът към съвременният свят е християнството. Някой знае ли защо? Мълчанието в стаята се озари от кристалния залез. - Знаете ли защо? - наруши тишината, зададен сякаш към него самият. Погледът му бе прикован към здрача навън. - Ценностната система, на човека днес, е продиктувана от християнския морал. Вратата леко се открехна и вътре пристъпи закъснял ученик. - Добър ден - задъхано поздрави, и затвори вратата зад гърба си. - Добър ден, Димитър. Защо закъснявате? - Наложи ми се да... - загадъчно се усмихна. - Вие сега ли идвате? - Ами... да - зениците му пробляснаха и по страните му се разля червенина. - Сядайте, сядайте... аз ви написах отсъствие... - Няма проблем... - махна с ръка, държейки саморъчно шитата раница. - Добре, обадете ми се след часа... да го оправим... Пронизително и учудено го гледаше на вратата. Митко тръгна напред, озърна се за свободно място и тогава го видя. Кимна му с глава и дръпна стола до него. С широка усмивка се запъти към края на редицата. Остави тихо мешката и седна. - Така... до къде бяхме стигнали? Да... значи човека днес се ръководи от библейските принципи, и съди според тях за... - Къде си бе? - прошепна. Около него се носеше миризма на цигари. - Тука съм - с неизменна усмивка. - Какво става? - Нищо. И много неща. - Защо мислите е така? - повиши глас учителят. Никой не се осмеляваше да отговори. - Кои са ценностите в съвременното общество? Кажете де... Отново никой не отвърна. - После ще разправяш - прошепна към него. - Ок - тихо се изкиска. - Коя е най-голямата ценност? - продължаваше учителят - Човешкият живот! Това е най-голямата ценност за нас. На изток, в древните цивилизации, а и днес, хората са песъчинки - махна с ръка - нямат стойност. Спря се, очаквайки реакция от учениците. Такава нямаше. Почти никой не слушаше. Завъртя се и отново бръкна с ръка в джоба си. - Начина на мислене е различен. Докато тук се прави всичко възможно животът да бъде спасен - леко се повдигна на пръсти и заклати - на изток не. Дори монасите на изток носят на гърба си едни тояги, ако сте ги виждали... и пребиват всеки, който... - размаха ръка, сякаш да хване подходящата дума - ги нападне. Нямат право единствено да убиват. Докато тук е различно.., християнските монаси например, те нямат право да нараняват. - поклати утвърдително глава встрани - Погледнете дори развитието на оръжията им, като илюстрация на начина на мислене. Тук се мисли радикално. Докато на изток разработват съвършена система от движения и техники... там... за ръкопашен бой, тук разрешават кардинално въпроса - огнестрелното оръжие. И точка. - Какво става тука? - прошепна към него с тютюнев дъх. Направи гримаса и махна с ръка: - Простотии... Митко вдигна изразително вежди и разтвори ръце. - После ще ти разправям - шепнеха. Звънецът удари и продължително зазвъня. - Прочетете си урока на страница 30. И погледнете снимките след него... другият път ще говорим за тях. Всички наставаха и столовете застъргаха. - Довиждане - фигурата му се изгуби в сумрака на коридора. - Кажи сега, кво става? - Изпратих Марина. Аре... някъде навън. - Айде... а не, чакай - няколко чина се опразваха - май няма да имаме испански. Озърна се. Всички си тръгваха. - М-да, тази я няма. - Е... - гледаше глупаво Митко с вдигната вежда. - Защо дойде ли?! За история! - разсмя се - Хайде да ставаме... Червенина озаряваше синьото небе навън. Закрачиха мълчаливо. - Какво става с Марина? - Нищо... замина си за Пловдив, гадината. - А отсъствията? - Свила е някакви бележки - бръкна и извади цигара. - Добре, докога ще... Вдигна рамене. И дръпна дълбоко. Белият дим полетя към идващата тъмнина. Уличните лампи просветнаха. Пресякоха булеварда и тръгнаха между блоковете. - Какво правихте по математика? - Изпитвала е. Не знам, аз също не бях. - Какви простотии са ставали? Въздъхна дълбоко. - Кварталните изцепки... на тенис масата, оня масивния, здравия, сещаш се... пак се появи, сваля якето на Жоро, искаше да бие Милен... както и да е... разкара се накрая. Крачеха мълчаливо. Усмихна се. - Помниш ли миналата година... пак някъде по това време беше... онези, които искаха да им носим всеки ден по... колко бяха? - Не си спомням. 20 лева ли... - Да, и веднъж и Милен беше, като им избягахме. Затресоха се от кикотене. - После се разправяха с баща ми. - Аха, и ти искаше да си тръгнем по дългия път. - Така се бяхме разбрали с баща ми... - Ама не ни каза! - Това беше целта, да не знаете. Иначе нямаше да сте естествени. - Добре... - поклати глава - А аз се чудя защо си толкова спокоен... доста се спекох тогава. - Аха - издиша дима през ноздрите - И те. Беше им показал пистолета тогава. - Пистолета?! - М-м-да. Беше го взел от работата. Невярващо поклати глава. - Те оттогава ме поздравяват - допълни Митко. Усмихнаха се. И продължиха замислено. - Между другото... - започна - Марина... абе... - Кажи, какво? - изстреля цигарата между пръстите си. Прелетя из мрака и падна с искри. - Много е... зле. - Знам - ухили се изкуствено. - Отстрани изглежда, все едно те върти на малкия си пръст. - Хм... - в очите му проблясна пламъче. Пресякоха малка безлюдна уличка и навлязоха в тъмен парк. - Както дойде - отвърна накрая - Както дойде. Кестенявата коса бе грижливо прибрана назад, откривайки врата и лицето. Тънки, едва забележими кичури коса, падаха под шнолата свободно надолу. Течението ги улавяше и леко си играеше с тях. Извърна се и го погледна с усмивка. Ъгълчетата й странно играеха. - Би ли подал това към Елица? Сякаш знаеха мислите му, но мълчаха. - А... да. Взе бележника и го подаде назад. Ръцете им леко се докоснаха за миг. - Мерси - сведе поглед и все така странно усмихната се обърна отново напред. - Остана единствено да ви пожелая приятно изкарване на лятото. - усмихнато завърши класната - Догодина, живот и здраве, надявам се да се видим отново. Вратата изведнъж се отвори и вътре нахлу някой, с кръв по лицето и бирен бутилка в ръка. - Къде е тоя бе... - заоглежда злобно лицата в стаята. Замръзна неподвижно на стола. - Ка-какво става? - недоумяващо заекна учителката. Една ръка се подаде отвън и го сграбчи за рамото. - Не е тука, бе копеле, аре... - чу се от коридора и го издърпа. - Аз ще му... - продължи да крещи отвън. Вратата се тресна. - Кои бяха тези?! - стреснато се обърна класната. - А, госпожо, некакви местни. Няма страшно - обади се Стефан. - Боже Господи... - поклати загрижено глава - Ама как няма страшно, те търсеха някой да се бият..? - Няма проблеми, те ще се... - смотолевиха няколко човека. Настана неловко мълчание. - Познаваш ли ги? - обърна се Стефан към местния съученик. - Не... - безгрижно усмихнато. - И аз ви пожелавам хубави неща за лятото... - махна с ръка учителката и въздъхна. - А... госпожо, тези които ще ходим на екскурзията... във Велико Търново... - поде Стефан. - А, да! - подсети се класната - Всички ми имате телефона, за всеки случай, нали? Кои щяха да идват? Няколко човека се обадиха, други вдигнаха по навик ръце. - Един, двама... - броеше на глас учителката. Остави бележника на чина и извади малък маркер от джоба си. Върха му безшумно се плъзна по гладката повърхност и бързо изписа: "Нормалните не оцеляват". Стефан до него го видя и му дръпна маркера от ръцете. - Я дай малко! "Ще оцелеят, ще оцелеят и деца ще родят!", дописа отдолу. - Да-а-а! - назидателно му поклати глава и се обърна. Крака му нервно се движеше. Въздушните камери на новите му маратонки потъваха при всяка стъпка. - Хайде да не ви задържам повече... още веднъж всичко най-хубаво, и ще се видим догодина. Живот и здраве. Учителката внимателно събра цветята от катедрата и усмихнато се изправи. - До-овиж-дане... - се проточи из стаята и класа се пръсна. Затвори капачката на маркера и бавно се затътри навън. В коридора бе празно. Тук-там някой подвикваше или претичваше. - Свършихме, а? - Жоро носталгично гледаше през прозореца, облегнат на перваза. - М-да... - облегна рамо на стената до него. Клоните на зелено дърво се протягаха почти до стъклото. Жоро сведе поглед към парното и зачете избледнелите надписи по стената. - Pearl… Jam… - прочете на глас запъвайки се - Cypress Hill... тц... - поклати глава - Всичко това ще остане в историята на училището, нали? След кратка пауза добави: - И ние ще останем... някъде във времето... Не го слушаше. Един по един, всички се изнизаха от класната стая. Кестенявата коса, прибрана и откривайки все същата странна усмивка и избягващ го поглед, изтича напред и изчезна надолу по стълбите. Пръстите му несъзнателно смачкаха бележника в ръката му. - Догодина... дали ще бъдем пак в тази стая? - продължаваше Жоро. Вдигна безразлично ръце. - Хайде... - и се отлепи от стената. Музика и безгрижно настроение изпълваха горещия въздух навън. "Пиците" пращяха от ученици, които пиеха, пушеха и се смееха. Влюбени открито се натискаха отстрани на пейките. Целуваха се и се оглеждаха скришом, дали всички ги виждат. Прекоси през тълпата и самотно се отправи през безлюдния квартал към спирката. Мълчаливи врабчета прехвърчаха с отворени човки. Кацаха за миг и отлитаха в сянката на зелените клони. Сухата пръст по пътека се изгуби под краката му и омразният квартал остана назад. Пресече спящият от жегата булевард и си отдъхна. Дългото лято започна.
2004-06-17

Питай знаещите

Специалистите в областта на писане, издаване и продаване на книги, ще отговорят на вашите въпроси

Абонамент

(скоро)

Сбъдни мечтата си, издай своя книга! Мечта за книга"(http://dreambook.bg)