БУКВИТЕ - САЙТЪТ ЗА НОВА БЪЛГАРСКА ЛИТЕРАТУРА

Роб на свободата - част 7

Йордан Маринов Бозушки (bozuski)

Раздел: ПОВЕСТИ И РОМАНИ  Цикъл:

Още не бях отворил очи, когато чух клаксон отвън. Скочих и погледнах през прозореца. Йото. Най-после. Цяло лято не сме се виждали. Бог също се размърда, до този момент редеше пасианс върху масата. Той всячески успяваше да натовари главата (или ръцете си) с нещо напълно ненужно и без мислено. Излязохме да посрещнем Йото. Той тъкмо бе паркирал колата си ("Червения ураган" - както я наричахме), ако тази кола можеше да отрони една единствена думичка, баща му никога, вече няма да му я даде. Уви! С Йотата започнахме първи курс, бяхме в същата велика 14 група. Веднага след тази паметна учебна година, той прекъсна, подобрявайки всички рекорди на института - девет двойки и шест месеца условна присъда. Работи необходимото време, взе си всички изпити и миналата година започна втори курс. Видимо се поправи, в тази работа имаше замесена жена. Тази година остана само с една поправка - френски език. Отново ще бъдем в една в една група. Поправителната сесия бе достигнала последната права. Оставаха само поправките по западен език, а той не бе изпит без значение, голяма част от студентите на "Академията" го взимаха наесен, други прекъсваха, а някои дори губеха студентски права. И аз влачих френския две години наесен. Йото каза, че е научил перфектно френския и няма никакви проблеми. С Йото си говорехме за лятото, Бог продължаваше да си реди пасианси. Вратата се отвори загадъчно и се чу автоматичен откос, а след това: - 21... 22... 23! Фии - и... Буфф! След миг някой пропълзя през отворената врата. Разбира се този някой бе Джоко. Никой друг не може да бъде освен Сержант Джоко. - Мислих, че тук вече не е останала жива душа, но нищо! - Сержант Джоко се изправи. - Привет на оцелелите! - Джоко! - възкликна Бог. - Ти чак сега ли пристигаш? - И питашшш! Утре съм на френски. Парле ву франсе? - Само френски ли имаш? - Пуффф! - изстреля Сержантът. - Имам още три поправки, но ще ги взема друг път. Джоко погледна през прозореца и хвърли няколко въображаеми гранати по минувачите. Той бе съвсем откачил. Страдаше от някаква милитаристична мания, непрекъснато стреляше, хвърляше гранати, залягаше, пълзеше и добре все пак, че използваше въображаеми средства. И с него започнахме първи курс. Когато веднъж, към края на първия семестър попаднах на някаква лекция, чух съвсем ясно зад себе си:"21... 22... 23! Фии-и... Буффф!".Обърнах се,отзад нямаше никои (Джоко бе залегнал да не би въображаемата експлозия, да отнесе празната му глава.) Погледнах напред и помислих, че ми се е сторило, но виждайки усмихнатите лица на колегите, се обърнах отново. Някакъв кретен се изправи и съвсем искрено се учуди защо още сме живи, а после монтира върху банката лека картечница (по всяка вероятност "Калашников") и застреля по нас. В аудиторията стана като на бойно поле, Сержант Джоко така сполучливо възпроизвеждаше експлозии, взривове, изстрели и откоси, че понякога ми настръхваха ушите. Преподавателят продължаваше невъзмутимо да си чете лекцията. Една колежка ми поясни, че отначало лекторите му се стягали, но после свикнали и се стараят да не му обръщат внимание. Наистина, след малко на храбрия воин му омръзна стрелбата, метна няколко гранати, стана и напусна аудиторията. На излизане "застреля" преподавателя с пистолет, но той продължи да чете. По-късно видях същия кретен в нашата група, а на купоните през сесията станахме приятели. Ама, такава страшна група бяхме в първи курс, сякаш ни бяха избирали с конкурсен изпит по дивотия. После всички прекъснаха и аз останах сам сред читанките. Последният дивак. Не за дълго обаче. Януарската сесия в първи курс Сержант Джоко започна с две двойки, но след телефонният разговор, който проведе с родния си град, положението се нормализира - изкара две шестици. Бях един от многото свидетели на този велик разговор. Той се състоеше от изложение, седем еднакви едносрични думи и поанта. Или, когато телефонистката го прикани да разговаря с желания номер, Джоко остави всички врати, включително и на телефонната кабинка широко отворени и произнесе: - Тъп съм! Тъп, тъп, тъп, тъп, тъп, тъп, тъп! Много съм тъп! - И трясна телефона, а след това и вратите. Застреля всички очевидци, а те не бяха малко, тъй като след изпит всеки бързаше да се обади в къщи и хукна на вън. На другия ден пред института спря една черна "Волга" с регистрационен номер 33-33 и учението на Джоко потръгна, защото той бе единствения и многообичан син на авторитетни и отговорни другари. Все пак, Сержантът прекъсна за незаверен втори семестър. Не искаше да си събере подписите. Преподавателите го търсеха, разпитваха за него, а той си хвърляше гранати някъде по южното Черноморие. От тогава в края на всеки семестър черната "Волга"33-33 паркираше пред института и си тръгваше след сесията, но Джоко бе истински суров воин и се измъкваше и от най-добре скроените засади. Йото разказваше как това лято баща му го докарал на изпит. Джоко влязъл в института през централния вход и се измъкнал през северния. Джоко си е Джоко. - Йото, ще отидем ли с Ладата до студентското градче, за да докараме един хладилник? - попита Бог. - Няма проблеми! Тръгваме. - Луд, идете с Джоко за бира. Такава среща трябва да се полее. Йото и Бог излязоха, ние с Джоко взехме два сака и тръгнахме след тях. В магазин "Сандански" нямаше бира, продължихме към студентското градче. Изведнъж Сержантът залегна зад едно кошче и започна да обсипва с автоматичен огън две момичета, които спокойно си вървяха по отсрещния тротоар, не подозирайки опасността да бъдат убити. Двама минувачи се спряха и с интерес разгледаха залегналия зад кошчето боец. Джоко обърна въображаемия си автомат към тях . Те се смутиха и си тръгнаха, но продължиха да се обръщат през рамо. Двете момичета, навярно не бяха го видели или го познаваха. С прибежки и припълзявания Джоко се придвижи до следващото кошче за боклук и отново откри огън. Никакво внимание от страна на дамите. Сержант Джоко стана, хвърли автоматът си "на ремък" и се изтърси от прахта. - Страхотен си! - казах, когато го приближих. - И питашшшшш! В малкото магазинче, в началото на студентския град имаше бира и много хора. Когато отворих вратата отчаяна предложих: - Джоко, да вървим на друг магазин. Виж колко хора! - Почакай! - Джоко свали автомата си, застана в положение полуклек и обсипа с огън мирночакащите граждани - Тък-тък-тък-тък, фииу, фииу, тък-тък-тък... Хората се спогледаха изненадани, Сержантът Джоко смени пълнителя и продължи. - Луд, влизай спокойно, всички са мъртви! Влязох, но се оказа, че Джоко греши, защото когато застанах най-отпред, вкупом ми напомниха, че опашката в отзад. Сержантът опита с още няколко гранати, но нямаше ефект. Трябваше да изчакаме реда си. Докато чакахме, Джоко не спря да говори, а какви работи говореше! Ужас! Хората се оглеждаха уплашени, гледаха ме с упрек, като си мислеха, че съм по-нормален и трябва да му окажа положително въздействие. Постепенно опашката оредяваше, зад нас не застана никой и затова, когато дойде нашият ред в магазина бяхме само двамата. Бог и Йото вече ни очакваха. Масата бе отрупана с неща, при вида на които, студентският ми стомах се сгърчи в приятна усмивка. На Йото баща му работеше в месокомбинат. Хапнахме юнашки. Пиехме бира, блажено отпуснати, бих прекарал така остатъка от живота си . Говорехме за жени, алкохол и поезия. Джоко не участваше в разговора, той бе страшно зает - някакви хлапетии от улицата му бяха пристанали. Към три трябваше да преустановим чудесните си занимания, защото трийсетте бири, които донесохме с Джоко свършиха. Жалко! Решихме да се поразходим. По улиците Йото и Боги непрекъснато напомняха на Сержанта че трябва да се държи прилично. Джоко се обиди, нарече ни дезертьори и тръгна в друга посока. когато излязохме на площад "Република" и се готвехме да приседнем в отсрещната бирария, ни задмина най-тъпият мъж в института. Той подскачаше от крак на крак и си пееше: "Бели пеперудки, къде отлетяхте...". Стана чудесно, че не ни видя, той бе досаден почти колкото тъп. Йото каза, че Пеперудката(така го обозначаваха) през лятната сесия чел два последователни по два часа и нещо мръднал. На неговия висш интелект само това липсва. Всъщност, едва ли е необходимо да го мислим - имаше толкова здрави връзки в "Академията", че можеше да се дипломира без да прочете и ред. Бирата бе много разредена и топла, затова станахме веднага след втората. Продължихме към института. Нещо стана с мен, не се чувствах добре, настроението ми бе под всякаква критика и то точно в компанията на Бог и Йото. Странно! Не можех да се засмея като човек, дори не ми се пиеше, а това бе най-важният барометър за състоянието ми. Измислих си някаква много важна работа в първи блок, определихме си среща в шест часа пред централния вход на "Академията" и се разделихме. Приятелите не бяха усетили душевната пропаст, в която съвсем внезапно пропаднах. Боги дори ме посъветва да престана с тези жени, защото жените..., на което отговорих, че не се касае за жена и че няма жена на света, която би могла да ги замени(макар че жените са способни на всичко). Не ми повярваха. Минах внимателно покрай първи блок и се озовах в градинката зад него - ней-тихата, най-приятната и най-красивата градинка в целия град. Обичах да идвам тук. Седнах на една пейка и запалих цигара. Имах нужда от самота, ето какво се бе случило с мен през този следобед. Всеки човек изпитва нужда от самота, понякога, освен тези, които я имат в изобилие. Наоколо нямаше жива душа. Зелените храсти отсреща успокояваха погледа ми. Прекрасни храсти, трябва да предложа на Бог, да си посадим пред квартирата. Колко спомени имах от тук... Легнах на пейката и загледах небето. Наскоро бях прочел някъде, че то е безбрежен океан от сълзи, стори ми се, че това е адски тъпо. Небето е просто красиво. Тази градинка бе велика... Ако се съдеше по угарките около пейката съм прекарал доста време в самота. Трябваше да тръгвам. Малко по-надолу се настани хубава група на средношколска възраст. Състоеше се от три момчета и десетина момичета(страхотно нали!). Едно от момчетата свиреше на китара, всяко момиче стискаше в нежните си ръчички бутилка. Очертаваше се голям купон. В момента, в който сядах върху едно кошче за боклук пред института, градският часовник удари шест пъти. Страшно ми се допи нещо, което означаваше, че с болестта ми бе свършено. Едва запалил цигара и Йото и Боги пристигнаха. Не бяха паднали далеч( защото крушата не пада далеч от корена си), бирарията в центъра се оказала последния пункт от разходката им. Веднага разказах за моето откритие. В същия миг се направи конструктивното предложение, коригира се и го приехме с мнозинство, а след четвърт час крачехме с бутилки в ръце към купона. Участниците в него се посмутиха от появата ни. Оставих всичко( без едната бутилка) в ръцете на Боги и Йото, те бяха най-милите и най-кадърните натрапници , които познавах. Боги взе китарата и изпълни няколко песнички(тактично не му пригласях, пропускайки големия шанс да стана съизпълнител). Момичетата полудяха. Запознахме се. Тази супер-тийнейджърска компания бе от икономическия техникум. Сега вече не ме учудваше съставът й, дори в този случай момчетата са много. А момичетата бяха много милички, някак неестествено целуваха от време на време бутилките, може би затова когато вдигнах своята бутилка, ахнаха. Изпращаха последния ден от ваканцията. От утре ставаха абитуриенти и бяха много щастливи. Боги отново засвири изпълнявайки музикални желания. Не бе случайно, че го молеха да свири това, което той най-обичаше да свири - "Бийтълс" и той го правеше великолепно. Спомних си за моите ученически години. Жалко, че не съм учил в икономически техникум. Бяхме се събрали една тайфа брусове, които се чудеха само къде и какво да изпият. Ние никога не празнувахме края на ваканцията, празнувахме всеки ден. Всички пееха, съвсем предпазливо се включих и аз. Беше ми толкова весело, изключително весело, страшно весело. Падна чудна, радиоактивна нощ. Наоколо всичко потъна в загадъчност. Засмени звездички изприпкаха по щастливото небе, превзета и надута се показа луната. Сред шум и смях изгряха лицата ни. Духна весел въглеводороден ветрец и развя косите ни. Едно от момичетата изрази опасение, че след малко ще дойдат чичковците милиционери и ще ни разгонят. Твърде реалистично предложение. Нехайно и неволно бяхме станали смутители на обществения ред и спокойствие. Бяхме щастливи, при това спонтанно, неорганизирано, не програмирано. Обществения ред не понасяше такова щастие. А в това, че съвсем скоро ще довтасат пазителите на обществения ред, нямаше съмнение, те бдяха. Миналата година на няколко пъти ги разгонвали, последния път дори записали имената им и предали на директорката, която била злоба и намалила поведенията им. "Голяма работа!" - увери ме момичето, което седеше до мен. Преди пет-шест години положението бе по-лошо, преди десет-двадесет години още по-лошо..., но животът продължаваше. Боги предложи да се пренесем в "Храма на веселието" и без друго си бяхме точно за там. Всички се съгласиха и тръгнаха. Нарочно избегнахме централните улици. Вървяхме и пеехме, пиехме и се целувахме. Пиянството е свобода. Не ни пукаше от нищо - ние бяхме свободни. СВОБОДНИ. В главите с трясък се трошаха ръждясалите вериги на табутата и каноните. Навярно всички, които са имали историческия шанс да видят това ненормално шествие, са окачествили деянията ни като безобразни, но те не биха могли да надникнат в душите ни. В къщата на Боги като по чудо нямаше никой. Насядахме върху голия под. Запалихме свещи, пуснахме дива музика. Помолих за малко алкохол. Моята бутилка бе свършила по пътя и се беше разбила в един уличен стълб. Едно момиче, което се бе разсъблякло и разхвърляло дрехите по улиците, седна в скута ми(поза "Амазонка"). Подаде ми бутилката си. Отпих. Тя имаше всички основания да се разсъблече. Обърна се и легна върху гърдите ми, после тихо попита: - Искаш ли да се любим? О, разбира се! Огледах се. Не, не тук, глупаво е! Изнесох я навън. Мисля, че никой не разбра къде отиваме. В градинката зад къщата постлах дънковото си яке , не обичах особено подобни градински истории, но си струваше. Тя бе малка вълшебница... Когато се върнахме в стаята разбрах, че съвсем безсмислено сме излизали навън, можехме да продължим тук и продължихме. След около час пристигна Червенокосия и се хвана за главата (значи и той можел да се учудва), след него влезе Върхът и аз се хванах за главата (значи все още можех да се учудвам). Връх бе съвсем трезвен. Когато ги представяше Бог отбеляза факта, че Връх не пие от три дни и вечер ходи да тича, готвейки се за утрешния зачот по физкултура. Върхът бе завършил английска гимназия и нямаше проблеми с катедра "Западни езици", но... Всеки с кръста си. Новодошлите се присъединиха към нас, но Пил не позволи на Върха да употребява алкохол, нито да докосне кое да е от момичетата, трябваше да е свеж за утрешното изпитание. Изпихме и последните капки щастие от бутилките. А навярно отдавна бе минало полунощ. Момичетата (и трите момчета, за тях съвсем забравих) решиха, че трябва да си вървят, нали все пак, утре е първият им учебен ден. Наметнах с якето си моята дама, тя бе най-дивата, най-лудата и най-красивата от всички гостенки в къщата на Боги. Съквартирантката й тръгна с нас, други две момичета тръгнаха с Бог, а за останалите щяха да се погрижат съучениците им. На излизане срещнахме Сержант Джоко, той ни застреля и влезе, бе съвсем трезвен (как ли си убива времето?!). В тази толкова влюбена и романтична нощ...
2001-05-24

Питай знаещите

Специалистите в областта на писане, издаване и продаване на книги, ще отговорят на вашите въпроси

Абонамент

(скоро)

Сбъдни мечтата си, издай своя книга! Мечта за книга"(http://dreambook.bg)