БУКВИТЕ - САЙТЪТ ЗА НОВА БЪЛГАРСКА ЛИТЕРАТУРА

"Ча-ча-ча"

Николай Михайлов Пенчев (римски)

Раздел: Пиеси, сценарии  Цикъл:

 

 

 

 

 

 Ча-ча-ча

 

У ч а с т в а т:

 

Писател

Сервитьорка

Асен Марков

Петър Петров

Пенка Маркова

Калинка Петрова

Инженер

Пощаджия ( Доктор )

Обърканият  старец

Бабаит( ролята може да се изпълнява и от Инженера)

 

 

 

СЦЕНА І

Съвременно заведение, не луксозно, влиза Писателят, носейки пишеща машина, която ще постави на масата и по време на действието ще потраква някой и друг ред. Масата му е вляво на сцената. Останалите две маси са заети от Асен, Пенка, Петър и Калинка на едната, Пощальонът  - на другата. В началото Писателят не им обръща внимание.

 

Сервитьорката:    - Дарлинг, скъпи,  здравей! Масата ти е свободна.  Заповядай!

Писателят:            - Благодаря, скъпа!

Сервитьорката:    - Какво ще желае,  господин Писателят,   днес? Отново бутилка  червено  вино?

Писателят:            - Да, бутилка вино. Ин вино веритас...

Сервитьорката:    - Прието.

Писателят:            - Чакай малко( оглежда се) Какво правят тези хора тук?

Сервитьорката:    - Обикновенни посетители ( посетителите замръзват по местата си) Клиенти.

Писателят ( към героите ) Защо сте тук? Посетители! Клиенти!  Не са обикновенни посетители това, а безобразно нахални същества. Защо не ме  оставите  малко на спокойствие? Човек не може да си отдъхне от вас. Не мога да мисля за нищо друго. Не мога да спя. Надничат през прозорците. Подават се под леглото. Ето и сега всички са  тук в ресторанта. Не стига, че седят с мен сутрин на масата, когато си пия кафето, четат ми от вестника, ами и тук дошли. Не ми дават минута свобода. Постоянно нещо искат от мен, все нещо питат, все са нещо недоволни. А ето и в салона виждам няколко от тях. Хора, аз съм писател и имам нужда от малко спокойствие. Моля ви!

Сервитьорката:     - Но какво става? Обясни ми!

Писателят:                 - Това са героите от новата ми пиеса. Не се отделят от мен и постоянно ме следят. Където и да отида, все след мен се влачат. Ето виж ги всичките.(обръща се към героите) Петре, защо си тук? Къде трябваше да бъдеш ти?

Петър( виновно):         - Ами с камиона. На реката. Но понеже той ....затъна....

Писателят:                   - Затънал ли. И ти го остави там затънал, нали. Асене, ами ти, какво правиш тука? Нали трябваше да.....

Асен:                       - Трябваше  да  ходя  до  Пешо  Сервизния, обаче тъкмо излизам и виждам че жената  и Калинчето се гласят да отиват на кафе и си викам, що да не излезна с тях. Пералнята може да изчака. В това време отдолу иде и Петър....и ето ни тук.

Писателят:             -  Изчезвайте!  Оставете  ме на  мира. Махайте се, какво чакате? После ще продължим с вас. Сега искам да остана малко сам. Тръгвайте! Няма да повтарям.               ( героите излизат , кратка пауза,  Писателят се оглежда)   Инженера!.........Инженера, къде си? Не те виждам. Не се крий!

Инженерът ( излиза зад бара): Ето ме, не се крия ( държи мобифон на  ухото си)   Аз тука,  имах едно бизнес – предложение, което трябваше да обсъдя с управителя. Веднага изчезвам. Ето, нямаме. ( Инженерът също излиза и на вратата се сблъсква с объркания старец)

Объркания старец:     - Извинете! ( към Инженера)  Извинете млади момко. Блъснах ви без да искам. ( към писателят) Това ли е хотела? Казаха ми, че тука мога да преспя.                           ( инженерът вече е  излезнал )

Писятелят:                  - Това не е хотела, а ресторант. Хотелът е в пиесата и е още рано да се показваш. Така, че кръгом и ходом марш!

Обърканият старец:  -  Но това не е ли........Не виждам без очилата.

Писателят:                  -  Не е! Така че изчезвай и ти.

Обърканият старец: -   Добре щом не е...(излиза) ..Щото ми казаха, че е ....

Сервитьорката:          -  Нищо не разбирам. Какво стана?

Писателят:                  -  Ох! Най – после ги изгоних.

Сервитьорката:          -  Обясни ми! Защо ги изгони?

Писателят:                  -  Ще ти обясня. Добре, че всички си тръгнаха. Работя по една нова пиеса, която започнах преди няколко седмици.

Сервитьорката:           - Така ли?

Писателят:          - Да. И това са героите от пиесата. Не ме оставят на спокойствие и навсякъде се мъкнат по петите ми. Започват да ми досаждат с присъствието си.

 

Сервитьорката:          - Страшно интересно. Ще ми разкажеш ли по – подробно.     Чакай, не ми отговаряй! Първо  да ти донеса виното. Мелнишко или Сухиндолско? А после ще ми разкажеш. И без това вече няма други посетители, само ти остана.

Писателят:                   - Нека бъде Мелнишко. И две чаши.

 

Влиза пощальонът. Сяда на съседна маса  с гръб към писателя, без той да го забележи  и си поръчва (или допива оставеното кафе) на сервитьорката кафе и кола.Сервитьорката донася кафето на пощаджията, бутилката вино и сяда до писателя.

 

Сервитьорката:     - Е, разкажи ми ! Каква е тази нова пиеса и докъде си стигнал с нея?

Писателят:        - Всъщност до никъде. Още съм в началото, но искам тази пиеса да бъде най – доброто, което съм написал в последно време. Но трябва време,  добре да обмисля всичко.А времето не ми достига. Не че бързам. Всъщност времето е относително понятие. И да бързаш ида не бързаш – краят е един и същ. Знаеш ли, че все по – трудно се пишат пиеси? Не се случва нищо интересно в този наш живот. Дребни проблеми на битието. Няма за какво да пише човек. Нищо възвишено. Все  по – малко духовност ни заобикаля. До къде ще стигнем – не знам. И всичко е едно такова сиво, сиво. Накъдето и да се обърнеш – всичко е сиво и те задушава. Не можеш да дишаш от сивота. Впрочем, не ми каза откъде намираш, ти,  този интерес към театъра?

Сервитьорката:  - Не съм ли ти разправяла? Като ученичка участвах в едно представление по случай завършването на средното ни образование в гимназията. Там играх главната героиня в “Ромео и Жулиета” на Валери Петров, беше толкова хубаво  и страшно се запалих. После дори кандидатствах във ВИТИЗ, но стигнах само до първи кръг. Е,  това не е толкова интересно. Както виждаш и около мен няма нищо интересно и сега съм тук в този ресторант. Е, добре, че не съм  облечена поне  в сиво. Но много обичам да ходя на театър, когато имам време, естествено. Липсва ми. Там животът е друг, има мечти и весели неща. Сега, след като се запознахме и за първи път срещам истински писател,  съм страшно любопитна върху какво работиш. Разкажи, как се пише пиеса? Изгарям от нетърпение да науча нещо ново. Вълнуващо е..

Писателят:       - Ами, знаеш ли, най -  важното е да имаш някаква идея. Другото, после,  лесно се нарежда. Впрочем, не съм много съгласен, че в пиесите животът е по – друг от този, който се случва около нас. Просто трябва повече наблюдателност. Ако наблюдаваш, ще забележиш, че пиесата т. е. драмата, защото пиесата е друго нещо,  отразява действителността, но през криво огледало. Останалото  е: сядаш и пишеш. Измисляш героите – може да са царе или обикновенни хора, - слагаш им някакви умни думи в устата, които те да изговарят. Забавно е.  Караш ги да се движат по сцената, да плачат, да се смеят, да се срещат и разделят, да се влюбват и т.н. И всичко накрая трябва  да завърши неочаквано или с хепиенд, като в американски филм. Проста работа, но не е за прости хора – нещо като футбола. Лошото в случая е, че докато не завършиш пиесата, героите са винаги с теб – навсякъде. И ако са прости героите, такъв ставаш и ти. Умни ли са – тогава добре – ставаш умен и ти. Или обратното.

Сервитьорката:  - Страхотно! И каква е....... твоята идея? Какви са твоите герои. Умни ли са? За какво ще се разправя. Какъв е сюжета? Нали знаеш, че всеки го  вълнува първо това. Разкажи, страшно обичам да  слушам.

Писателят:        - Идеята е следната. Ще се   разказва    за  две приятелски семейства, на Асен и Петър, с имена  като нашите царе. И едното от които разбира, че има роднина, далеч в Америка, с когото не са се виждали дълги години, откакто той е избягал и този роднина им изпраща писмо в което се казва………………

Писателят се оглежда и вижда пощальона:

 

Писателят:       - Пощальона, добре че си тук,  ако си изпил кафето най - после, моля те,  отнеси това писмо на  този адрес!

Пощальонът:  - А, писмо  от  Америка. Днес  много често пристигат писма от Америка. Повече писма от Америка разнасям, отколкото от България. Но ние, като куриерска -  експресна служба сме длъжни към всички пратки да се отнасяме с нужното уважение и скоростно да извършваме доставките. Ето с този пясъчен часовник може да отчетете времето. За пет минути съм на необходимия адрес. Ако не, доставката е безплатна.

Писателят:     - Глупости, как   ще  разбера,   кога си пристигнал? Часовника е тука, а ти ще бъдеш кой знае къде. Разбирам, ако в това време се върнеш, тогава е друга работата. Хайде тръгвай, какво чакаш още! И си вземи часовника.

Пощальонът:   -  Знаеш   ли, за   часовника   май   си прав. Не бях се замислял. Ще трябва да предупредя шефа. А сега - един лев.

Писателят:       - Какво, сега - един лев?

Пощальонът:   - Таксата е  един лев. За града – за малки пратки. За по – големите е пет лева.

Писателят:       - Ето ти един лев и се махай.

Пощальонът:   - И още двайсет стотинки за ДДС. Ако е с фактура. Без фактура е един лев.

Писателят:       - Взимай лева и се махай! Не ми трябват фактурите ти.

Пощальонът:   - Както желаете. Може да искате да се отчитате някъде..                   ( излиза )

 

 

 

   СЦЕНА ІІ

 

Действието ни прехвърля  в общ двор пред къщата на двамата приятели: Асен и Петър.Те седят на една маса и пииват кафе. Те са нахлупили на главите си по една имитация на корона.

 

Асен:                  - Петре, Петре, братко мой,  и тая година започна зле: дъждове, дъждове и нищо. От онея дни не спря да вали, земята   прогизна , гледай каква кал, целия се оклепах. Мани, ми жената -  царицата - не може да смогне да ме опере и само ми трие сол на главата. Ако искаш – казва – и гол, само с корона на главата,  излизай -  само не ми мъкни тая кал в двореца. Добре, че днес така  малко поспря . Да му се не види и времето и намерата. Ще се разпоредя да обесят метеоролозите. Нищо не познават напоследък.

Петър:               - А, мене питаш ли. Вчера, нали ходих с каретата ..а камиона да извадя малко пясък от реката за вилата на негово превъзходителство Инженера, затънах брате мой, така затънах че едва ме извадиха с царския трактор. Два часа не можах да се оправя.

  Асен:                    - Къде ходи за пясък? На Долния дол ли?

  Петър:                  - Не на Долния, а на Горния. Там е по – близо. До покоите  на Инженера, де.

  Асен:                    - Ей, ама и ти си опак човек, колко пъти съм ти казвал на Горния дол да не ходиш. Колко народ затъна в тая млака. Там с каруца трудно се влиза, а ти с камиона си се заврял. Как няма да затънеш.

Петър:                 - Ама , там е по – близо, бе Асене!

   Асен:                     - По – близо, ама затъна, нали? И каква ти е файдата, че е по – близо. Никаква. И какво си се хванал с тоя Инженер, досега плати ли ти нещо? Неее! А ти, тичай залудо. То народа е казал: Залудо работи – залудо не стой, - ама това е тъпа работа, ако ме питаш мене. Може пет лева да сложа днеска в джоба. Пари са си това, ей! А не като тебе. Та той накрая може и да ти не плати. Нали?

 Петър:                  - А, обеща торба  със жълтици, човекът. Другата седмица -  каза - ще видим, ще оправим сметките. Така каза.

 Асен:                    - Другата седмица, може да му видиш….опинците. Ти нали му свърши работа. А, сега духай супата . Ей, голяма си будала.

 

Сервитьорката: - А защо са с корони на главите? Нали действието се развива в днешно време. Не чуваш ли за какво си говорят?

Писателят:         - Да бе, вярно. Сбърках. Нали ги кръстихме: Асен и Петър, като царете. Замислих се за нещо друго и .....Чакай да им свалим короните.

Асен и Петър свалят короните.

 

   Асен:                     - Ох, нещо ме стягаше, тук, главата..... Като че ли премина. Може да съм вдигнал кръвното.

Петър:                  - От времето ще да е. Не виждаш ли, колко е непостоянно. Ще трябва да намалиш и кафето. От кафето се вдига кръвното. То и мен нещо ме стягаше под шапката......

 

 

    Появява се пощальонът и прекъсва разговора между         двамата.

 

 Пощальонът:      - Поща, поща за семейство Маркови.

  Асен:                   -  Я , ела насам. Каква поща, като не съм се абонирал за нищо. То за ядене няма пари, камо ли за вестници. А те, драскачите по цял ден драскат и пишат   такива глупости, че се чудя, кой ли ги чете тия вестници. И много скъпи, бе! Аз да ти кажа съм спрял и да ги купувам вече. И знеш ли колко пари съм спестил. От един вестник -  за хляб и половина спестявам. Като спрях да се возя и на автобуса и по още два хляба на ден спестявам. Ако спра и да ям - мога да отворя и хлебарница.

Пощальонът:      - Писмо имате. От Америка. Моля да се разпишете в книгата. Точно три минути и петдесет секунди. Пристигнах по – бързо и от вятъра. Експресна служба.

Асен:                    - Какъв вятър? Петре, какви ги говори тоя? Писмо ли каза? От Америка ли? Че кой  ще ни пише от Америка. Нямаме познати ние там. Да не е от Джордж Буш – да ни иска пак бази. Не даваме. Така да му кажеш, ако е от Буш. Ти на Буш му кажи: Бази ние не даваме, щото ще загине туризма.Дадем ли базите и туристите изчезват.

Пощальонът:      - Той нас ще пита. Не виждате ли, че нас никой за нищо и не ни пита. То и да ни питат.......

 

Пощальонът излиза и се сблъсква с объркания старец. Асен и Петър в това време  разглеждат шарения плик с интерес.

 

Старецът:        - Млади момко, извинете, че ви блъснах.

   Пощальонът:  - Няма нищо, дядка.

   Старецът:        - Извинете....

   Пощальонът:  - Е, няма нищо, нали ти казах.

   Старецът:        - ...........Аз исках да ви попитам..

   Пощальонът:  - Казвай, че имам и друга работа. Три минути ми остават до следващата пратка.

   Старецът:        - Исках да ви попитам, дали наблизо има хотел, защото..

   Пощальонът:  - Има. Всичко има. Тръгвай с мен, ще ти покажа.

   Старецът:        - Много благодаря.( двамата излизат)

 

                             Петър и Асен през това време разглеждат плика.

 

Петър:            - Вярно е от Америка. Гледай тука има Ю ЕС ЕЙ най – отгоре.

   Асен:              - Да не е от Джордж Буш, щото ако е , ние бази.....

   Петър:            - Не е от  Буш. Тука пише...Ю ЕС ЕЙ – Америка значи, ама не се чете от кой е, но всеки случай не е от Буш.

   Асен:               - Ти, да не знеш английски случайно? Как разбра от къде е?

   Петър:            - Не знам, но това съм го гледал по телевизията. Пише го на американските униформи в армията. Отвори да видим, какво пише.

   Асен:              - Как ще разберем, какво пише, като не знаем английски. Аз руски съм учил на времето, то такива бяха времената, ама от тоя език бъкел не отбирам. Даже и руския взех вече да го забравям, а тоя пък съвсем.  Да взема да извикам дъщерята. Тя поназнайва нещо.  ( отваря писмото и двамата го разглеждат написаният лист)

   Петър:             - Я, че то на български пише.

Асен:               - На български ли? Не е от Буш тогава, той не знае български. Дай насам. Вярно, бе!- (чете писмото) – Скъпи роднини!……. Какви роднини , .... какво става тука? Ние не сме роднини с Буш.

   Петър:           - Ама, нали не е от Буш, това ти разправям,  чети нататък, то сигурно там пише от кого е.

   Асен:              - Скъпи роднини, след дълго време на раздяла, се надявам , че сте живи и здрави....... Не знам, дали още си спомняте за мен, тъй като от тогава минаха повече от четиридесет години. Само вашия адрес ми е останал от едно време, Верче, когато аз заминах за Америка....... Тука не се чете. Това е за мама. Сигурно тя ще си спомни ( вмъква Асен и продължава да чете)  ……..Спомените ми ме свързват с детството на село, реката в която се къпахме лятно време и с кравите, които водехме на паша. Сега нямам много време да пиша дълги писма, защото приключвам с бизнеса в Америка и скоро ще се върна. Поздрави и малкия , той сега сигурно е станал голям мъж. Приготвил съм голяма изненада за него – знам за какво мечтае. Но това, като се видим. До скоро. Ваш  роднина: Подпис.К... Не се чете.

   Петър:           -   Видя ли, че не е от Буш. Гледай ти, да имаш роднина в Америка - чичо, - а ти да не знаеш. К...... – напомня ми за някого.

   Асен:              - Да, преди четиридесет години – пише, - че е заминал човекът. Мама не ми е разправяла за него нищо, откакто е заминал. Имам някакъв смътен спомен за един чичо... Гледай ти, гледай ти, каква изненада. Пък аз съм бил и малък тогава, откъде да го помня. Да съм бил на колко? На пет годинки. Кой ли е този К...?

   Петър:            - Е, сега трябва да почерпиш. Не всеки ден се намира по някой чичо от  Америка. При това богат, гледай какъв луксозен плик е изпратил. Шарен. Пък нали нещо и за бизнес споменава, значи е фирмаджия.Всички фирмаджии са богати. Вземи например Гоцата – нищо и никаква мижитурка – цял ресторант направи. И сега по цял ден седи и брои парите. А вечер само се разпорежда: Пръжни ми от туй, пръжни ми от онуй – то ресторанта, нали е негов и нищо не плаща – а сега ми нарежи от луканката, а сега ми донеси и една ракийка от скъпата. Ей, някой хора знаят за какво  живеят, не като мен. По цял ден се бъхтиш и накрая – нищо. Камиона се потроши, няма пари за части. Малките ще тръгнат догодина на училище и ще ревнат: Дай пари за нови дрехи, дай пари за учебници! Откъде бе, хора? Няма. Няма и това си е. Аз да не съм ги намерил на площада. И жената , и тя не ме оставя на мира: Гледай какви къщи построиха хората! Гледай как се уреждат, не като теб – ми казва тя – Сульо и пульо въртят пари, а от тебе нищо не става. Караш  един строшен камион и блееш по кръчмите. Дай да отворим и ние една кръчма, като я обичаш толкова много тая пукница. А аз и викам: Откъде пари да отворим кръчма – никой ти не дава назаем. Вълчи времена. В банката да отидеш и там ти искат поръчители и формалности разни. Царски заеми – искат ти бизнес планове и не знам какво си. Его на, и Асен да го взема за поръчител, ще се съгласи човекът, ама нали нямам постоянна работа. Виж, като дойде чичо му от Америка – това вече е друга работа. Ще се погрижи, той за чичовото, нали така е написал и в писмото – ще има и изненада, за каквато мечтаеш. А за какво може да мечтае човек? За пари. Има ли пари – има всичко. Нали, Асене? Ти виж какво -  първо, като дойде чичо ти ще гледаш  твоето положение  да оправиш, а аз ще изчакам. Да им се не видят и частите , и дрехите, и учебниците. Има време. Първо оправяш твоето положение, после ще помислим и за мене. Ти какво ще направиш с парите?

   Асен:               - Кои пари?

   Петър:            - Как кои пари. Тия дето ще ти ги донесе Чичо ти от Америка.

   Асен:               - Никъде не пише за пари.

   Петър:            - Той никъде не пише, но се подразбира.

   Асен:               - Откъде се подразбира?

   Петър:            - От писмото, откъде! Ето, казва, черно на бяло, че скоро ще си дойде, след като приключи с бизнеса.Щом има бизнес, значи има и пари. Нали това ти обяснявам. Той тези пари от бизнеса, какво ще ги прави? Няма да ги остави в Америка, я! Ще ги донесе тука, ще помогне с част от тях на роднините, а другите ще харчи и ще си гледа  кефа. Милионер е това, не е шега работа.

   Асен:              - Сега  пък милионер. Ти пък от къде разбра, че е милионер?

   Петър:            - Няма начин, да не е милионер. Колко години стои в Америка – страната на неограничените възможности е Америка  – толколкова  милионери станаха в България за няколко години, та той ли няма да е! Не един, сигурно пет милиона е натрупал там. Защо ли не се дигна и аз да замина. Да видиш ти Петър, какво знае и какво Петър може...Асене, гледай сега: от тези пет милиона, ако си остави три за него....... Ще останат два: един -  за теб , един –......... за мен.

   Асен:               - Чакай малко!

   Петър:            - Добре, както кажеш, аз и на по – малко съм съгласен. Няма да спорим. Аз мога с два лева и с двеста. Напълно ти влизам в положението. Всичко е толкова неочаквано, но тези работи са най – хубави. Петстотин хиляди и си стискаме ръцете. Какво ще кажеш?  Последно. Дай да си стиснем ръцете. –( Петър стиска ръката на замаяния Асен) – А така. Отивам за мезето, ти извади ракията. Това трябва да се полее.- ( Петър излиза.)

   Асен:                - Петре, Петре, чакай , бе човек..... А може и да е прав Петър. Щом толкова време  не го е имало. По Америката се изкарват добри пари, стига малко акъл да има човек. А ние българите навсякъде се оправяме. Само да ни се отдаде възможност от всичко разбираме. И тоз чичо, да му се не види, гледай каква изненада. Сигурно се е напечелил и иска да си изкара старините по родните места. Ами разбира се, кой където и да ходи, все някога се връща у дома. И ето на него сега му се пада да се прибере при своите. А кои са своите? Аз – аз съм своите. Ще се върне, ще се прегърнем. Ще разпита, как сме, що сме и като види на какъв хал сме ще си рече: Я да взема да ви помогна. Ако на моите хора не помогна, на кого друг. Брей, да му се не види.

 

 

 

 

 

   СЦЕНА ІІІ

 

   Асен и Пенка, негова съпруга

 

   Асен:               - Пенке излизай бързо. Ела, ела да видиш каква изненада имам за теб. Голяма.

   Пенка:            - Какво има. Защо си се развикал?

   Асен:               - Голяма изненада ти казвам. Ела да видиш, какво писмо получихме. Иде ми да го разцелувам тоя пощаджия. И извади едно шише ракия от  мазата . Имаме повод и трябва да го полеем. Гледай да е от оная специалната - двайсетгодишната. Няма да повярваш, какво ни се случи току – що.

   Пенка:            - Какъв повод, бе Асене? Какво се е случило ? Толкова работа ни чака, а ти си готов да пиеш от сутринта. И тая ракия нали е за сватбата на дъщеря ти, за Ленчето. С какво ще посрещаме сватбарите, ако рече господ.

   Асен:               - С уиски. С уиски ще ги посрещаме. Пристига чичо от Америка – милионер. И на сватбата ще се пие само уиски. Това е положението. Американците пият уиски, та ние ли да не можем. Да не сме по – назад. Щом те могат и ние можем.

   Пенка:            - Какъв чичо от Америка, ти да не си се побъркал. Нямаш никакъв чичо, камо ли от Америка. Още повече милионер – вятър работа. Като измислиш и ти нещо, та не мога да ти се начудя понякога..

   Асен:              - Нямам ли, нямам, ама вече имам. Ето черно на бяло....- (подава писмото на жена си) – .....виждаш ли какаво пише там, а? Роднина  на мама. С “К” започва. Трябва да е някое много хубаво  име. Истинско. Не е като на Буш – нищо и никакво. Някое  българско е и как само гордо само ще звучи, като на милионер. К..като Калин например. Орел. Калин-орела. Ивановци – бол, не подхождат за милионер.

   Пенка:           - Ама , Асене , не разбирам. Да не е някаква шега това. Никога не си казвал, че имаш роднина в Америка.

   Асен:              - Айде, върви донеси ракията и не философствай много, че ми пресъхна гърлото от толкова приказки. Ей, човек , не може да ви угоди на вас: жените. Като нямаш чичо в Америка, те питат, защо нямаш чичо. Като им кажеш, че имаш чичо, почват да те питат, защо пък имаш чичо. Върви ги разбери: нито – така, нито – иначе.

 

                          Междувременно Пенка е излезнала и Асен е останал сам

 

                           Вчера ми вика: “ Развалила се е нещо пералнята, не ще да върти, не ще да центрофугира - дай казва, - да я изхвърлим и да купим нова”. От промоцията ги давали евтино: за по пет – шестотин лева. Как ще я изхвърлим, викам и – ти си щура жена – тая пералня е от двайсет години.И от къде толкова пари? Промоции ли? Ще ти дам едни промоции. С баджанака сме я докарали от ЦУМ , тая пералня, с московеца, ти искаш сега да я изхвърлиш. Така изхвърляли се? Още колко хляб има в тая пералня. Тя може да отгледа внуци и правнуци. Дай, ще извикаме Пешо  - Сервизния, хем ще го почерпим, дето миналото лято ни оправи телевизора – виж го сега как работи, като нов е. Е, нямал бил цветове – черното и бялото да не би да не са цветове – рекох и. И хем ще оправи и пералнята – колко му е.

                           Отгоре на всичко без пари ще ни излезне ремонта. А  тя, дай да го изхвърлим и да купим нов. Женски акъл! Виж, като дойде чичо от Америка и рече, че иска да гледа мачовете на друг телевизор, който е харесал в магазина на “Метро”, като тези,  дето ги гледах последния път, мога и да му помогна да купи нещо по – така. Той да избере, аз ще го консултирам. Той на тези години сигурно си няма и хабер от понятие. Виж Панасоника страшно много ми хареса. Широк екран - като за него, -  екстри, плосък  и.......какво са за него хиляда и двеста лева – нищо. Само кутията му, дето е по- голяма и...няма да може да се хване в московеца....... Ще трябва........ да измислим нещо. Да- а.......................

                           Но в микробус ще стане. Ако рече да купим и един микробус – няма проблеми, от него парите, от мен шофирането – аз ще го карам, за да не се изморява. Слагаме телевизора в микробуса и айде вкъщи, стария телевизор слагаме в кухнята, новия в хола – място има колкото щеш. А с микробуса може да ходим  и да зареждаме магазините. Чичо, ако не ще, да си стои вкъщи и да гледа телевизия

.

Пенка влиза и носи ракията и чашите

 

   Пенка:            - Асене, Асене, като ще идва чичо ти, роднината от Америка, дай да купим една нова пералня, за да не се излагаме пред човека.

   Асен:              - Той няма да ти гледа пералнята , ма. Пък той може и да не се пере. И стига с тая пералня.

   Пенка:            - Ти чуваш ли се, какво говориш?  Как така няма да се пере? Къде има такова нещо, бе Асене?

   Асен:               - Има – няма това е.  Първо е телевизора, другото после.

   Пенка:            - Телевизор ли? Какъв телевизор? Не си ми казвал нищо.

   Асен:               - Как какъв, ами този, където чичо ще си гледа мачовете.

   Пенка:            - Той така ли е написал, че иска да гледа мачове.

   Асен:               - Може и да не е написал, но почва европейско първенство и къде ще гледа човека мачовете?  Да не би да ги гледа на стария телевизор?  То цветове няма като хората...

   Пенка:            - Видя ли, а аз като ти казвам, че нищо не се вижда, ти какво ми отговаряше.

 

 

 

   СЦЕНА ІV

 

                          Пенка и Асен.  Влизат Петър и неговата съпруга Калинка.

 

Калинка:         - Честито! Честито! Колко се зарадвах  Пенке, душко,  като ми каза Петър, че сте получили писмо от такъв роднина и той щял да ви дойде на гости. Някой хора цял живот такова щастие чакат и все не дочакват, но ето - на вас се падна късмета. Това е направо шестица от тотото. Шестица.  Викам му на моя: - върви прерови албумите на родата, виж някой от тях  да не е забегнал, а ти да не знаеш,  я по Франция, я по Америка, може и в Канада. Как си се родил  такъв заплес и един чичо  да нямаш -  свестен -  като хората. А той, моля ти се, да вземе да завре някъде албумите и сега не може да ги намери. Боклуци е събрал колкото искаш, а едни албуми не можеш да намери. Виж, там заедно сте израсли с Асен, казвам му, може човекът и твоя рода да е, нали и вие сте рода с Асен, а ти да не знаеш.

   Петър:             -Нали ги търсих, като ги няма, какво да направя. Може да са се загубили някъде.

   Калинка:       - Да се загубиш и ти, та да се не намериш.

   Петър:            - Калинке, недей така, че се излагаме пред хората.

   Калинка:       - Излагаме се, че си смотан затова.

   Асен:              - А, поседнете де, поседнете. Стига сте спорили. Дайте да пием по една ракия за здравето на чичо. Ха, да е жив и здрав. Да не му падне самолета на връщане. И по – скоро да го посрещнем у дома. Наздраве!

   Всички:         -  Наздраве!

Калинка:       - Добре, че имаш такъв мъж , Пенке. И роднините му роднини, без моя. И всичкото му всичко. На място. От моя нищо не става. Виж, Асен е друго нещо  и добре , че е обещал да ни помогне малко с парите на чичо си, защото живи бяхме загинали. И не че половин милион са малко пари, дето ще ни ги даде, ама ако Петър бешe свестен..

   Пенка:            - Петре, какво става тука, какви хиляди, какви милиони раздаваш? Какво си обещавал? Какво говори Калинка, а аз нищо да не знам. Да не е някаква шега това? Една пералня  не можеш да купиш, милиони ще раздаваш! Аз жена ли съм ти на тебе или какво.....Ще припадна.

   Асен:               - Чакай ма, Пенке. Ние с Петър само така си говорихме.

   Петър:             - А-а-а, как така, само си говорихме?

   Асен:               - Ами, говорихме си.

   Калинка:        - Петре, какво ми каза, ти на мене. Не каза ли, че Асен ти е обещал. А сега какво излиза, че само сте си говорили. Ти подиграваш ли се с мен или какво?

   Петър:            -  Не сме си само говорили. Кажи Асене. Ти нали  обеща, нали си стиснахме ръцете?

   Асен:              - Стиснахме ги, ама....

   Петър:            - Щом сме ги стиснали, това си е договор. Ти какво ми приказваше преди за Инженера? Нали ми каза да внимавам, да не ме изпързаля и че съм бил наивен. А сега друго разправяш.

   Асен:               - Не знам, ще видим.

   Петър:          - Ще видим, а? Искаш да ти видя опинците, нали? Като на Инженера. Така ли искаш, кажи! Нали ти ми разправяше, че....

   Калинка:       - Асене, Пенке, не е честно така. Щом е обещал, защо се отмята. И ние сме хора в края на краищата. Роднини сме, комшии сме и приятели. Нали трябва да си помагаме. Можеше и Петър да има чичо в Канада.

   Петър:            - В Америка.

   Калинка:       - В Канада, в Америка все тая. Ако Петър имаше такъв чичо, никога нямаше да се отметне. Тогава ние щяхме да помогнем. Може да сме бедни, но държим на достойнството си.

   Асен:              - Чакайте бе, хора! Чакайте малко! Аз нищо не съм обещавал.

   Петър:          - Що се отмяташ пак. Нали си стиснахме ръцете. Стиснахме ги, нали? Сега какво ми разправяш – да духам супата, нали? Недей така, бе, чичовото!

   Калинка:       - Аз повече тука не оставам. Петре, ставай да си ходим! Тези хора нас не ни уважават. Първо така, после иначе. Човек като каже нещо и трябва да си държи на думата. И заминавай да търсиш албумите на родата. Без албумите да не ми се връщаш. Така да знаеш!

   Асен:              - Чакайте, бе, хора! Какво ви става? Тя рибата в морето още, вие тигана  на печката слагате.

 

                          Калинка и Петър възмутени излизат.

 

   Пенка:     - Асене, Асене и каква стана тя. Много великодушен си станал напоследък. Пет лева нямаш в джоба, милиони ще ми раздаваш. Една пералня  се стискаш да купиш, а парите на чичо си почна да раздаваш.Чичо ти, ако разбере,  може и нищо да не ти даде. Но ако ти даде ще искам отчет за всеки похарчен лев, така да знаеш. А най добре  всичко да  разделим на две – всеки да си знае сметката. Ти ще харчиш от твойте пари, аз ще харча от моите. Ти ако искаш ги раздавай и прави каквото щеш – твоя воля. Само да не дойдеш после да ми искаш. А аз ще купя една пералня, пък каквото ще да става. Така да знаеш.

   Асен:              - Чакай, бе Пенке, аз нищо не съм обещавал. Той, Петър ги измисли тези работи и не ме остави да се доизкажа. Нищо не съм обещавал.

 

 

 

    СЦЕНА V

 

                                В рестораната. Писателят и Сервитьорката.

 

   Сервитьорката:  - Не знам, трябваше ли да се скарат накрая.

   Писателят:       - В една драма трябва да има конфликт: любовен или на интереси. В случая интересите са парите. А парите развалят хората. Дай на хората много пари и им гледай саира. Един ще си купи нова кола, за да се фука пред приятелите си. Друг ще стегне вила, трети ще купи хотел, а всички останали ще почнат веднага да завиждат. Така е устроен човека.

    Сервитьорката:- Но, нали тези пари ги няма още, а не се  знае и какъв е този чичо..

    Писателят:       - Няма ги, но това е надеждата на тези хора, да превърнат желаното в действителност. Да получат нещо  на готово. Ако има как, някой да махне с вълшебната пръчица и те утре да се събудят млади, богати и щастливи, като в приказките или американските сериали. Американската мечта в български вариант.

    Сервитьорката:    - И този някой може да бъде непознатия чичо от Америка, който       в представите им е богат. Ще махне с вълшебната пръчица и ще реши всичките им проблеми.

    Писателят:               - Да, нещо такова.                   

    Сервитьорката :     - Знаеш ли? Не мисля, че всички хора са такива.

    Писателят:              - Какви?

    Сервитьорката:      - Ами, такива – повърхностни и наивни.

    Писателят:              - А, не мислиш ли, че във всеки от нас се крие по един от тези герой – стои и дреме и в един момент се събужда. И прави глупости. Обикновенно големи глупости.

   Сервитьорката:      - Не съм съгласна. Не ми се иска да е така. Не ми харесва.

   Писателят:              - А какво ти харесва? Това е живота.

   Сервитьорката  :    - Не знам точно. Може би, да има повече динамика и дълбочина. Повече човечност.

    Писателят:              - Динамика ли?  Добре.....

 

 

 

     СЦЕНА VІ

 

                            Инженерът е представителен бизнесмен , облечен      изискано,          с черни очила,     с мобифон и куфарче в ръка. Инженерът пресреща пощальона на авансцената.

 

   Инженерът:     - Ало, пощата, ела тука!

   Пощальонът:  -  Кой, аз ли?

   Инженерът:    -  Да, нали ти си пощата? Не ми приличаш на доктор.

   Пощальонът: -   Пощальон съм  временно, докато си намеря друга работа. Иначе съм доктор по професия.  Лошото  е, че няма работа и всички места са заети, та се налага да чакам и търся.

   Инженерът:   -   Ела тука, да те питам нещо, че иначе може и да не се налага да си търсиш друга работа.

   Пощальонът:-   Аз нищо не съм направил, само си разнасям писмата...

   Инженерът:   -   И като си разнасяш писмата, скоро да си оставил някъде едно писмо от Америка? На кой адрес?

   Пощальонът: -  Чакай, да си помисля  малко. Сега ще си спомня.

 

                             Инженерът вади банкнота и я подава на пощальона:

                       -  Мисли по – бързо, че времето е пари. Не мога да те чакам още десет лева.

   Пощальонът:  - Да.Сега си спомних. На семейство Маркови. Ей там в дъното на улицата на номер 5.

   Инженерът:    -  Добре..... Катърови значи? На номер 5.

   Пощальонът:  -  Не Катърови, а Маркови.

   Инженерът:     - Маркови, Магареви, Катърови все тая. И да си мълчиш! Разбрано?

   Пощальонът: -   Разбрах. Гроб съм. Личната кореспонденция и информация е неприкосновена. Така разправя шефа.

 

     Сцена VІІ

                               Асен е в двора сам. Влиза Инженерът.

 

   Инженерът:     - Добър ден.

   Асен:                 - Добър ден. С какво мога да ви помогна?

   Инженерът:     - Вие ли сте господин .....Катъров? Тук трябва да живее семейство Катърови, нали? На номер 5. Този адрес ми дадоха.

   Асен:                 - Да, това е номер 5. Само , че сме Маркови, а не Катърови.

   Инженерът:     - А, така ли? Извинявам се господин Кат...Марков. Грешна информация, нали разбирате? Не може да се разчита на хората днес, само гледат да те излъжат.  Да се заплеснеш малко и такава опашата лъжа ще ти вържат, че да се чудиш после от къде ти е дошло. Но с вас надявам се да не е така. Да поседнем – (Инженерът се настанява на един стол) – И така господин....Марков, аз съм представител на сериозния бизнес и като такъв идвам със сериозни намерения. За да не си губим времето, ще премина направо по същество.

   Асен:                 - Но за какво става въпрос, аз така да се каже не съм подготвен.

   Инженерът:     - Няма какво да се готвите. Вие сте получили писмо от Америка, нали?

   Асен:                 - Да , получихме съвсем неочаквано писмо. От един по - далечен  роднина.

   Инженерът:     - Така, значи потвърждавате моята информация. И понеже, както вече споменах, аз и представляваните от мен заинтересовани лица сме изключително делови хора, то ние сме готови веднага да ви направим едно предложение, на което надявам се няма да откажете. Така, значи,  предложението включва за  вас комисионна от  5 процента. Това са страшно много пари. Помислете!

   Асен:                 - Не разбирам за какво по – точно става въпрос. Каква комисионна?

   Инженерът:    -  Става въпрос , господин.... господин.....

   Асен:                 - Катъров. ...не ..Марков.

   Инженерът:     -  ...господин...... не ме обърквайте, Марков.....  за следното: Вашият чичо от Америка иска да започне бизнес -  в България, в родното си място, нали така?

   Асен:                 - Не съм сигурен ..........

   Инженерът:   - Моля да не ме прекъсвате, защото ме чакат и други неотложни дела. След половин час имам среща с кмета. Точно в десет часа. Но да си дойдем на думата. И така, след като вашият чичо иска да започне бизнес тук, то тогава ние сме точно хората, които ще му помогнем. И за това ще получите 5 процента комисионна, но трябва да го насочите към мен. Това е вашата задача в случая и ние ще разчитаме на вас.И да се разберем още от сега: С никакви други хора няма да се свързвате. Договорихме ли се?

   Асен:                 - Но това е малко неочаквано. И не знам дали......

   Инженерът:    - Вижте, разбирам, че този процент може би ви струва малко. Но това е само за начало, може да помислим по въпроса. Аз мисля, че може да се спрем и  на...........8 процента, но това е последно предложение, а вие си помислете по въпроса. Да кажем до 24 часа ще очаквам вашия отговор. Желателно е отговорът да е положителен, защото имаме и други начини да се свържем с чичо ви. Мисля, че ме разбирате?

   Асен:                - Не знам, какво да кажа. Пък и чичо нищо не е писал по въпроса.

   Инженерът:    - За това и става въпрос. Ние, нашата компания, искаме да знаем в какъв сектор на икономиката има интерес да инвестира вашия чичо. Към каква област  намеква той в писмото си до вас , така да се каже, се е насочил той..

   Асен:             - Мисля , че не намеква за никаква област. Пише, че като дете  е обичал да се къпе в реката и да пасе говедата. Друго нищо.

   Инженера:   - Това не може да е еднозначно, а имат своя скрит смисъл. Да помислим. Къпане в реката и говеда. Значи той иска да влага парите си в селското стопанство и туризма – едър рогат добитък и басейни .Чудесно. Щом има басейни, където да се къпят туристите, трябва да има и ресторант и хотел. А туризмът се поддържа от селското стопанство – мляко и месо, което да се доставя в ресторантите. Схемата мисля, че е изключително добра. Може да добавим и по един цех за преработка на месото и млякото, за да се затвори кръга напълно. Може да поздравите вашия чичо, мисля че за момента е избрал най – доброто решение, за да вложи парите си. Добре, вече всичко ни е ясно и може да подготвим почвата. Ще започнем с един милион.

Асен:                 - Един милион. Не е ли малко много?

Инженерът:     - За да пожънеш, трябва да посееш. Това е положението. Първо се инвестира, печалбите после.  Освен това проекта е изключително сложен. Трябва да се направи необходимата подготовка, за да успеем. Но това е наша грижа. Оставете всичко на нас. Вие само склонете чичо си  да работи с нас. И не забравяйте – 8 процента, както се договорихме. Очаквам вашия отговор до 24 часа.

 

 

 

    Сцена VІІІ

 

                               Писателят и сервитьорката.

 

Писателят:         -  Е , как ти харесва? Мисля , че обстановката така стана по – динамична .

Сервитьорката: - Не знам. Започва да ми става мъчно за този Асен. Много му се струпа изведнъж. Първо чичото, сега инженера – бизнесмен.

Писателят:          - Защо? Няма причина. Той просто тряба да приеме едно бизнес – предложение. Ето ще получи и 8 процента. Сделка, това е.

   Сервитьорката:  - Но някак всичко е толкова неочаквано.

   Писателят:          - Там където има много пари всичко е неочаквано.

   Сервитьорката :- И откъде се появи този инженер. Как е разбрал за писмото? Не може ли Асен да го попита?

   Писателят:         - Може, защо не.

 

 Действието ни прехвърля отново при Асен и Инженера, който се готви да си тръгне.

 

Асен:                    - Господине,........извинете, не ви попитах за името и откъде разбрахте за писмото?.

Инженерът:     - Мен всички  ме познават като Инженера. Строя вила тук , но мисля , че мога да се задържа и по – дълго , ако се осъществи този проект. Районът никак не е лош и има сериозни предпоставки за развитие на туризма. Нашето мото е: “В туризма е бъдещото” А що се отнася за писмото – търговска тайна. Имаме си канали за тая работа.

 

Сервитьорката: - Защо не си дава визитката, нали всички бизнесмени си дават визитката, когато се запознават с някого. Нека Асен му   поиска . Искам да разбера какво работи.

 

                               Писателят изтраква ня машината няколко думи..

 

Асен:                 - Извинете господин Инженер, не ми оставихте телефон или адрес за да мога да се свържа с вас. Нямате ли визитка?

   Инженерът:        - Имам, но мисля, че в случая е по – добре аз да ви потърся. Вие само вземете нужното решение.

 

   Сервитьорката: - Не е честно така. Нали ти казах, че искам да разбера с какво се занимава.

   Писателят:         - Е добре тогава. Сега.........Изчакай малко да върнем нещата от въпроса на Асен.

 

   Асен:                - Извинете господин Инженер, не ми оставихте телефон или адрес, за да мога да се свържа с вас. Може би една визитка.

   Инженерът:                     - Да, един момент, да видя къде ги сложих, ......бяха тук някъде в куфарчето. Подготвих ги за срещата с кмета. Дано не съм ги забравил. Да ето ги . Моля! – подава си визитката.

   Асен:                     - Ама тука нищо не пише.

 

                                Инженерът взима визитката и учудено я върти в ръцете си.

 

  Сервитьрката:    - Ама на визитката не пише нищо.

  Писателят:          - Не пише, защото не съм го измислил още. Чакай да видим.  Консултантска фирма. Иван Иванов. Така е добре.

 

Инженерът:         - Как да не пише. Ето всичко си е написано.(връща я)

   Асен:                     - Иван Иванов. Консултантска фирма.

 

   Сервитьорката: - Чакай малко, нали беше инженер. На визитката никъде не пише че е инженер.

   Писателят:          - Той може и да не е инженер. Това му е прякора – Инженера.

   Сервитьорката:  - Нека да си е инженер, така по  ми харесва. Напиши, моля те, на визитката, че е инженер. От там му идва и прякора.

   Писателят:          - Не мога да ти откажа. Ето слагаме му едно инж.Готово. Инж. Иван Иванов. Косултанска Фирма.

 

   Асен:                     - И един телефон му сложи. Че го не виждам тука. Пък виж, че говори по мобифон.

.

   Писателят:          - Ама много взехте да се бъркате, май. Асене, ти не се обаждай!

 

                                 Инженерът нетърпеливо поглежда часовника си:

 

   Инженерът:         - Хайде, че закъснявам за среща с кмета! В десет трябваше да съм при него, а вече е десет и пет.

   Писателят:          - Спокойно, я пак си погледни часовника.

   Инженерът:         - Я, десет без петнадесет. Имам още десет минути до срещата с кмета....... Успокоих се.

 

                                 Асен също поглежда часовника си:

   Асен:                     - Би ли върнал и моето време, че моя часовник показва десет и пет, да не се разминем нещо.

   Писателят:          - Нямай грижа. Ти прочети визитката, за да не бавим Инженера, нали чу , че има среща.

Асен чете отново визитката:

                               - Георги Иванов – летец космонавт..

Писателят:          - Чакай, че съм объркал визитките, това е от друга пиеса. Виж тази.

Асен:                     - Инж. Иван Иванов. Консултанска фирма. Телефон 098.... и т. н

.

Писателят към Инженера:

                              - Хайде, Инженера, изчезвай че пак ще трябва да връщам часовника.

 

Инженерът излиза.

 

Писателят:          - Ето дадохме му  име и визитка на човека. Сега си има всичко.     Не си ли доволна?

Сервитьорката:  - Доволна съм , но можеше да му избереш  някое по – хубаво име. Иван Иванов е много обикновенно.

Писателят:          - Не е обикновенно, защо да е обикновенно? Много си е хубаво името. В колко филми игра Иван Иванов и всичките му бяха хубави на времето.

Сервитьорката:   -Да, но във филмите имаше друго име – филмово. Например: Вас.  А не Иван Иванов. И някак, май не върви изведнъж да се появи  такъв един... бизнесмен. Животът е пълен с разни други ...мутри и  разни подобни. По – скоро те да се появят, отколкото бизнесмени.

Писателят:          - Какво имаш в предвид.

Сервитьорката: - Ами нещо подобно.......

 

      СЦЕНА ІХ

 

                       Чуват се викове за помощ. Едър бабаит налага пощальона. Действието се развива на авансцената.

 

Бабаитът:         - Недей да крещиш.

   Пощальонът:   - Всичко ще си кажа, само не ме бийте повече.

   Бабаитът:         - Искам точния адрес.Къде занесе писмото? На кой адрес.

   Пощальонът:   - На номер ...чакай да се сетя накой номер беше.

   Бабаитът:         - Нямам време да те чакам. Спомни си по – бързо или това ще е последнота поща, която ще носиш. Ясно ли е?

   Пощальонът:   - На Катърови,...не, на ....Маркови беше.

   Бабаитът:         - Последно – на Катърови или на Маркови?

   Пощальонът:   - На Маркови, на Маркови.

   Бабаитът:         - На кой адрес?

   Пощальонът:   - На номер 7.

   Бабаитът:         - Сигурен ли си?

   Пощальонът:   - Сигурен съм. Опазил ме  бог.

   Бабаитът:         - А сега изчезваш и забравяш всичко! Иначе пак ще повтаряме съчетанието. Разбра ли?

   Пощальонът:   - Разбрах и изчезвам. Не  съм чул, не съм видял, нищо не съм казвал.

 

 

 

 

     СЦЕНА Х

 

                              Петър е в двора сам. Влиза бабаитът.

 

   Бабаитът:        - Така, това ли е  номер 7.

   Петър:              - Да, това е номер 7. Кого търсите?-( Петър държи албум със семейни снимки в ръцете).

   Бабаитът:        - Трябва да се застраховате при нас. Гледам, че имате хубава къща, голям двор. Някой трябва и да ви охранява......от крадците. Знаете ли колко много произшествия стават напоследък. Разбиват вилите на хората. Чупят прозорци, врати и крадат покъщнината.

   Петър:               - Ние нямаме вила.

   Бабаитът:         - Нищо, може и да си построите. Има време. А и тази къща не е за изхвърляне. Трябва имуществото да се охранява . Не може така безотговорно да се отнасят гражданите със собствеността.

   Петър:              -  То и къщата не е наша, а на тъщата. Тях сега ги няма с дядото, щото са на село.

   Бабаитът:        -  На тъщата, на бабата, няма значение. Като трябва и вие може да я застраховате. Ще минете по евтината тарифа – между дрогото , за охрана заплащането е отделно – но да си дойдем на думата: По евтината тарифа, значи, ако сключим договор и за..... бъдещото наследство.

Петър:               - Какво, наследство? Аз не очаквам някакво наследство –                 ( опитва се да скрие албума със снимките) – Аз тука такова, само си разглеждам албума с училищните снимки, щото скоро ще имаме среща на випуска и .....

   Бабаитът:         - Какъв випуск? Какви срещи? Аз говоря за чичо ти от Америка – оня с милионите.

   Петър:               - А, сигурно е станала някаква грешка. Аз нямам чичо в Америка.

   Бабаитът:         - Не си ли ти тоя  с катърите, бе? С магарета ли беше?

   Петър:               - Аа, не съм. Сигурно търсите  Марковите ? Те са ни комшии. Той, Асен чака чичо от Америка. Скоро получи и писмо.

   Бабаитът:         - Ама що не казваш веднага, само ми губиш времето. Тъщата , бабата и не знам какво си . Къде е тоя с Асен? Виждал ли си го днеска? Това ли му е къщата? Впрочем ....не е късно и ти да се запишеш.

   Петър:               - Къде да се запиша?

   Бабаитът:         - За охрана на имота, как къде. Като приключа с магаретата, пак ще се отбия.

 

   Писателят:    -Чакай малко! – (обръща се към сервитьорката) – Нали това време свърши вече. Няма мутри, няма рекет – хората живеят спокойно. Това е минало.Освен това ми нарушаваш  композицията. И какъв е тоя бабаит, много гротескно става всичко. По – добре тази сцена да я махнем. Нека да си остане само с инженера, така както беше преди.

   Сервитьорката: -Както искаш, стори ми се , че така ще бъде по – весело за хората или по - тъжно. Нали каза да се оглеждам за живота – такъв, какъвто е. Хубаво, махни ги мутрите, щом искаш и дай нещо по – жизнерадостно , за любовта например. Нали каза, че в писата трябва да има  конфликти или любов.

   Писателят:        - За любовта казваш. Любовта също е конфликт. Добре, мисля, че имам някаква идея. Но преди това да махнем мутрите.

 

 

 

    СЦЕНА  ХІ

 

                           Отново се срещат бабаита и пощальона, както в предната сцена.

 

   Бабаитът:         - Извинете, господине!

   Пощальонът:   - Ама, моля ви се, аз нищо не съм направил.

   Бабаитът:         - Извинете!

   Пощальонът:   - Аз само си разнасям .....такова.....пощата..

   Бабаитът:         - Много се извинявам, но искам да ви питам нещо.

   Пощальонът:   - Уплашихте ме.. Пу..пу...пу..Помислих ви за някой друг. Изглеждаше  като вас.

   Бабаитът:         - Не съм искал да ви плаша.

   Пощальонът:   - С какво мога да ви помогна, че бързам. Я колко писма ме чакат и повечето са от Америка. Освен това имам и телеграми, пратки, а и времето ме притиска.

Бабаитът:       -   Няма да ви бавя. Исках само да ви питам, къде живеят Маркови. Сигурно ги познавате хората от квартала, нали разнасяте писмата..

Пащальонът:   - За услуга ли е.

Бабаитът:         - За услуга е.

Пощальонът:  – Пет лева.

   Бабаитът:         - Моля!

Пощальонът:   - Пет лева , казах.

Бабаитът:         - Пет лева. За какво?

Пощальонът:   - Пет лева за услугата.

Бабаитът:         - Не е ли малко скъпа тази услуга?

Пощальонът:   - Такава е тарифата. За информация трябва да се плаща. Радвай се, че не ти искам и процент от сделката. Ако не щеш, търси си ги сам.

Бабаитът:         - Бързам.

Пощальонът:   - Тогава плащай, че не съм включил престоя.

Бабаитът:         - Ето (подава пет лева )

Пощальонът:   - Пет лева ....и още един.

   Бабаитът:         - Чакай, бе човек, нали каза преди малко пет лева.

   Пощальонът:   - Пет лева без ДДС. И двадесет процента отгоре – стават шест.

   Бабаитът:         - Ама и ДДС ли има?

   Пощальонът :   - Всички услуги са с ДДС. Не знаеш ли или си паднал от Марс. Хайде, че имам и други клиенти. Ето там по  - надолу ме чакат още двама.

   Бабаитът:         - Добре, ама нямам още един лев. Имам още....едни пет лева..

   Пощальонът:   - Тогава ще сключим фючърсна сделка. Даваш още пет лева и ще имаш право на още една услуга. Безплатна! Като ти се наложи, съм на разполажение, само се обаждаш и готово.

   Бабаитът:         - Добре, ето ти още пет лева и ми дай информацията.

   Пощальонът:   - Ето, това вече е бизнес. Какъв беше въпросът?

   Бабаитът:         - Забравих.

   Пощальонът:   - Като се сетиш, пак заповядай. Другият път ще е безплатно. Айде, чао!

                               Бабаитът, излизайки,  се блъска в объркания старец

 

Старецът:     -  Извинете млади момко, без да искам ви блъснах. А ми паднаха и очилата. Само някой да не ги настъпи, че без тях не виждам нищо.

    Пощальонът: -   Пак ли вие?

Старецът:       -   Вие кой сте? Познаваме ли се?

Пощальонът: -   Пощальонът. Не ме ли помните?

Старецът:       -   А, пощальонът. Да спомням си.

Пощальонът: -   Ето ги очилата, дядка. И хайде чао, че ме чакат.

Старецът:       -   Извинете, млади момко!

Пощальонът:  -  Какво има пак?

Старецът:       -   Не отивате ли случайно към хотела.

Пощальонът:  -  В тази посока съм.

Старецът:       -  Слава богу. Тъкмо ще ме заведете, защото се изгубих. Добре, че се намират такива добри хора, като вас. А и очилата ми, май че са счупени.

Пощальонът:  - Хайде тръгвай. И друг път внимавай повече.( хваща под ръка дядото и двамата излизат)

Писателят:      - Така, махнахме мутрите и сега може да поговорим за това прекрасно чувство – любовта. ( към сервитьорката ) Но не като тази в твоята “Ромео и Жлиета”, а да кажем  нещо по – обикновенно, например  между .........Калинка и Асен.

 

 

 

 

 СЦЕНА ХІІ

 

                           Асен е сам. Влиза Калинка.

 

Калинка:        - Асене, Асенчо, почиваш ли си душко? Почивай си. Имаш нужда – много ти се събра на тебе напоследък. Сродни души сме с тебе Асенчо. Извинявай, че вчера ги наговорих едни, но знаеш ли как ми беше накипяло. Пенка няма ли я?

Асен:               - Няма я “душко”, отиде при техните за малко на село.          

                           Да ги нагледа, какво работят старците и дали имат нужда от нещо.

Калинка:     - И на мен така ми се стори,  че излезна   сутринта – рано с една чанта и си викам, гледай жената на Асен, сигурно отива на село, да нагледа старите, да види какво работят горките. Остаряват вече. То и ние вече остаряваме, ама няма да се предаваме. Викам си неделя е днес... и Петър се запиля на някъде да ремонтира камиона, пък аз си мисля, що си не облека нещо  по – така. За кога да ги държа тези дрехи – то нито празници, като празници, нито делници като делници. Я си облечи Калинке – викам си  - новите дрехи и вземи се покажи малко сред хората. То иначе срамота. Не сме още за изхвърляне, нали душко? Па поглеждам през прозореца, гледам, че Пенка излиза с една чанта и си рекох: Асенчо пак сам остана, няма кой да му свари едно кафе, да седне с него да си похуртува за това, за онова. После гледам, че някакъв мъж се завъртя около тебе и  си отиде. И не издържах повече и ето ме тука. Кафето съм го сложила и след малко ще стане готово. Нали ще пиеш едно кафенце, душко, няма да ми откажеш?

Асен:              -  Е, като си рекла , да пием. Аз бърза работа нямам.

Калинка:      -  Така те искам, душко. Сега ще го донеса. Ти само ме чакай тука, да не вземеш да изчезнеш някъде.

Асен:          - Тука съм, не бой се. ...........Какво ли си е наумила тая жена? Ако беше тука мойта да я види как ми се увърта – жива ще я изяде. Уж приятелки, приятелки, ама не ме оставя сам с нея за пет минутки. И на гости да ни дойде, влиза – мойта значи, -   в кухнята и постоянно надзърта през вратата, уж нещо да пита, а очите и все в нас – контролира ни един вид. Женска работа!

 

Калинка:    - Ето го и кафенцето, душко, с две лъжички захар, както ти го обичаш. Пенка дали ще се забави? След обяд ли ще се прибере?

Асен:               - Сигурно след обяд,...( отпива)... знаеш ти да правиш хубаво кафе и това си е. Мойта Пенка, много – много не го догажда. Виж твойто кафе е друга работа. Ароматно!

Калинка:        - Недей така , бе Асенчо, ще ме засрамиш.

Асен:               - Как така ще те засрамя, ти си огън жена, лесно засрамване няма.

Калинка:        - Асене...

   Асен:               - Кажи Калинке?                                     

Калинка:        - Асенчо....

   Асен:               - Кажи де, душко!

   Калинка:        - Знаеш ли, че се развали и нашта пералня?

   Асен:               - А, така, първо нашта, сега и вашта. Тя , Пенка вчера , тъкмо искаше  да те пита дали може да изпере нещо ...............

   Калинка:        - И бойлера гръмна...

   Асен:               - .....у вас, а не думай. Кога гръмна и бойлера?

   Калинка:       - Сутринта. Пешо излезе да си върши там нещо по камиона – той все на тоя камион виси, все едно за него се е оженил, -  аз влезнах да се изкъпя и той изгоря.

   Асен:               - Сериозно!

   Калинка:       - Сериозно, я! Ама се изкъпах първо и тогава изгоря. На помириши, да видиш, какъв шампоан съм си купила.

   Асен:               - Добре, че не те е убил тока. Много силен тоя шампоан. Ще ме задушиш снего.

   Калинка:        - Това е от парфюма.

   Асен:              -  Ти да не си се поливала с кофата, бе , жена?

   Калинка:   - Заради тебе, душко се напарфюмирах. Знаеш ли от кога те .......харесвам. Все не намирам смелост да ти го кажа, но край, стига с притесненията. Обичам те, душко, и това си е! Ето, олекна ми. Все се чудех, как ще ти го кажа.

   Асен:              - Калинке, съвземи се, чуваш ли какво приказваш?

   Калинка:       - Търпях, но повече така не се живее.Зарежи я тая Пенка, аз ще го оставя моя мухльо и дай да избягаме заедно. В Америка , при чичо ти, където ти  кажеш. Още като се нанесохте в тая къща забелязах, че си сродна душа ти и веднага те харесах. Твойта Пена, не може да те оцени по достойнство. Не те разбира.Виждаш ли, едно кафе като хората не може да ти направи. А ти си мъж на място. Не си като моя смотаняк. Каквото хванеш ти идва отръки. И къщата поддържаш , а в къщи аз съм и жена и мъж. Ама за кое по – напред. Уморих се вече. Само ти си ми надеждата, душко.

   Асен:          - И аз те харесвам Калинке, ама тия работи не стават така. Да не станем за резил. Дай сега да видим, да оправим първо бойлера и пералнята да погледнем, пък после ще видим.

   Калинка:      - Ти само кажи , Асене! Аз съм готова. Ако кажеш накрай света отивам. Ето и чичо ти скоро ще дойде. И пари ще ти остави човека, няма нужда да се трепем. Живота ще си живеем.

 

                            Двамата влизат в къщата на Калинка и Петър.

 

 

 

    СЦЕНА ХІІІ

 

                           Петър, Калинка и Асен. Чуват се викове и крясъци и от страната на къщата на Петър излиза той.

 

Петър:            - Развод. Развод. Незабавно искам развод.( върви напред, Калинка и Асен го следват)

Калинка:      -  Петре!

Петър:           -  Никакво Петре. Мръсница.

Асен:             -  Петре, чакай , нищо не е станало. Бойлерът е гръмнал, щял да убие жената.

Петър:            - И за това си по потник, нали , да не се намокриш в банята. Срамота!

Калинка:       - Чакай, бе Петре, поспри се, неразбираш ли, че гръмна бойлера и аз го извиках да го поправи. Нали сме комшии, заедно сте израснали, какво толкова е станало?

Петър:            - Какво е станало ли? Ами нищо не е станало – само дето аз станах за смях. Не е Асен магарето, ами Петър е магарето. За смях ме направи пред хората. Ела тука, недей да бягаш.

Асен:              - Петре, успокой се моля ти се. Остави жената, нищо не е станало, не се излагай, моля ти се. Сериозни хора сме, може ли такова нещо.

Петър:           - Не ви вярвам. И това ми било приятел, само си чакал да мръдна  някъде и веднага се вмъкна в къщата ми. И ти: върви, ми вика, та търси албуми и снимки у роднините. Оттърсих си снимки – пет кашона съм събрал, а ти искаш още и още. На архив сме заприличали, а то каква била работата. Няма да оставя нещата така , сега отивам да търся адвокат, за смях на хората станах. А, Пенке,( в това време влиза Пенка)   ела, ела да видиш твоя хубостник, какви ги върши!

Пенка:            - Асене, какво става тука, какви са тези викове? Цялата улица гърми, да не сте се скарали пак за парите, да не е станал пожар някъде?

Петър:            - Пожар ли? Пожар, я! Къщата ми изгориха, семейството ми разтуриха – такъв пожар запалиха.

Пенке:            - Асене, какво е станало, бе човек, обясни, че нищо не разбирам.

Асен:              - То нищо не е станало, ами Петър си измисля разни работи, дето не са верни.

Петър:            - Не са верни ли, я ги питай къде ги заварих. Питай ги .....В банята ги заварих , ама не смеят да си признаят. И твоя мъж стои гол по потник.

Пенка:            - Това вярно ли е Асене?

Калинка:       - Ама, Пенке, той дойде да оправи бойлера, щото изгоря. Аз го извиках.

Пенка:           -  Ти да мълчиш. Аз него питам. Вярно ли е, Асене? Отговори ми!

Асен:              -  Е, ...той такова ....бойлера...., нали ти каза жената.....това е.

Пенка:           -  Бойлера ли. Ще ти дам на теб един бойлер. В къщи като се развали нещо, все оня... Сервизния...

Асен:              -  Пешо.

Пенка:           -....все Пешо Сервизния търчиш  да викаш, а сега си тръгнал по чуждите къщи да оправя бойлерите на хората. От кога стана такъв майстор, нали до вчера нищо не рабираше...

Асен:              -  Ма, Пенке.....

Пенка:           -  Ти да мълчиш, сега аз говоря. Казвай какво прави там?

   Асен:              -  Нали да не говоря.

   Пенка:            - Като те питам ще мълчиш. И не отговаряй когато те питам. Чакай, че ме обърка с твойто мълчане. Като те питам ще отговаряш, а иначе ще мълчиш.

   Асен:             -  Сега да отговарям ли?

   Пенка:           - Отговаряй!

   Асен:             -  А, ти какво питаш, щото нали ....иначе да си мълча.

   Пенка:           - Попитах те, какво правиш там?

   Асен:             -  Къде там?

   Петър:           - В банята. Нали и аз те видях.

   Асен:             -  Това въпрос ли е?

   Петър:           - Не е въпрос, а е констатация.

   Асен:             -  Ами, да си мълча тогава, щом не е въпрос.

   Пенка:           - Ти отговори на моя въпрос, за да не млъкнеш завинаги.

   Асен:             -  Учих се.

   Пенка:            -На какво се учиш на дърти години?

   Асен:               -Това въпрос ли беше?

   Пенка:            -И още е въпрос.

   Асен:              - Е, това вече не е въпрос. Млъквам.

   Пенка:            -Асене, престани да ми лазиш по нервите и отговори на въпроса, че като те почна..

   Асен:              - На кой въпрос, че го забравих вече.

   Петър.            - На въпроса за банята.

   Асен:              - Пак констатация.

   Пенка:           - Отговори: К а к  в о  п р а в и   в  б а н я т а?

   Асен:              - У ч и х  с е  д а  .....

   Петър и Пенка:

                         - К -  а -  к -  в -  о?

   Асен:               - ....д а    р е м о н т и р а м   бойлери.

  Петър:            - Асене, знаеш ли , кат` те цапна в междувеждието , ей! Ще ти дам едни бойлери.

   Асен:              - Исках да ви изненадам.........

   Пенка:            - Голяма изненада, няма що.

 

                           Пенка и Петър се нахвърлят върху Асен. Калинка се опитва да ги разтърве.

 

   Калинка:        - Петре, спри се не посягай на човека. Ще идеш в затвора , бе!

                         Пенке, нищо не е станало ....

   Пенка:            - Ти ще ми кажеш на мене. Нали те видях, как го гледаше.(двете се сдърпват) Щеше да го изядеш . Още оня ден забелязах. Кучка с кучките.

   Калинка:        - Кой е кучка? Кучка с кучка. Я се виж на какво приличаш...

   Пенка:            - Ти се виж на какво приличаш.

                             Боят преминава в масово меле.

 

 

 

 

 СЦЕНА ХІV

 

                            Писателят и сервитьорката.

 

Сервитьорката: - Спри ги, да не се избият. Не е много романтична тази любов. Не си представях любовта по този начин.

Писателят:          - А каква е?

Сервитьорката: - Някак е много банална. Дори бих казала – скучна. Ти така ли виждаш любовта?

Писателят:          - В живота има и по – скучни неща. Даже бих казал, че целият ни живот е скучен. А и любовта е част от голямата скука.

Сервитьорката: - Защо мислиш така?

   Писателят:         - Защото така мислят повечето хора. Я се огледай около себе си.

   Сервитьорката: - Например?

   Писателят:          - Например ..това:

 

                           В двора на масата са отново Асен и Калинка. Както  в предната сцена.

 

   Асен:                   - Скука!

   Калинка:            - Скука!

   Асен:                   - Голяма скука!

   Калинка:            - Голяма скука!

   Асен:                   - Много голяма скука ти казвам!

   Калинка:            - Много голяма......

   Асен:                   - Стига повтаря, де!

   Калинка:            - Не повтарям..

   Асен:                   - Как да не повтаряш, като повтаряш.

   Калинка:            - Що се заяждаш?

   Асен:                   - Не се заяждам.

   Калинка:            - Как да не се заяждаш, като се заяждаш.

   Асен:                   - Не се заяждам.

   Калинка:            - И стига си повтарял, че не се заяждаш, като се заяждаш. Не виждаш ли че повтаряш  като папагал.

   Асен:                    -Кой повтаря като папагал? Аз ли повтарям или ти повтаряш?

   Калинка:            - Хайде моля те престани и стига сме се карали.

   Асен:                   - Добре.

   Калинка:           -  Добре, я!............ Кафе?

Асен:                   - Кафе.

Калинка:            - Захар?

Асен:                   - Захар.

Калинка:            - Две лъжички?

Асен:                   - Две лъжички.

Калинка:            - Горещо е!

Асен:                    - Горещо е...Щях да се изгоря. Що не ми каза, че е горещо?

Калинка:            - Казах ти, ама като не слушаш. Изгори ли се?

Асен:                   - За малко да се изгоря.

Калинка:           -  Защо не внимаваш, като ти казах, че е горещо.

Асен:                   - Каза ли ми?

Калинка:            - Казах ти, я! Г о р е щ о   е !

Асен:                   - Така ли ми каза.

Калинка:            - Така, я! Да не си оглушал? Я си пиини вода!

Асен:                   - Вода ли?

Калинка:            - Вода.

Асен:                   - Ми да взема да си пиина вода , че се изгорих с това кафе.

Калинка:            - Пиини си вода, нали това ти казвам.

Асен:                   - Вода, вода........Няма.

Калинка:           -  Какво няма?

Асен:                   - Вода няма.

Калинка:            - Ами стани си налей ,де!

Асен:                    - Мина ми.

Калинка:            - Добре тогава.( пауза )

Асен:                    -........... Скука.

Калинка:            - Скука.

Асен:                   - Голяма скука ти казвам.

Калинка:            - Нали и аз това ти казвам. Скука.

Асен:                   - Калинке?

Калинка:            - Кажи, Асене?

Асен:                   - Калинке?

Калинка:            - Кажи, де! Стига си повтарял Калинке, Калинке.

Асен:                   - Калинке, да не ти е гръмнал бойлера, случайно?

Калинка:            - Не е. Това пък от къде го измисли?

Асен:                   - Откъде да знам. Рекох случайно да не ти е гръмнал бойлерът, пък аз да не знам.

Калинка:           - Не е гръмнал, защото одеве се къпах. Откъде ти дойде това на акъла?

Асен:                  - Защото си викам, ако ви беше гръмнал бойлерът, можеше да идем да го оправим. Така и така няма какво да правим....

Калинка:          - Да де, ама не е гръмнал бойлера и няма каво да му се оправя. Пък ти нали и без това нищо не разбираш от .....бойлери. Нали като стане някаква авария у вас все Пешо Сервизния викаш.

Асен:                  - Ами уча се ......

Калинка:           - Какво се учиш?

Асен:                  - Да оправям бойлери, на това се уча.

Калинка:           - Здрав си е бойлера и няма какво даму се учиш на него. Току виж си го развалил.

Асен:                  - Тогава какво да правим?

Калинка:           - Не знам.

Асен:                   -............ Скука.

Калинка:           - Скука

Асен:                  - Голяма скука.

Калинка:           - Голяма скука.

Асен:                  - Много голяма скука.(следва мълчание, Асен чака Калинка)

Калинка:           - Ти си знаеш.

Асен:                  - Много толяма скука.

Калинка:           - Стига повтаря, де!

Асен:                  - Кой повтаря?

 

 

 

 СЦЕНА ХV

 

                            Влиза Петър и носи кашон с албуми.

 

Петър:                    -  Тука ли сте? (мълчание) Какво мълчите като глухонями. Какво правите? Кажете нещо, де!

Асен и Калинка:  -  Скука.

Петър:       -           -  Каква кука? Нищо не разбирам. Кой се е убол на кука? Калинке, ти ли? Или Асен? Да не стягаш такъмите за риба. Днес няма да върви, слушай мене...

Асен и Калинка:   - Голяма  с-к-у-к-а, казваме.

Петър:       - И голяма и малка риба все със кука се лови. Няма какво да ми повтаряте, знам аз. Колко риба съм си отловил.

Асен:         - Скука.

Калинка:  - Скука.

Петър:       - И стига ми кукахте. Какво сте се разкукали. Да не  изкукате накрая.

Калинка:  - Скучно е, не сме изкукали.

Петър:       - Скучно. Я, стига сте се занасяли и вижте, колко албуми събрах. Като ми каза Калинка да обиколя и останалата рода и да видя, дали няма да намеря нещо, не вярвах, че толкова снимки и албуми ще събера. Вече съм напълнил една стая. Има всякакви. Най – старите са от 1899 год. Имам и една снимка с цар Фердинант на кон.. Може да си ги разглеждам цяла година. Ако плащаха добре за разглеждането на снимки, сигурно щях да изкарам добри пари. Дали има някой да плаща за това, а Асене?

Асен:         - Не съм чувал.

Петър:      - И аз не съм чувал, но знае ли човек. Едно време и за билките нищо не плащаха, а сега гледай какво става из гората. Като се е юрнал народа и скубе ли – скубе. Всичко оскубаха, като африкански скакалци са станали. Седят по полянките и чакат. И я се появи някоя билка, веднага я отскубват и слагат в торбата. А торбите им големи , големи като небостъргачи. Няма да оставят и тревичка в гората. После ще трябва и нея да си внасяме от Турция и Македония.Като доматите. Уж доматите български, а те от внос. Така ще стане и с тревата. Българска, ама от внос. И вкусът и ще е друг – някак изкуствен, не  като на нашта трева. Но то е, защото там при тях всичко се отглежда в парници. Инженера оня ден разправяше, че ходил няколко пъти вече в Турция и навсякъде е пълно с парници. Така разправя Инженера, де. Парници, парници, докъде ти око вижда. И хората живеят в парници. Затова, като ги видиш и те ти изглеждат така, малко изкуствени - хората. Мислих и аз да отида да поработя малко навънка, ама ме е страх да не стана и аз изкуствен. Знае ли човек, после си викам: Петре, не  е за теб тая работа. Тук си се родил, тук си стой. Защо са ти на теб изкуствени работи.

Калинка:  - И какво, намери ли някой роднина?

Петър:      -  Къде навън ли?

Калинка:  - В албумите. Нали по цял ден се ровиш в албумите.

Петър:      -  Ровя се, защото ти ме караш да търся някой чичо в Америка.

Калинка:  - И намери ли?

Петър:     -  Намери ли, намери ли? Да не мислиш, че е много лесна тая работа.  И знаеш ли кой е жив, кой не е и кой къде е. Ето направил съм си списък и сега ги разследвам един по един. Стигнал съм до номер петдесет и пет. И тук следата се губи. Има само една снимка с един чичо,  роднина – третият брат на баща ми. На тая снимка  сме  с Асен. Асене, гледай, можеш ли се позна? Тук са ни снимали пред вашта къща на село. Този чичо, който ни държи за ръка, бях го забравил вече. Имаше един такъв червен кон, много буен, не даваше да го докосне човек.  Толкова години са минали от тогава. Къде ли се запиля? Даже името му не помня. Нещо с “К” започваше. Камен ли беше? Гледай значи, какво нещо е паметта. Ти не го ли помниш, Асене? Само тази снимка е останала от него. На виж,  спомняш ли си?

Асен:        - Честно казано, не си спомням.Толкова отдавна е било. Я гледай какви сме били.Момчетии. Не мога да се позная на тая снимка.

 

Влиза Пенка.

Пенка:      - Веселите ли се? А, веселите се. И снимки си разглеждате. А на мен ми се откъснаха ръцете да нося багажи по село. Асене няма ли да ме посрещнеш поне.

Калинка: - Чакай. Дай на мен, аз ще ти помогна. То на мъжете много - много не може да се разчита.( двете влизат в къщата )

 

 

 

 

СЦЕНА ХVІ

 

                            Асен и Петър.

                            Пощальонът води объркания старец.

 

Пощальонът:   - Тука ела. Ето това са хората, които търсиш.

Старецът:         - Браво на теб. Сполай ти. Колко пъти минах покрай тази къща.          Ама нали недовиждам. Не мога да разчета номерата.

Пощальонът   - Добър ден. Този дядо по всичко изглежда вас търси. Постоянно      го напътвам, но той все се обърква. Така, че реших направо да го доведа за да не се загуби отново. А сега го оставям на вашето разположение. Гони ме времето. Имам още пет пратки да доставя. ( пощальонът излиза)

Старецът:         - Момчета, може ли да приседна малко, че се изморих.

Асен:                  - Сядай, разбира се, че можеш.

Петър:              -  Какво те води насам, дядо? Кого търсиш?

Старецът:         - Ох, момчета, завчера пристигнах от Америка...

Асен и Петър:  - От Америка ли?

Старецът:         - Да от Америка. Много път пропътувах и се изморих. Може ли чаша с вода? Нещо ожаднях.

Асен:                 - Сега. Пенке,  донеси чаша с вода!

Старецът:        -  Отдавна не съм се вясвал по тези места и се обърквам. Спомням си някой работи, но и доста неща са се  променили.

Асен:              -  А кого търсиш?

Старецът:   - Едни   мои  роднини, с които  не сме се  виждали   от близо четиридесет години и не знам нищо за тях. Адреса бях забутал някъде, само един адрес съм запазил, тогава заминах набързо и едва сбрах багажа, нямаше на кого да се обадя по - напред, и толкова години се каня да напиша едно писмо. Да ги уведомя хората, един вид, че съм жив и здрав, така да се каже. И тази Коледа, като се ровех из вехториите го намерих този адрес. Ето тука съм си записал, не се чете много добре...Маркови. Тук има и улицата....

Асен:              - Чичо!... Ние сме Маркови. Аз съм твоят племенник - Асен. Ето и писмото ти получихме( показва писмото)

Старецът:      - Асенчо, не можах да те позная чичовото. Аз съм чичо ти Калин.  Я гледай, колко си пораснал. Помня те един такъв дребен. На цар Асен си заприличал. Я гледай, каква царска осанка имаш. Счупиха ми се очилата и малко не довиждам, затова не можах  ида те позная веднага. Как е майка ти, Верчето? Като деца заедно сме израснали. Жива ли е, здрава ли е?

Асен:             -  Жива и здрава е. Тя е на село. Но щом разбере, че си пристигнал, веднага ще дойде. Ти сега си почини, поседни, да си поговориме. Но как пристигна толкова бързо. Ние вчера получихме писмото, ти днеска пристигаш, чудна работа.

Старецът:      - Аз го написах преди един месец, ама съм забравил да го пусна по пощата. Пристигам, значи,  от самолета и когато гледам в багажа – писмото там. Та го пуснах в местната поща, така и така съм го написал – да не ходи зян.

Петър:            - Гледай какво нещо значи са милионерите. От всяко нещо спестяват. Написал човека, значи,  писмо и не го пуснал от Америка, да не му излезне по – скъпо, ами го донесъл със себе си. Ей страшна работа. Асене, ти да не ме забравиш? Представи ме на чичо си де.

Асен:              - Чакай, че не мога да се опомня още. Чичо, това е Петър. С него се знаем още от деца, не го ли помниш, та той е на твоя.......... Пенке, донеси водата, къде се запиля тая жена,  че чичо е пристигнал от Америка. Ще му пресъхне гърлото от чакане. Ела посрещни човека!

Старецът:      - Помня, че бяхте луди дечурлига на село. Цяла сурия. И весели – по цял ден тичат нагоре – надолу. Гледай, как съм позабравил, но то човек, като остарее и почва да забравя. Не ги помня всичките, а сигурно и са се променили. Мъже. Все на коня искахте да ви качвам. Аз имах на времето един жребец, охранен....

Петър:            - Коня ли каза? Да не би да..... Ами да, не беше Камен, а Калин. Сетих се. Чичо, виж на тази снимка не си ли ти? ( подава снимката на стареца) Не се ли познаваш тук?

Асен:               - Калин, я! Тъкмо щях да ти кажа, да не би...

Старецът:      - То без очилата май много не довиждам, но ......ами да аз съм. Същата снимка нося със себе си. Само тя ми е останала. Заедно с адреса.

Петър:            - Чичо, не ме ли помниш? Аз съм Петър, момчето на твоя брат. Аз се качвах на коня. Аз съм на снимката. До мен е Асен.

Старецът:      - Петърчо, ти ли си това. На Тодор момчето. Ами да, Петър. Сетих се. Нали сте кръстени на царете ни: Асен и Петър. Гледай, каква приятна изненада. Да забравя за Петър. Помислих си по едно време: Кое е това момче Петър, не мога да се сетя. Не мога да повярвам на очите си. Каква радост за мен, че ви намирам заедно. Ех, ако може да съберем и цялата рода, както едно време.

Петър:            - Сега вече Асене, договорът наистина отпада. Знаех си аз, че има правда на тоя свят.

Старецът:      - Какво каза, Петърчо, че не чух, остарял съм вече.

Петър:         - Нищо, нищо,  говорим си с Асен.   Какво стана с тая вода. Къде отиде тази Пенка? Калинке, Калинке, излез и  донеси чаша вода, да видиш каква изненада имам за теб.

Старецът:      - Асене, Петърчо, като каза изненада, и аз да видите каква изненада съм ви подготвил. Няма да повярвате. Но тя май ще е повече за Петър.

Асен:               - За Петър ли?

Петър:            - За мене е, знаех си аз.

 

                        Влизат Калинка и Пенка и двете носят по чаша вода.

 

Пенка:          - Ето, за кого е водата, Асене?

Асен:             - За чичо, от Америка.

Пенка:          - Ама как толкова бързо?

Асен:             - Не питай.

Калинка:      - Петре, какво си се развикал. Ето водата. За кого е?

Петър:           - За чичо, от Америка.

Калинка:      - Ама как така? Твой чичо ли? Вярно ли е това?

Петър:           - Вярно я! Загубен съм бил, нали? Ето – чичо от Америка. На баща ми брат. Сега се е завърнал.

Калинка:      - О, боже, не мога да повярвам. Каква радост. Не е ли чичо на Асен.

Петър:           - И чичо на Асен и мой чичо. Но повече е мой. Това е. Каква изненада, спомена , чичо?

Старецът:  - Няма да повярваш. Бях я приготвил за Асен, защото не знаех, кого ще намеря, пък честно казано го бях и забравил Петър. Да ме извиниш Петре, ама ми изневерява паметта. И така бях написал в писмото, защото само техния адрес имах, но мисля че Асен няма да се сърди, защото на теб по ти приляга подаръка.

Калинка:    - Да, нали е  син на брат ти. По – близки роднини сте, така да се каже. По му приляга, разбира се. Извинявай , Асене но такава е работата. Ти не се сърди.

Пенка:          - Не може ли да се раздели тоя подарък. Все пак роднини сте.

Старецът:    - Не може да се раздели, но двамата може да го използват заедно, ако искат. Я си стиснете ръцете. А така. Ето го подаръкът.Къде ли го сложих? Тази  прекрасна............ каубойска шапка.

Петър:         - Шапка ли?

Старецът:   - Да, тази чудесна,  каубойска шапка е моят подарък. Спомням си като деца, как си играехте на каубои и индианци.Ето сега си спомних добре. Петър искаше винаги да е каубой. И Асен също. Но Петър беше по – настоятелен.Затова ще му подхожда повече. Все да язди коне и да стреля с пищови. Знам, че си мечтаехте за такава шапка. Така, че ето я.

Петър:    - Шапка ли?(на себе си) Не мога да повярвам. Само една нищо и никаква шапка. Това ли е изненадата. Да не се шегуваш, чичо? Шегуваш се, нали. Кажи, че това е само една шега. Не е ли? А какво стана с милионите. Какво стана с бизнеса?

Асен:            - Петре, каква стана тя? Каква я мислеше, а каква излезна.

Петър:     - Чичо,  това  е  някаква  шега. Нали  писа  за  бизнес нещо, че  приключваш и се прибираш.

Старецът:   - Да, прибирам се. Няма никаква шега. То в Америка всичко е бизнес. Накъдето и да се обърнеш, все на бизнес попадаш. Там хората само за бизнес говорят.

Калинка:     - А милионите? Къде са милионите, чичо? Какво направи с тях?

Старецът:   - Милиони ли? Какви милиони? Аз и там едва свързвах двата края, но добре, че изкарах поне до пенсиика. Помагах в един ресторант. Така че, оправих документите и ето ме тук. Тук ще получавам пенсийката. С нея ще карам. И по-евтино е тук.

Асен:            - (на себе си) А мойте проценти. Какво ще обяснявам на Инженера? Какво ще стане с тях? А новият телевизор и микробуса? Пенсионер бил. Да си изкара старините дошъл. Няма милиони, няма нищо. Че и изкукуригал отгоре на всичко. Шапки ще донася.

Пенка:         - Асене, какво ще правим сега, аз поръчах нова пералня. Как ще я плащаме?

Асен:            - Ти му мисли. Аз като ти разправям, ти не слушаш. Сега се развика: Асене, Асене, пералнята. На ти сега пералня. Ще я откажеш!

Старецът:  - Дали ще мога да влезна да подремна малко. Стар съм вече, пък и толкова много вълнение..... Много се развълнувах от нашата среща. После ще продължим да си говорим. Имаме толкова много да си казваме.

Пенка:       -  Какво, да дремнеш ли? Щом искаш да подремнеш -  ето, Петър ще те вземе да дремнеш  у тях , у нас няма място. Взимайте го заедно със шапката.

Калинка:    - Защо у нас, като при вас е дошъл. Нека у вас да дремне Нали на вас ви написа писмо. То и у нас е тясно. Какво ще го правим?

Пенка:    - На  нас ни  написа, защото не е имал    вашия  адрес. Но нали, ти Калинке  и  ти Петре,  казахте, че му сте му по – роднини, ха сега взимайте си го и да ви е жив и здрав. И да си разглеждат снимките с Петър ще могат на спокойствие, колкото си искат.

 

Пощальонът:     -  Поща, поща моля! Телеграма от Америка.

 

Всички заедно:   - Телеграма ли?

Пощальонът:      - Да, този път го взех -  разстоянието -  за отрицателно време. Минута и двадесет.

 

                                 Пощальонът връчва телеграмата на Асен.

 

Асен:         (четe) - Скъпи роднини. Точка. Пристигам в края на седмицата.Точка. Ваш Калин. Точка.

Пенка:                  - Нищо не разбирам, Асене? Нали този тук е чичо ти Калин. И какви са тези точки? С точка ли пристита?

Асен:                     - И аз нищо не разбирам. Чичо, каква е тази телеграма? Ти ли я пусна, да ти излезне по – евтино. Петре, разбирате ли нещо?

            Старецът:            - Телеграма ли? Не съм пускал телеграма.

Петър:                  - Не знам. Ако тази телеграма е вярна, то този дядо, тогава кой е?

 

Пощальонът: ( хвърля дрехите на пощальона и се превръща на доктор, обръща се към дядото) Дядо, елате с мен. ( към останалите) От психодиспансера е избягал пациент. Аз съм доктор и се наложи преоблечен като пощаджия да проследя обстановката и да установя, коя е тази личност, която е избягала. Хайде дядо, разкрит си, тръгвай с мен. Твоите истински роднини се безпокоят за теб. Хайде, чакат ни.

Старецът:            - Да не е станала някаква грешка, аз дойдох от Америка. Да си   почина малко.

Пощальонът:      - Няма никаква грешка. Тръгвай. После ще почиваш.( двамата излизат )

 

Сервитьорката:  - Това ли е всичко? Така ли завършва?

Писателят:           -Да, щях само да забравя:

 

                                              Влиза  Инженера и се насочва към Маркови.

 

Инженерът:        -  Добър ден. Пералня да сте поръчвали? ( към Маркови) За вас ли е?  Малко по – скъпо ще ви излезне с транспорта. Още петдесет лева отгоре, че не е малко разстоянието от магазина дотук. ( към Петър ) Петре, добре че те виждам,  какво стана с пясъка, хайде моля те, че майсторите чакат. Елате сега да ми помогнете да разтоварим, че няма да мога сам. Тежи.( излизат всички )

 

Писателят:            - Е, това вече е и краят. Тук може да поставим точката.

Сервитьорката:   - Жалко, че всичко свърши. Хрумнаха ми още толкова неща.

Писателят:           - Нищо. Може да ги запомниш и да ги включим в следващата  пиеса.

Сервитьорката:   - Обещаваш ли? Кога ще дойдеш пак?

Писателят:           - Не знам, може би догодина. По – същото време.

Сервитьорката:   - Беше ми приятно. Ще те чакам отново.

Писателят:           - На мен също ми беше приятно да си поговорим.

 

 

Влизат всички герои, сочат към писателят и обясняват един през друг на доктора:

 

Асен:                     - Ето, той ни изгони от ресторанта.

Петър:                  - Да, докторе,  той.

Пенка:                  - Ние само си седяхме, а той като връхлетя, развика се и ни изгони всичките.

Калинка:             - Срамота, как може в днешно време такова държание. Аз съм възмутена. И това ми било писател. Интелигентен човек!

Докторът:           -Чакайте. Успокойте се всички. Човекът е избягал от диспансера за психично болни. Не е на себе си и не е писател. Сбърках го със стареца, но грешката се оправи навреме. Добре ми  съобщиха, че избягалият се мисли за писател на исторически романи. Царете Асен и Петър му били любимите герои .  Трябва да ми помогнете да го върнем.   ( към писателя ) Хайде, господин Писател, най после ви открихме. Сега ще се приберем вкъщи и всичко ще бъде, както и преди. И Шекспир ви чака да поиграете на табла. После ще се поразходите. Вижте какъв прекрасен ден е навън. Спокойно! Спокойно! Ето така е добре.

 

 

Героите внимателно отвеждат Писателя. Остава само сервитьорката на

сцената.

 

Сервитьорката:     -А пишещата машина? Забравихте  пишещата машина.              (  тръгва да излиза и тя)И пиесата.... (взема листа от пишещата машина)  Я, че на този лист няма нищо написано. Само заглавието. “ЧА – ЧА – ЧА”

      

                                                              
                                                           К    Р    А    Й

 

Римски, 2003

 
2004-02-25

Питай знаещите

Специалистите в областта на писане, издаване и продаване на книги, ще отговорят на вашите въпроси

Абонамент

(скоро)

Сбъдни мечтата си, издай своя книга! Мечта за книга"(http://dreambook.bg)