БУКВИТЕ - САЙТЪТ ЗА НОВА БЪЛГАРСКА ЛИТЕРАТУРА

Роб на свободата - част 6

Йордан Маринов Бозушки (bozuski)

Раздел: ПОВЕСТИ И РОМАНИ  Цикъл:

Рано сутринта на другия ден (защото 9 часа за мен е много рано) вървях като рапатничева овца към студентското градче. Снощи имахме мероприятие и отново се оляхме. Малкият бе донесъл една туба ракия. Едва се добрах до студентската сладкарница. Изпих десет кафета. Главата продължаваше да ме цепи, затова предпочитам да изтрезнявам с бира, защото от бирата не се изтрезнява, но от 10 часа бях на кормуване и не исках бате Жоро отново да не изхвърля. Това бе най-скучното ми шофиране. Карах бавно и внимателно. Инструкторът не ме удари нито веднъж през краката. През цялото време ми говореше за вредата от алкохола, за алкохолизма като социално бедствие, за алкохола и пола и т.н., все неща - до болка познати, това помагаше да съсредоточа цялото си внимание върху пътя и автомобила. Когато след кормуването се прибрах в къщата на Боги заварих там само Червенокосия. Той седеше зад масата и пиеше бира. Не благоволи да отговори на поздрава ми. Нищо. Легнах на едното легло и разлистих някакво старо списание. След малко пристигна Бог. Изкарал шестица на последния изпит. Боги бе велик. Радвах се за него. Това във всички случаи щеше да бъде добър повод да се предприеме нещо и да направим решителна крачка към новото пиянство, но присъствието на Пил ме обезсърчаваше. Обстановката ставаше все по-тягостна. Дълго умувах да ли да не вдигна стола и да разбия главата на Червенокосия. В края на краищата реших, че ще бъде по-добре да изляза и да се разведря. Главата не ме болеше вече, но за всеки случай пих една бира на път към института. На срещнах нито един познат. Реших да отида на филм, не бях ходил отдавна. То пък имало седмица на българския филм и аз да не знам. Отгоре на всичко заваля, така че отидох на кино. Филмът бе изключителен. Този филм трябва да се гледа поне още два пъти, за да се разбере посланието на авторите. Естествено бе завоювал престижни награди на международни фестивали. Винаги съм подозирал, че нашите кинематографисти творят нов вид изкуство и винаги ми е било интересно защо продължават да го наричат кино. Когато, все пак, това екранизирано безбожие свърши в залата бяхме останали петима и петимата без чадъри, което обясняваше донякъде невероятния зрителски интерес. Навън дъждът продължаваше. Засуетих се пред киното, после тръгнах уверено към "Зора" - най-подходящото място за случая. Тъкмо се готвех да седна на първата изпречила се пред мен маса, чух викове. В дъното разгорещени и развеселени ми махаха от една доста буйна маса мои приятели - задочници. Приближих, посрещнаха ме с овации. О, каква среща! Нищо добро не предвещаваше тази среща. От днес бяха започнали така наречените "очни" занятия за задочните студенти, а това означаваше, че консумацията на алкохол в града ще се увеличи със 100% в сравнение със същият период на миналия месец. Ресторант "Зора" бе една от най-посещаваните аудитории от задочниците, не само поради близостта му до института, а и защото тук бе много по-приятно и весело. Според Иво "очните" са за това - човек да се отпусне, да се види с приятели и колеги, да се напие далеч от семейното или домашното огнище, да се почувства студент. С него живеехме заедно преди две години в четвърти блок на студентското градче, какъв живот бе само. Иво бе страхотен мъж, цар на всяка компания и любимец на жените. Когато живеехме заедно през онази славна година рядко преспиваше в стаята ни, но за сметка на това в четвърти блок почти нямаше стая, в която да не бе спал. Жалко, че се ожени. Не разчете добре крачките си и събори летвата, добре поне, че летвата бе вдигната доста високо - жена му олицетворяваше женската красота и като че ли Иво единствен не бе убеден в това. Но все пак... След като се ожени видния бохем стана прекалено сериозен - глава на семейство, размисли, че вече обстоятелствата не позволяват да живее както преди, а щом не можеше, нямаше смисъл да си губи времето и се прехвърли задочно. С Жорката и Ники се познавах покрай Иво. Всяко тяхно пребиваване в Кристалния град ознаменувахме с буйно пиянство. А трите техни колежки виждах за първи път. Запознахме се. Атмосферата в компанията достигаше твърде висок градус и затова изпих светкавично четири малки ракии - трябваше да догонвам. -Наздраве, Луд! Да живеят нехранимайковците! - бе любимия тост на Иво. - От 10 часа пиянстваме. Не е ли прекрасно? - Наздраве! - допих петата си ракия. - Разбира се, че е! Не сте ли чули? Спусната е директива на партията, която призовава да се натиска на пиене - всеотдайно, неуморимо, непрестанно, ежедневно, ежечасово, ежеминутно... Съвсем спонтанно трите момичета решиха, че трябва да тръгват, защото не бива да пропускат следващата лекция. Иво ни даде изрични указания, как да действуват в случай на проверка от страна на преподавателя. Те тръгнаха. Продължихме. - Слаби жени, Луд! И по две ракии не могат да изпият. - Отбеляза Ники. - А моята как порка! Спомних си за Светла и се усмихнах. Запоят продължаваше. Пиех шестата си ракия. О, колко не обичах малките ракии, винаги съм считал, че само децата може да си поръчват такива, но това бе традиция в пиянството на Иво, с която се съобразявах. Жорката повика келнера и му предложи да донесе поредните осем ракии. Навън дъждът продължаваше. - Да живеят нехранимайковците! - произнесе Иво с дрезгав, гробарски глас и вдигна чашата си. Заведението започна да се изпълва. Привличахме вниманието на околните маси. На подиума излязоха музикантите и започнаха да настройват китарите си.Ужас ! Подиумьт бе до нашата маса. Към нашата маса се приближи един комарджия и предложи да играем на клечки. Имах честта да го познавам лично. Абсолютен мошеник. Махнах му да изчезва , но Ники му показа празния стол да него. Решително се противопоставих на играта. Ники бе видимо пиян. В подобно състояние загубих веднъж над сто лева в кафе-сладкарница "Факел". Иво ми направи успокоителен жест, след като ме настъпи под масата. Не се успокоих, но се постарах да съсредоточа цялото си внимание върху чашата. Започнаха. Играеха с малки залози. Ники непрекъснато губеше. Какво можех да направя - в края на краищата, това си беше негова работа. Една подходяща загуба можеше да му е от полза. Загубата винаги е по-мъдра от победата. - Да вдигнем малко залога, а? - предложи местния мошеник. - Добре - съгласи се задочният. - Колко? - Ами да кажем петачка. Става ли? - Разбира се! Кой говори? - Аз. Казвам - пет. - О, нищо подобно! Три. Ники позна, а това бе още по-опасно. Започнах да се въртя нервно на стола. Иво отново ме настъпи. Ники спечели и следващия рунд. Вече си върна загубеното. Удвоиха залога. Нашият приятел спечели следващите пет игри. Напразно съм се притеснявал. Той наистина е добър и не чак толкова пиян. Комарджията разпери безпомощно ръце - свършил парите. Приготви се да стане, но Ники му направи жест да почака. Извади един ключодържател, съвсем обикновен на външен вид. - Разгледай го добре!... Разгледа ли го? Така! - Той скри ключодържателя в ръката си. - Какъв бе цветът му? - Зелен! - отговори другият без да се замисля. Никога не бях виждал по - зелено нещо. - Не си видял добре. Ето виждаш ли, а си тръгнал комар да играеш. Няма по - голяма обида за един комарджия. Той свали златния си пръстен и го постави върху масата. Ники понечи да отвори ръката си, но другият я хвана. - А, ако се окаже, че наистина е зелен. Ники посочи пръстена си, но комарджията промърмори нещо, и Жорката го свали и постави до другия. И двата пръстена бяха големи и красиви. Нашият приятел съвсем бавно отвори ръката си. Местният мошеник разтърка очи , аз също. Този ключодържател бе най-синьото нещо, което съм виждал. Ники сложи другата си ръка върху пръстените и прибра ключодържателя. - Е, как ти се струва? Нали ти казвам-комарът не е за теб. Най-добре е да се откажеш и захванеш с нещо друго, например с успех можеш да практикуваш "Черен Петър " и "Не се сърди човече". А сега си взимай пръстена и се омитай! - Чакай! Продай ми този ключодържател! - Да ти го продам !? Та ти нямаш пари. - Да го разменим срещу пръстена. - Ха! Ти май забрави, че този пръстен е мой и току-що ти го подарих. - Мога да намеря колкото пари ми поискаш - за половин час. - Не се продава! Хайде разкарай се! - Чакай бе, брато! Не може ли... - Разкарай се! - изръмжа Иво и се надигна. Онзи си тръгна. Ники поръча още ракии. Пихме за неговия успех, а после за всички нехранимайковци. Развеселихме се. Разгледах добре ключодържателя - нищо особено, сменяше си цвета в зависимост от топлината. Музикантите настроиха най-после инструментите си и се оттеглиха да починат. Поръчахме още ракия. Към масата ни приближи Гробарят, един от най-големите, ако не най-големият изрод в този град, пуснат за малко от своят втори дом, където току-що бе излежал поредната си присъда и живееше в очакване на новата. Той каза нещо, Иво му махна пренебрежително. Гробарят се върна на масата си. Погледнах на там. Освен нашия комарджия на тази маса седяха още четирима, човек може да си представи трудно толкова боклук, събран на едно място. - Какво искаше тоя? - обърнах се към Иво. - Не разбрах, но ми се стори, че си го търси. - Познаваш ли го? - Не! И не ме интересува. Помияр някакъв - Абсолютен гад. Пандизчия. Иво въобще не се стресна. - Луд , ти изплаши ли се? - Аз?! Чуваш ли се? - Няма страшение, пардон няма сношение... Както и да е. - Махна на келнера. - Донеси още четири ракии, за да станат осемдесет. И две салати. Учудих се не на количеството, колкото на съхранените способности на Иво да смята. Келнерът донесе поръчката. - Да оправим сметката! - предложи му Иво и съвсем разумно, защото музикантите щяха да засвирят след малко. - Имаме осемдесет малки ракии, тридесет салати,шест коли и дванадесет газирани води. Това прави... деветдесет и осем лева и тридесет и шест стотинки, кръгло сто. Келнерът се учуди повече от мен. Той извади тефтера си и дълго смята. Оркестъра засвири. Ники бутна спечелените 50 лева, които си стояха на масата, върху тях се изръсихме и ние. - Браво! - изкрещя келнерът. - Точно деветдесет и осем лева и тридесет и шест стотинки. Благодаря ви! - Чакай! Тук се оказаха тридесет лева в повече, дай три бутилки за из път. Той прибра парите, донесе бутилките и благодари още веднъж. Оркестърът гърмеше с пълна мощ, добре би било ако можеха и да свирят. Излязохме с радост. Дъждът бе спрял, но навън бе мокро и студено. Иво предложи да продължим в тяхното общежитие, каза, че ще бъде интересно, колегите им са се прибрали от тежкия и нерадостен първи учебен ден. Разбира се нямах нищо против. Тръгнахме към първи блок, този който се намираше в центъра, до института. От замрежения ми, пиянски поглед не убягна голямата група гадове, която излезе след нас от "Зора". Показах на Иво, но той отново потвърди, че няма страшно. Продължихме смело напред. Положението не изглеждаше на най-безстрашно. Тези боклуци не се биеха като мъже, обзалагам се, че всеки от тях влачеше верига, нож или нещо подобно, но щом Иво казваше... - Ей, копелета гадни, я се спрете! - изкрещя някой зад нас. На нас и през ум не ни мина да не се спрем, още повече, че пред нас изникнаха три фигури, които явно бяха от същата смет, но обръщението ни впечатли. - Хубаво меле ще стане - отбеляза Иво като че ли се радваше. Ники се обърна към тримата пред нас, а ние към основната група. Ония бавно приближаваха. Стиснах здраво двете бутилки, които ми бяха поверени и бях уверен, че някой цял живот ще си спомня тази вечер, освен ако животът му не свърши след малко. Поизтрезнях. Да, небе кой знае колко страшно. А ако... За миг си представих как Гробарят забива нож в гърдите ми. Глупости! Предчувствах, че няма да ми се случи нищо лошо. Съвсем внезапно пред нас застана Червенокосият Пил и вдигна ръка. - Гробар, какво се е случило? - Нищо особено, тия момчета се държаха малко неприлично и решихме да им дадем урок по вежливост. - Не е необходимо! - каза Червенокосият. - Те са мой приятели, а освен това са приятели и на Буцата. Вървете да си пиете пиенето! Иво се раздвижи и се готвеше да каже нещо, но аз го хванах за ръката. Наистина бе по-добре да избегнем кръвопролитието. Онези се обърнаха и си тръгнаха и си тръгнаха с явно неудовлетворение. Моите приятели се учудиха как тези закоравели изроди се подчиниха на тази плюнка Пил. За мен не бе никак чудно. - Благодаря ти, Пил! - Няма нужда, Луд, пазя те за себе си! Червенокосият тръгна към нощния бар. - Кой бе тоя? - попита Жорката. - Един приятел - отговорих замислено. Първи блок бе трудно достъпен, навярно архитектът му е страдал от мания за преследване. През входа му не можеше да се мине по никакъв начин, особено при тая портиерка. Единственият шанс бяха терасите на коридорите или така наречения "панорамен асансьор". Тръгнах на там. На първия етаж отсъстваше тераса. Поставих два варела за боклук и се покачих върху тях, внимателно. Варелите се люлееха, тъй като не бяха направени с тази цел да се поставят един върху друг. Запазих равновесие, изправих се и вдигнах ръце, не достигаха около тридесет сантиметра. Приклекнах внимателно и отскочих. Варелите паднаха с трясък, а аз увиснах на терасата. Опнах мишци и след миг бях на нея. Вратата бе здраво закована и за по-сигурно заключена. Аз разбира се, знаех това - не за първи път използвах "панорамния асансьор". От горната тераса Ники и Иво ми пуснаха одеало. Вкопчих се в него и това бе достатъчно да се почувствам в първи блок. В стаята на Иво купонът вече течеше. Масата се олюляваше от тежестта на струпания отгоре й алкохол. Около нея се олюляваха задочниците, никой не бе в състояние да ме увери, че присъстващите днес са били на училище. Започнах да пия. Една дама ме убеди, че толкова колеги, колкото виждам тук, днес не е имало на нито една лекция. Погледнах я и ми се стори мило и приятно момиче, а след като разбра, че уча редовно, ме заразпитва за редовното обучение и какви са й шансовете да се прехвърли редовно. Разказах й, доколкото можех да говоря. - О, така ми се иска да уча редовно. Искам да се прехвърля. - Ще се моля за теб - обещах аз. - Вярващ ли си? - Погледът й се спря върху кръстчето , което носех на врата си. Тя се разсмя. Продължих да се наливам с бодро темпо. - Как се казваш, красавице? - Светла! - отговорихме в хор. - Откъде знаеш името ми? - Не го знаех, просто предположих или навярно ми се е искало да се казваш така. - Лъжеш! - Лъжа само, когато свалям мадами. - Сега свалям себе си. Тя отново се разсмя и закоментира с колежката, седяща до нея:"Страшно е сладък!". Колкото и да е невероятно това се отнасяше за мен. Поканих я да танцуваме. Тя прие. Излязохме чак в коридора, танцуваха и други. Усетих, че желая, да, страстно я желаех... Нали все пак се казваше Светла. Светла ли? Боже мой! Когато танцът свърши не бях на себе си. Седнах. Бяха заели местото й и тя седна на колената ми. Опипах талията й, и я пожелах още по-силно, тя се обърна и ме целуна бързо. Танцувахме отново и отново. Пихме... Събудих се в пълно алкохолно затъмнение. Трябваше да съм в първи блок и наистина бях в него. Около шията ми като змия се увиваше женска ръка, което ме накара да си помисля, че съм в леглото на жена, усетих диханието зад гърба си. Огледах стаята - другото легло бе празно. Констатирах, че съм свършено гол, протегнах ръка и установих същото и за жената зад мен. Да, отново бях пропаднал в царството на приказките, жалко,че нищо не си спомням. Станах и отидох в банята, а когато се върнах си спомних, че тази жена съм я виждал някъде и по всяка вероятност се казва Светла. Тя се усмихваше мило. Прегърнах я, Светла се отпусна. - Снощи бе много мил и добър. Облещих очи и я целунах, за да прикрия смущението си. Приготвих се да чуя и че съм бил съвсем трезвен, но тя забрави да ми го припомни. - Обичам те! Целунах я отново. Доза силна любов е най-доброто лекарство срещу махмурлук. Поех я. - Трябваше да отида на лекции сутринта, но тук ми бе по-приятно. След обяд непременно трябва да отида. Имаме ОЧЗ. Тя започна да се облича. Всички Светли ли са толкова красиви! Господи! Облякох се и аз и тръгнахме. Портиерката искаше да ме попита нещо, но аз я изпреварих и се оплаках, че прозорецът на 316 стая е счупен. Помолих я да се обади на когото трябва, защото нощите са студени. Тя записа в една тетрадка и ме увери, че още след обяд ще сложат ново стъкло. Този път познах, защото миналата година, когато излязох с този номер в трети блок, портиерката ми разясни, че такава стая в блока няма, защото всички стаи имали нечетни номера и се опита да ме задържи, горката. Съвсем безуспешно. На излизане от блока, Светла вече не можеше да се сдържи и се разсмя звънко. Разсмях се и аз, защото тя каза, че съм бил много сериозен. В студентския стол бе лудница, винаги настъпваше ужасна суматоха, когато пристигнеха задочниците. Те като че ли не идваха тук само за да пият и да се любят. За щастие Иво и Ники бяха заели по-предни позиции. Минахме пред тях и когато дамата тръгна на пред, Иво успя да ми прошепне: - Ти наистина ли ще се ожениш за Светла? - Какво?! Ръцете ми затрепериха, половината супа се разля в таблата. Леличката, която събираше купоните ме гледаше уплашено, сякаш всеки момент ще хвърля топа. Овладях се, все пак. Започнахме да се храним. Иво разясни програмата за деня. Тя съдържаше една единствена точка - ресторант "Зора", после отправи упрек към Ники и последният трябваше да обещае, че днес няма да играе комар. Светла го обвини, че мислят само за алкохол. Иво й каза, че докато тя си е спала сладко тази сутрин, те геройски са слушали шест часа глупости и са емоционално изморени, затова ще разпускат през останалата част от деня. Смятам, че бяха прави. Хранех се с големи усилия. Навярно отстрани съм изглеждал много зле, защото Светла на два пъти ме попита: "Какво ти е?". Какво можех да й отговоря. Тя ми направи едно твърде интересно предложение - да отида с нея на лекции - при други обстоятелства бих умрял от смях. По-нататъшното ми оставане на масата не бе целесъобразно, затова се хванах за главата, информирах се за деня и часа, в който се намирахме, паникьосах се, изрекох няколко силни думи по собствен адрес. Обясних припряно за една много важна работа, която съм на път да проваля, скочих, сбогувах се набързо, обещах да им се обадя и хукнах. Върнах се и целунах Светла. - До утре мила. Много съжалявам, но... Не знаех защо бързам, тичах с всички сили дълго след като напуснах стола. Гърлото ми съвсем пресъхна, устните лепнаха. Спрях се в една бирария на площад "Република" и изпих три бири. Така бе по-добре. После тръгнах бавно към къщата на Боги.
2001-05-24

Питай знаещите

Специалистите в областта на писане, издаване и продаване на книги, ще отговорят на вашите въпроси

Абонамент

(скоро)

Сбъдни мечтата си, издай своя книга! Мечта за книга"(http://dreambook.bg)