БУКВИТЕ - САЙТЪТ ЗА НОВА БЪЛГАРСКА ЛИТЕРАТУРА

Роб на свободата - част 9

Йордан Маринов Бозушки (bozuski)

Раздел: ПОВЕСТИ И РОМАНИ  Цикъл:

Събудих се с натрапчивата мисъл, че трябва да стане член на въздържателно дружество, навярно съм сънувал нещо. Запалих цигара. В "Храма на веселието" цареше трескава суета. Десетина полутрезви мъже се готвеха да поемат славния бригадирски път. Дързост блестеше в подпухналите очи, ентусиазъм кипеше в схванатите им тела. Попитах Боги дали още съществуват въздържателни дружества. Червенокосият ми се изсмя и каза, че съм в делириум, не пропусна да отбележи и факта че вчера, насън, съм викал "Ура!". Бог отговори, че не знае и, по принцип, е против всякакво въздържание. Зидарите запяха "Елате хиляди младежи...", Джоко гърмеше на поразия, Върхът четеше "Културизъм за всички", Александър разказваше някакъв тъп виц. Двама-трима непознати стояха до вратата със сакове в ръце, като декор на представлението-подготовка. После всички тръгнаха. Как ми се искаше да тръгна с тях. Повъртях се още малко и излязох. Пих кафе в студентската сладкарница. Кормуването ми днес продължи само десет минути. Колата се повреди и бате Жоро я закара на някъде. Скучен ден. Пих бира в "Напредък", взех си записа от пощата, прибрах се в къщата на Боги и се отдадох на сънища. Събудих се към пет. Влязох в банята. Извадих от гардероба най-хубавия костюм. После - от сака една бяла риза, свита на топка, и започнах да нанасям озлобени удари с ютията, която Бог използваше най-вече да си вари кафе, когато имаше такова. За втори път хващах ютия, първия щях да подпали четвърти блок, защото седнах по невнимание върху нея и докато обикалях като линейка из коридорите, тя бе подпалила леглото ми. Все пак, получи се нещо. Облякох се. Сложих си черна кожена вратовръзка, която малко затрудняваше дишането ми, но бях неотразим - толкова хубав и толкова елегантен. Стоях пред огледалото и не вярвах на очите си. Изрепетирах няколко снобски жеста. Костюмът ме сковаваше, но щях да свикна. Напред! Градинката пред института пустееше. Представих си какво е било тази сутрин. Пристигнах точно в шест и половина, както уверяваше градският часовник. Отначало не исках да сядам, разхождах се нервно насам-натам, държейки внимателно букета от червени карамфили, но след като мина повече от четвърт час, приседнах внимателно, за да не измачкам костюма си. Толкова до сега бях чакал само влак. На отсрещната пейка седна невероятно грозно момиче, из под късата му пола се подаваха криви, къси, гладиаторски крака, обвити в скъсан чорапогащник. Помислих си, че бих могъл спокойно да си нахлузя и аз къса пола - моите крака бяха много по хубави, после решех, че никога няма да облека къса пола. Градският часовник показваше едно голямо безобразие. Неволно се усмихнах. Момичето отсреща също се усмихна . Стана ми страшно. Станах да се поразтъпча. Навярно отстрани приличах на човек, който очаква да му дойде акъла. Запалих цигара. Твърдо реших, щом я изпуша да си тръгвам. Хвърлих угарката й понечих да вървя, но запалих нова цигара... Най-после тя се появи. Бях я чакал повече от час и това време ми се стори съвсем нищожно. Тя бе прекрасна, приказна, неземна, изящна. Застана пред мен и се усмихна. Златистите вълни на косите й се блъскаха нежно в изящните рамена и се разпиляха като слънчеви лъчи. Кристалносините й очи блестяха ослепително. Умопомрачаващо ухание завъртя главата ми, която бе повече от празна. Стоях вцепенен, като Алеко пред Ниагарския водопад и с ужас установих, че съм забравил да говоря. Издадох няколко нечленоразделни звука, опитвайки се да си спомня магическите съчетания от символи и да произнеса "Здравей!". Получи се нещо като "Хелоу", с подчертан български акцент. Страшно оригинално! - Да тръгваме! Не ми се стой тук! - Каза тя, за да ме избави от неприятното положение, в което бях изпаднал. Натиках цветята в ръцете й и се наведох, за да я целуна, при което за малко да разбия нослето й. Тя се разсмя и пъхна галантно ръката си под моята. Как може да съм такъв скапаняк понякога! Но ето, едва направил няколко крачки и с мен се извърши чудо. Костюмът, в който доскоро се чувствувах като в рицарска броня, се превърна в най-леката и най-удобната дреха, която някога съм обличал. Нечестивият престана да дърпа и без това добре стегнатата връзка около шията и започнах да дишам с пълни гърди. Можех вече и да говоря. Никога преди нас толкова красива двойка не е пресичала централния площад, уверен съм. Аз като че ли отново сънувах. Не, това не бе действителност, личеше си от приказно-красивия залез, такива залези има само в сънищата. Сигурно съвсем скоро ще се събудя сам и изгарящ от желание... Вместо това крачехме бодро към ресторант "Зора" и моето предложение да отидем на ресторант, пред самия му вход, прозвуча невероятно смотано. "Зора" си оставаше най-престижният и най-луксозен ресторант в Кристалния град, а всъщност не бе нищо друго освен обикновена кръчма, в която поради непрекъснатите заседания на местната алкохолна общност (М.А.О.), места рядко се намираха. Нямаше и сега и вече се готвехме да си тръгваме, когато срещнах познати черти в лицето на един келнер, отново бивш колега(дали няма да дойде време, когато всички келнери в града ще бъдат прекъснали студенти). Да му се обадя ли? При мисълта, че съвсем сигурно ще ме нарече "Луд", се ужасих. Не, едно такова обръщение към мен, може да докара Силвия да погледне с други очи на моята личност и да провали нещата, които за сега вървяха добре. Може дори дамата да е чувала за невероятните приключения на Лудия и в миг да установи, че това е младежът с приятна външност, който има да й е кавалер тази вечер, както пролетта, когато се запознах с едно момиче. То разказа няколко от моите истории, като започна с думите:"Има един идиот в института...". Когато допълних някои подробности и коригирах явни неточности, момичето подхвана ожесточен спор с моя милост(всичко това й било разказано от очевидци) и дори се обзаложихме. В това време срещнахме един познат, който съвсем непринудено ме поздрави:"Здравей, Луд!". Колежката щеше да припадне, горкото момиченце, стана му много неудобно. Затова се представям като Луд, но снощи, терзан от някакви предразсъдъци и задръжки (каквито смятах, че не притежавам), отново станах Детелин. Казах на Силвия, че е безсмислено и посочих към изхода. Тъкмо излизахме, когато Пешо ме улови за ръката и попита: - Къде се забърза така? - О-о, не те видях! - изненадах се аз. - Няма места. - Ела! Ще се намерят. - Ама, ти тук ли работиш? - Разбира си! - Той се отдръпна малко, за да видя келнерската му униформа. - Колко човека сте? - Двама! - преброих и Силвия. - Няма проблеми! Само минутки! Отдъхнах си. Като в най-вълшебните приказки - отнякъде изникнаха маса и два стола и ние се настанихме. Усетих как пораснах в очите на най-прекрасната с няколко сантиметра и станах близо един и осемдесет(височина, за която винаги съм си мечтал). Наслаждавах се на новия си ръст, но тихо, без да го демонстрирам. Външно изглеждах малко хладен и решителен. След миг Пешо стоеше пред нашата маса. - Водка и кола! - казах аз и погледнах въпросително дамата. Тя се двоумеше нещо. Пешо въобще не я погледна. Записа нещо в тефтерчето си и се обърна спокойно към мен: - Курвата к’во ще пие? Наоколо бе толкова тихо, сякаш всички посетители бяха притаили дъх, точно в този миг. От прекрасните й очи задуха леден вятър, който докара черни облаци и притъмня. Очаквах всеки момент да се изсипе проливен дъжд, придружен с гръмотевици. Въпреки рязкото застудяване, ми стана адски топло. Яката на ризата се навлажни, обувките се напълниха с вода. Нечестивият отново хвана вратовръзката и започна да я притяга, а главата ми наподобяваше магазин за авточасти. От това идиотско положение, отново ме измъкна моята очарователна дама. Тя стана светкавично и си тръгна. Настигнах я чак отвън. Очакваният дъжд вече валеше. Силвия ме помоли да я оставя, направи го толкова чистосърдечно, че не можах да й откажа и тръгна сама из дъжда. Върнах се сразен и се отпуснах на стола. Пешо все още стоеше пред масата с тефтера си в ръка. Отбих всички негови въпроси с идеята, че съм много жаден (струва ми се, че той дори не разбра какво се е случило) и го помолих да донесе водка, бутилка водка, по-добре бутилка водка... След минута една изпотена и малко тъжна бутилка стоеше пред мен и се опитваше да се усмихне. Така е, когато не всяка жаба си знае гьола - помислих си, след като изпразних на един дъх първата си чаша. А къде е нашият гьол. как да го намерим? Кой ще ми даже? Дори да го намерим, ще повярваме ли, че е той, нали винаги ще ни се струва тесен и неуютен. Политнали напред и нагоре, в безпощадно преследване на великото, съвършеното, изящното, прекрасното, безпомощно премигваме, когато се озовеш на земята, на същото място, безсилни да се справим с ужасяващото несъответствие между Голямото, което носим в душите си и Нищожното, което успяваме да постигнем. Затова твърде често оставаме без път. Без никой... Затова оставаме завинаги само. Сами... Спомних си как се правех на аристократ в началото и се усмихвах. Махнах черната кожена мъчителка, захвърлих сакото на другия стол, разкопчах всички копчета на ризата. Наоколо кипеше веселие. Когато кръчмата трябваше вече да е затворила, а аз лицемерно посягах към втората бутилка с надеждата, че ще локализирам внезапно разразилият се в душата ми пожар и когато персоналът на заведението енергично се бореше с хората от М.А.О. и ги уверяваше, че утре ще отворят отново, Пешо седна на моята маса, запали цигара и, ей, така, между другото попита: - Луд, какъв бе тоя парцал, с теб, тази вечер? Мисля, че ставаше въпрос за Силвия...
2001-05-24

Питай знаещите

Специалистите в областта на писане, издаване и продаване на книги, ще отговорят на вашите въпроси

Абонамент

(скоро)

Сбъдни мечтата си, издай своя книга! Мечта за книга"(http://dreambook.bg)