БУКВИТЕ - САЙТЪТ ЗА НОВА БЪЛГАРСКА ЛИТЕРАТУРА

Пришълци

Петър Дойнов (pittyman)

Раздел: ПОВЕСТИ И РОМАНИ  Цикъл:

Такова нещо не се беше случвало отдавна. Та това беше малко селце- който си отиваше от тук си отиваше завинаги. Но Дженифър Хоуп беше изключение. Тя се върна. Върна се със сина си Мъди Ленгвистър. И вече нищо не беше същото… I Беше топло. Сравнително топло за сезона. В колата не можеше да се диша-климатика не работеше, а парното дънеше до дупка. Дженифър не можа да го спре, колкото и да се мъчеше. Мъди спеше на задната седалка на шевролета и вятъра от отворените прозорци развяваше рижата му коса. Едри капки пот се стичаха по загорялото му гладко чело. Една капка, колкото грахово зърно се търкулна и влезе в окото му. Той изруга и избърса очи с опакото на ръката си. -След малко пристигаме мили-каза майка му. Веднъж само да излезем от тази праклета борова гора. Само как я мразя!Направо ми се повдига от тези зелени иглички и от тази воня. Ако не беше покойния ти баща, да гори в ада, сега щяхме да сме в Манхатън. А къде сме сега-в някакво забутано селце в Мейн, което не помня от дете. Дано поне къщата да е още там-такава съборетина беше, че ме е страх да си помисля какво е останало от нея. Ох, как ги мразя тези дървета! След двадесет минути раздрънканата кола зави по тесен черен път през поле от златна пшеница и за радост на Дженифър започнаха да се отдалечават от гората. На Мъди му беше писнало от майка му-непрестанното и мърморене го влудяваше, а и тези дупки-имаше чувството, че страда от морска болест. Каква тъпотия. Морска болест в средата на континента в този стар, раздрънкан шевролет–най-омразната му кола в целия свят. ”Защо не са купили додж, мислеше си Мъди, поне климатика щеше да работи. Ще трябва да накарам Джен да продаде тази бракма-тук може да върви единствено пикап. А и повече работа ще ни върши.” В този миг колата хлътна така рязко, че на Мъди щяха да му изскочат очите. Той се изтърси между седалките. Когато дойде на себе си първото нещо, което забеляза бе, че е на покрива на колата. Изведнъж в главата му нахлу невъобразима какафония от болка, минаваща сякаш праз цялото му тяло без да пропуска и частичка, воплите на майка му и странния мирис на горящи гума и козина. В този миг Мъди усети, че гори. Гореше и майка му, а това, което сметна за вопли бяха заклинания. Заклинания, които майка му бе повтаряла през дългите им безсънни нощи. Заклинания, с които майка му погуби мъжа си. Не му беше кой знае колко мъчно за него-той ги биеше и на края, в отчаянието си майка му купи книга за черна магия. След това купи втора книга. Слeд това трета, четвърта. Докато станаха цяла библиотека. Четеше ги майка му и ги препрочиташе-беше като омагьосана. Но не спря до там-започна да учи заклинания. Започна с безобидни-как да спре главоболието си, докато стигна до най-жестоките. С тях можеше да причинява смърт по най-различни, прекалено болезнени начини. Една нощ баща му се прибра по-пиян от друг път и започна да ги бие. Майка му молеше, заплашваше, но нищо не помогна. Тогава тя каза съдбоносните думи. Баща му започна да се гърчи, да квичи, да се опитва да ги докопа, докато лицето му ставаше все по-червено и по-червено. Когато вече не можеше да се държи на краката си той падна по очи и тялото му започна да се гърчи и издува. Огромни буци се гонеха под кожата му и правеха месата му на кървава каша. Очите му бясно се въртяха в орбитите си. Едното се пукна и пехтиестия му пълнеж потече по бузата му. Той се подуваше. Експлоадира. През това време Джен се смя. Смя се докато Мъди, който беше едва на две години пищя от страх и ужас. След това всичко изчезна. Кръвта по стените и евтиния килим и мозъка на баща му, полепналпо целия таван, като някаква нова сива боя и парченцата от черепа му, разхвърчали се из малката стая и накрая остатъците от смърдящото му на алкохол и урина тяло. В този миг Мъди припадна. Прекара в безсъзнание две седмици. Седмици, през които останаха с майка си на улицата, понеже баща му не беше платил сметките. Проклетите сметки. Мъди усети как душата му се отделя от тялото. Усещането беше някак си приятно, сякаш беше създаден точно за него. Той застана до майка си пред горяшата кола. От колата като от някой третокласен филм на ужасите излязоха телата им и техните души отново се прибраха във временните си жилища. Мъжът усети как живителна топлина се плъзна по цялото му тяло и раните му започнаха да заздравяват. След минута вървяха с майка си сред житата и тя му разказваше за детството си. Мъди сега научи, че семейството на майка му се изселило от Сайлънс Бей (само какво смешно име, помисли си Мъди, та на стотици мили от тук няма вода) след като баба му Хилда полудяла и починала. При странни обстоятелства. Дали къшата под наем, но наемателите изглежда се сменяли постоянно-нямало човек, който да се е задържал в къщата повече от година. Накрая се появил мъж на средна възраст, който въпреки облозите на селяните живял в къщата цели десет години. Умрял миналата есен. Понеже нямал роднини (поне такива не били открити)нещата му станали собственост на Дженифър. Цяло състояние, наброяващо почти сто хиляди долара и огромна библиотека с окултни книги. Това било последното му желание. Намерили го написано и подписано собственоръчно на кухненската маса, в малката трапезария със собствената му кръв. Наоколо били разпиляни тленните му останки. И мозъка му, полепнал като някаква нова сива боя по тавана. Мъди не посмя да попита майка си дали има нещо общо с това-понякога го беше страх от нея. Неимоверно страх. След тази случка майка му се върна в Сайлънс Бей, за да уреди нещата по погребението и да поръча нещата, необходими им за да прекарат зимата. И ето ги сега, вървят през житата, а къщата се вижда на километър от тях, обградена от лозя и вековни гори. Мъди спря. Обърна се с гръб към бъдещия си дом. Заслони красивите си сини очи от следобедното слънце и погледна надолу-в ляво се виждаха притихналите борове, внушаващи толкова страх в майка му, а отдясно, далеч в низината-малкото селце Сайлънс Бей. ”Е, все пак няма бряг”, помисли си Мъди и тръгна отново след майка си. Пред тях къщата излязла сякаш от някоя книжка със страшни приказки издигаше снага и докато се приближаваха доби внушителни размери-според Мъди имаше поне шест спални. И то само на втория етаж. След като влязоха вътре мъжът започна да обикаля жадно всички стаи. Но не видя и книга. На въпроса къде ги е скрила, майка му само сви устни и лицето и заприлича на градоносен облак. Мъди се отказа да пита отново. Тя сама щеше да му кажи. Изведнъж настроението му се подобри-беше в гаража и не вярваше на очите си-пред него стоеше един чисто нов додж пикап. Като излязъл от мечтите му. Мъди дори не се обади на Джен, а сложи акомулатора на колата и слезе до града. Върна се късно вечерта. Не не можеше да се нарадва на послушнато откликване на двигателя, дори при най-лекото натискане на педала на газта и на тихото мъркане на колата. II Покрива почти нямаше нужда от ремонт-една от гредите беше загнила и трябваше да се смени. Няколко керемиди също бяха за смяна. „Нищо работа, помисли си Мъди. Два дена и ще е като нов. Но стените с този мухал. Ще трябва да сваля цялата мазилка. Дано след месец да съм привършил с къщата, че и градината има нужда от здрава ръка. Ръка на градинар. Опитен градинар.” Мъди така се беше вглъбил в мислите си, че подмина кръстопътя. ”Трябваше да завия наляво” промълви той, докато връщаше пикапа. Отиваше до града за цимент и варов разтвор, и керемиди. Много керемиди. ”Ще обикалям като луд поне седмица, продължи след малко той, цяла седмица. А може би две? Може. Два дена ще карам само керемиди. Мамка му!Защо ги правят толкова лошо тези пътища? Вместо да карам с петдесет, трябва да се тътрузя с двадесет.” Пикапа влезе в града, мина покрай Уестърн ауто на Джоузеф Бирлингам и потъна в търговската част на градчето. Ако изобщо десетина магазинчета могат да се нарекат “търговска част”. Винаги когато дойде в този край на това изгубено от цивилизацията място започваше да му се повдига. А когато влезеше в железарията и немеца го погледнеше с онзи мазен поглед му идваше да го хване за плешивата глава и да я удря със всичка сила. Да я удря с всичка сила. Да я удря, докато черепа му стане на каша, която и майка му да не успее да разпознае. Или докато някой не го спре. А да го спрат биха могли единствено девет грама. В сърцето. Е, може би само девет няма да стигнат. За мъж висок метър и деветдесет и сто и петдесет килограма мускули трудно някой би се съгласил да го спре. Трудно. -Гутен так, хер Ленгвистър, доста е топло, а?, по лицето на ниския, възпълен германец се стичаха едри капки пот. Петдесетгодишното му чело беше гладкокато бебешко дупе. Мъди беше сигурен за възрастта му. Пита го още първия път, когато го видя. А само като го видя как се хили му се зави от ярост главата-Мъди мразше златото. А на дъртото копеле цялата уста сякаш беше пълна с него. Сигурно беше поне тон. А може би дори и два. Това поне не беше чак толкова зле. Когато се засмееше швабата сякаш крякаше цяло стадо жаби. А той се хилеше почти непрекъснато. Мъди мечтаеше как този хор изведнъж ще започне да врещи от болка. От адска болка. Как ще извие врата на този жабешки хор и ще стиска, стиска. Докато жабите останат без глас. И без въздух. -Добър ден-отвърна на поздрава Мъди, след като изгледе продължително изпод вежди продавача. Постоянно се чудеше дали дъртия шваб е участвал във войната. И дали има деца. И дали и те се смеят като хора на стария жабок. Добър ден, повтори той и премести поглед върху рафтовете с гвоздеи. И онзи комплект чукове. А да, също и бойния чук. Да, онзи, петнадесеткилограмовия. ”Дали ще влезе чука в летището на това блато с жаби ако го засиля достатъчно? А какво ли ще стане, ако забия кламер в окото на най-големия жабок?” Мъди беше чел Стивън Кинг. Беше препрочел всичките му книги поне по пет-шест пъти и в този момент си спомни за Алексис Машин от Тъмната половина. ”Дали окото му ще потече? Или ще остане като жилирана пихтия да виси от лицето му? Трябва да проверя. Колкото се може по-скоро. По-скоро.” Мъди вече прибираше автоматичния чук в каросерията, когато видя през прашната витрина на тази барака с дървени, облепени с пожълтели афиши стени една книга. Стара, много стара книга. Книгата беше с красив, позеленял от времето месингов обков и закопчалка. Огромна закопчалка от сребро, доколкото можа да види. -Не знам, за първи път я виждам-отговори на въпроса му Златната уста. Ще ти дам тази книга за $19.95. -Давам петнадесет за нея, а също искам длето и две пили. Дай и три шила. Малко, средно и голямо. Най-добре най-голямото, което имаш и по-бързо. Железаря извади след кратка суетня длетата и с книгата ги пъхна в голямя книжна кесия. Вътре пъхна и една хартийка. На половината път към къщата, която щеше да стане дом за Мъди и майка му той я отвори и извади отвътре красива ламинирана визитка. Със златни букви на нея пишеше името на магазина, адреса и телефона на германеца. О другата страна беше нарисувано следното: ............ . . Умрелите . вещици . . ................................ . . . . са най-добрите . вещици . . . . . ................. . След като прочете надписа, Мъди стовари юмрука си върху контролното табло на пикапа, намачка картичката и я хвърли със всичка сила през прозореца. На следвщия ден на мястото на удара Джен откри огромна пукнатина. Не го попита откъде е. Тя вече знаеше. Беше го видяла чрез окото, което беше открила след като прочете една от книгите си. Почти винаги то беше леко или повече замъглено, но тогава беше ясно. Кристално ясно Имаше чувството, че е до него в колата. Дори усети полъха на вятъра през отворения прозорец и подскачането на колата при всяка дупка по черния път. Майка му се преизпълни с гордост от сина си-още малко и плана и щеше да се изпълни. Още малко и сина и ще бъде един от тях. Един от приказното им братство. Вечерта тя му даде отвара. Тя беше последната крачка, която щеше да направи Мъди могъщ вещер. Той вече беше вещер. След съня от онази нощ. Съня, който той запомни за цял живот. И не го забрави дори за миг. А колко искаще. Само колко искаше. III След като изпи отварата Мъди го налегна страшна дрямка. Заспа върху масата. В съня му се мяркаха най-различни образи. Изведнъж видя швабата от железарския магазин как се промъква през градината им. Той влезе през изгнилата градинска врата, притихнала до приятно шумолящата гора. Аромата на акация се смесваше с тази на късните есенни цветя. Германеца се запромъква из високата до коляно трева и започна да разглежда градината. Стигна до дъба в средата на двора и го заопипва за скрит лост. След като го откри в основата на дървото се отвори една немного голяма дупка, откриваща пред погледа старинни каменни стъпала. Гюнтер, така се казваше немеца извади изпод сакото си фенерче и се спусна по дяланите камъни. След него прохода се затвори от самосебе си. Той, немеца, включи фенерчето и продължи да слиза. Чу капеща вода. След малко до слуха му достигна и шума от падаща от високо вода, а той слизаше ли, слизаше. Стигна до тесен коридор, към който косо свършваха стъпалата. Гюнтер тръгна наляво. Докато вървеше тавана ставаше все по-висок и по-висок, докато се озова в огромна пещера. От тавана се спускаха сталактити с внушителни размери. Някои се свързваха със сталакмити и образуваха прекрасни сталактони. Кварца в стените на пещерата проблясваше в божествени цветове от фенерчето. След около триста метра той достигна до голяма сребърна врата. Тя беше покрита с неизвестни на никой друг, освен на малкото братство символи. Той ги зачете с тих, мелодичен и леко ръмжащ глас. След като произнесе тайните фрази вратата започна да потъва в пода и отвори пред погледа му друга врата, която се отвори в момента, в който голямото й око го зърна. Приветства го на тайнствения език. Той и отговори и влезе в стаята, открила се пред погледа му. Тя бе огромна-поне десет на двадесет и пет метра, а едната от тесните стени беше прикрита от край до край с книги. Той избра една от тях и тръгна към срещуположния край на залата. На стената имаше три врати. Немеца избра средната. Тръгна по витата стълба нагоре. Достигна до стара дървена врата и се заслуша. След като се увери, че не чува нищо открехна леко вратата и надникна през процепа. Пред погледа му се откри малка, спартански мебелирана стаичка. Единственото нещо, в нея бе красивата библиотека на дългия край на стаичката и малката стругована масичка. Нямаше никой. Гюнтер влезе и остави книгата на масата. На корицата и беше нарисуван огромен златен дракон, бълващ сребърен пламък. Книгата беше облечена в ефирна червена материя. Немеца я отвори и се зачете. След около двадесет минути затвори книгата и стана. Вече знаеше всичко, което го интересуваше. Мъди щеше да се върне след час, а Дженифър чак вечерта. Мина през друга вратата, през която се намери в друга библиотека. Издърпа най-крайната книга от последния рафт и тайния проход се отвори отново. Гюнтер остави книгата в предверието на стъпалата и затвори прохода. Излезе от читалнята и се промъкна през сумрака в коридора. Стигна до кухнята и влезе вътре. ”Трябва да забъркам едно велико посрещане за новите стопани”-промълви той и се отдаде на чародейства. От вътрешните си джобове извади множество найлонови пакетчета, всяко от които съдържаше билки и прахове известни може би най-много на сто човека в целия свят. Включи котлона и забърка в един дълбок тиган смърдяща на сяра и живак смес. След като изстина сместа, той я напълни в едно пластмасово шише, което Мъди щеше да изпие. До дъно. Независимо дали го искаше или не. И се оттегли. В най-тъмните кътчета на тази прастара къща. Къща, населена с духове. Духове на хора, умрели преди векове. Насилствено. Гюнтер заговори с тях. Призраците се съгласиха с всяка негова дума и той остана доволен. IV Мъди караше форда с петнадесет километра в час по черния път. Отново го болеше глава. Много силно. Преди пет минути той отвори прозореца и ефирния ветрец се заигра с чупливите му коси. Отметна един кичур, паднал пред очите му и продължи да кара. Стигна до кръстопътя и продължи към дома. В този момент Гюнтер се оттегли в сенчестите кътчета на новия си дом. След пет минути Мъди вкара форда в буренясалия двор и го прибра в гаража. Преля нафтата от варела, който бе поставил отзад на пикапа в резервоара на генератора. Включи го. Всички лампи в къщата светнаха и прогониха сенките в най-забулените и кътчета. ”Трябваше да смъкна генератора до подземната река, за която Джен все говори”, помисли си той, докато влизаше в кухнята. В този миг къщата се завъртя около него. Започна да чува хиляди гласове. Гласове на мъртъвци. Всеки говореше на свой собствен език все по-силно и по-силно. Изгуби съзнание. Когато се свести всичко беше минало. И болката, и мъртвите гласове, идващи от всякъде и от никъде. Но в главата му се въртеше една-единствена мисъл. “Трябва да пия” се повтаряше отново и отново, докато започна да си мисли, че ще полудее. Като в мъгла той стана, надигна бутилката от масата и изпи съдържанието и до дъно. Тогава всичко се върна-и болката в главата и мъртвите гласове. Но с още по-голяма сила. С убийствена сила. Гласовете му шептяха. Шептяха му и шептяха. Сякаш цяла вечност. Дженифър беше виновна за всичко. За абсолютно всичко. Мъди реши да я убие. Да размаже мозъка и по прясно варосаните стени и да изяде сърцето и. Докато е още живо. Мъжът влезе в стаята си и започна да крои планове. Кой от кой по-болезнен, за да вземе живота на своята създателка. V Слънцето се скри зад далечните планини. В къщата настана мрак. В този миг в двора на единствената къща от тази страна на склона се разрази истинска виелица. Снегът в нея бе заменен от прах изсъхнали цветя и дребни бучици пръст. В центъра и от нищото се появи Дженифър. Тя беше окичена с многобройни сребърни и платинени пръстени, плъзгащи се безразборно по ефирното й тяло. По краката. По кръста. По гърдите. Навсякъде. След миг всичко това изчезна и остана само Джен. Тя влезе в къщата и откри празната бутилка. Изведнъж цялата се разтрепера и я изби студена пот. Той беше идвал. Добрия-Лош. Посветените го наричаха така. Добър за себе си-зъл за всички останали. Той нямаше близки. Той нямаше какво да губи. Тя се ослуша и чу тихи стъпки. Приготви се за битка на живот и смърт. В този момент вратата към втория етаж проскърца, Джен хвърли адския си огън към нея. Откъм гърба й от нищото се появи Мъди и заби ножа в гърба и. Майка му се парализира от кръста на долу и се строполи в краката му. Той извади ножа и се подготви за втори и последен удар… VI Мъди се събуди със страшен вик, отхвърли се от масата и се строполи със стола на земята. Майка му го гледаше с изпитателен поглед от върха на стола си. Тя го бе наблюдавала по време на целия му сън. -Мъди, това бе само сън. Напълно реалистичен сън, понеже е истина. С него ти погледна в бъдещето. Само така ти можеше да го видиш без да полудееш. Сега вече си готов да станеш вещер. В ума ти ставаха промени. Грандиозни промени. В резултат от това бяха и болките в главата ти. Но промените вече завършиха. Болките също. Трябва по най бързия начин да започнем въвеждането ти в Братството на Дракона. Докато съня още не е избледнял в ума ти. Ела в читалнята. Трябва да минем през тайната врата, която видя в съня си, за да приготвим всичко. Когато влязоха в залата с огромната библиотека майка му отвори лявата врата и влезе. След малко се върна с червени свещи и благовонни масла. Нареди свещите в кръг, около който описа и една петнадесетлъча звезда. Дженифър и Мъди седнаха в центъра на кръга и тя започна тайнството. Четеше от книгата с дракона и същевременно помазваше сина си с благовонни масла. Когато свърши го накара да се подпише с кръвта си в тази свещенна книга. VII Мъди седеше в стола на верандата и изучаваше драконовата книга. След просвещаването си изпи отвара, с която да може да разчита символите на тази древна писменост. Когато бил на две и половина години започнало обучението му. Но наученото оставало в дълбините на подсъзнанието му. До сега. Дори в този момент той си припомняше нови и нови забравени неща. Вече можеше да прави някои от отварите на майка си и ги правеше с удоволствие-от тук вземаше крило на прилеп, от там прах от костите на Тиранозавър Рекс и т. н. и т. н. В момента четеше във великата книга историята на Братството. Научи, че Братството произлязло от едно от ученията на древните друиди. С голям интерес откри, че Драконовата книга била една от свещенните за тях книги. Беше изминала повече от седмица от просвещаването му. А той не беше слизал до града за материали за покрива. Все още не беше готов да се срещне с железаря. Имаше чувството, че той го наблюдава скрито и само чака сгоден момент, за да го хване и да забие зъби и нокти в шията му. И да му изпие кръвта. Като вампир. В Книгата пишеше, че преди векове братството било застрашено от Сектата на живите мъртавци. Те били свързани в съюз със самия дявол и станали вампири-живи мъртавци. Те нападали членове на Братството и ги унищожавали, като първо им изпивали кръвта. След това ги заливали с воня на миризливка и им изсмуквали очите. Сърцето давали на гаргите да дърпат, а другото, което оставало от просветения пращали на парчета на съмишлениците му. Накрая на Братството му писнало и съставило хайка да прогони и унищожи вампирите. От последните успели да се спасят еденици. А просветените ги унищожавали прекалено лесно-трябвало само да покажат на противника си миниатюрното слънце, което всеки носел в душата си и вампирите се изпарявяли от адския за тях жупел. Пламъците на ада изгаряли единствено нечистите създания, а всичко друго, дори тревата под краката им не била попарена. Някои от вампирите поради смъртната заплаха им помагали да хващат другите нечистивци. Като благодарност за помощта от Братството ги приемало в редиците си. Това била голямата му грешка. Вампирите учели бързо. Обезспокоително бързо. За кратко време станали ненадминати в много областите на тайнството и си създали противоотрова срещу слунчевите лъчи. Създали в сърцата си огромни черни дупки. Те поглъщали не само слънцата, но и притежателите им. Дупките им обаче имали по-малък обхват на действие, за разлика от слънцата. За кратко време вампирите умножили многократно ордите си. Вече били повече от преди и решили да унищожат просветените. Започнала страшна битка. На времена превъзходство имали вампирите, на времена Братството. Но така или иначе никой не можел да вземе нужната преднина и да унищожи другия. Тогава мислителите на Братството започнали да търсят начин да прекъснат помощта, която самия дявол давал на вампирите. Успели чак когато от Братството останала една малка група. От милионите братя се спасили едва тридесетина. Броя на вампирите започнал главоломно да намалява. Били унищожени всички. Почти всички. ”В най-скришните кътчета на планетата останали около дузина да си ближат раните, въпреки, че са забулени във вечна тъмнина.” Това бяха последните думи, които Мъди прочете преди да се отдаде на мислите си. VIII След седмица, когато Джен сметна, че Мъди е научил достатъчно за да пристъпят следващата крачка тя го заговори: -Сине, в селцето има вампири. Сигурно са почти колкото хората, ако не и повече. Усещам аурите им. Толкова ясно и силно, че сякаш мога да ги докосна с ръка. В Драконовата книга прочете, че някъде на запад може да има град, населен с вампири. Е, градът се оказа много по-наизток. Прекалено на изток. Те знаят, че сме тук и се готвят да ни унищожат. Не знам как. Но съм сигурна, че е така. Трябва да намерим помощ. Освен хората долу, в градчето няма други достатъчно близо. Ти, сине ще ми помогнеш да ги омагьосаме. И то още днес. След тези думи Джен стана и отиде в градината. Събра обичайната си вихрушка и се понесе по незнайни пътеки. Един-единствен път взе Мъди със себе си. Той обаче не поиска за нищо на света да се качва на вятърната колесница. Може вече да е вещер. Може да стане дори цар на вещерите, но се закле, че ако има възможност дори и най-малката, няма да се качи отново на този ужасен транспорт. Предпочиташе пикапа. Колкото и да е бавен. Поне имаше чувството, че владее положението. Майка му изчезна в посока на градчето, а Мъди остана на верандата. Люлеещия се стол го изпълваше с вълшебно спокойствие,и имаше чувството, че каквото и да прочете от Драконовата книга го е чел някога. И някъде. Вечерта майка му се върна и донесе нови билки. Повечето от тях Мъди не беше виждал. Вечеряха царски. Гъши пастет, черен и червен хайвер, печена пуйка и безброй още изтънчени лакомства. Според майка му щеше да им трябва абсолютно всичката енергия, която успеят да си набавят за нощната си работа. В единадесет и половина слязоха през читалнята в пещерата и Мъди отиде да види дали работи добре генератора. Беше го поставил на мястото на старото водно колело миналата седмица и постоянно слизаше да го наглежда. С него вече имаха цялата нужна им енергия за вечерта на магиите. Той беше включен в енергийния пръстен на къщата, от който Мъди и майка му черпеха направо нужната им енергия. Точно в дванадесет майка му запали всичките, двеста и четиридесет свещи на червени и бели спирали. Той седеше до нея и четеше тайнствата с глас, който беше толкова различен от неговия, че страничен човек не би могъл да го познае. Това беше гласът на хилядите загинали просветени от лапите на вампири. Майка му седеше и пригласяше с тихия си, мелодичен глас. Във въздуха енергията вече могеше да се докосне с ръка. С очите си Мъди виждаше потоците и, всеки с нов и безкрайно красив цвят. Видя и как различните потоци се увиваха един в друг. Видя белите искри, които се получаваха, когато два потока се сблъскваха. Той беше възхитен от красотата, която бяха създали с майка си. Той говореше все по-бързо и по-бързо. Потоците енергия се преплитаха все по-бързо и по-бързо, докато пещерата не бе залята от ослепителна бяла светлина. Светлината на десетки хиляди слънца-гиганти, събрана в тази земна кухина. Изведнъж всичко свърши. Думите бяха изречени, енергията беше концентрирана и изпратена по предназначение. Всички хора в градчето се събудиха едновременно в два и половина сутринта. Всички знаеха зад кои от съседите им се крият вампири и до сутринта обсъждаха помежду си как да ги унищожат. Не им направи никакво впечатление, че вече не говореха. Поне не с устите си. IX Вампирите усетиха енергията, която витаеше във въздуха. Бяха сигурни, че плана им е разкрит, но още таяха надежда за успех. Надеждата крепи човека. Някой бе казал това. И бе напълно прав. Те ускориха доставките. Вече имаха гранати. Оставаха само дребни неща за доизкусоряване. И всичко щеше да бъде готово. Противника им не бе подготвен. Знаеха това. Той също. И тайно се поздравяваха за бързата подготовка на плана. На следващата утрин, в девет и петнадесет голям бял тир спря пред железарията на Гюнтер. От него мъже с тъмни дрехи разтовариха четиристотин неголеми сандъци Във всеки от тях имаше петдесет гранати. С подсилен заряд. Това бе най-доброто, с което доставчика им разполагаше. Разбира се, за тази стока Гюнтер плати в брой. А той имаше достатъчно. Много повече, отколкото му трябваха. За това работите му вървяха по мед и масло. И така трябваше да бъде. Следващата нощ щяха да разпределят боеприпасите и всеки вампир щеше да получи по два кашона екстра качество. И още три със стандартни гранати. ”Колко добре е да имаш приятели в американската армия, помисли си ниския германец, винаги ще получиш най-доброто от най-новото.” Х Беше преди около хиляда и седемстотин години. Той бе едно най-обикновенно селско момче от долината на Рейн. Една лятна утрин в селцето им дойде някакъв странник и започна да проповядва. Мъжете бяха на полето-годината беше суха и те се опитваха да спасят каквото можеха от реколтата като носеха вода за поливане от реката. А реката не беше много близо. От ранна утрин до късна вечер мъжете се трудиха за насъщния и всяка година оставаха гладни. Вечерта, когато се прибраха изморени от тежкия ден завариха къщите си празни. Нямаше приготвено ядене, ако дежурните мисирени питки могат да се нарекат ядене. Огнищата не бяха запалени, децата не бяха измити и сложени до огнището да чакат бащите си. Всъщност и децата ги нямаше. Нямаше никой. Селото беше абсолютно празно. Настана паника. Тогава някой видя светлина в далечената. В гората имаше някой. Мъжете сформираха дружина от най-смелите и силни селяни, която тръгна да търси изчезналите, а другите останаха в селото. Трябваше да се нахранят и приберат животните, да се запали огън, да се направи вечеря. Независимо каква. Те, а със сигурност и жените и децата бяха примряли от глад. Всеки приготви каквото можа, помогна на съседа си и зачака любимите хора със страх. Но никой не идваше. Те чакаха и чакаха и чакаха, но нямаше никой. Светлината в гората изчезна. Изведнъж се разнесе страшен вик, от който кръвта на селяните се смръзна. Това бе писък на болка. Писък от ужасна мъка. Писък на дете. На едно-единствено дете. Тогава селяните се втурнаха без да мислят в гората. На следващата утрин из цялата гора се въргаляха обезобразени от нечовешка болка и огън телата на мъже, жени, деца. Над деветдесет човека. От всички бе пощадено едно-единствено дете. Едно малко дете, което беше на границата на пълното изтощение. Мъжът, който уби близките и приятелите му го накара да изпие някаква тъмна течност. Тя горчеше много, но момчето я изпи. Не можеше да се противоречи на този страшен човек. След малко кафето и оризовата ракия започнаха да действат и то се успокои. Мъжът започна да говори. Разказваше за дългия си живот. За това, как е станал магьосник и е дал клетва пред абсолютното зло, че когато бъдещия му заместник се появи на този свят и стане на осем години да го обучи във всички тънкости на вещерския занаят. „Ти ще бъдеш зъл. Най-злия на този свят и когато успееш да ме унищожиш ще бъдеш свободен. Свободен да всяваш страх, смут и ужас на Земята. До вечността.”-това бяха думите на Мъжа, след което Гюнтер изгуби съзнание. XI В нощта, в която Мъди и Джен извършиха тайнството жителите на Сайлънс бей сънуваха странен сън. В него те бяха вампири. Наближаваше второто пришествие и те бяха отдали на пиянско безсмислие. Бяха напуснали градчето. Почти всички се бяха озовали в Бангор, щата Мейн, и пиеха кръвта на обикновенните хора. Изведнъж ги налегна страшна дрямка. В мига преди да заспят видяха как изпод земята се появиха съгражданите им, които не бяха видели на лудото фиаско. Демоните, защото те бяха точно такива се нахвърлиха отгоре им и започнаха да късат месата им. Страшна болка ги караше да пищят. Пищяха не само с гърлата, но и със съзнанията си. И пак не им стигаше. Молеха се да ги прибере Господ. Да ги прибере, защото на издържаха на изпитанието. Да ги прибере, защото щяха да полудеят. В този миг Дйенифър се спусна със сина си, Мъди от небето. То се отвори и златната и колесница се спусна с гръм и трясък. Отвсякъде тя бе обиколена от обръчи огън, които се кръстосваха и въртяха със страшна скорост. Когато направеше движение с ръката си все едно изтласкваше гюле, огнените обръчи фокусираха енергията си и я изпращаха в посоката, оказана от Джен. Когато плазмата достигнеше до демон той със зловещ писък започваше да гори в неземна болка. А когато енергията достигнеше до вампир, той се превръщаше в човека, който е бил извън съня си. Човекът започваше да чувства приятна топлина впила се във всяко кътче от тялото му. Болката магически изчезваше и той се възнасяше на небето редом с огнената колесница. Изведнъж земята се разтрепера. Разтвори се. И от недрата и излезе Гюнтер. Той също имаше колесница. Черна колесница. Теглеха я два триглави змея и откъдето минеше настъпваше мрак. Там тревата за миг се превръщаше в черна слама. След това кръжозаден огън я поглъщаше лакомо в огнения си търбух и изпускаше такива зловония, че птичките падаха по земята мъртви. Зад него нямаше нищо, дори пепел. Черна дупка. Добрия-Лош се издигна и започна да стреля с черния си пламък по огнената колесница. Понеже вниманието на Джен беше приковано от Гюнтер демоните започнаха отново да превъзхождат хората. Когато всички мислеха, че края е близо Мъди съсредоточи всичката си сила и изстреля синьобял лъч право в лицето на Добрия-Лош. Последния се сви от неимоверна болка. Тогава Джен окончателно свърши с Гюнтер. Обви го в сребристо сияние и Добрия-Лош се изви като черен облак, който поглъщаше всичко. След миг той се сви със светкавична скорост, центъра му проблесна с ярка синьобяла светлина и той изчезна. Останали без главатар демоните започнаха да се стопяват във въздуха. Дженифър започна да обълъчва с небесна манна вампирите и те започнаха да се превръщаха в хора. Качиха се във втората колесница и запрепускаха по небесната твърд към дома. XIІ Мишел Бенгс бе най-обикновенна секретарка. Работеше от сутрин до вечер на втория етаж в градската библиотека. Там се помещаваше издателството на читалищният вестник. Щеше да си тръгва, когато телефона иззвъня. Тя го вдигна. Отсреща се чу прещракване и затваряне на телефона, но не и преди това по линията да премине сладкия и гласец. Мишел реши, че е грешка и излезе. Вечерта щеше да прекара с новия си приятел. Джон Хърли беше собственик на Уестърн Ауто. Тя отначало не можа да повярва, че човек имащ достатъчно пари да се изкъпе в тях ще я изведе на вечеря. Но се оказа истина. Мишел щеше да се прибере с малкия си раздрънкан форд в малката тясна квартира. Ще облече най-новия си тоалет, който не беше чак толкова нов колкото и се искаше да бъде и ще излезе с принца си тази вечер. Щеше да се отдаде изцяло на нощта. Може би това щеше да е единствената и нощ с него. Приказна нощ. С тези мисли Мишел излезе от библиотеката. Навън беше вече тъмно. По небето се гонеха забързано малки облачета. Луната лудешки надничаше между препускащите небесни коне. Миришеше на дъжд. „Колко жалко-помисли си Мишел, сигурно ще прекараме нощта в някой ресторант и няма да има нито вълнуващи разходки по тъмно и само лунните лъчи за другар, нито страстни целувки, сякаш откраднати от някой бог на сладостта.” Мишел вървеше по тъмната алея към паркиранга. Той бе обсипан щедро от оранжевата светлина на безброй нови енергоспестяващи лампи. Тя не забеляза сянката, прокрадваща се след нея. Осети я едва, когато пред нея изникна фигурата на някакво ужасно създание. Тя премигна и всичко премина. Пред нея стоеше Джон, който се умихваше свенливо. -Прости ми, ако съм те изплашил-каза той и я хвана под мишницата за да не се строполи на асвалта. Много си бледа. Ела, ще поседнем малко на онази пейка. Мислех си да те изненадам като те взема от работа. Но май не се получи-при тези думи Джон извади отнякъде букет рози и и го даде. Вече бяха в огромния Линкълн Континентал Марк ІV, когато той я попита какво би направила, ако има силата да въздейства на хора и животни само е мисълта си. Тя не можа да му отговори, но едно неприятно стягане в гърлото не я остави на мира тази вечер. И следващата вечер и по-следващата и по-следващата… XIIІ Същата вечер Никола Хрупер седеше на верандата на старата си къща и гледаше с униние палавото препускане на облачетата. Майка му, жена на тридесет и пет години го извика, но той не се помръдна. И за какво? Рита го заряза. Най-безприкословно. Беше петия час. Бяха при ужасната госпожа Бронкс, учителката по Английски. Тя беше най строгия даскал в цялата гимназия. Носеха се слухове. Слухове, че г-жа Бронкс била най-пекания даскал по западното крайбрежие и цяла централна америка. Но една злокобна вечер станала катастрофа. Тя карала Доджа на мъжа си, а той и сина им, Матю, който бил едва на две години спяли на задната седалка. Тогава отсреща се появили два фара, които криволичели. Наляво-надясно. Наляво-надясно. Г-жа Бронкс се опитала да заобиколи препятствието, но колата се врязала челно в шевролета отсреща. Понеже била забравила да си сложи колана тя минала през предното стъкло на колата и след няколко премятания се озовала в полянката оттатък банкета. Земята се разтресла от две ужасни експлозии и вечерта се превърнала в ден. С оранджево-червените проблясъци на кладата нощта се превърнала в огромна пещ. Г-жа Бронкс прекарала след катастрофата три седмици в болница и от там излязла съвсем различна. Беше се превърнала в създанието, което беше сега. По време на един от монолозите на езичката Никола подаде бележка на Рита. В нея я канеше да излязат довечера-баща му бе обещал да му даде ключовете от колата. Минаха пет минути, през които Ник чакаше с нетърпение отговора на любимата си. Но когато вече го имаше не му беше нито до английския, нито до тъжната история на г-жа Бронкс, нито до Рита. Най-вече до Рита. Само как го заряза! Как само с три думи попари плановете му за вечерта, а и цялото му добро настроение. Цялото. Никола избяга от часа. Идваше му да реве. Да реве с цялото си петнадесетгодишно гърло. На път за дома той мина през градския парк и се наплака на воля на прикритата сцена на летния театър. Тогава реши да си отмъсти за загубата. Баща му имаше пистолет. Ник щеше да го вземе като остане сам, и да убие Тоби. Тоби беше на шестнадесет години и имаше всички данни за сваляч-имаше права руса коса до раменете, беше дългуч и носеше дрехи по последната мода. И най-важното-играеше в отбора на гимназията по баскетбол. Но не за дълго. Всичко това щеше да се промени. Тотално. Ник седеше на люлеещия се стол на верандата и гледаше пистолета в скута си. Лъчите на залязващото слнце играеха весело по смъртоносното хромирано парче стомана. След час щеше да отиде до къщата на Рита. Щеше да изчака да се появи и Тоби и щеше да им пръсне мозъците. “Какви ли фигури ще станат отзад по стената?” питаше се Ник. Той обичаше Стивън Кинг. Той беше неговият идол. И все се питаше какви ли картини образуваше мозъка на човек, след като главата му бъда отнесена от куршум 45-ти калибър. Тази вечер щеше да разбере. И щеше да му хареса. XIV Питър Рос се прибираше от болницата на Сайлънс бей. Преди два месеца той направи опит за самоубийство. За трети път. Опита се да си пререже вените. Ножа ли беше тъп или той нямаше смелост да натисне по-силно, но успя да среже само кожата и малко от месото на лявата си китка, след което спря. Тогава се нагълта с амфетамини, но успя само да поспи две денонощия. Третия, последен засега опит той направи след два дена. Докато служеше в химически войски успя да свие едно шишенце с промивна течност. На него пишеше "ОТРОВНО" и той го открадна. Като се прибра от поделението вкъщи той се видя с майка си. Тя му приготви пържени банички и риба. Той се нахрани и я изпрати до работата. След това се върна вкъщи взе спринцовка от и бутилчицата, и през гумената капачка изтегли пет кубика течност. Опита се да си я инжектира в китката на лявата ръка, но не успя да си намери вената. В крайно отчаяние той изпи половината шишенце с течност, като го разреди с вода. След това го налегнаха страшни мисли. Спомни си колко пъти е огорчавал близките си. А той беше дал клетва да не върши вече неша, които да ги нараняват, а го беше и страх от неизвестното. В крайна сметка той се обади на 911 и линейката го закара в бърза помощ на градската болница. Там му направиха промивка на стомаха. Накараха го да изпие три и половина литра вода с въглен, но той не успя да повърне. Тогава натикаха в гърлото му една шпакла и се получи. Повърна. В това време пристигна командира на ротата му и командира на батальона. Започнаха да го разпитват: „Защо си взел шишенцето?, Защо си изпил течността? Накрая го заплашиха с военен съд и Питър разказа за причините, довели го до това кардинално решение. Два месеца преди това един Изрод го беше изнасилил. Най-брутално. Питър лежал на една поляна в поделението и спял. Слънцето му се отразявало добре. А и там той пишел стиховете си. Този ден обаче дремел, под ласкавите лъчи на слънцето. Изведнъж усетил силен удар над дясното ухо и пропадане. Дошъл в съзнание от болката, която била толкова силна, че все едно отзад го разкъсвали триста дяволи. Опитал се да извика, но ръката на изрода била бърху устата му. А той бил като в чуждо тяло. Не можел да се помръдне. Всичката сила му стигнала, колкото да се опита да махне ръката на изрода от устата си. Не успял. Когато всичко свършило той не казъл на никого. Изрода го бил заплашил, че ще го осакъти или убие, ако разкаже за случката. След този ден всички започнали да му подвикват и подканват да им направи френска любов. А за капак го смъкнали в батальона и той не можел повече да спи. Всяка нощ старите го карали да разиграва сценки, да пее. И тогава той решил да сложи край на живота си. След като разказа всичко на началниците го пратиха в Първо Вътрешно Отделение за двадесет и четири часово наблюдение. След това го преместиха във военна болница, където прекара близо два месеца. Според военните той бил взел дестилирана вода. Течността, обаче имаше особен мирис и вкус. Приличаше малко на рициново масло, но беше рядко почти колкото вода. Питър обаче се примири с командирите си, защото нямаше как да докаже обратното. XV Нина Амато беше на петдесет и три години. Тя седеше пред камината в огромния си дом и гледаше играта на огъня. Приказното извиване на огнените езици я връщаше в младешките и години. Тя не беше на петдесет и три, а на седемнадесет. Връщаше се от чешмата край езерото с пълни менци. Изведнъж срещу нея изникна огромен кон, който с бясна скорост се приближаваше. Когато я доближи той се вдигна на задните си крака, а с предните риташе във въздуха. Нина изтърва кобилиците и менците се изсипаха на земята. Едва тогава ездача благоволи да укроти развилнелия се жребец. Конят беше черен като безлунна нощ. На челото имаше прекрасно бяло петно, приличащо на светкавица, а около копитата космите бяха бели на цвят и приличаха на малки ботушки. Нина се скара на ездача, а той пламнал целия започна да моли за извинение. От пръв поглед се харесаха, въпреки разликата в облеклото. Въпреки кафевия кастюм за езда от всяка една част от тялото на младежа прозираше великолепие. Тялото му беше изваяно сякаш от някоя богиня-беше висок и широкоплещест, а изпод дрехите му при всяко движение играеха прекрасно оформени мускули, които направо подлудяваха Нина. Момъка слезе от коня и взе менците, въпреки протеста и. Качи я на седлото и поведе коня за поводите към езерото. Там той напълни менците и ги занесе у керпичиния дом на семейството й. Поиска ръката й от стария Амато. Стареца, зарадван, че щерка му ще се жани за този богат мъж, а той беше наистина богат, стана от стола и започна да танцува забравени от времето и хората италиански танци. След малко, като се умори, старият Амато отиде до килера и извади оттам една бохча, в която беше приготвил преди много години чеиза на единствената си дъщеря. След това отидоха с годениците до селската църква, където свещенника ги ожени. Така Нина стана Амато-Виехра. През първите пет години от брака си тя беше неимоверно щастлива. Родиха и се две деца. Две момчета. Тя беше много щастлива. Докато една вечер мъжа и не се върна пиян и не заколи отрочетата си. Тогава тя взе ловната му пушка и го застреля. Докато той лежеше повален от пиянския си сън. Застреля го и окото и не мигна. Ни най-малко. От тогава Нина живееше отшелнически. Парите на покойния и съпруг стигаха да живее без да се показва пред хорските очи. От бакалията й оставяха всяка сутрин всичко, което пишеше на листчето, забодено предния ден на таблото до вратата. Така тя живя тридесет и една години. Парите и обаче свършиха и тя трябваше да намери отнякъде още зелени хартийки. За да живее със самотата си и размисъла за отминалия си живот. XVІ Томас Левингстън спеше. За неговите сто и петдесет килограма леглото се държеше добре. Когато не се движеше. Щом обаче се размърдаше то надаваше такъв жалостен вой, че сякаш го дърпаха триста дяволи в различни посоки. А сънят на Том не беше никак лек. В момента го гонеха двама главорези. Главорезите бяха облечени в тъмно сини костюми, сякаш бяха от ФБР. И наистина бяха. Том през годините на пръв помощник на кмета беше си скътал скромната сумичка от половин милион долара.Сега го гонеха по Уестърн Авеню. Стреляха три пъти. Не успяха да го улучат. За своите килца Том беше доста пъргав. ФеБеРейците вече се запъхтяваха, докато на него му нямаше нищо. Може би подплънките, които го караха да изглежда толкова дебел не тежаха чак толкова много. Единия от преследвачите спря, хвана пистолета си с две ръце и се прицели. Стреля. Том се залюля, но не падна. Куршума не беше пробил двете жилетки, които предвидливо беше навлякъл. Остана само тъпата болка, в основата на плешките му. "Не е болка за умиране" каза си той и продължи да бяга. Влезе в Уестърн Ауто и се прикри зад щанда. -Колко пъти съм ти казвал да не събираш любопитството на ченгетата-кресна му Джон Хърли. Или искаш да ни разкрият? Ако открият гранатите с нас е свършено! -Не се притеснявай,ще ги просна ей сега. Няма място за паника-при тези думи Том извади тетиридесет и пет милиметровият си колт и стреля. Подсилените куршуми бяха с глави от обеднен уран, но не бяха толкова страшни, колкото се упасяваха онези от европейската общност. Тези куршуми бяха с тънко оловно покритие върху урана и с пиезовъзпламенител на върха. Същински дум-дум, но много по-мощни. Когато куршума срещне твърда повърхност пиезовъзпламенителя произвежда ток, който възпламенява заряда. И пробива тридесет сантиметрова броня. Като унищожава всичко, което е зад нея със втората степен на заряда. Единият от ФеБеРейците се беше скрил зад файърбърда, спрян на другия край на пресечката. Един точно изстрелян куршум и резервоара на колата превърна всичко в радиус десетина метра в огнен ад. Другия от преследвачите се притече на помощ на колегата си. Том това и чакаше за да изпразни пълнителя в телата на двамата правителствени агенти. Не че след първите един-два куршума имаше в какво да се цели. Той започна да се смее. Да се смее така, че на обикновенния човек би настръхнал и последния косъм. Без изключение. Том се събуди. Вече знаеше какво трябва да направи. Отиде до банята и от казанчето на тоалетната чиния измъкна колта си. Беше го пъхнал в найлонов плик и го беше запечатал достатъчно добре, за да не се намокри. Извади пълнителя и го зареди с урановите куршуми. След като прегледа тайника си в пристройката на гардероба, той взе още петдесет патрона, като ги напъха в специално за тях направени отделения на широкия му колан. Не можеше повече да търпи тези подплънки! И да ги носи навсякъде. Но трябваше да запази тайната си още малко. Съвсем малко.От всичко най-мразеше изкуствените бузи и двойна гуша. След като затъкна патроните в колана и окачи колта на кръста си той извади от тайника десет гранати. Избра от обикновенните. Подсилените реши да запази за по-късно. След като се приготви той си облече разкошно розово сако върху бялата риза и карирания си панталон в зелено и черно. Така изглеждаше доста смешно, но такива бяха заповедите отгоре. А на Гюнтер не можеш да противоречиш. Поне ако искаш да живееш. Том излезе и се запъти към Уестърн Ауто. На половината път от магазина той се натъкна на ФеБеРейците. Като ги видеше човек тия двамата нямаше как да не се захили-единият беше метър и шейсет и гонеше сто килограма-направо бурия. Някой би си помислил, че е шерифа на някое забурано селце в равнината. Двойната му гуша стигаше чак до пъпа, а краката му бяха направо два еклера-дебели, къси и със сигурност ужасно смърдящи. Том имаше чувството, че ги усеща как миришат дори от такова разстояние. Целия беше ужасно потен. Не случайно другият агент се опитваше да диша през устата. Епичните му усилия да го прави колкото може по-рядко правеха високия като върлина и слаб като конец агент да изглежда ужасно страдалчески. Поради височината си той не можеше да си намери костюм еднакъв с неговия номер. Този, с който беше в момента му беше малко къс в ръкавите, а от друга страна неумелото му свиване, понеже костюма е бил за доста по-пълни хора го караше да увисва по него сякаш беше нахлузил чувал. След като го забеляза високият каза нещо по радиостанцията, която явно беше настроена на честотата на местната полиция и тръгна след него. Том забърза крачка. Агентите също. Вампирът започна да бяга по Уестърн Авеню. Високият агент стреля три пъти, но не успя да го улучи и хукна с партньора си след него. ФеБеРейците вече се бяха запъхтяли, докато на Том му нямаше нищо-той вече беше във силата. Тантурестия ФеБеРеец спря, хвана пистолета с две ръце и стреля. Точният изстрел запрати Том напред, но предпазен от силата той продължи да бяга. Единствено тъпата болка в основата на плешките му подсказваше, че беше уцелен. "Не е болка за умиране"-каза си той и влезе в Уестърн Ауто. Скри се зад тезгяха и през отворената врата стреля по колата, зад която се беше скрил тантурчо. Файърбърда се взриви. Горящият мъж започна да подскача наляво-надясно и да се опитва да загаси пламъците. Високият, който се беше скрил зад фасадата на къщата от другата страна на улицата се притече на помощ на партньора си. Том това и чакаше. Изстреля цял пълнител в двамата смешници. След това спокойто презереди и зачака полицията. Смехът му извиращ от незнайни дебри би накарал да настръхнат косите и на най-коравият мъж, бил се някога на земята. След пет минути пред вратите на магазина пристигнаха три патрулки, обливащи в червено и синьо ленивия следобед в тихият допреди малко градец. Том извади три гранати и ги сложи на земята пред себе си. "По една за всяка шибана таратайка"-каза си той и свали скобата на първата. Хвърли я точно под задницата на първата кола. Всеки бейзболист би му завидял за точното хвърляне. Последва прекрасен взрив, който уби двама от полицаите. Останалите петима започнаха да стрелят през счупената от взрива витрина на Уестърн Ауто. Джон взе пушката помпа и започна да раздава правосъдие. С втория изстрел взриви още една кола, а двете ченгета, които се бяха скрили зад последната кола започнаха да отстъпват. Тогава Том последователно хвърли и другите две гранати пред себе си, с което ги накара да хукнат да бягат без да гледат накъде. Едното ченге тъкмо се скриваше зад голямата червена сграда от другата страна на пътя, когато точен изстрел на Том му отнесе главата. Човека направи още две колебливи крачки и рухна на тротоара. От там той успя само да помръдне ръка. И замря във вечността. Последния жив полицай не спираше стрелбата. Той заложи всичко на нея и се прицели в ликуващия Том, който се беше изправил зад тезгяха. Застреля го в средата на гърдите, но Томас само се разяри от това. Той свали халките на две от гранатите и ги запрати по него. Първата се взриви точно до стълба, зад който се беше скрил полицая. Стълба се наклони застрашително и се сгромоляса на краката на човека. В краката му избухна втората граната, и той заприлича на парцалена кукла, пусната през месомелачката на транжорната и края на улицата. Гледката беше неописуема-само как ченгето се гърчеше! Само как очите му, по-точно това, което беше останало от тях с мяташе в орбитите си. Най-накрая мъжът умря. Умря с ритъма, с който ръката му барабанеше по ченлия асвалт. XVIІ -Играта трябва да започне. Нали разбираш какво имам предвид, Томи? -Да. Първо махам тези шибани подплънки. -Не тъпако! Скоро тук ще дойде щатската и заедно с ФБР тук направо ще загъмжи от хвалипръцковци. Защо трябваше да си играеш на стражари и апаши? Сега може и да сложат прът в колелата. И какво? Само за да задоволиш егото си. Гюнтер никак няма да се зарадва. Ама никак. Още не сме раздали боеприпасите. Почти половината сме беззащитни. И какво значи това? Значи, че ще се бият с ножове и брадви. Много умно. При тези думи Джон включи видео връзката с Гюнтер и му разказа случката. Последният беше така разярен, че от ушите му започна да излиза гъст черен дим, а от устата му се заподаваха игриви кърваво червени пламъчета, обагрени с цвета на засъхнала кръв, огряна от пълна луна. След няколко дълги минути той успя да се поуспокои, и започна да диктува нарежданията си на Джон. През това време Том стоеше сгушен в отсрещния ъгъл сякаш огнените езици можеха да минат през монитора и да го изпепелят. Като се замисли, Том бе виждал два-три пъти вампири да горят и за по-малки провинения. -Първо. Трябва веднага да се даде отговор на г-жа Амато-Виехра. Тя би направила всичко, само и само отшелническия и живот да продължи да тече в старото си русло. Дори и да излезе на слънце за малко. Второ. Трябва да се раздадат боеприпасите на всички вампири в околността. Трето... Заповедническия тон на Добрия-Лош беше заглушен от сирените на двата полицейски автомобила, които със свистене спряха на тридесет метра от Уестърн Ауто. -Излезте с вдигнати ръце!-изкрещя мъжа, скрил се зад вратата на шофьора на едната от патрулките-Говори старши лейтенант Миловски от щатската полиция! Обкръжени сте! Излесте с вдигнати ръце! -Уили, приготви гранатомета-се чу гласа на човека зад старши лейтенанта. -Последно предупреждение! Обкръжени сте! Излесте с вдигнати ръце! При тези думи Джон започна да стреля с помпата, а Том хвърли три гранати към щатските полицаи. В отговор гранатомета на полицаите изплю един заряд и го заби в дъното на Уестърн Ауто. Четири адски експлозии оглушиха околността. Адски експлозии. От тях стъклата на сградите, които все още имаха стъкла, в радиус от четвърт миля станаха на сол. А удърната вълна помете двата автомобила и хората зад тях. Не отцеля никой. Само трупове се търкаляха наоколо. Само трупове. С ужасни разкъсвания и счупвания по тях. Дори и най-безсърдечния наемен убиец би повърнал. Направо би си повърнал червата. И всичко, което е останало в него. Абсолютно всичко. XVIIІ -Как можахте да унищожите боеприпасите?! Как можахте, говеда такива? Сега плана ми отива по дяволите-врещеше като разпран Добрия-Лош. Той беш седнал зад махагоновото бюро в сумрака на кървавата стая. Навсякъде по стените висяха трофеи. Трофеи от животни. И трофеи от хора. Човешките глави бяха повече. Бяха повече от триста. И всички висяха там от скоро. "Сигурно е убил поне милиард"-помисли си Том. Полазиха го тръпки. Беше вампир вече от двадесет и пет години, но все още не можеше да свикне с това тук. От някои от главите само до преди ден кръвта се беше стичала по тапетите и беше оставила пресни вадички. Под други глави кръвта беше станала ръждиво кафява изсъхнала преди много време. -Ще трябва да приложа всичките си умения в тази битка. Не разбирате ли, че Те са силни почти колкото мен? Не разбирате ли, че ще смажа всяка спънка по пътя ми към пълното господство? Спасих ви единствено защото сте ми нужни. Ще отидете при Нина Амато-Виехра, да я вербувате. Ако и с тази задача не се справите, направо си подпишете смъртната присъда. Разбрахте ли ме? Смъртната присъда-при тези думи Добрия-Лош щракна с пръсти и черна вихрушка с миризма на сяра обгърна Джон Хърли и Томас Левингстър. След миг те се озоваха в салнята на Нина. XІХ Нина спеше в пухено легло следобедния си сън. С появяването на вампирите стаята се обля в кърваво червена светлина. Нина се събуди. Страхът нахлу в съзнанието и както горски пожар след месеци суша лакомо поглъща горите под жаркото августовско слънце. Два пъти и бяха оставяли писма. Писма, от които цялата настръхваше. Но знаеше, че трябва да ги послуша. Вече нямаше нищо. Само къщата. След година щеше да остане и без нея. И тогава какво? Какво щеше да прави? Трябваше да започне работа. И да работи докато е жива. Докато е жива. Затова реши да приеме. Подписа с кръв. Със собствената си кръв. С кръвта от кутрето си, което сряза с огромен кухненски нож. Нож за кълцане на месо. "Поне го ползвам по предназначение" помисли си Нина в мига, в който половината й кутре тупна на пода до нея. XX Дойде вечерта. Нина се приготви да излезе. Чернилката навън я погълна. Черната рокля която носеше я правеше направо невидима. Отиде пред дома на Рита и се притаи в храстите. Извади огромния Зиг Зауер, който Джон Хърли и даде и сложи заглушителя, както пак той и показа. Зачака. След малко Никола Хрупер изскочи до нея от храстите. Бяха се уговорили за девет часа. Оставаха още две минути. Зачакаха притаени. -За мен е Тоби-избра си Нина. За теб е момичето. Ако искаш мога да го застрелям докато е сам, а ти после да се разправяш с нея. -Не искам Рита да гледа. Да гледа как гаджето и пада на алеята и опръсква всичко наоколо с кръвта си. Кръвта и мозъка си. Тогава ще ги изчакаме, докато Рита излезе, а аз ще му направя трапанация-засмя се тихо Нина. След малко лъскавия червен корвет на Тоби спря пред къщата. Той слезе и се помота малко около колата. Оправи си прическата с малкото гребенче от жабката на колата и звънна. След две минути Рита изскочи от къщи. Беше цялата в бяло. И ужасно красива -Тръгваме ли?-попита тя. -Нека да започваме-каза Нина и се прицели в главата на Тоби. В момента, в който той целуваше Рита главата му експлоадира в ураган от костици и парченца мозък. Не се чу почти нищо. Само едно пук, когато изстреля куршума и след това сякаш чупеше съчки. И пищене. Тогава Ник изскочи от храстите и я завлече в колата. Рита беше цялата в кръв и мозък. Парченце мозък имаше в косата и, но Ник не го махна, защото така тя му се стори направо върхът. Тя беше като сумнамбул. Остави се да бъде вкарана в колата, като само сълзите и се търкаляха по бузите, а гърдите и се повдигаха на пресекулки. Той я заведе в гората. Там я смъкна от колата и я завлече още по-навътре. Накара я да се съблече. Големият пистолет беше достатъчен довод. След това започна да я снима. Накара я да застава по най-различни начини пред обектива. Осветявана единствено от фаровете на колата. След това я изнасили. Биеше я и я изнасилваше. Изнасилваше я и я биеше. След като свърши за пореден път я наката да легне по корем. Изнасили я анално с опрян в тила и пистолет. След това пъхна дулото на пистолета там, където допреди миг беш члена му и изстреля всичките осем патрона. В нея. Започна да я снима отново. И отново. И отново. Преди да си тръгне извади кухненския нож на майка си и я разпра. Винаги се беше чудил какво представлява матката на жената. Тази нощ научи. След това и отряза гърдите и задника и сложи кървавите парчета в черния найлонов чувал за отпадъци, който беше взел със себе си. Като се прибра в къщи Ник сложи торбата във фризера. Проми лентите. Снимките бяха върхът. Особено последните и той онанира над тях до заранта. На училище научи от приятели, че Рита била намерена. Обаче от убиеца нямало и следа. А на погребението и ковчега щял да бъде затворен. Къв зверствата на убиеца се прибавали и глутница диви кучета, които си спретнали среднощна закуска. Ник се прибра в къщи в завидно добро настроение. Направо чудесно настроение. Мастурбира до вечерта. XX На следващия ден Ник се събуди доста рано, а беше събота. Обикновенно той си поспиваше до десет-единадесет часа, а днес беше буден още в седем и половина. Завъртя се към прозореца и го обхвана адски ужас. Там, до прозореца седеше Рита и си пощеше ноктите с някакво ръждиво шило. Тя беше жива. Единствено очите и бяха мъртви. От нея се носеше леко зловоние. -А, събуди се-каза Рита и стана. Ник не можа дори да се помръдне. Тя седна на леглото до него и започна да си играе с шилото. Проби си палеца от край до край и започна да си ближе кръвта. -Много е вкусно. Не искаш ли да опиташ?-и тя протегна палеца си към него. А той не можеше дори да пръдне. Само очите му бясно се гонеха в орбитите си. Искам си циците и задника-каза със заповеднически тон тя.-И ще правиш точно каквото ти каже железарят Гюнтер. Ще го наричаш Добрия-Лош. А ако нещо се опънеш ще се върна-след тези думи Рита се стопи във въздуха. Ник като ужилен скочи от леглото и се завтече към фризера. Но черната торба я нямаше. Отиде в кухнята и му призля-баща му пържеше в големия черен тиган гърдите и. Зърната и сочеха към тавана и помръдваха като живи от врящата мазнина около и под тях. А майка му ядеше задните и части сурови. След миг всичко изчезна.И тихото цвърчене на мазнината и приятния аромат на пържено и баща му, приготвящ мазните топки. И майка му, ядяща задните части на възлюбената му. Бившата му възлюбена. Изведнъж му се зави свят и той седна на стола. Пред него на масата беше оставена черната торба. Ник сложи глава върху нея и заспа. След час майка му го събуди. През обедната почивка се беше прибрала и му беше приготвила обед. А баща му оше не беше слязъл от спалнята на втория етаж. Линда, майката на Ник се качи да види какво става. Последва най ужасния звук, който човек някога можеше да си представи. Линда плачеше и крещеше с незнаен дрезгав глас. Ник се качи в спалнята. Имаше чувството, че се движи със скоростта на светлината и въпреки всичко не напредваше никак. Когато най-накрая стигна горе видя майка си да стои на колене пред леглото и да оплаква съпруга си. Извърна се към Ник и той видя очите и-от тях капеха кървави сълзи. На челото и имаше една голяма дупка, сякаш я беше ръфало куче. Бузите и бяха дрипи, от които се процеждаха капки кръв. Очите и бяха разпльокана пихтия. Заприличаха му на десерта, който майка му му правеше когато беше малък-в сока от компот от меча къпина слагаше желатин и заедно с парчета плодове го слагаше в хладилника да се стегне и той по цял ден ядеше от тези десетри. Сега очите и се кандилкаха като желатиновата маса от тези компоти. И цвета им беше същият. Тогава той започна да пищи. С цяло гърло. Събуди се. Облян в смрадлива пот. Беше четири без петнайсет сутринта. Отиде да се изкъпе, а след това щеше да се отърве от черната торба. След двадесет минути излезе от банята и се отправи към фризера. Опита се да измъкне торбата, но тя беше замръзнала. Тогава напъна и тя се скъса. И в нея нямаше нищо Абсолютно нищо. Тогава Ник усети смрадта, която се разнасяше от фризера. Сякаш го бяха натъпкали догоре с паржоли и го бяха изложили на ливадата зад къщата в най-горещите августовски дни под палещите лъчи на слънцето. XXIІ На сутринта Ник отиде до железерията. Не се учуди, че магазина работи. Независимо, че беше събота. В този миг се показа, придружавана от дърти каруцарски псувни главата на Гюнтер от отвора в пода. Едва сега Ник забеляза дупката, от която сякаш струеше тъмнина и студ. Студ, смразяващ костите като течен азот. Той се приближи и помогна на мъжа да излезе. След като застана зад тезгяха железарят започна: -Мисля, че ще ти трябва желязо. По-добро от това на баща ти, синко. Нещо 46-ти калибър с подсилени патрони. А, да, ето-и Гюнтер му подаде един 9,2 мм Тибурин. Далекобойността му е почти два пъти по-голяма от тази на колта, с който стреля онази вечер. Разбира се това е, ако стреляш с моите патрони. И прави много по-големи поразии синко. Дори от куршуми дум-дум. Този е с уранов заряд. Само трябва да не си наблизо, когато избухне. Иначе лъчевата болест не ти мърда. Ако си свършиш добре работата това ще ти е бонус. Много красив бонус. Гъгнещия му смях изпълни стаята и Ник го побиха тръпки. Асега нека пристъпим към действие. Слушай ме внимателно синко, много внимателно... XXIІІ Вратата беше отворена и той влезе. Вятъра беше довял прахоляк по пода от вън, но изглежда Гюнтер не го беше еня много. Даже никак. В железарията беше ужасно прашно. Човек не можеше да вдиша дори веднъж, без да погълне поне половин килограм прах. По малкия тезгях бяха разхвърляни джунджурийки и дребни буклуци. Ник влезе и се надвеси над витрината. Започна да взема една по една изложените стоки. Бензинова резачка. Автоматичен чук за забиване на пирони. Двуостра брадва. Когато посягаше към комплекта длета с крайчеца на окото си зърна движение в края на витрината. Погледна на там и какво да види-там лежеше необезпокоявана от никой огромна книга с още по-огромна ключалка. Понечи да я вдигне, но не успя. Имаше чувството, че тя е залепена е най-силното лепило на земята. Тогава в пространството се разнесе всепроникващ глас. Глас, нетърпящ възражения: "Каквото е писане-ще стане!" каза той и книгата изчезна в изкряща бяла светлина. XXIV Г-жа Бронкс седеше на верандата на скромната си къща и проверяваше контролните от предния ден. Погледа и пробяга по красивата порцеланова чаша пълна с чай с лед. Няма нищо по-вкусно от леден чай в горещ летен ден, помисли си тя. Изведнъж страшно и се доспа. Облегна глава на възглавницата на люлеещия се стол и задряма. Учителката се пренесе в онази злополучна нощ, когато се прибираха от Бенгор. Бяха на благотворителна вечеря, средствата от която щяха да отидат за домовете за сираци. Мъжът и беше собственик на най-голямата по онова време фабрика за хартия в областта. Тази вечер той щеше да връчи чек за четвърт милион долара. Парите бяха достатъчно, за да се поеме издръжката на всички сиропиталища в областта за следващата половин година. Мъжът и имаше проблем с алкохола. Все по-чести, а напоследък и постоянни запои, които траеха с дни. Последните шест месеца някакъв самозванец претендираше за собствеността над фабриката. Уж тя била завещана от покойния г-н Бронкс на баща му. Битката в съда, поне до този момет не беше стигнала до разумно решение. А г-н Бронкс се наливаше. И наливаше. И наливаше. По едно време жена му го заведе на страна и го накара да обещае, че ще си тръгнат. "Само още чашка"-примоли се той и тя отстъпи. След време си мислеше дали, ако не беше приела, ако беше по-настъпателна нещата нямаше да бъдат други? Тръгнаха си. Матю, синът им беше вече заспал, когато тя го сложи до баща му на задната седалка. Тя изкара понтиака на мъжа си от обления в оранжева светлина паркинг и го подкара към Сайлънс Бей. Изведнъж срещу нея се появиха два фара. Лъкатушеха ту вляво, ту вдясно от осевата линия. Тя се опита да се разминат с раздрънкания шевролет срещу нея, но понтиака се вряза челно в колата отсреща. Последва експлозия. От нея нощта стана бяла, а след това ярко оранжева. Досущ като паркинга на Бенгор. Изведнъж всичко изчезна. И се появи една глава. Главата на железаря Гюнтер. Главата на Добрия-Лош. -Искаш ли да върнеш семейството си?-попита той. -Искам. А ти кой си? -Аз съм Добрия-Лош. Човекът-бог. Видях, че си силна. Много силна. И реших да ти помогна. Ако и ти ми помогнеш. Съгласна ли си? В Сайлънс Бей има сили. Близо половината от съгражданите ти са обсебени от тях. Помогни ми да ги унищожа и аз ще ти върна семейството. -А как ще разбера кой какъв е? -Ще ти кажа. Аз ще ти ги показвам, а ти ще ги унищожаваш. За тази цел като се събудиш от лявата ти страна ще има един голям сандък. Вътре ще намериш гранати. Те са подредени на три реда. Средния ред е с подсилени гранати. Тях ще използваш само в краен случай. Отдясно в изтъркан сак ще откриеш един автоматичен пистолет, един револвер "Смит&Уесън" и боеприпаси за тях. Ето ги и хората, които ще трябва да убиеш. За начало. Бъди готова да приемеш кървищата. Винаги ще има кръв в изобилие. Дори повече, отколкото ти се иска. XXV Г-жа Бронкс се сепна. Още сънена тя потърси сандъка с гранатите. Ръката и напипа гладката дървена повърхност. Това я накара да се разсъни мигновенно. Вече имаше оръжие. А и знаеше кого трябва да унищожи. Жената завлече тежкия сандък и чантата в малкия си хол и заизважда съдържанието им на черешовия паркет. Тидесет и шест нормални, осемнадесет подсилени гранати, три кутии от по двеста патрона за револвера и осем по двеста и петдесет за Узи-то. "Та това е цял арсенал"-помисли си тя. От чантата извади един огромен топ карбонова корда. Щеше да я използва, за да взсивява гранатите от разстояние. И вече знаеше. Знаеше, че Вартоломеевата нощ идва. С огромен грохот и човешки писъци. Вечерта щеше да е зловеща. Мишел Бенгс щеше да стане на кайма. Прекрасна кървава кайма. Часовника на г-жа Бронкс удари девет. Тя беше почти готова. Почти. Оставаха някои последни приготовления. Като например какво да вземе-голямата черна чанта, с който на времето г-н Бронкс мъкнеше тежкия магнитофон до работата си и обратно или малкия син спортен сак, който купи преди четири часа. Избра сака. Натъпка го с гранати. Вътре се побраха двадесет и пет от тях. В страничните джобове натъпка патроните и двата резервни пълнителя за Узи-то. Пистолетите запаса в колана на роклята си. Закопча си сакото и излезе от къщи. Сака беше много тежък, но тя успя някак си да го завлече до колата. Качи се въре и подкара към квартирата на Мишел. Видя Костенурката на секретарката и спря на десет метра зад нея. Излезе от колата и отиде до вратата на шофьора. Вкара острието на големият кухненски нож между стъклото и ключалката. Вкара го колкото можа по-навътре и натисна. Нищо. Развъртя острието наляво-надясно. Пак нищо. В яда си завъртя ножа със все сила и вратата се отвори. Тя извади ножа и се вмъкна в колата. Извади една граната от сака. Изправи шплента и и завърза парче от кордата за него. Постави я под седалката на шофьора. С помощта на ръчната бургия проби отвор в пода на колата, през който промуши края на кордата. Продължи да размотава макарата, докато стигна до отсрещното дърво. Там се притаи и зачака. Към десет часа някой се зададе по алеята. Когато мина под светлината на лампата тя го позна. Това беше собственика на Уестърн Ауто-Джон Хърли. В ръка носеше бутилка скъпо шампанско. Мъжът позвъни на вратата на Мишел и тя го пусна вътре. След половин час излязоха подръка. Джон разказваше нещо. Мишел се засмя силно и той я прегърна. Стигнаха колата и. Жената понече да седне на мястото на шофьора, но той не и позволи. Като кавалер той я взе подръка и я заведе до другата врата. Настани я и седна зад волана. Започнаха да се целуват. И точно това мразеше най-много от всичко на света г-жа Бронкс. Когато видеше някой да се целува я парка или другаде я обземаше чувството, че е обградена отвсякъде от високи и здрави стени. Виждаше как стените се приближават и я притискат. Все повече и повече. Вече не можеше да си поеме дъх. Гърдите и се повдигаха в болезнен спазъм, но през устата и не влизаше нищо. Абсолютно нищо. Дори една едничка глътка въздух. Тогава тя дръпна карбоновата нишка и в нощта се разнесе ужасен грохот. Миг преди това в колата сякаш проблясна ярка светкавица и стъклата на дома на Мишел се пръснаха със звън. Мишел пищеше. Пищеше за помощ. Взрива беше обезобразил лицето и. Беше се превърнало в пихтиеста маска за Хелоуин. Лявото и око се стичаше по бузата, докато дясното беше изскочило от орбитата си. То се мяташе заедно с главата и в лудешки ритъм. Зеницата и се свиваше и разтваряше, а тя пищеше. Пищеше с цяло гърло. Учителката си спомни, че колата и е паркирана зад костенурката. Затича се. С космическа скорост се хвърли на седалката на шофьора и се опита да запали. Колата подскочи. Изключи от скорост и завъртя отново ключа. Запали и бързо се отдалечи от горящата кола. Когато беше на петдесет метра от нея се разнесе ужасен грохот и нощта се изпълни със светлина. Със светлина и парчета горящ метал. Приятен мирис на горяща плът изпълни ефира. Тя обаче не можа да му се наслади, понеже вече беше на три пресечки от бойното поле. XXVІ Питър нямаше какво де губи. Опита за самоубийство го накара да се замисли за близките си. Обаче докато беше близо до тях им причиняваше само болка. Ето, прибра се вчера и веднага нагруби майка си. Тя просто го помоли да почисти. А той се разяри и започна да и крещи. Тя се разплака. Това го накара да започне да я блъска към дивана. Искаше да я събори на него и да я накара да млъкне. Обаче в последния момент я блъсна по-силно и главата и се удари в стената. Очите му се премрежваха от сълзи, но той не спря. Не и докато майка му не изпадна в несвяст. Тогава той избяга. И не се върна повече там. Само се обади на 911 да дойде линейка. Отиде в гората, извисяваща се в края на града. Там пренощува. Присъни му се страшен и същевременно приказен сън. В него участваха Мъди и Джен-новите обитатели на Прокълнатия дом. Двамата бяха в някаква огромна тъмна стая. В центъра и имаше кръг от запалени свещи. В него се намираха Новите. Шепнеха някакви заклинания. Питър се събуди и знаеше имената на трима вампири. Трима, които трябваше да умрат. Хубаво, че татко е строител, помисли си той. Поне има откъде да намеря динамита и огнепроводния шнур. Знаеше, че баща му понякога работеше в мазето и там под ключ държеше взривовете, за да са му винаги под ръка. В къщата нямаше никой. Питър отиде до гаража и взе от там брадвата. Отиде до мазето и с два точни удара прекърши веригата с катинара. Влезе вътре и започна да тършува. Не откри нищо. Погледна под бюрото и видя тайника. На пода имаше врата, в единия край на която се подаваше халка. Премести бюрото и повдигна вратата. Само колко тежеше! Беше направена от голям гранитен блок. Питър отпусна. Застана разкрачен над халката и повдигна с две ръце. Едва-едва я помръдна. На третия опит отмести капака. Тогава видя системата от макари, с които баща му повдигаше гранитния блок. От тайника извади четиридесет и две парчета динамит, опаковани в целуфан по шест. Към всеки пакет взе парче огнепроводен шнур, дълго по шест метра, на края на които сложи запалки. Натъпка ги в спортния си сак и излезе, необезпокояван от никой. Майка му беше в болницата, а баща му беше с нея, както разбра по-късно. Качи се в шевролета си и отпраши по прашния път. Спря колата в гората и се върна пеш в града. Отиде в къщата на Томас Левингстър. Сложи единия пакет динамит под колата му и го свърза със стартера. Вампирът дори не усети какво става-половин секунда, след като завъртя ключа за запалването колата му се превърна в прекрасна вещерска клада. Прекрасно огненено кълбо се изви като радиоактивна гъба над остатъците от колата. След пет минути Питър стоеше пред вратите на дома на Рихард Заубер-вампирът, активист от войната във Виетнам. Тогава той не беше още вампир. Тогава той дори не познаваше Добрия-Лош. С него се запозна след войната, когато прекрасната инвалидна количка, подарък му от правителството на САЩ се развали и той потърси помощта на железаря. След това той вече нямаше нужда от нея, но продължи да я ползва за прикритие. Тогава той успя буквално да завземе поста на кмет на Сайлънс бей и да окупира всички ръководни места в общината за вампири. След него никой човек не седна на кметския стол. Питър сложи една шашка динамит в красива кутия за подаръци, обви я в кафява хартия и я оформи като колет. Овързано със скоч за динамита той сложи едно Уоки-Токи, което щеше да използва, за да взриви дяволските пръчици. Остави го пред вратата на г-н Заубер и натисна звънеца. След това се скри в храстите от другия край на пътя. На вратата излезе мъж на около четиридесет и пет годишна възраст, с прошарена коса, покриваща раменете му, малка грозна уста на жабар, очи с налудничав блясък в тях, бузи, хлътнали навътре като на мъртвец и електрическа инвалидна количка. Той се огледа. След малко взе кавявия пакет и го доближи до ухото си. Тогава гласът на Питър проехтя в ефира "Нека ти изпържи задника, смрадлив шваба" и пакета се взриви, отнасяйки в небитието половината тяло на германеца. След като се разнесе дима Питър видя какво беше останало от вампира. Всичко на всичко половин инвалидна количка и един крак, заклещил се в спиците на лявото колело. Козирката над входната врата, а и каквото беше останало от вратата бяха кърваво червени. Но не от доматен сок. В единия край на козирката се беше залепило нещо сиво-бяло, от което се процеждаха бяло-червени капки и цопваха на бетона. XXVІІ След срещата си с Добрия-Лош Ник се отправи по Хийтроуд Авеню към дома на Питър. Притаи се в храстите и зачака. Мина половин час. После още толкова. И още толкова. И още толкова. Към четири часа Ник беше изгубил търпение. В този миг Питър се показа иззад завоя с шевролета си. Спря отпред и на бегом се скри в храстите. Докато оринираше дрезгавия му вой огласяше околността. Ник се приготви да стреля, но нещо го спря в последния момент. Искаше да гледа отблизо как главата на този идиот се пръсва като презряла диня на паваж. Искаше да види отблизо страха в очите му. Питър си вдигаше ципа, когато Ник го докосна по рамото. Човека само с едно движение го просна на алеята. След това се опомни и му помогна да стане. От неудобство го покани да влезе вътре. Сипа му огромно парче от боровинковия пай на майка си с порядъчно количество кленов сироп. След като изяде пая Ник извади пистолета от левия си джоб и започна да стреля. Питър, предусещайки нападението обърна скъпата махагонова маса върху хлапето и се пресегна за ножа. Ник го уцели в дясната китка в момента, в който грабна ножа. Питър го прехвърли в другата ръка и му направи прекрасна порезна рана от единия до другия край на челото. От болка Ник изпусна револвера и се хвана за главата. Питър заби ножа в слабините на нападателя. Издърпа ножа нагоре и го разпра. Последното нещо, което видя Ник бяха червата му, които се изсипаха на килима пред него. С широк замах Питър заби ножа право в сърцето на хлапето. Питър седеше гол до кръста в стаята на майка си. Беше взел кислородна вода, марли и бинта от аптечката и се опитваше да се превърже. Първо поля раната със водата. След това напои марлите в риванолов разтвор и ги стегна с бинта от двете страни на ръката си. Беше на края, когато забеляза, че бинта се е разместил. Започна всичко от начало. Сега вече беше по-добре. Остана само тъпата пулсираща болка в ръката му. „Е, какво друго да очаквам от десетте аспирина, които намерих” си помисли, докато обличаше чиста риза върху белия си потник. XXVIІІ От четвърт час Нина се спотайваше зад живия плет, служещ за ограда на семейството на Питър. Търпението и вече се изчерпваше. „Ако до десет минути не излезе, ще щурмувам къщата-помисли си тя.-Прекалено голяма е опасността да ме види някой. А може някой да ме е видял докато застрелях Тоби?” Минутите течаха и течаха, следвайки спокойния ход на времето. Минаха десет минути и Нина си даде още пет отсрочка. Но след като и те изтекоха вече не я свърташе на едно място. Щурмува. Опита се да отвори входната врата, обаче ръката и изведнъж престана да я слуша. Топката на вратата беше гореща. Ужасно гореща. След като се справи с Ник Питър го споходи видение. Едно много мъгляво видение. Разбра само, че още някой ще го нападне. И ако не се подготви този път няма да остане сред живите. Направи няколко капана, които да намалят боеспособността на противника. Сложи бързовара на бравата на входната врата и го включи. Нина мина отзад, както и очакваше Питър. Тя отвори вратата и кофата, пълна с машинно масло и уиски се обърна върху и. Тогава Питър изскочи със старата бензинова лампа и я подпали. Пламъците я обгърнаха на мига и тя започна да подскача и да крещи за помощ. Тя гореше толкова силно, че Питър се уплаши да не би да запали къщата и с един ритник я запрати на алеята постлана с големи речни камъни. Мъжът вдигна пистолета на Ник от земята и започна да стреля в нея. Пет от шесте патрона образцово се забиха в гърчещото се тяло пред него. След това той затвори вратата и я остави да догаря на пътеката. XXІХ След като г-жа Бронкс взриви колата на Мишел заедно с Джон се прибра вкъщи. С цялото си сърце се молеше никой да не я е видял на мястото на взрива. Тъкмо отключваше входната врата, когато всичко притъмня. Пред нея се изправиха хората, заселили се в старата къща в горите над Сайлънс Бей. Женската глава заговори. Разказа и за хилядолетната битка, която тяхната общност води с Добрия-Лош и предшественика му, Странния. Разказа и за вартоломеевата нощ, която се подготвя в момента и само след няколко часа ще стане реалност. Че всичко ще започне от това градче, понеже всички вампири на Гюнтер се бяха събрали тук. „Тази нощ трябва да победим-продължи Джен-да победим, ако искаме Земята да се очисти от тази мръсна сган, петняща всички предели, освен адовите”. С това г-жа Бронкс излезе от транса. Стана и студено. Ужасно студено и тя влезе в къщата си. Изби я студена пот. Веднага запали печката и извади двата големи юргана от скрина в спалнята. Треската и изчезна така внезапно, както се и появи. Тя изхвърли от съзнанието си Добрия-Лош и изцяло се отдаде на светлата страна. В този миг разбра какво зло беше сторила. Една от заповедите на Господ Бог беше "Не убивай", а тя престъпи тази страшна заповед. "Не убивай"-това щеше да я гони през цения и съзнателен живот. "Не убивай"- може би и в гроба нямаше да престанат да ехтят тези думи? Не знаеше. Тя искаше само да се опита да откупи граха, паднал върху нея. Греха, водещ началото си от Велзевул. От добрия-Лош. XXХ Вече се стъмваше, когато на небето от запад започнаха да се събират оловносиви градоносни облаци. "Моят час наближава"-мислеше си Добрия-Лош, докато шепнеше забравени заклинания на забравен език. В същия миг Джен и Мъди събираха сили за Битката. От пещерата Джен извади една много стара плоча. Една от плочите, на които Бог беше написал първите десет от своите заповеди. Тя беше възстановена от парчетата, които бяха останали след разрушаването и. Те бяха съединени с магия. Божия магия. Джен и Мъди слязоха в пещерата и поставиха плочата в кръга от червени свещи, които образуваха петнадесетлъча звезда. Мъди започна да чете от старата книга с дракона. Около двамата вещери започнаха да се извиват цветните енергийни потоци, които се сляха в един, който минавайки през стените се отправи към града. Там той се раздели и се отправи към съзнанието на всеки един човек. Битката можеше вече да започне. Битката на Доброто със Злото. От колосалната енергия, търсеща човешки съзнания енергийната мрежа на градчето започна да се претоварва и да излиза от строя. Настана тъмнина. Енергията обаче не искаше тъмнина. И очите на хората станаха светлина, която озаряваше всичко, което беше добро. В ръцете на всеки човек се появило неговото слънце, с което душата му да открива вампирите. И всички тръгнаха. Трябваше обаче да се доближат на десетина метра, за да може сърцето да изпепели нечестивците. Хората започнаха да влизат по къщите, да унищожават вампирите, които се бореха с всички сили. Винаги нечестно. Но и хората имаха оръжие-почти всеки в града имаше пушка. С напредването на битката жертвите растяха. Хората имаха превес в борбата, когато от железарията изригна огнен пламък, от който огнената колесница на Добрия-Лош се появи и започна да сее жупел сред хората. Щом някой унищожеше вампир на негово място изникваха още три. Вампирите с помощта на Добрия-Лош откъснаха една група хора. В мига, в който демона се готвеше да спусне над тях своята черна магия от небето като стрела се спусна огнения поток на Джен и Мъди. Двамата се носеха на гребена му, и когато достигнаха до Добрия-Лош Мъди хвърли своето слънце, което попадна върху Добрия-Лош. Той целия потрепера, огнени езици започнаха да се плъзгат по неговото нечисто тяло. След слънцето се хвърлил и Мъди. Той се приземи на колесницата и забочна да се бие с Добрия-Лош. Двамата започнаха да изпращат огнени потоци енергия един срещу друг, но противника все отблъсвал атаката. Изведнъж колесницата се разтресе, понеже се беше ударила в покрива на градското училище. Мъди за миг изгуби контрол над Силата и противника му го уцели точно в сърцето. В миг сърцето му загоря толкова буйно, че огнените езици в миг пробиха дрехите му и той се превърна в горяща факла. Щом Джен видя това се спуснала с целия облак от енергия върху Добрия-Лош. Още не беше стигнала до него, когато огъня, който го беше обхванал доби нови сили и Добрия-Лош се разпищя. От звука започна да се руши всичко в града. За миг училището на Сайлънс Бей стана на най-финна прах, а след него и всичко, което се намираше в близост до Добрия-Лош, като кръга на разрухата растеше с огромна скотост. Точно в този миг облака на Джен налетя на Добрия-Лош и колесницата му. Последните се превърнаха в пепел, която се вдигна високо в небето. И изчезна. Битката се разгоря още по силно, и демоните започнаха да намаляват. Когато от тях не остана и помен от небето се спусна ярка светкавица, която се превърна в колесница. В огнена колесница. В нея седеше Свети Илия, който повика Джен. Лицето и се изпълни със светлина, която се разпростря по цялото и тяло. Светлината стана толкова силна, че в миг обля разрушения град. Трупа на всеки човек, който беше загинал в битката започна да пулсира в такт със сърцето й. И всички станаха. Станаха и започнаха да се прегръщат и да поздравяват. В очите на всеки един човек се появиха сълзи. Изведнъж до Джен започна да пулсира една светла точка, която започна да расте. Пулсиращото кълбо започна да се издължава и да добива човешки форми. В това кълбо енергия Джен разпозна своя загинал син. -Твоята сила върна сина ти от света на злото. Той обаче не може на се върне на земята, защото няма вече тяло. Той ще дойде с мен в рая-каза Свети Илия на Джен и колесницата му започна да се спуска към земята. Щом стигнаха земята ангела, който до преди миг бил Мъди целуна майка си и каза: -Мамо, не тъжи. Съвсем скоро ще сме отново заедно-след тридесет-четиридесет години и ти ще преминеш райските двери. Тогава завинаги ще сме заедно. Така че не тъжи. Аз винаги ще бъм с теб тук-при тези думи Мъди сложи ръка на сърцето си.Сбогом, мамо. Само за миг колесницата се стрелна в небето и изчезна от погледите на хората. Но в сърцето на Джен загоря едно малко огънче, което я изпълни с желание да живее. 13.10.2000г.-14.05.2002 г.
2004-04-02

Питай знаещите

Специалистите в областта на писане, издаване и продаване на книги, ще отговорят на вашите въпроси

Абонамент

(скоро)

Сбъдни мечтата си, издай своя книга! Мечта за книга"(http://dreambook.bg)