БУКВИТЕ - САЙТЪТ ЗА НОВА БЪЛГАРСКА ЛИТЕРАТУРА

Неизбежно

Ивайло Дагнев (t-rex)

Раздел: Философска лирика  Цикъл: За нормалността и за лудите



Покоя в тишината на брега,

разпенени, вълните замълчават…

На хоризонта само впитата игла,

забодена в сънувана гълчава.

И този пристан тих, полепналото

време по ръцете, отдавна прах,

отминало сега, напиращо да отнесе

и мен, и теб, а спомена  “отдавна”

да шепти, в мислите, като прибой

да се завръща…

 

Сега е бряг, под нозете парещ.

Сега сънуваме пространството от

дъжд и покривите са излишни.

Сега е сън наяве, не наужким

морето е дълбоко до колене,

и по вълните му се носи вечността,

а с пясъка децата си играят.

И пясъчният замък дом е.

Неизбежно, със повика на морска сол

са ветровете и бурите са капката

звезди, потърсила ни в романтична

вечер.

 

Разходката по кея, сълзите - будност

на твоята ръка, понечила…

Обгърната от мен се чувстваш вечна.

Спокойно, сигурно сега, а болките

намират бряг, заспиват, неосъзнато се

унасят в тленност, на рамото ми

облекчени, леки.

И не пестиш слова, раздаваш даром думи

на гладни, безпризорни самоти, които

бе родила в плач на стая,

така и подслона на звездите не познала.

 

Сега ú дай утеха. На тавана, нарисувай ú

вечерното, безоблачно небе, в очите ми се

взри и потърси конеца, скъсаната

дреха на съдбата, закърпил с хоризонт

от премълчано щастие. Ще видиш

този миг, това сега, благословен, изстрадан

дом и врявата на детския ти смях, и бръчките

облакътени в рамки.

За мен остава синьото море, вълните

и прибоя на душата да дочакам. Остава

неизбродно времето, събудено от някой,

пъпната му връв прерязал.

 

Сега е сън на тленност, на мечта.

Неизбежно - следа, оставаща

по пясъка без бряг, неприютена.

Скитаща…

 

 

 

 

 

 


2004-05-26