БУКВИТЕ - САЙТЪТ ЗА НОВА БЪЛГАРСКА ЛИТЕРАТУРА

ЗАГУБЕН ПРИЯТЕЛ

plamen atanasov atanasov (da_real)

Раздел: Приказки и детска литература  Цикъл: Детски приказки

Беше прекрасен, пролетен ден в началото на месец Май, точно преди обед. Слънцето огряваше с топлите си лъчи царящото наоколо оживление. Няколко плодни дръвчета в парка вече прецъфтяваха и работливите пчелички бързаха да изсмучат последните капки нектар, до които можеха да се доберат. Гълъбите и малките врабчета пък изпълняваха в небесната шир интересни танци, надявайки се така да си намерят партньор. От време на време прелитаха и от онези бързи създания, които някой наричаха лястовички. Гонеха някое дребно насекомо или пък носеха кал за новото си гнездо.

Една котка, качила се на висока ограда, дразнеше така противните и псета от местната глутница. Самата глутницата се състоеше от 7 кучета. Те бяха от характерната за улиците порода, по точно с трудно определима порода. Мелези, така ги наричаха хората, а понякога им викаха улична превъзходна. Всичките кучета бяха средни на големина с изключение на едно, затова и то бе водач на глутницата. На котката скоро и доскуча да дразни тъпите псета и с бърз и грациозен скок се качи на една греда, а от там с други два бързи скока се прехвърли на покрива на един гараж и се изгуби от погледите на песовете.

-         Видяхте ли колко я изплашихме? Как само побягна. Това са те котките, страхливи създания чак до върховете на опашките си. Следващия път обаче ще хванем проклетата мяукаща гадина и ще и дадем да се разбере. –  изръмжа голямото куче към останалите.

-         Да! Да дадем урок на всички останали котки. Да спрат да дразнят с господарите на улицата или ще ги разкъсаме. – допълни едно куче до водача. От голямото желание да разкъса някоя котка, по муцуната му потекоха лиги, а после закапаха и по земята.

-         Време е да се махаме от тук. – заповяда главатаря.

Кучетата тръгнаха по улицата, смятайки се за единствени господари на близките пет пресечки. Рядко някое от тези миризливи псета, имаше представа накъде отиват. Вървяха без цел, просто ей така, накъдето им видят очите. Може би за пореден път щяха да обиколят територията си или пък щяха да излязат на пътя и да лаят след колите, защото според тях това бе единственият начин да държат железните натрапници на безопасно разстояние. Завиха зад ъгъла и продължиха надолу по тясната уличка. Към тях се приближи едно малко рошаво кученце.

По все още чистата, поне на места козина, всеки един от вас можеше да предположи, че това пале доскоро е било най-добрия приятел на някое малко момиченце с руси плитчици и съвсем нямаше да е далеч от истината. Ако пък бяхте попитали това рошаво същество за премеждията, през които беше преминало, откакто за последен път видя момиченцето с русите плитчици, малкото кученце щеше да ви разкаже куп интересни истории, като за някой от тях дори имаше доказателства. Например козината му пазеше ароматния спомен за един казан, под който се беше скрило последната вечер. А пък калта с ръждив цвят по лапичките му щеше да послужи за доказателство, че е преминало през строителна площадка, където едно голямо куче-пазач го е подгонило и то се измъкнало през една малка дупка в ръждивата ограда. Куцането му пък щеше да послужи за доказателство, че сутринта едва не го бе сгазила кола. И може би историята, която ви разказвам щеше да приключи точно с този сутрешен инцидент, ако кученцето не се беше втурнало да бяга през глава, вместо да остане до колата. Защото именно този шофьор щеше да го заведе при едно малко момиченце с дълги руси плитчици, което от три дена не преставаше да плаче и категорично отказваше да яде, въпреки утехата на своите родители.

Не мога да ви кажа дали в случката с колата се намеси по висша сила от случайността не защото не искам, а защото и аз самия не знам, но така се случиха нещата и ето сега малкото кученце на име Рошльо седеше с наведена глава пред водача на глутницата и се надяваше да бъде приютено сред тях.

-         Махай се от пътя ми или ще те разкъсам! – изръмжа злобно голямото куче.

-         Моля ви, изслушайте ме! Нека да се присъединя към вашата група – каза малкото кученце съвсем тихо надявайки се да се смилят над него.

-         Да махай ни се от пътя. – изсъска злобно едно от задните псета.

-         Моля ви! Нека се присъединя към вас!

-         Чуйте го само! “Моля”, “група”. На нас не ни трябват безполезни роби от света на човеците. Какво стана? Твоите господари те изхвърлиха ли? Разбраха колко си безполезно? Или пък омръзна на момиченцето, на което принадлежеше? - Изсъска подигравателно водача. - Защо си ни? Ти си малък и безполезен. Не ставаш за нищо. Само ще ядеш от храната ни. Махай ми се от очите или ще те разкъсам!

-         Не е така! Може и да не съм голям и силен като вас, но знам много неща от света на хората. Моля ви нека да се присъединя към вас. Сам няма да мога да оцелея. Моля ви!

-         Ами умри тогава, може би така ще е по-добре! Така ще има повече храна за нас.

Водача продължи да върви заобикаляйки малкото кутре. Останалите от глутницата също заобиколиха палето и то ги проследи със самотен поглед. Едно от кучетата в края на глутницата обърна поглед назад.

-         Безполезно пале. – ехидно повтори.

Две малки поточета от сълзи се стекоха сред гъстата му козина. Бяха го отхвърлили. Само допреди три дена, когато имаше безкрайната обич на онова момиченце с русите плитчици, Рошльо се чувстваше сигурно и въобще не се беше замислял за света извън къщата, в която живееше. А сега беше именно там, в света отвън. Нямаше нищо и беше сам. Сигурно песовете от глутницата бяха прави. Явно наистина беше омръзнал на момиченцето с русите плитчици, иначе защо тя ще го оставя сам сред навалицата в лунапарка?

Накуцвайки Рошльо, се върна до кашоните в задънения край на улицата, от където бе дошъл. Лапичката го болеше много и затова той бавно легна на едно парче картон. Подпря малката си главичка на твърдата хартия и се загледа безцелно в далечината. Следобедното слънце го напече и кученцето потъна в  сладка дрямка.

Спа около два часа преди едри дъждовни капки да го събудят. Отвори очи. Прозя се широко и се опита да си протегне изтръпналите лапички, но болката бързо му напомни, че не може. Още няколко капки паднаха върху него, а след тях и още няколко и още няколко. Започна да вали проливен, пролетен дъжд. Кашоните скоро се намокриха и на малкото кученце това място вече не му се струваше толкова подходящо както през сутринта, когато го бе намерило. Опита да се изправи колкото се може по-бързо, но това въобще не беше лесна задача. Подскачайки на една лапичка се предвижи до една дупка в стената, където не валеше толкова силно. Изтръска се от водата и зачака дъжда да спре.

Като повечето пролетни дъждове и този спря бързо. Рошльо отдавна изпитваше глад, но откакто се беше събудил, гладът се беше усилил. Беше дошло време да потърси нещо за ядене. Куцукайки се запъти надолу по уличката. Стигна до ъгъла и спря. Тук тясната уличка се събираше с големия булевард. Видя кош за боклук. През решетката му се подаваше малка част от един сандвич. Опита се да го издърпа, но успя да откъсне само две малки парченца. Оказа се от сандвича и огледа широкия тротоар. Забързани хора крачеха насам натам. Мъже, жени, деца, нямаха край! Веднага щом преминеха едните, след тях идваха други, а след тях други. От къде ли се взимаха толкова много хора? Проследи с поглед една жена. Тя вървя известно време и когато стигна до края на тротоара се скри зад ъгъла. От там се появи друга жена, която изглеждаше съвсем различно от първата, пресече улицата и отиде отсреща, в парка и там се загуби от погледа му. Стори му се истинска лудница, но се сети за лунапарка, в който се беше изгубил. Там наистина беше лудница. Големите метални машини отново профучаваха, без да обръщат внимание нито на малкото пале нито на хората по улицата.

Нещо подразни носът на Рошльо и той кихна, после пак. Въобще не знаеше как или защо се получаваше това нещо, но иначе беше много приятно. Един стар мъж подпрял се на самия ъгъл на улицата погледна изненадан малкото кученце.

-         Хей, приятел! Добре ли си? Какво правиш тук? - протегна широките си ръце. Мъника се опита да избяга, но беше прекалено бавен и стареца го сграбчи с големите си ръце.

-         Как си приятел? – кученцето само го изгледа с уплашените си очи. – спокойно нищо няма да ти направя. – стареца го погали. – Бас държа че си гладен! Хайде ще отидем отсреща в парка и ще ти дам да хапнеш нещо.

Старецът остави палето най-отгоре на пазарската количка с вехтории и я подкара към близката пешеходна пътека. Точно когато стигнаха мястото за пресичане светофара светна в зелено и много добре, че се случи така, защото тази количка беше пълна с какви ли не тежки вехтории и за я подкараш отново щяха да са ти нужни много усилия.

Преминаха през почти целия парк даже може да се каже, че стигнаха до другия му, край защото долу горе там се намираше фонтанчето, до което спряха да си починат.

-         Знаеш ли много ми харесва това място. Идвам всеки ден, когато не съм зает с работа. Миналата седмица например идвах четири пъти, а по миналата пет пъти посетих това място.

-         Остави ме долу – излая кученцето.

-         Какво не ти ли харесва отгоре на количката? Всъщност и на мен не би ми харесало да седя отгоре на количката. Сега ще те сваля. – стареца го остави внимателно на земята. – искаш ли да ядеш?

-         Искам и още как. Не съм ял от вчера по това време и то не беше кой знае каква храна. По нищо не може да се сравнява с къщната храна, която ми даваха допреди три дена. – отново излая малкото пале.

-         Гладен си, а? Добре какво избираш сандвич от боклука или месо от боклука? – стареца ги постави в двете си ръце и зачака палето да се приближи до едно от двете неща. Мъника си избра месото от боклука. – добър вкус имаш приятел! Само недей прекалява с месото че да не ти стане много тежко.

Макар стареца да го посъветва друго, палето се нахвърли лакомо върху месото и погълна голямо количество за много кратко време. Три дена глад се смениха с огромна тежест в стомаха и въпреки това на кученцето му беше изключително приятно. Стареца пък, много спокойно изяде своя сандвич, може би защото не бързаше за никъде.

И така в края на този майски следобед стареца и палето седяха на пейката и си отпочиваха от яденето. Палето използваше възможността да оглежда хората, разните животинки криещи се из дърветата в парка и птичките летящи в небето. Огледа и фонтана който постоянно пръскаше тънка струя вода. Никога досега не беше виждало такъв фонтан, затова използва възможността да го разгледа много внимателно, до най-малката подробност. Самата вода излизаше от някакво странно тяло, подобно на това тяло палето беше виждало много пъти. В него човеците слагаха разни течности, които по-късно пиеха. Това тумбестото нещо пък се държеше от една жена, но странно защо кожата и беше една такава тъмна и сива, а също и косата й и очите и имаха същия цвят. Никога досега не беше виждало човек с такъв странен цвят. Явно беше някаква нова порода. Другото странно което видя е че тя въобще не помръдваше. Държеше си онова тумбестото нещо под ръка и си стоеше неподвижно. Дали не и плащаха по цял ден да седи тук? Палето беше чувало, че възрастните човеци работят каквото и да значеше това и срещу тази работа им даваха пари, едни малки цветни хартийки, с които после те купуваха на децата си дрехи и храна.

До странната жена имаше малко кученце, което също седеше неподвижно, а най-странното беше, че козината на кученцето и кожата на жената имаха един и същи цвят. А дали и на кученцето плащаха? Защото ако плащаха на едно кученце, Рошльо и той бе готов да седи по цял ден неподвижно и така щеше да си изкарва прехраната в случай че не успее да намери малкото момиченце с русите плитчици. Реши да попита.

-         Хей, куче на теб плащат ли ти за тази работа? – само че кученцето на фонтана въобще не му обърна внимание. – хей, куче на теб говоря, не се прави че не ме чуваш. На теб плащат ли ти? – кучето не отговори. Приближи се. – хей, куче на теб плащат ли ти?

Старецът беше забелязал, че палето накуцва и тъй като вече му беше омръзнало просто да седи на пейката, стана и взе кучето в ръце. Опипа ранената лапа, наистина беше счупена. Сигурно и сама щеше да си зарасне, но чак след няколко седмици а дотогава палето можеше да има сериозни проблеми. Горкото мъниче изскимтя от болката.

-         Пусни ме! Недей пипа лапичката ми, там ме боли!

-         Спокойно кученце сега ще те излекувам. – и наистина лапичката спря да го боли. Стареца го остави на земята и палето направи няколко крачки около пейката, наистина лапичката вече не го болеше.

-         Как го направи?

-         Кое?

-         Как направи, така че лапичката повече да не ме боли?

-         Просто и казах, че и няма нищо! – и разбира се този отговор беше достатъчен на кученцето.

-         Ти разбираш какво казвам?

-         Да!

-         Но хората не могат да разбират кучетата!

-         Да кажем, че аз не съм обикновен човек.

-         А какъв си тогава?

-         Някой ме наричат Просяк!

-         Правилно просяците могат да разбират кучетата. Благодаря ти! – палето си нямаше и на представа какво значи “Просяк”, но думите на този старец звучаха много убедително, следователно казваше истината. Сега имаше по-важна задача. Трябваше да попита онова куче на него плащат ли му да седи тук по цял ден. – хей, куче на теб плащат ли ти да седиш тук по цял ден? – Пак никакъв отговор. Явно много се страхуваше да не си загуби работата.

-         Няма да те чуе колкото и да и лаеш. – намеси се стареца.

-         И защо няма да ме чуе?

-         Защото това е само една статуя! Тя не е жива!

-         Статуя, жива? Какво значат тези думи?

-         О, забравих ти не знаеш какво значат тези думи. Ами статуя е, когато се вземе един камък и се оформи така, че да прилича на някой човек примерно, в случая куче.

-         Ама как може да се оформи един камък? Камъните са много твърди.

-         Използват се едни специални машини, които са много силни и могат да оформят камъка. – наистина кучето беше виждало машини, които имаха огромна мощ следователно и за камък можеше да има такива машини.

-         А какво значи, че не е жива?

-         Ами това е нещо без душа, само един предмет. Имаш ли гумен кокал?

-         Да.

-         Ами като него, нещо, с което си служиш и е без душа, не може да мърда по собствена воля, не говори, не диша.

-         Душа?

-         Ами когато умре човек, умира само тялото и то остава тук, а неговата душа се възнася горе на небето или долу в ада, според това как е живял.

-         Преди време рибките на момиченцето, което се грижи за мен, умряха. И техните души ли да отишли на небето?

-         Не знам! Може би.

-         Значи нещо подобно се е случило и с това куче? Това ли става с телата, когато се случи смъртта? Тялото ти става от камък? Защото тогава, когато умряха рибките, родителите на момиченцето ги занесоха някъде и не можах да видя какво стана с тях след това.

-         Нали ти казах, че това е само една статуя. Някога е имало куче точно като това на фонтана, само че е било истинско и живо, а не от камък.

-         И е лаело, дишало, разхождало се, когато си поиска?

-         Точно така! Един ден майстора направил тази статуя точно по-подобие на онова кученце.

-         Вече разбрах. Ще седим ли още тук?

-         Да!

-         Колко време?

-         Достатъчно.

-         Достатъчно за какво?

-         За да дойде един човек.

-         Какъв човек?

-         Специален! Като дойде ще го видиш.

-         Кога ще дойде?

-         По залез слънце.

И палето зачака да дойде този специален човек. Междувременно реши да се възползва от отдалата му се възможност и зададе цял куп въпроси. Повечето бяха лишени от всякакъв смисъл. Когато най-накрая се умори да разговаря, легна на тревата в парка и зачака този специален човек.

-         Хайде ставай!

-         Къде тръгна?

-         За специалния човек, когото чакаме. Нали нямаше търпение да го дойде?

-         Не е ли по-добре да го чакаме тук? Скоро ще се стъмни и може да стане опасно?

-         Искам да съм сигурен, че ще го видим. Пък и няма да се отдалечаваме много.

-         И от къде ще се зададе?

-         От дясно.

-         Къде е дясно?

-         Ето натам – стареца посочи с ръка посоката.

-         А как изглежда?

-         Когато го видиш ще го познаеш!

-         След малко ще го видиш! Искам да излаеш колкото сила имаш.

-         Добре! Джаф - Джаф! Да повторя ли?

-         Не един път е достатъчно.

Палето се загледа в лицата на хората. Всички те продължаваха да ходят по своята си работа, само едно малко момиченце с руси плитчици откликна на лая. Спря се и дръпна баща си за ръката.

-         Тате мисля, че чух Рошльо!

-         Сигурна ли си!

-         Да, тате!

 


2004-05-28

Питай знаещите

Специалистите в областта на писане, издаване и продаване на книги, ще отговорят на вашите въпроси

Абонамент

(скоро)

Сбъдни мечтата си, издай своя книга! Мечта за книга"(http://dreambook.bg)