БУКВИТЕ - САЙТЪТ ЗА НОВА БЪЛГАРСКА ЛИТЕРАТУРА

Роб на свободата - част 5

Йордан Маринов Бозушки (bozuski)

Раздел: ПОВЕСТИ И РОМАНИ  Цикъл:

Точно след два часа се събудих и дълго се протягах, за да може всяка част от изпияненото ми тяло да отиде на мястото си. Спомних си крайно неуместното предложение на Бог да отидем на работа и се разсмях. За мен труда винаги е бил лишена от всякакво съдържание категория обезценена безсмислица. Работи се, за да се напълни двойната гушка на някой, който отгоре на всяко ти е и другар. Бях ходил вече веднъж в хлебозавода, работил съм и преди да започна да уча - ясно ми е положението. Пък и не познавам някой, който да е забогатял чрез честен труд. Докато размишлявах изпуших една от цигарите на Боги. Той продължаваше да чете, бе станал много прилежен и ученолюбив и само факта, че е пристигнал с две двойки и един отложен, на есен, напомняше колко готин е всъщност. Наплисках с вода подпухналите си очи - сега вече улавях без усилие всички цветове от слънчевия спектър. Бог предложи да отидем да обядваме. Това предложение ми се стори твърде разумно - усещах крещяща нужда от храна. В студентския стол нищо ново. Картофи с месо(Боги предположи, че е от динозавър, но не ми се вярваше), някаква отвратителна течност, наречена, кой знае защо супа и крем, напомнящ слонска семенна течност. Хапнахме все пак. Бог ми зае поисканите десет лева и тръгна към хлебозавода. Не бях в състояние да го убедя да не се подлага на експлоатация. В кафе-сладкарница "Факел", оазиса на местните комарджии, седяха само лица, които ми трябваха, всъщност това не бяха никакви лица, но не ми се употребява точната думичка. - О, Луд! - ахнаха от изненада тримата. - Терца, нали не си забравил, че ми дължиш тридесет лева? - Не съм, бащице! Ша ти ги върна. А да фърлим едни зарчета. - Мразя зарове! - седнах на тяхната маса. Мразех въобще комара. Повече от година не бях играл. Мислех, че няма повече да играя, но историческата повеля на времето го изискваше. - Може и карти. - Не ми се играе! - Направих се на интересен. - Айде, бе, бащице. Три игрички само. - Добре, но само три игри. Тук ли? - Тук вече не може. Опасно е! - обади се един от другите. - Къде? - Ами, май в нас ще стане. Знаеш, нали? - Разбира се! Тръгваме ли? - Един по един, - нареди Терцата, - щото ни шлекат. Луд, върви и ни чакай пред блока. - Глупости! Ще ми вържете тенекия. Ти си пръв, аз те следвам, а тия двамата да идват когато си искат. - Няма, бе бащице! Нали ше играем. - Хайде! - повдигнах категорично вежди. - Дигай се! Терцата стана и излезе. Тръгнах след него, на порядъчно разстояние, не го изпусках от очи. Той бе тартора на тайфата непълнолетни, безпризорни циганчета, които се правеха на комарджии. Продаваха, препродаваха, крадяха, изнудваха, само за да се сдобият с пари, които да проиграят. Естествено, Терцата чуваше комара най-добре, но не дотолкова, че да си мери пишката с големите. Ходеше да играе с тях, обираха го, той пък обираше хлапетиите. Живееше сам в тристаен апартамент. Майка му някога избягала с най-красивия циганин в града, баща му се алкохолизирал и завършил безсмисления си жизнен път, скачайки (без парашут) от осемнадесетия етаж. До миналата година живеел с баба си, но и тя се поминала. Лека й пръст. Отключи и ме покани любезно. Апартаментът бе оголял още повече, в сравнение с последното ми идване през юни. Тогава му доведох един познат, който го разори, оттогава ми дължи тридесет лева. Седнахме в кухнята. Той се зае да прави кафе. Пристигнаха и другите две циганчета. Поисках най-напред да ми върне заема, той се усмихна, донесе от хола една бонбониера натъпкана с едри банкноти. Подхвърли ми небрежно двайсетолевка и десетолевка и остави кутията до себе си. Зави ми се свят, представям си как са ми святкали очите, не си спомням да съм виждал толкова пари накуп. Терцата извади тесте карти. Внимателно ги разгледах и започнахме. Първата игра бях още замаян и понесох солиден удар. Втората си възвърнах загубеното, третата санкционирах невниманието му с петдесет лева и се приготвих да си тръгвам. - Айде бе, бащице, айде още три игрички! - Нямам време! Да не си мислиш, че съм дошъл тук само, за да играя комар. Изпити имам. Играй с тях! - Те немат пари. Айде само още една! - Добре, но последна. Наистина трябваше да е последна, защото ставаше опасно. Терцата не случайно сложи бонбониерата, натъпкана с пари до себе си. Над нея витаеха зли духове, които се любеха с човешката алчност. А алчност имаше и в мене, това бе под всякакво съмнение. Терцата блъфираше. Залових го с риск да изгубя всичките си пари. Прибавих към печалбите си още сто лева и станах, като се стремях да не поглеждам към изкусната съблазнителка. Останах глух към молбите на циганчето и твърдо си тръгнах. Терцата бе тъпо копеле, комарът не бе игра за него. Човек не става комарджия, той се ражда такъв. Съмнявам се дали ще го научи и след специализацията си в затвора, а че ще отиде зад решетките - нямаше съмнение, за хора като него, тази школа е нещо като задължително средно образование. Когато се прибрах в "Храма на веселието", Бог все още го нямаше. Грабнах един сак и отидох до магазин "Сандански". Едва домъкнах сака обратно. Бях купил 18 бири, две бутилки водка, швепс и храна за един взвод. Боги още го нямаше. Стаята, която обитавахме бе толкова мръсна и разхвърляна, че ме впечатли. След час всичко светеше - измих дори и пода(спалнята, както вече го наричаха). В къщата на Боги имаше и баня, но той почти не я ползуваше или по-точно използваше я за склад на празни бутилки. Вратата не можеше да се отвори, а когато все пак я отворих, установих, че тя е пълна на височина човешки бой. Това бе цяло състояние, може би бях открил спестовната касичка на Боги. С бутилките напълних двата контейнера за боклук пред къщата. Най-после Бог се върна. Въобще не приличаше на човек, но твърдеше, че е щастлив. Развесели се още повече, когато забеляза промените в своята къща. След като се избаня и вечеряхме, единодушно решихме да се наливаме с бира. И колкото и да е невероятно, не ни се отдаде. Криза. Пихме кафе в студентската сладкарница и гледахме някакъв тъп видеофилм. Бог заспа на масата. Прибрахме се. Домакинът извади нови чаршафи. Най-после щях да поспя като бял човек. Не ми се спеше, отворих си бира. Странно! Не ми се пиеше. - Бог, имаш ли някаква книга? - Да не ти е ниска възглавницата?! - Не, искам да проверя дали не съм забравил буквите. Боги ми подаде някаква книжка и си легна. Разлистих я. Необикновена книга, буквите се сливаха, редовете й играеха, така и не разбрах как се казва... После съм заспал. Следващият ден бе велик - девети септември - деня на свободата, самия ден навъсен и кисел. Слънцето засрамено се криеше зад купесто дъждовни облаци. На този ден преди много години от горите са дошли смели народни синове и са освободили българския народ от тежкото бреме на капитала. Като че ли вали. Жалко. С Бог се събудихме едновременно, придадохме си порядъчен вид и излязохме. На централния площад, около археологическите разкопки се бяха струпали много хора, всички - весели и щастливи, и свободни. Заехме стратегическа позиция в една открита бирария в единия край на площада. Бира не продаваха заради манифестацията, но оттук се виждаше цялото мило тържество. На високата трибуна стояха високопоставените лица, които приветстваха манифестиращите трудещи се. В бирарията се суетяха двама мъже с бели престилки. Чудех се, няма ли да започнат да продават бира. Трудещите се размахваха цветя и червени знаменца. Бяха толкова весели, в отговор на поздравите на другарите скандираха лозунги, от които настръхваха косите. Бог гледаше втрещено в бирарията, навярно го вълнуваха същите мисли. Наоколо цареше истинско веселие. Хората се прегръщаха и поздравяваха с "Честит празник!" и "За много години!". Ужас! Пресъхна ми гърлото. Ония в бирарията продължаваха да се шматкат насам-натам. Потокът на трудещите се изтече и екна бодра песен. Пред трибуната преминаваха учащите се. "На жизнерадостната учаща се младеж - деветосептемврийски привет!" - прогърмя по всички колони, пръснати из целия площад. Жизнерадостната учаща се младеж отговори с мощно"Ура"... Бог каза, че страшно му се пие бира, но той не предполагаше колко страшно е положението при мен.Отново екна бодра песен. Манифестацията вървеше към своя край. Оставаше само високопоставените лица да произнесат своите високопоставени речи. Защо ли ми се пиеше толкова много бира, като че ли снощи съм плувал в басейн от джин.(бел. на Ломския - Къде бе??) Бурни аплодисменти разтърсиха площада, гръмко мощно "Ура!", хората наистина се радваха. Най-после този фарс свърши. Неочаквано се оказахме в началото на огромната опашка пред бирарията. Онези от вътре продължаваха да се ослушват, вероятно чакаха специално разрешение. Опашката се раздвижи и запротестира. Надвисна опасност да се помрачи празника. Започнаха да продават. С Боги си взехме по шест бири, с оглед на това, че после трудно ще се доберем до бирарията, можеше да си вземем и по десет, но нямаше как да ги носим. Седнахме в градската градина и запихме жадно. Всенародното веселие продължаваше. Около нас минаваха весели, щастливи и свободни хора, някои от тях все още размахваха червени знаменца. - Знаеш ли, Луд, има нещо прекрасно в нашата съдба - ако не бяхме пияници, трябваше да бъдем идиоти. Мисля, че Бог бе прав, а бирата чудесна, макар и разредена. Времето летеше. Увлечени във философски разговор допивахме последните бири. Решихме да обядваме в "Зора" и тъкмо ставахме, когато от някъде изникна един вуйчо на Боги и принуди моя приятел да му отиде на гости. Енергично и съвсем безсмислено протестирахме. - Луд, съжалявам, трябва да отида. Тази вечер няма да се прибера. Тръгнах сам. Майката на Бог бе родена в Кристал сити и много често някой от роднините му го отвличаше. Да знаеха само как ги мразех. Влязох в ресторанта, но ми стана тъпо и си тръгнах. В квартирата изпуших няколко цигари и си отворих бира. Навън валеше проливен дъжд. Стана ми студено. Обвих се с няколко одеала и заспах, събудих се, отново заспах и отново се събудих. Дъждът бе престанал. Реших да се поразходя. Разходката ми се оказа съвсем кратка - от квартирата до "Фея"-та. Повечето места бяха заети и въпреки това ми се стори тихо и приятно - алкохолни пари, цигарен дим, музика. Струваше си човек да остане и да погуби част от времето си тук. Огледах се за познати. Като че ли всички са си заминали за празника. На една маса седеше момиче с приятна външност. Погледите ни се срещнаха, но нейният избяга в една табела на отсрещната стена, която гласеше:"Чистотата - мерило за културата на социалистическия гражданин". Приближих се и съвсем любезно попитах: - Имате ли нещо против да поскучаем заедно тази вечер? Тя ме погледна с безразличие и мълчаливо отпи от кафето си. - Благодаря! - оставих си цигарите на масата и седнах. - Тук е чудесно. Хубаво ли е кафето? Дали пък не бе глухоняма. Потърсих с очи сервитьорката, искаше ми се да бъде отново оная прелест с изящните крака. - Здравей, Луд! - дочух зад гърба си. - Какво ще пиеш? - До масата застана Оги в твърде необичайна за него униформа на сервитьор. - О-о! - изненадах се аз. - От кога работиш тук? - Има месец. Нали прекъснах това лято. - Как е кафето? Оги се огледа и поверително съобщи: - Боклук! - Жалко! Пиеше ми се кафе. Донеси една водка, не, по-добре две водки и две коли. Оги се отдалечи. И той ми беше колега, от бившата ми група. В първи курс се прехвърли в друга специалност. - Как се чувства една фея сама в "Фея"-та? - Чакам една приятелка. - Чудесно! Обзалагам се, че няма да дойде. Тя се усмихна. Извади си цигара. Поднесох й огънче, като едва не разлях кафето й. Това бе достатъчно добър повод да се преместя на стола до нея. Оги донесе водките. - Наздраве, Луд! Весело прекарване ви желая! - Аз не съм си поръчвала водка! - възпротиви се феята. - Да, но нали собственоушно чу, че кафето е боклук. Тя се усмихна отново и вдигна чашата си. - Благодаря! Наздраве, тогава! - Наздраве! - отпихме. - Както вече разбра, наричат ме Луд, защото се казвам Лудвиг - излъгах аз, всъщност се казвах Детелин, но това нямаше особено значение. - Приятно ми е! Наричат ме Светла, защото се казвам Светла. Ох, още една Светла. Тя се усмихна чаровно. Загубих за малко нишката. - Радвам се, че се запознахме. Наздраве! Аз, съм студент и ще бъда в трети курс през настоящата учебна година. - О-о-о! - Интересът й се повиши с няколко октави. - А аз ще бъда в първи курс. Сега съм на бригада. - Къде? В "Не се кради човече" ли? - Какво е пък това? - Така наричат консервения комбинат. - О, не! Работя в завода за олово и хартия - ЗОХ. - Миналата година работех там. Ужасно е. Разговорът потръгна и съвсем скоро придоби сериозни измерения. Оги донесе още по една водка. Мислено разсъбличах събеседницата си. Тя имаше божествено тяло. В това, че си мислех само за секс, нямаше нищо лошо. Лошото бе това, че не си мислех само за секс. Поръчах още по една водка. Господи, колко съм грешен, дали ще се намери грехомер, който да побере душата ми. А водката е великолепна. Поръчах още две. Толкова я обичам тази проклетница. За съжаление трябваше да ставаме. Заведението преустановяваше работа. Оги каза, че сметката е оправена още преди две години и категорично отказа да вземе парите ми. Възпротивих се, но... Светла ме гледаше вече подчертано влюбено. Навън ведрееше прекрасна нощ. - Да отидем до моята квартира. Ще послушаме малко музика. Живея наблизо. - Добре. В бригадирския лагер е невероятно тъпо. Не ми се прибира. - Съгласи се тя и нежно се притисна до мен. Звездите ни се усмихнаха отгоре. Тръгнахме прегърнати и щастливи. Включих касетофона, нали за това бяхме дошли. Най-после истинска музика - силна, вбесяваща, опияняваща. Светла също я хареса. Загасих лампата и запалих свещ. Тя седна на леглото, което вече наричах свое, някои жени имат интуиция. Запали цигара. - Искаш ли швепс? - Тя ме погледна така, сякаш искаше да каже:"Ти наистина си Луд", затова бързо добавих - Или бира? - Забравих за двете бутилки водка, може би и заради това, че много ми се пиеше бира. Тя се усмихна и заяви, че обича страстно бира. Бе изключителна жена, още се чудех как успя да изпие четири водки без това да й се отрази фаталистично. Четири е нещастно число за представителките на нежния пол. Тя дори бе по-трезва от мен. Каква жена! Донесох две бири и оставих останалите да се изстудяват в банята под течащата вода. Седнах срещу нея, запалих цигара и започнах да й говоря глупости. Тя се справяше с бирата чудесно, което говореше, че между двете алкохолни величини - пиене на водка и пиене на бира - съществува положителна корелационна зависимост, ако приемем, че Светла е част от представителната извадка на една генерална съвкупност. Стори ми се, че съм в състояние да го представя графично. Тя започна видимо да скучае, а аз продължавах да й говоря глупости. - Хайде да си лягаме! - тихо предложи тя. Великолепна идея. Какъв съм загубеняк. Станах и я прегърнах. Устните ни се сляха. Оставихме бутилките на пода и паднахме в леглото. То ни посрещна с яростно ръмжене, но когато го залюляхме постепенно се примири. Любовта приседна при нас и майчински погали главите ни. Като във вълшебен сън... Станах и се досъблякох. Изпих остатъка от бирата и донесох от банята други две. Светла пое с готовност пълната. Седнах до главата й, запалих цигара и я погалих. - С теб ми е много хубаво! - промълви тя и това стигаше, за да подновим любовните занимания. О, тя бе страшно дива, като че ли бе прекарала последните няколко месеца на пуст остров. - Очарователна си! - прошепнах и безсилен, безпомощен заспах. Стори ми се, че съвсем след малко Светла ме разтресе. - Луд! Луд, има ли още бира? - В банята - отговорих аз сънено и сърдито, наместих се по-удобно и се приготвих да довърша съня си, а бе страшно хубав сън. - Няма повече бира в банята. Бяха останали само осем. Това "само осем" окончателно ме събуди(жалко за хубавия сън). Облещих се. Надигнах се, разгледах я внимателно и легнах отново. - Кажи, има ли още бира! - задърпа ме тя. - Няма бира! Върви по дяволите! - ядосах се аз. - Не ми се прави на интересен, дай нещо да пия! Станах с доброто намерение да я изхвърля, но не успях, защото тя бе все така красива. Разнежих се и я покрих с тялото си... И тя ме поведе нагоре, все по-високо и по-високо... Замаян и омагьосан извадих от гардероба бутилка водка и заедно започнахме да унищожаваме съдържанието й. Развиделяваше се. Водката в бутилката достигна критичната си точка. Богинята бе безбожно пияна(по-добре можех да го правя само аз), всъщност това не бе вече онази приказна красавица, която седеше сама във "Фея"-та, а едно потно, разчорлено, разголено, похотливо, безобразно чудовище, изпратено от съдбата по неведоми пътища в леглото ми, за да накаже пределното ми лекомислие и неутолима жажда за секс и алкохол. Или това е предвестникът, а голямото наказание тепърва предстои. Не знам, но ако някой е в състояние да ме убеди, че в Ада не рогати, черни дяволи, както е всеизвестно, а жени, като тая в леглото ми поддържат огъня под казаните, бих се поправил, бих станал най-порядъчния и смирен мъж. Тя(или то - не зная вече) ми разказваше за бурния си сексуален живот и от време на време ме призоваваше да се любим с дрезгавописклив глас, който бе в състояние да убие мъжествеността и у Казанова. Аз си мислех сериозно за смъртта. Заедно със слънцето в стаята надникна и щастието, което ми бе обърнало гръб през последните няколко часа и Светла заспа. Във всеки случай Джером греши, твърдейки че няма нищо по-ужасно от пияно уелско пони, при все, че не съм виждал такова. Пренесох я на другото легло, завих я, погалих косите й и я целунах. Милата! Когато се събудих, Светла се бе мушнала под завивките ми и се притисна до мен. Отблъснах я нежно и се обърнах на другата страна. - Какво има? - Нищо. Остави ме! - Много ли бях пияна тази сутрин? - Не. Отвратително. - Беше ми много хубаво, затова, миличък. Съжалявам... - Не ми се извинявай! Тя не прегърна и силно притисна тялото си до моето. Усетих гърдите й, устните и влажните й очи върху гърба си. Обърнах се. Тя стискаше зъби и плачеше беззвучно. Милата! А аз какво се правя на светец, нали съм много по-похотлив и алкохолизиран. Вината за снощи бе изцяло моя, защото трябваше да се напия. Доколкото си спомням досега съм бил трезвен само в най-неподходящите случай, за сметка на това не съм пропуснал да се напия, нито веднъж, когато пиянството е било недопустимо. А снощи трябваше... Погалих нежно косите й и изпих сълзите от красивото й лице. Какъв глупак съм само! Светла бе толкова истинска... Бог нахълта в стаята, като у дома си, но като видя как страстно се тресеше леглото, промълви:"Извинете!" и тихо се измъкна. Светла дори не го забеляза. - Съквартирантът ми се прибра - казах след време, отлепяйки устни от нейните. - Така ли?! - тя трепна така, че ако не бях над 90 килограма щях да съм на пода. - Спокойно! Той е навън. Чака.- Целунах я отново. - А влиза ли тук? - Не, разбира се. С него си внушаваме мисли от разстояние. Когато отвори пътната врата, чух в съзнанието си: "Луд, аз се връщам", отговорих му:"Почакай малко отвън, имам работа!" и той чака отвън, може дори да се разхожда някъде по "2 февруари". Светла се разсмя. Целуна ме, стана и започна да се облича. - Обличай се по-бавно! - помолих аз. Гледах красивото й тяло и предчувствах, че го виждам за последен път.
2001-05-24

Питай знаещите

Специалистите в областта на писане, издаване и продаване на книги, ще отговорят на вашите въпроси

Абонамент

(скоро)

Сбъдни мечтата си, издай своя книга! Мечта за книга"(http://dreambook.bg)