БУКВИТЕ - САЙТЪТ ЗА НОВА БЪЛГАРСКА ЛИТЕРАТУРА

Божественият вятър - Камикадзе

Кирил Юриевич Орлов (kolti)

Раздел: ПОВЕСТИ И РОМАНИ  Цикъл:

ПРОЛОГ

Колата леко се поклащаше от ураганния вятър, поднасяше на завоите и гумите й остро скърцаха по мокрия път. Поройният дъжд силно плющеше по предното стъкло и гюрука. Колелата подскачаха по мокрия път, който лъкатушеше през гъста горичка, като само тук - таме се откриваше изглед към сиво море в подножието на скала, а напред в далечината се забелязваха светлините на огромния мегаполис - Токио.

Годината беше 2035, от дълги години земята се гърчеше в мъртвата хватка на свръхпопулацията, екологичните катастрофи и разрастващата се и преливаща в анархия престъпност.

Мъжът в колата здраво стискаше волана. Юджи Ясуда рядко си позволяваше удоволствието да отклонява поглед към чудноватите дървета покрай пътя. Беше направил откритие, което можеше да промени живота му, а и не само неговия, напълно.

Сигурно се надцени и направи грешка, когато тръгна по прекия път само с едно объркано описание от някакъв служител на последния мотел.

Юджи въздъхна. Навън бързо се смрачаваше и ако сега се случеше нещо с тази кола, която не беше в “първа младост”…

Въпреки безспорния напредък на технологиите и медицината човечеството още не се беше преборило с рака, СПИН-а и ТОРС-а, а и се появиха и нови смъртоносни болести, като "минамата". Може би единственото хубаво нещо е, колкото и парадоксално да изглежда на пръв поглед , че светът е постигнал военен паритет, ядреното оръжие е разпространено повсеместно. Освен ядрените сили САЩ, Русия, ЕС, Индия, Пакистан, Китай и Израел със страшното оръжие са се снабдили и Саудитска Арабия, Северна и Южна Корея, Чили, Венецуела, Мексико и ЮАР. Вече на политиците им е ясно, че за да спечелят някакво превъзходство или предимство пред съседите или враговете си им трябва някое "по- сериозно" оръжие. И както в света на бизнеса, днес в глобалния свят не по- големите изяждат по- малките, а по- бързите по- бавните. Но кое е това оръжие? Отговор на този въпрос може би ще даде именно той - невзрачния реставратор Юджи Ясуда, работещ в Токийския институт по древни изкуства. По време на работата си той се натъкна на текст, оставен от предците, разкриващ тайната на божествения вятър, наричан още "камикадзе".

Ясуда потрепери и се опита да отхвърли тези мисли. Той посегна и включи радиото. Музиката щеше да го разсее и ободри. В този момент пееше Мицуко, най- популярната певица в момента, но гласът й почти не се чуваше. Едва когато успя да нагласи станцията ръчно звукът нахлу с такава сила, че той за малко да изпусне кормилото. Пееше любимата му песен “Се кура, се кура” – Вишна, вишна.

Изведнъж песента отново беше заглушена, този път от резкия писък на спирачките. Мъжът отчаяно се мъчеше да овладее колата, за да заобиколи оставената точно на завоя кола.

  • По дяволите, какво можеше да стане … - ядоса се той. – Така ли се спира!

Вятърът тласкаше дъжда към предното стъкло, така че с мъка се различаваше нещо. Изневиделица отпред изскочи тъмна фигура, която му махаше. Беше едно мокро до костите момиче.

Юджи спря колата. Той все още трепереше, когато се наведе през седалката, за да отвори вратата.

  • Здравейте! Имате ли нужда от помощ? – попита той.

Непознатото момиче бавно се приближи. Кимна с глава и мълчаливо се настани до него на седалката.

  • Към града ли си? – попита отново Ясуда.

Тя отново кимна и се обърна към него. Зениците на мъжа се разшириха от ужас и отвори уста за писък, но не успя да издаде никакъв звук.

На другия ден на международното летище Нарита в Токио от полет 176,

Париж - Манила – Токио, слезе млад симпатичен французин - Жулиен Сирел. Въпреки по- високата такса, пътуването в първа класа си има свойте предимства. Освен по- удобното място, безплатни те питиета и по- любезното обслужване, предимството да се качиш и слезеш преди другите пътници също не е за пренебрегване. Затова винаги когато имаше тази възможност мосю Сирел винаги се възползваше от пътуването в първа класа, както и в случая. След като мина през митническия контрол французинът се огледа, но за негово учудване нямаше посрещачи. Тогава той се отправи към изхода на летището през един претъпкан и шумен терминал. Когато излезе от него въздъхна облекчено, не обичаше тълпите. Още повече, че никога не се беше чувствал толкова различен. Струваше му се, че кожата му бе неестествено бледа, тялото огромно и движенията му прекалено тромави. А японците сякаш се стараеха да го докосват колкото се може по- рядко. При него спря едно такси и шофьорът на английски го попита има ли нужда от него. Шофьорът носеше бели ръкавици и униформена фуражка.

Мъжът, зарадвано на развален английски му отговори, че има нужда и побърза да се разположи на задната седалка. Шофьорът слезе, взе багажа на клиента си и го прибра в багажника. Потеглиха бавно.

Никой от двамата не забеляза, че след тях потегли и една тъмна лимузина. След няколко пресечки, пред едно кръстовище тъкмо преди светофара да светне зелено лимузината потегли рязко и спря пред таксито. И четирите врати на лимузината се отвориха и от тях изскочиха въоръжени мъжете. Те насочиха оръжията си към шофьора на таксито и измъкнаха пътника му. Завлякоха го с тях в лимузината и потеглиха бързо. Действието се разви светкавично между превключванията на светлините и преди някой да успее да извика полиция. Но никой нямаше и това намерение. Ежедневно се случваха подобни неща и те вече не правеха впечатление на хората. Добрите години на града останаха някъде в миналото, безработицата се разрастна, а терористите вече ни най- малко не се притесняваха да вършат дейността си открито. Хората продължиха по пътя си като повечето се стараеха да изчистят случката от съзнанието си. Все пак я бяха забелязали, докато в Рио Де Женейро подобна случка не би впечатлила никой. Дори преди десетина години биха се намесили като свидетели и биха извикали полицията, но преди десетина години, днес хората бяха станали някак по- безразлични към проблемите на другите.

 

 

14.00 токийско време

Стаята беше в сумрак, но не защото беше късно, а защото бяха спуснати плътно щорите, като защита от слънчевата светлина. Навън все по- често дъждът отстъпваше място на слънчевите лъчи, което показваше, че е настъпил края на дъждовния период - цую. Единствено екран на лаптоп леко светлееше в стаята.

Канеко! Кане-тян*, щом получиш този имейл, значи вече не съм между живите! Моля те само да направиш едно нещо за мен, да изслушаш моя разказ и да ми повярваш! Започвам с легендата за Хубилай хан, въпреки че сигурно си я чувала:

"Вече няколко години чакаше Хубилай хан този ден, по- точно тая нощ. Той - потомъка на великият Чингис хан, трябва да напише сега в историята на Юан една от златните й страници - покоряването на Зелените острови. Вече от няколко века се носеха легенди за несметните богатства на тамошната държава. Но легендата винаги е част от истината, а Хубилай хан трябваше да знае цялата истина. И десетки тайни пратеници, негови съгледвачи, проникнаха на островите. Техните вести надминаха дори най- смелите очаквания. Пет години денем и нощем хиляди роби строяха непобедимата армада - оня флот, който щеше да стане най- големият в света. Стотици фадихи* следяха как се строи. (* фадихи - учени) И най- малката немарливост се наказваше със смърт. Хубилай хан ще стане джангахир - покорител на света!

... Той стоеше на специална, високо издигната платформа на своята ладия, заобиколен от най- верните си воини. В десницата си държеше меч, замахнеше ли с него - ще пламнат десетте факли: сигнала за атака.

Той вдигна десницата си. Проблясна стоманата. Запращяха факлите. Сякаш целият океан се покри със светлина - това беше откликът на сигнала.

Тогава всички усетиха как полъхна ветрец и в този душен ден стана по- леко. Но буквално след миг един рязък и много силен тласък на вятъра хвърли хана върху дъсчената настилка. Нещо изфуча, а после се чу бучене. Бучеше отвсякъде. Като че ли самият океан бе задишал тежко на пресекулки. Върхлиташе вихър след вихър. Небето почерня, звездите изчезнаха, цялата невиджана флотилия изчезна, това беше камикадзе - божественият вятър! "

Не си правя илюзии, че от горните редове си добила представа за каква сила става дума. Отиди до хотел "Каюки" на улица "Юракутьо". На рецепцията съм оставил един диск. Вземи го и го занеси на Фуджита Сейдзи от клана Кога в Западна Мицубара*. (* район до столицата Токио)

И не се доверявай на никого освен на него, той знае какво да направи!

Канеко Ясуда беше вперила очи в екрана пред нея. Въпреки реалността на редакционното бюро и наличието на още четирима колеги – репортери и вечната им суетня, в момента тя не можеше да различи действителността от фантазията. Затова бавно свали роговите си очила и се опита да събере мислите си, защото усещаше, че губи чувството си за реалност.

Странно писмо, та нали преди два дни бяхме заедно с татко и вечеряхме тихо и кротко на масата? Интересно, някаква буца стегна гърлото й, не мисля, че баща ми е мъртъв, но това писмо? Все пак е добре да проверя, хотел "Каюки" на "Юракутьо". Аз имам силен характер и не бих си позволила да се разцивря като някаква лигла – даваше си кураж Канеко. Хм .. никога не съм мислила, че баща ми ходи по подобни хотели. Дори ако не се отнасяше до баща ми от това, може би, би излезнала итересна история, която да ме измъкне от този отдел, няма да пиша цял живот некролози и да отразявам скучни заседания, всяка друга начинаеща журналистка на нейно място би се радвала и на това, но тя Канеко Ясуда не е който и да е. Все пак не е зле да предупредя редактора си, но преди това да ида в хотела!

Тъкмо затваряше писмото когато един тих глас наруши мислите й.

  • Честит рожден ден!

Тя вдигна поглед от компютъра и въздъхна.

На стола пред нея се беше настанил един от редакторите й Хироку Обаяши – Ханди или както обичаше да го наричат Хиро, и надничаше в монитора й. Той беше привлекателен мъж и винаги носеше маркови дрехи., но имаше характер на влечуго. Днес беше с костюм на “Хюго Бос”, последна мода. Подаде й малка кутийка.

  • Но рожденият ми ден е през септември. Обаяши- сама! – Отговори изненадано момичето и леко се поклони, като се опитваше да скрие екрана на монитора.
  • Така ли? - престорено се учуди Хироку – наричай ме Хиро! Кане- тян. Какво четеш?
  • Нищо - Канеко припряно затвори файла и разопакова кутийката. Пред погледа й засия един разкошен пръстен от “Картие”.

Изящен и тънък, изработен от преплетени златни и платинени нишки, със стилен малък диамант.

  • От “Картие” е – гордо се изпъчи Хиро.

Канеко вдигна поглед към него направи нисък поклон с глава и каза с твърд глас.

  • Не е редно да ми подарявате такъв скъп подарък, Обаяши- сама*(сама* обръщение към човек с високо социално положение)! Освен това, аз не нося бижута.
  • Знам, но се надявам да го сложиш тази вечер , когато вечеря ме в “Левант”!

Левант” беше ресторант в модният район Аса сака, много популярен сред токийският хайлайф и най- скъпият в града.

Госпожица Ясуда въздъхна отново.

  • Аз имам приятел. – Което си беше чиста лъжа, но тя не харесваше типове като Хироку.
  • Е, нищо, все пак една среща не означава сериозна връзка! - Отвърна й Хиро и й намигна с дясното си око – прелъстително, както той си въобразяваше.

Ситуацията ставаше неприятна, за да се измъкне Канеко вдигна пръстена към прозореца и каза високо:

  • Знаеш ли този пръстен много ми прилича на един друг, когото видях в Гинза.

Думата “Гинза” накара един друг репортер да обърне глава към тях.

  • Да, в Гинза беше – продължи Канеко - миналата седмица ходихме там с една приятелка…
  • Охо, какво е това! – Прекъсна я един нисък алт. Той принадлежеше на най- добрата приятелка на Канеко, Мория Хироши . Тя се приближи и взе пръстена от ръцете на Канеко за да го разгледа. Обаяши се намръщи, но не посмя да каже нещо.

“Гинза” беше кодова дума. Това беше техният сигнал за появата на досаден ухажор, при който другата трябваше да се притече на помощ.

Мория впери поглед в блестящият пръстен.

  • Божичко, страхотно бижу! – Тя се обърна към Хироку Обаяши. – Това бижу няма начин да не ти е струвало повече от месечната ми заплата!
  • Сигурно, но мога да си го позволя – хладно й отвърна Хироку и демонстративно се обърна към госпожица Ясуда.
  • .Е, ще се видим ли?

Хироши остави колието на масата и се обърна към приятелката си.

  • Извинявай, че трябва да ти припомням, но ти нямаше ли работа в града – и лекичко й намигна.
  • А, вярно - сепна се Канеко и се изправи. Подаде колието на Обаяши- сан.
  • Хиро, съжалявам, но не мога да приема такъв скъп подарък! Освен това си имам приятели то сериозен! – Завърши разговора и се отправи към вратата на кабинета.

След завършването на Васеда ( Васеда – престижен токийски университет) плановете на госпожица Канеко Ясуда бяха да се бори с острото си перо за Правдата, използвайки образованието си по японска филология, за да открива корените на корупцията и да дава публичност на случаите. Когато завърши, преди вече четири години, тя си намери работа в малък ежедневник, където до сега пишеше некролози и отразяваше общинските заседания, на които общинари и консултант- инжинери си чешеха езиците с часове. Не, че не си харесваше работата, напротив, но усещаше, че времето неусетно се изплъзва, а тя все още пишеше некролози. Момичето имаше слабо, жизнено лице и изразителни, подвижни устни. Гарваново черната й коса беше толкова дълга, че в моменти на смут или напрежение можеше да улови със зъби някой кичур. Това й беше навик, от който се мъчеше да се отърве безуспешно. Макар, че винаги светеше от чистота, дрехите й имаха вид, като че ли със седмици са били натикани в някой ъгъл на гардероба. Или роклята й беше закопчана накриво. Губеше чадъри, ключове и ръкавици, често не можеше да открие къде е паркирала колата си и все забравяше имената на най- добрите си приятели, когато трябваше да ги представи на някого. Въпреки това беше много наблюдателна, което отначало объркваше, а после плашеше някак мъжете. Беше и дете, и жена, и хурия. Владееше няколко езика и свободното си време убиваше в доджо* "Сейдзи РИУ" овладявайки Айкидо - ай.* (* Риу школа или традиция в бойните изкуства. *Доджо - място за практикуване на бойни изкуства) (Айкидо- ай - дисциплина за отбрана, при която се използват осови, въртеливи движения и инерцията на противника, за да се неутрализира нападението.)

Навън смогът или както го наричаха жителите на годжира “сумуоку” (Годжира – животно от групата на ихтиозаврите – сленг название на Токио ) беше толкова гъст, че трябваше да се "сече" с мачете, за да си проправиш път, улиците бяха изпълнени с коли след края на работния ден. Ежедневието на токийци прилича на състезание по дълго бягане. Необходима е не само издръжливост, но търпение и воля. Затова най- добрият начин за придвижване в Токио е със скутер или метро, но тъй- като на Канеко метростанцията Шиндуку беше далеч от работното й място, тя предпочиташе относителната свобода на скутера. В японската столица плътността на хорската маса на квадратен километър е около 15 хиляди на километър, т.е. най- голямата в света. Като всеки роден в Токио и тя имаше нещо като шесто чувство за ориентация и за намиране на най- прекия път до желаното място. Но тя не беше сама използвайки прикритието на смога, следваше я мъж също на скутер.

Канеко намери хотела сравнително бързо, защото беше спорна точка между собствениците му и общинските съветници. Толкова дълго бяха спорили в съда двете страни, че отдавна бяха забравили за какво всъщност се спореше. Фоайето на хотела беше празно, личеше си, че той е имал и своите добри години, но те безвъзвратно бяха отминали. Неусетно в лъскавата фасада се появява една пукнатина, никой не я забелязва, след това идва и втора и така неусетно и сградите остаряват като хората. Но това беше много отдавна, преди 15 години, сега той изживяваше последните си години. Хотелът се използваше предимно като база за наемните убийци на дзайбатсу - многонационалните фирмени корпорации, владеещи голяма част от света. Фоайето беше претъпкано със стара хотелиерска техника и доста занемарено.

Преследвачът на Канеко остана отвън, но не я изпускаше от поглед през огромните мръсни прозорци на фоайето. Тя се приближи до рецепцията и с глас, стараещ се да не издаде вълнението си каза:

- Привет, аз съм Канеко Ясуда и баща ми е оставил нещо във вашия гардероб!

Рецепционистът едва повдигна главата си от страниците на мръсното списание и с подигравателна усмивка отговори:

- Чудесно, но как да се уверя, че ти наистина си Канеко - оку – сама*? (*оку -сама - вежливо обръщение към омъжена жена, стопанка на дома)

Тя без да се бави му показа китката си с идентификационния си номер и със същият глас промълви:

- Така става ли?

Рецепционистът, без да поглежда изобщо към номера, се е наведе напред към нея:

- Хубава ръчица, бих предпочел да видя нещо друго, а и нещо зрението ми изневерява напоследък.

В същото време пред хотела, към мъжа в черно се доближиха лимузина и един фургон. Вратата на лимузината се отвори, човекът в черно се приближи до нея и се поклони няколко пъти ниско.

- Тода-сама, тя е вътре!

Отговориха му от вътре с възбуден глас.

- Хубаво, да я изчакаме, нека излезе! Интересно каква работа има госпожица Ясуда на такова място? Проверете я със скенер, но дискретно, дали не носи диск или нещо подобно, но не я плашете, ако не е в нея. А, и не я убивайте .. засега!

Канеко с досада на лицето извади няколко банкноти и ги подаде с отвращение на рецепциониста..

- Подобри ли се зрението ти ?

Той, гледайки я в очите й извади нещо изпод рецепцията и го подаде. Това беше диска!

- Леко, леко госпожичке! Слабо ти е лекарството, но да не се мотаеш тук, ще си изплакна зрението и с това! Този хотел не е добро място за момиченце като теб. Измитай се от тук!

Ийко Йорида или Плъха – както го наричаха повечето хора, беше специалист по технологично оборудване в дзайбатсу * "ТОДА- мару", но изпълняваше и специални поръчки лично под ръководството на шефа. (* дзайбатсу многонационална корпорация) През прозореца на фургона, чудесно се вижда вратата. "Лесна работа", помисли си Ийко, "дано да свършим бързо, защото имам нещо предвид за тази вечер". Излизащата Канеко ни най- малко не подозираше, че някой я наблюдава. Скенера бързо засече това, което им трябваше. Вратата на фургона се отвори с трясък, от него изскочиха две фигури в черно и заедно с мъжа от скутера се нахвърлиха върху нея. Минувачите се разбягаха уплашени. Някой извика "Полиция". Но, полицаите “омивари- сан” от близкият “кобан”* (*полицейски пост), бяха изчезнали.

Канеко успя да отблъсне първите двама нападатели, но третият (мъжа със скутера) я хвана отзад. Помощта дойде неочаквано. Един минувач гай –джин чужденец, го удари изотзад по главата и той се строполи безчувствен на улицата и преди да се усетят нападателите я издърпа в близката пресечка. Тя беше къса и бързо излязоха на една по- голяма улица. Явно непознатият отдавна живееше в Япония защото не се обърка по движението което беше обратно на това в Америка и Европа, подобно на английското. Похитителите ги следваха по петите, съвзели се от първия шок. За късмет на бегълците пред няколко метра от тях спря едно такси и от него слезе забързан бизнесмен в тъмен костюм. Спасителят бързо изтласка приближаващия се към таксито потенциален клиент и буквално напъха в него Канеко.

- Карай!

Таксиджията изненадан се обърна към тях:

- Накъде?

Спасителя:

- Към район Асасака, бързо!

Канеко се обърна към него и опита да протестира:

- Асаса ...

Чужденецът й запуши устата и извади двеста йени.

- Побързай, ако стигнеш до там за 30 минути тези те чакат!

Мигновената реакция беше:

- Така кажи бе, човек!

Таксито направо излетя! На задната седалка на таксито Канеко спокойно се отпусна. И се обърна към мъжа.

- Кой си ти?

- Най- добрият ти приятел! – беше отговора.

Канеко попита отново.

- Американец ли си и как се казваш?

Отговора беше:

- И да, и не, казвам се Мат Уелш. Ама ти с какво ги беше ядосала толкова много тези тримата, за да внимавам във вашата страна?

Фасадата на хотела. Пред него и тримата неуспели похитители се бяха изправили пред боса си. Който ги гълчеше:

- Глупаци, едно момиче? Една журналистка!? И да ви се измъкне, кой беше този гай-джин, виждали ли сте го?

Двамата от лимузината побързаха:

- Ннее

Човекът от скутера с несигурен глас взе думата.

- Позволете Тода- сама! Да, не, не сигурен съм, мисля, че това е Лар О'Рийли. Той е ДескруктивенЕлектроненМултифункционаленОхраНител - ДЕМОН.

На Тода нещо му присветна и присви ядосано очи. Единият от мъжете от микробуса възкликна ядосано:

- Проклети мутанти - бързо разбра гафа си обърна се към шефа си и се поклони ниско - простете Тода-сама! Бях груб и нетактичен, нищо не може да ме извини!

Но той изобщо не го чу, зает със своите мисли, след това се обърна към мъжа от скутера:

- С този Демон - О'Рийли не сме ли се сблъсквали и в Хаката, преди няколко години?

Мъжът от скутера вече сигурен потвърди:

- Да, Тода - сама, той беше.

Тода-сама се ядоса и се обърна към двамата от микробуса:

- Разберете веднага за кого работи! И проследете таксито. Щом са с такси, лесно ще ги проследим! И изпуснете ли я още веднъж, тази ще ви е последната грешка!

17.34 часа японско време

Японският архипелаг се състои от четири основни острова - Хонсю, Хоккайдо, Кюсю и Сукоко. Освен това има още един по-голям миниархипелаг Рюкю, разделен на два по- малки острови Окинава и Сакасима. Островите от групата Сакасима са слабо или никак населени и посещавани единствено от рибари и контрабандисти.

Морето беше кристално чисто, към тропическия бряг се приближаваще тихо катер с три силуета. Когато съвсем приближиха брега угасиха мотора на катера и от него слязоха трима души - двама европеиди и един азиатец айну. Някога представителите на тази племенна група населявали голяма област, но днес от тях са останали приблизително 40 000 души, живеещи единствено на островите Хоккайдо и Сахалин, Южните части на Курилските острови и на архипелага Рюкю. Първоначално наименованието им е било изписвано неправилно - айно, което на японски означава в свободен превод "кучешко изчадие". Тялото им е жилаво, мускулесто, средният им ръст при мъжете е около 158 см. Челото изпъкнало. Специфично за този тип е силното окосмяване. Старецът, придружаващ европеидите беше типичен представител на тази древна раса.

Чу се тих въпрос на развален японски:

- Е, Нагата сан, това ли е мястото?

- Разбира се, ще ви покажа, но трябва много да внимаваме, защото доста странни неща се случват тук! Например наслушал съм се на истории за изгубени моряци, намерени кораби без екипаж, странни създания, хранещи се с човешка кръв и мога да ви уверя, че не всички са измислени. Например аз ...

Единият от мъжете, европеид, се обърна към него и с подигравателна усмивчица го прекъсна:

- Стига, стига бабини деветини, с тези приказки плаши туристите! Нас доста по- страшни неща не са ни плашили. Заведи ни до рибарската колиба, а ти ако искаш, т.е. ако те е страх се измитай от тук! Но, не забравяй, че след три дни ще трябва да ни прибереш!Възрастният японец въздъхна с облекчение:

- Както кажеш, както кажеш!

През гъстата тропическа растителност се прокрадваше тънка едва видима пътека, по нея вървяха тримата мъже, а в далечината пред тях се забелязваше колиба. Джунглата тъмнееше тайнствено, злокобно. Колибата беше направена от рибари, приютяващи се на острова по време на буря. Беше скована набързо от дъски на щайги за риба и тенекии от газ. Въздухът тегнеше, лепкав от влага. Подплашени птици издаваха пронизителни писъци, из тревата пълзяха лъскави насекоми, а то гъсталака наоколо се носеха всевъзможни животински писъци и звуци. Японецът посочи с ръка колибата на двамата европеиди.

- Ето ви я рибарската колибка, но ви предупреждавам, аз не съм страхливец, но не бих останал да пренощувам тук ... освен ако не се наложи или не ме принудят!

Лицето на единия европеид се изкриви отново в презрителна гримаса и с досада изрече:

- Остави багажа и изсчезвай старче, но не забравяй, след три дни ела да ни вземеш!

Възрастният човек с видимо облекчение само се поклони ниско и с бързи ситни стъпки се отправи към катера си. Двамата европеиди разположиха багажа си в колибата, той и без това не беше много. Единият от тях, този с презрителните гримаси, извади първо оръжието си от раница, и го показа на другаря си:

- Е, какво мислиш, това ли е мястото и дали старецът не се опитваше да ни сплаши или да ни предупреди?

- Не знам, но с това бебче - и другият извади своето - докато има заряд, никой не може да ме уплаши, пък било то й самият Сатана! Нека някой се опита да ме избъзика. А ти, вместо да трепериш като баба, свържи се с базата!

17.55 часа токийско време

В таксито, Канеко се опита да завърже разговор с тайнственият си спасител - похитител.

- Добре говориш нашия език, от дълго време ли си тук?

Мъжът, представил се като Мат Уелш, процеди през зъби:

- От достатъчно дълго, за да го науча добре! Обичаш ли темпура*? (*темпура - японско ястие - риба, пържена с тесто).

Явно не обичаш да говориш за себе си! - Помисли си Канеко и престорено въодушевено му отвърна:

- Че кой японец не го обича, но после ще ми помогнеш ли да стигна до Западна Мицубара?

Тогава мъжът бързо се обърна към таксиметровия шофьор.

- Спри на следваща отсечка! - После се обърна отново към нея:

- Разбира се, знаеш моето име, а ти как се казваш?

- Канеко! - отвърна тихо, но ясно момичето.

- И какво ще прави момиче като теб в този район, Кане-тян?

Телохранителите на Тода- сама още пред хотела избързаха и спряха едно такси. И още докато шофьора се усети тримата се разположиха на задните седалки.

Таксиджията се обърна към тях:

- До къде да ви откарам, господа?

Единият от мъжете му отговори:

- До никъде, трябва ми една малка информацийка, просто провери на бордкомпа си дестинациите на колегите през последния половин час и по- обстойно на тези, който са тръгнали от този район!

Таксиджията взе банкнотите и си помисли " Ако не ви одера, идиоти такива, няма да съм шофьор на такси! Проверката на бордния компютър му отне само няколко секунди. "Интересно", помисли си,"кого ли е качил Касай - кун*?"( кун - суфикс прибавян към личните имена при фамилярно обръщение)

- Имате късмет, приятелчета, от тук е тръгнало само едно такси през последния час.

Мъжът без да издава радостта си от новината продължи с безизразен глас:

- До къде е закарал клиентите си?

Шофьорът реши, че ги е хванал в капан:

- Е, ку-сан, това вече е поверителна информация, но виж мога да те закарам дотам и обратно на три курса!

Не се видя кога мъжът извади оръжие и опря пистолет до главата на шофьора. Толкова бърз беше и просъска през зъби:

- Алчно копеле, провери веднага иначе се сбогувай със живота си!

Таксиджията, изненадан и видимо притеснен побърза да отвърне заеквайки от страх.

- Ааасасака ...

Но, този отговор явно не задоволи мъжът:

- По- точно!

Шофьорът побърза да му отговори, като се съвзе от изненадата.

- Ресторант "Левант".

Прозвуча изстрел и таксиметровият шофьор бавно се свлече по седалката. Дупката в главата на нещастника беше огромна! Влизайки куршума, изстрелян от старомоден "Зиг-Зауер", беше оставил малко отверстие но, излизайки буквално пръсна горната част на черепа. Розовеещият се мозък опръска седящият до шофьора якудза. Мъжът със скутера се обърна към стрелеца, сочейки дрехите си

- Идиот такъв, видя ли как ми развали костюма?

Салонът на ресторант "Левант" рязко контрастираше с разрухата в хотел "Каюки", това беше най- модерният ресторант в момента. Но както всяка мода, така и модата "за заведение" е мимолетна. Само няколко думи подхвърлени тук - там и посещението на определени фигури, можеха да направят заведението или най- посещаваното за месец до максимум година или да го сринат, още преди да е отворено. Затова и толкова често този тип заведения сменяха собствениците си.

Канеко и мъжът имаха късмет, не чакаха дълго - нещо обикновено за модно заведение и след няколко минути се разположиха на свободна маса. "Явно запада" - отбеляза си наум Канеко - "толкова е празно!".

На излизане от ресторанта един с нищо незабележим мъж, в типичен за повечето чиновници тъмен костюм загледа двамата и по- скоро момичето. Те не забелязаха нищо, мъжът спря пред големия прозорец на ресторанта и извади своя ВиК (Виртуален Комуникатор – включващ освен функциите на телефон, миникомпютър, телевизор, кредитна карта, фотоапарат, а по- новите модели и на скенер и факс).

- Виждам нашето девойче, но с него има някакъв мъж, който не ми изглежда безопасен. Изпратете подкрепление О'Токи- сама и ще ви я заловя!

На масата някак си разговорът не вървеше и течеше едва- едва. Личеше си, че мъжът представил се като Мат Уелш харесва темпурата, но Канеко едва въртеше хаши .* ( * хаши клечки за храна). После мъжът полека – лека засили “нападението” започна с учтив въпрос за професията й, образованието, заразпитва я и за семейството. Засипваше я с въпроси. Като получаваше бързи, бързи - защото бяха искрени, но половинчати отговори.

Пред ресторанта пристиганаха няколко коли с по трима- четирима мъже. Човекът с ВиК- а започна да се разпорежда:

- Сложете две коли напряко на улицата, за да не може никой да влезе или избяга, стреляйте само във въздуха, за да изплашите хората и внимавайте да не убиете пиленцето!

В ресторанта нахлуха въоръжени мъже стреляйки във въздуха. Главният салон на ресторанта се превърна в бойно поле. Стъклената витрина на “Левант” се пръсна на хиляди парченца. Повечето хора реагираха, както би реагирала всяка група, по която се стреля. Някой замръзнаха на място и закрещяха. Но повечето направиха това което би трябвало - бързо се хвърлиха на земята, а Канеко заедно с "Демона" приведени, без колебание започнаха да се изнасят към задната врата на келнерите, а куршумите правеха дупки в пода около тях.

Канеко и "Демона" бързо се измъкнаха през кухнята и попаднаха в задния двор на ресторанта. Пред тях се издигаше висока стена, преграждайки пътя им за отстъпление. Бързо, без да губи време "Демона" скочи върху страничната стена и отласквайки се от нея се намери на високата преграда и каза на Канеко:

- Подай ми първо раницата, за да не ти пречи и ми дай след това ръка. Побързай!

Канеко беше много изплашена и най- вече объркана.

- Ама ..

Мъжът категорично я прекъсна.

- Побързай, всеки момент ще дойдат!

Канеко несъзнателно се обърна и видя, че въоръжените мъже вече излизат на двора, което прекъсна всяко нейно колебание. Затвори очи и бързо му подхвърли раницата си, след което вдигна ръце нагоре, за да може да я издърпа. Почака няколко секунди, но нищо не се случи, тогава тя се повдигна на пръсти и видя, че отзад няма никой! "Демона" като, че ли се беше изпарил заедно с раницата й. Мъжете, усетили безпомощността на момичето, доволни приближаваха към нея, а тя се сви уплашено в единия ъгъл. Зад стрелците се видяха приближаващи хората на Тода -сама, които в движение извадиха оръжие и започнаха да стрелят в гръб на конкурентите си. Хората на О'Токи, които бяха притиснали Канеко, се опитаха да отвърнат на огъня, но късно, повечето от тях паднаха на земята след първите изстрели. Канеко бързо се възползва от бъркотията и за своя изненада лесно се покатери на стената. Скочи на улицата и колкото й държаха краката хукна по тротоара, а по петите я следваха хората на Тода- сама.

"Уфф, това е последната поръчка за днес" - мислеше си Танака, той беше студент по право трети курс - типичен “арубайту”( арубайту – работещ студент) и работеше като куриер. Тъкмо паркираше скутера си, когато усети, че нещо го изблъска и загуби равновесие. Опита се да протестира и тъкмо навреме се изправи, за да види как скутера му изчезва.

- Ей - извика - върни се веднага!

Изведнъж, усети нещо като силен удар в гърба и се свлече отново на земята, мислейки: "Егати деня". След това изпусна още един дъх и животът го напусна. Зад него седяха трима мъже в черно и гледаха в посоката, в която се "изпари" момичето.

19.00 часа токийско време

Вечер. На острова беше тихо, пред колибата гореше лагерен огън, въпреки топлото време, а пред него седяха двама бели мъже. Единият чистеше оръжие, а другият беше с "дисплей очила" и пишеше върху виртуална клавиатура. Оръжието беше стандартната за "Частите за психологически операции и граждански въпроси", известни още като "части за специално предназначение" или "зелените барети" на САЩ, пушка М22A2s наследник на легендарната пушка М16А2s) с прикрепен гранатомет под цевта тип М300. "Зелената барета" който беше латинос, родом от Сан Диего, Калифорния на име Диего Рамирес, остави с въздишка пушката си и извади дълъг нож, играейки си с него. След една минута прибра ножа и видимо отегчен издърпа очилата от "колегата" си.

- Свърза ли се с базата?

Колегата всъщност беше Сам Хочкинс, антрополог и лингвист, около 40- те, специалист на хонорар към УСВП (Управление за съвременни военни проучвания на САЩ към Министерството на отбраната - МО).

- Да, още отдеве, утре в 6.00 часа започваме издирването.

- Защо точно в шест? Не може ли малко по- рано или късно? - Попита Рамирес с насмешка, който изпитваше презрение към по- слабите физически от него хора и "по- нисшите чинове". Самият той беше питомник на училище за малолетни престъпници от 12 годишен и един ден се изправи пред алтернативата затвор или казарма. Естествено, избра казарма, макар че имаше моменти на съжаление за избора си. Хочкинс също с досада се опита да му обясни:

- Защото в шест часа ще ни помогнат със сателитно сканиране, т.е. над нас ще мине спътник, който ще сканира острова и ..

Рамирес вече съжаляваше за въпроса си, отегчаваха го "книжните плъхове":

- Добре де, добре, аз само се пошегувах! Върви да спиш, аз ще си допуша цигарата и тогава ще дойда.

Младият учен се изправи.

- Хубаво, но преди това ще ходя да пусна една вода. Ама тук си няма никакви условия!

Рамирес се подразни от капризите на "глезльото", все пак през последните няколко години е бил "настаняван" на къде- къде по- лоши места като либийска та пустиня - пълна със скорпиони и хъмса- петминутка, змия, чиято отрова те убива за пет минути и заобиколен от лагери на терористи, сибирската тундра - където комарите буквално ти изпиват кръвчицата и т.н., а това си е една чисто и просто колиба, нито по- удобна, нито по- неудобна - колиба.

- А ти да не искаш "РИЦ - обслужване"? Това си е едно лайняно място накрай света и аз се чудя какво търсим тук, но нали ни плащат добре!

19.15 часа токийско време

Канеко спря скутера на нещастния куриер на една пресечка от нейната улица и бързо се отдалечи от него. Живееше в сравнително спокоен район на столицата, е Шибуя” въпреки, че беше модерен район, все пак не беше “Гиндза”. Повечето й съседи бяха пенсионери и хора средна класа.

В сити района на Токио се откроява небостъргача на дзайбатсу Тода. Отдавна, преди близо три поколения дядото на сегашният Тода-сама разбра, че подводната химия е "аптеката на бъдещето" и че морето е неизчерпаем източник на субстанции, които биха могли да победят рака, СПИН-а, инфекциозните и автоимунни заболявания. Но тези вещества трябва първо да се открият. Но морските глъбини не откриват лесно тайните си. Въпреки многообещаващите резултати все пак трябвало да минат над две десетилетия изследвания на тихоокеанското мекотело Bagula neritina, за да се появи тяхното първо многообещаващо лекарство против рак Бристатин - 1 и още пет години, за да стигне до пазара. През това време старият Тода натрупа толкова много дългове, че допусна якудза пари в корпорацията си. Това не остана скрито от властите и разни полицейски префекти започнаха до го притискат и въпреки лечението с Бристатин - 1 почина от рак. Синът му, бащата на сегашния Тода, успешно успя да лавира по ръба на закона, удесетори състоянието на завещаната корпорация и успя да влее доста правителствени пари в "Тода- мару". Сега освен, че Тода- мару работеше с парите на якудза, така и изпълняваше поръчки под прикритие и за правителството на Япония, там където то не можеше да се меси открито. За сметка на това дзайбатсуто освен пари имаше абсолютния монопол върху морското богатство на японско море. Тода- мару се превърна в дзайбатсу когато навлезе в бизнеса с оръжие и бойни химикали и "погълна" конкурентите си от "Биолаборатории Маастрих" - Холандия, "Хирошима - стар" - Осака, "Байерн" Германия и "Циба - Кайг" - САЩ. Правителствата на тези държави разбираха, че "ТОДА - мару" е нещо повече от дзайбатсу, но нищо не можеха да направят. Поне легално. "Тода- мару" държеше акции в швейцарски тръстове, бъркаше надълбоко в индустриалното сърце на САЩ и Япония, домогваше се до богатите газови находища в Сибир, петролните полета на Либия, занимаваше се със стомана, калай и електроника. Но никога с пряко участие. Това е твърде очебийно и глупаво. Винаги трябва да внимаваш за съотношението на силите. Скритата ръка. Съвсем лекото докосване с ръка.

Върху 170 - те етажа на фирмения небостъргач гордо се кипреше надписа ТОДА на английски и японски език. Свети само последният етаж. Офисът на Тода-сама представлява типичния офис на съвременен бизнесмен, смесен с традиционната обител на средновековен самурай с размери девет на девет метра. Дизайн дело на водещия дизайнер Кагошима. На три от стените имаше по един четириметров квадратен, изработен от неподвижно цяло кристално стъкло прозорец и втори квадрат от поляризирано стъкло със същият размер, който можеше да се върти с помоща на електронно устройство, скрито зад стените. Бутона, имаше три позиции, съответно за всеки прозорец, беше разположен върху бюрото. Секуро Тода имаше възможност да наглася стъклата на всеки прозорец под какъвто ъгъл пожелаеше - от ясна кристална прозрачност до пълна непроницаемост. Климатичната инсталация беше напълно обезшумена. Личният му асансьор, не по- голям от вестникарска будка, се издигаше плавно от по- долния етаж, където една секретарка, един охранител ДЕМОН и една роджо – икономка, работеха на съседни бюра. На етажа по- него бяха разположени неговите лични покой, до които имаше достъп само роджо - икономката. Но за да се качиш на тези нива ти беше необходима магнитна карта с чип, поставена в контролното табло на асансьора. Разбира се, там не можеха да спрат неканените посетители, затова го следяха непрекъснато с камери. При необходимост кабината на асансьора можеше да се превърне в клетка за неканения посетител.

Тода- сама беше застанал пред тримата си служители, неуспели похитители, които бяха клекнали с наведени глави пред него, той държи в ръката си самурайски меч - катана. С малко повечко старателност и търпение бихме могли да направим пълно копие на лицето на Секуро Тода. За това единствените необходими материали са клечки за храна - хаши, слепени една с друга, за да образуват триъгълна рамка, смачкана амбалажна хартия, залепена върху рамката, навлажнена и загладена и оставена да изсъхне. Смачкана защото лицето му беше жестоко набраздено от шарка. Амбалажна защото тена му точно наподобяваше цветът й. Освен лицето и черепът му беше ъгловат и абсолютно гол. То нямаше възраст, но очите, очите бяха на двадесет годишен, а зениците приличаха на лъскави черни очички на плъх. Носеше костюм в любимия си черен цвят. Ризата му беше снежно бяла, връзката тъмно синя - толкова тъмна, че изглеждаше черна.

- Аз ви предупредих! - просъска с тих, но затова и зловещ глас.

- Прошка Тода- сама. Попречиха ни хората на О'Токи, иначе я бяхме почти хванали! - вдигна глава Плъха. - Проклетите глуу... - не успя да довърши. Острието на катана проблясна само за стотна от секундата. Ударът беше толкова силен, че и главите на тримата се търкаляха на пода, а телата се задържаха приклекнали още няколко секунди след него.

  • Предупредих ви! - Повтори Тода.

Канеко вървеше по коридора на жилищната сграда, в която живееше и главата й беше празна от мисли, просто искаше да се прибере в къщи, да вземе един душ и поне за малко да забрави случилото се днес. А утре, утре ще му мисли отново. Тъмният коридор миришеше на застоял въздух и мухъл. Миризмата на готвено и риба беше още по силна. Стъпките й бяха безшумни защото обувките й бяха с каучукови подметки. Още в асансьора на кооперацията тя изпрати сигнал от ВиК- а си на бойлера да затопли вода и на кафе машината за едно леко освежаващо кафе.

В тъмната стая се виждаше само един силует на мъж. Много едър мъж. Канеко отвори вратата на апартамента си и в движение започна да разхвърля дрехите си. Тъкмо влизаше в спалнята, когато усети едно острие до гърлото си. Някой запали лампата и тя видя на леглото си един мъж. Дебелият японец се изправи с грозна усмивка на тлъстото си лице:

- Много късно се прибирате госпожице Ясуда!

- Не е твоя работа О'Токи! – По- скоро изморено, отколкото ядосано му отвърна Канеко. Мъжът зад нея я стисна по- здраво, дебелият се приближи и леко, с обиграно движение, открехна леко сутиена й.

- А, радвам се, че си чувала за мен.

Момичето, както се беше притаило, изведнъж изненадващо изрита дебелия в корема и с лакът удари мъжа зад нея.

- Та кой не е чувал за теб, дебелако!

Телохранителят на О'Токи вече беше извън строя и се валяше по земята, а самият той се беше свил зад един фотьойл:

- Ама, аз исках само да си поговорим! - И с мазна усмивка продължи:

Можем да сключим една сделчица, а? Сделчица, само не ме удряй пак!

19.44. часа токийско време

Фасадата на кафенето не беше нищо особено и с нищо не привличаше клиентите. То беше известно предимно сред "остриетата" на дзайбатсу с това, че беше "неутрална територия" и тук спокойно можеха да обменят информация (само лична, професионалните разговори бяха забранени и означаваха проява на лош вкус!), да пият кафе и да използват предоставените им комуникационни ресурси без притеснение от конкуренцията или полицията. Вътре беше полутъмно и полупразно, остриетата още не бяха дошли, те обикновено идваха на това място малко след полунощ. На една самотна маса седеше "Демона" О'Рийли. Пред него на масата се виждаше миникомпютър "Мицукоши" и кутията на диска. Тя беше отворена, но диска не беше вътре.

“Демона” беше откъснат от света и с помощта на "дисплей очила" сърфираше в “Мрежата”. Откакто през 2017 година вкараха всички по- големи градове в мрежата сървирането из нея стана значително по- лесно и несравнимо по- приятно. Сега можеш да посетиш град отдалечен на хиляди километри само с един клик на мишката си и да посетиш всеки музей или библиотека. Единствено хората по улиците бяха по- малко отколкото са в реалният живот, защото това бяха виртуални посетители. Също така по улиците не се движеха леки коли а само камиони, които се движеха с невъобразима за реалните скорост и всъщност представляваха пакети с информация. Някои от които доста добре охранявани. Отделните фирмени, лични и корпоративни страници бяха съвсем отделни виртуални светове всеки организиран по- свои собствени правили създадени от "Аватара" на страницата. Преобладаващите теми в тези виртуални светове бяха 60-те години на миналият век, дивият запад и 90-те години.

О’Рийли се движеше по улиците на Вашингтон с невъобразима скорост. Изведнъж рязко спря и влезе в една сграда само с една чанта. След като прекрачи прага се отзова пред една малка гара на “Дивият Запад”през 1876 година. Към него се приближиха двама души с дълги черни шлифери и го попитаха за паролата и името. След като им го каза те го оставиха да влезе в гаричката.

  • Имаш ли нещо за мен? – Прозвуча глас зад него.
  • Може би! – Усмихна се загадъчно О’Рийли и изведнъж усети, че някакви ръце започнаха да го опипват. Той се обърна бавно и впи устни в устните на опипващата го ослепителна блондинка. В интерес на истината, той не знаеше дали в реалният живот тя е наистина блондинка и дори въобще е жена, но определено беше неговата любима свръзка.
  • Имам това което търсиш, но и ти имаш интересни местенца – шепнеше “Демона” и ръцете му шареха по цялото тяло на жената, която се извиваше сластно.
  • Чудесно, я да видя – прояви интерес блондинката и лекичко измъкна от ръцете му чантата. О’Рийли се остави да му я вземат, ръцете му бяха на по- интересни места. Но жената му се измъкна лекичко и се скри с чантата в кабината на билето продавача.

Докато той беше “онлайн” в ресторанта един пламък леко и почти весело заблиза една от петте направени от картон фусуми - подвижни стени в кафенето. В ъгъла на стената съвсем близо до пламъчето се виждаше нещо прикрепено, то изглеждаше като направено от пластмаса, но не беше! Това беше "джобно динамо" или изотопен експлозив М 22. Това е най- силният конвенционален експлозив, способен да изпари буквално всичко в радиус от 200 метра. Изотопен, защото използва създадени лабораторно изотопи на хлора, предизвикващи концертрирана взривна вълна. След няколко секунди пламъкът достигна "динамото" и освободи стаената в него енергия. Взривната вълна помете цялата сграда, в която се помещаваше кафенето. Никой в нея не оцеля.

19: 46 часа токийско време

Тода- сама беше леко завъртял поляризираното стъкло на прозореца до кристална чистота. Той се беше изправил и миришеше една хризантема. До него застанаха два бойни робота "МЕЧ" - производство на "Тодаиндъстри". От сянката се приближи един чернокож:

- Безпогрешен сте Тода-сама! Безпогрешен!

- Светът е за безпогрешните! - С безразличен глас почти прошепна японеца и продължи тихо.

- Най- дълбоката ми същност е смъртта,

ако убийците ми знаеха това

щяха да бъдат отегчени!

Негърът учудено възкликна.

- Охо, изненадвате ме Тода- сама, вие любител на мерената реч?

- Разбира се,нищо човешко не ми е чуждо! - Отвърна му поласкан Секуро. Тода- сама се обърна към единия робот.

- Изчисти боклука! - И вече към американеца - заповядай, седни!

Той се разположи в едно кресло, а пред тях една японка с минижуп поднесе саке в мънички традиционни чаши. Без изобщо да забелязва поднесения алкохол, но не изпускайки от очи жената, негърът каза високо.

- За какво съм ви Тода- сама?

- Какво знаеш за "Демона" О'Рийли? - Продължи тихо Тода. Американеца (защото това беше Монтгомъри Рубенкинг 'острие" на Тода- мару в САЩ) отпи леко, почти с върха на устните си, от мъничката чашка.

- О'Рийли !? Малко, но достатъчно, за да не му се бъркам, мисля, че работи за УАСП, т.е. Управление за съвременни военни проучвания към Министерството на Отбраната на САЩ!

Чул отговора, за първи път тази нощ лицето на Тода изрази някакво чувство, чувство на изненада.

- Охо , американци, е време беше да се намесят! - След няколко секунди поуспокоил се продължи - можеш ли да разбереш доколко са навътре и колко можеш да задържиш интереса им настрани?

Леко разсеяно Рубенкинг отвърна.

- Ще се опитам … Тода не го остави да се доизкаже и го прекъсна иронизирайки:

- Ще се опитам! Аз не те карам да се опитваш, а да го направиш, а сега изчезвай оттук и действай!

  • След няколко часа съм в Ел Ей, с първия полет – увери го чернокожия и леко покланяйки се за изнизва заднешком – С първия!

Влизайки в тясната кабина на асансьора мъжът въздъхна, защото беше достатъчно дълго живял в Япония за да вярва на японската поговорка : ”Не се радвай, ако началникът те кани на обяд. Не е за хубаво.”

19.47. часа токийско време

  • И какво ще спечеля от тази “сделчица”? – С насмешка попита Канеко.
  • Например твоят живот! Давай Ясансиро! - Отговори О’Токи, видял, че телохранителят му се е изправил.

Саки,* (*шесто чувство, способност за долавяне на лоши намерения) не подведе и втори път Канеко, тя реагира мигновено отне му камата и със силен удар в гръкляна го приспа, този път завинаги. Дебелака се нахвърли върху нея, но тя направи крачка в страни и с удивителна грация заби в гърдите на О’Токи камата на мъртвия якудза. Острието перфорира дясната вентрикула на тлъстото му сърце. Със същата грация тя измъкна острието и го прокара през гръкляна му. Мъжът не успя да издаде и звук, просто очите му станаха стъклени и се смъкна по стената, като спукан балон.

В същото време някой започна да разбива външната врата със силни викове “Отваряйте, полиция!”. Момичето не изчака влизането на полицаите, а скочи през прозореца,който за щастие беше отворен и се спусна по аварийните стълби все едно я гонеха триста дяволи.

Не можеше да се каже, че Тода сама е недоволен, въпреки развилите се събития. Той беше седнал на едно кресло и го беше възседнала красива полугола европейка:

- Интересно, не съм те виждала така притеснен, да не би нещата да се изплъзват от контрол? Защото тогава ще бъдем много ядосани! Да, Тода, много!

Лицето на Тода моментално смени израза на доволство с уплаха:

- Всичко е наред, наистина малки неприятности, но нищо, с което да не мога да се справя! – Започна да се оправдава и същевременно се опитваше да съблече жената. В интерес на истината не можеше да се каже, че срещаше голяма съпротива. Гъстата й, лъскава черна коса беше изпъната назад, стегната, с идеална заостреност, подчертавайки високите й скули и съвършенството на кожата й. На пръв поглед не се забелязваше, но във вените на Паола Юм течеше азиатска кръв. Линията на челюстта беше твърде яка за красота и устата й имаше надменно решителни очертания.

  • Утре ще имам среща с председателя Ой, ще дойдеш и ти! “Черният дракон” Уйоку има нужда от теб! – прошепна тя.Тялото й имаше форма на трениран атлет. Под студената коприна на роклята ръцете бяха деликатно изваяни от хармонични мускули, кръстът тесен, гърдите твърде малки и не обременени от оковите на сутиена, като вълшебната им оформеност притискаше очертано тънката материя, а чистата й, леко обгоряла кожа пламтеше от здраве. Всичко това допринасяше за нейния чар. В тялото й имаше нещо котешко.
  • Аз пък от теб! - Прошепна Секуро с нежен глас, напълно увлечен от нея и забравил проблемите си. Двамата се заборичкаха нежно, като постепенно се освобождаваха от дрехите си. Когато това стана, той внимателно я положи върху шики-бутон* (върху татами се постила специален дюшек, шики-бутон, върху който се спи), под бедрата й сложи възглавничка. Тя го сграбчи здраво, дръпна го върху себе си, а върховете на нейните пръсти се забиваха и отпускаха в мускулите на гърба му. Притисна силно своята устна в неговата, отърка зъбите си в устните му, пъхна езика си дълбоко в гърлото му и като че ли и в него, и в нея щракна някакво копче, защото в страстта им внезапно се събуди някак животинска ярост. Нейните зъби се забиха в рамото му. Той хвана хълбоците й и ги замачка грубо, но тя не трепна, всъщност го притисна още по настойчиво, търкайки и триейки бедрата и гърдите си в неговите. Тихият й хленч не беше предизвикан от болка. Те се люшкаха, повдигаха, гънеха и триеха в съвършена хармония, все едно не бяха просто физически съединени, а разтворени един в друг. От устните им излизаха само животински звуци: пъшкане, стенания, гърлено сумтене и резки викове от възбуда…

21.03 часа токийско време

Минаха почти два часа преди Диего да почне да се притеснява от отсъствието на другаря си. Всъщност той беше по- скоро заинтригуван за собствената си безопасност, отколкото за тази на Хочкинс. Мина почти един час и половина, а книжното плъхче още го няма – помисли си Рамирес – и бойлер да носеше да го беше източил, ядоса се войника и стана, за да го потърси и да му натрие носа веднъж завинаги! Мракът се беше спуснал плътно, но луната светеше слабо. Рамирес се отправи по пътечката, по която преди почти цели два часа беше минал другарят му, беше много ядосан, направо бесен. Дереше се.

  • Сам! Куче такова, къде си? Обади се бе! Ей, ако те хвана, ще ти скъсам задника, така да знаеш! Много са ти тъпи шегите, очиларка такава! Книжен плъх безподобен!

Лека полека, без сам да се усети безпокойството му премина в тревога и неясен страх, не голям, а мъничък страх. По- скоро страх от неизвестното, отколкото от каквато и да е конкретна причина. Лека полека в главата му изплуваха думите на стареца. Като капак на всичко заваля и дъжд, по-скоро дъждец от този, който те мокри, а не напоява земята. Рамирес отново се ядоса.

- Глупак, стига толкова сега, стой си под дъжда! А аз ще се залостя в колибата! – обърна се и пое по пътечката към колибата. Изведнъж усети инстинктивно, че има някой зад него, докато се обърне силен удар го повали на земята. Ударът, който го порази в гръб, бе толкова силен, че той се строполи по лице в калта. Остана легнал за част от секундата опитвайки се да открие източника на болката, която пронизваше врата и гръбнака му. Не изчака да нанесат втори удар, нито се обърна назад, за да види нападателя си, ужасен от това което можеше да е. Побягна почти на четири крака, като пазеше равновесие с ръце, защото краката му се пързаляха по мократа трева. Бягаше приведен, за да използва ниските храсти като прикритие и да успее да се изплъзне от преследвача си. Оръжието му остана да се валя в калта, а той за пръв път в живота си не помисли да го вдигне и да се защити с него. Тичаше в посока на светлината от огъня пред колибата, знаеше че стигне ли до там беше спасен, защото имаше много муниции. Най- после стигна до вратата на колибата. Диего я задърпа с всички сили, но тя заяде и не поддаваше. Усещаше, че устните му се движат, съзнанието му потвърждаваше, че в момента крещи, но не чуваше нищо. Опита да дръпне паянтовата врата на колибата още веднъж, от усилия лицето му беше почервеняло и очите му щяха да изскочат Тогава изведнъж Диего се почувства, сякаш е много далеч и вижда как живота му отлита в спирала по един дълъг черен тунел и нищо не може да го спре. Някаква непоносима тежест го теглеше надолу, краката му се огънаха и той падна тежко на колене. Все пак се опита да се изправи, като се хвана за дръжките на вратата, но ръцете му висяха безпомощни надолу. Всички сили изведнъж бяха напуснали тялото му. Накрая падна странично върху тревата. Почувства се странно спокоен, сякаш беше постигнал пълен душевен покой. Една тъмна сянка бавно прекоси лицето му и той осъзна, че е настъпил часът на изкуплението за него.

Диего Рамирес бе завлечен бавно навътре в джунглата. Очите му бяха широко отворени и дъждовните капки подскачаха върху незащитените му зеници, така, че той не можеше да види какво го влачи, после се стичаха по изкривеното му от болка и ужас лице.

10.00 часа токийско време

Канеко не можа да разбере, веднага къде се намира, но след като си разтърка очите си припомни. Събитията от вчерашния ден нахлуха в паметта й със страшна сила. Доджо “Сейдзи” се намираше в един не особено “добър” район на Токио, в интерес на истината преди години този район беше видял и по- добри времена.Но, днес той се поделяше от местните гангстерски банди, изпълняващи от време на време по някоя особено мръсна поръчка на якудза. Освен това търговците на човешки органи се чувстваха у дома си в района и често невнимателните туристи свършваха или на операционната маса или /ако беше привлекателна туристка/ в някой местен “вишнев дом”, натъпкан с ‘Нирвана” – псидрога, да забавлява с тялото си други туристи. По улиците на тази част от града рядко се явяваше полицейски патрул или ако се явеше, то той беше, за да си прибере “парсата”, плащана от местните “сама”. Повечето, ако не и всичките проблеми жителите си ги решаваха сами или с помощта на “услужливите” гангстерчета, но такива проблеми имаше рядко. През последните няколко години постепенно не особено добре организираните местни младежи биваха изтласквани от “сина”- китайските емигранти. Емигранти, на които животът не предлагаше кой знае какъв избор и те превиваха гръб от тъмно до тъмно, но все пак из тях се намираха хора, които не се примиряваха с мизерното заплащане и робския труд и се организираха в “триади”. В целият този безпорядък доджо “Сейдзи” беше като оазис, приликата се допълваше и от превъзходната градина на училището.

Канеко издърпа фусуми, отделящ я от двора и излезе навън. Слънцето вече беше почти покрило върховете на вишните и тя си помисли колко се е успала. Тя стоеше върху пътека, покрита с бели речни камъчета. Вдясно и вляво от пътеката върху златист пясък бяха оформени с гребло извити линии, обикалящи около малки купчинки от камъни, подредени на определено разстояние. Камъните бяха с различни размери, цветове и форми, но във всеки от тях имаше по нещо интригуващо. Виждаха се две кедрови храстчета, поставени с много вкус – едно вдясно и едно в ляво. Високата ограда приглуша ваше уличната жлъчка и позволяваше да се чуе тих ромон на вода.На двора пред нея учител обучаваше няколко дечица на “Оншинюцу” – изкуството да бъдеш “невидим” – момичето се усмихна с умиление на тяхната непохватност, когато я стресна глас:

- Виждам, че си станала вече, Кане-тян!

Тя се обърна изненадано.

- Не те усетих, Ван Ли! Станал си много добър Ямабуши!* (*буквално “човек който лежи в планините”. Свещеник, воин, аскет или магьосник, посветен в Шугендо - Шугендо, японско планинско учение, включващо упражнения по аскетизъм, бойни изкуства и магии.)

  • Но не колкото теб, Кане – разля се в широка усмивка лицето на китаеца. –Чух за вчерашните ти изпълнения и то по интервизията. Браво, но цялата якудза, барабар с полицията са след теб!

Сенсей Фуджита Сейдзи му беше като баща, намерил го изоставен пред доджото преди 29 години, той не го беше предал в полицията или в социалните домове, а го беше отгледал като син, какъвто го и чувстваше. От негова страна също получаваше синовна преданост и привързаност.

  • А , де да беше така! Тайните служби също са по петите ми, а аз дори не разбирам защо! Но засега се чувствам сигурна на това място! Мога ли да се срещна със сенсей? –попита Канеко.
  • Малко по- късно, изчезна рано сутринта по някаква работа и си мисля, че има нещо общо с теб и баща ти, но само това знам, а дори то е много. Познаваш сенсей, никога не дава обяснения за постъпките си, те сами се обясняват след време – опита се да се пошегува Ли – ако искаш да се поразходим и да ми разкажеш какво ти се е случило всъщност?
  • Добре, но нека първо се обадя до работата ми! – Съгласи се жената. - Ще ми услужиш ли с ВИК-а си? – помоли с тих глас.
  • Разбира се – бързо отвърна Ли, забърка из фуришокито си* (*Фуришоки – голяма кърпа, в която обучените завързват и носят принадлежностите си) и измъкна от него старомоден апарат. Канеко бързо го грабна и набра телефона на редактора си. За неин късмет тъкмо той отговори:
  • Да! – Чу се отегчен глас – кой е?
  • Канеко! Искам… - не успя да си довърши изречението. .
  • Канеко Ясуда! Е, този път прекали, нито аз, нито който и да е от колегите искаме да имаме нещо общо с теб! Уволнена си, заповедта ще си я получиш по пощата – чу се трясък от счупен апарат. Канеко не беше изненадана пък и какво можеш да очакваш от човек с прякор “Ханди” – удобен, лесен за манипулиране! Преди години се бяха засекли в университета, той го завърши две години преди нея и започна две години след него в “Токио -ток”. Тя го помнеше като не специализиран репортер, имаше ясно произношение, способност да създава контакти и освен това на него можеше да се разчита, че ще обърка поне един значителен факт в материала си, независимо от краткостта му. Но Хироку Обаяши не написа много статии, тъй като беше прекалено зает да създава връзки. Издигна се в кариерата със скоростта на комета и стана най- младият редактор в Токио. “И този човек я беше уволнил!” – помисли си тя, но странно защо не беше ядосана, дори се усмихна на себе си, отпускайки телефона.
  • Какво става, защо се смееш? – попита учудено Ли.
  • Току що ме уволниха – все още усмихната му отвърна Канеко.
  • Какво си работила, че уволняването ти е повод за смях, а не за покруса, продължи учудено мъжа – толкова ли е била гадна?
  • Самата работа не, но някои хора – определено! Нали щяхме да се разхождаме? – попита на свой ред Канеко.

21.03 часа вашингтонско време САЩ

Джеф Олафсон тъкмо привършваше вечерята си, когато го извикаха в Белия дом. “Не можах и да си измия зъбите” – мислеше си той. Ескорта премина бързо през града. В овалния кабинет вече се беше събрала комисията по извънредни ситуации. Тя се председателстваше от самият президент Уилям Монтгомъри - младши. Най- близкото обкръжение на президента живееше свой собствен живот. Най- просто казано екипът на президента се състоеше от две напълно противоречащи си, на пръв поглед, групи. Едната на "харвардските" възпитаници, а другата на сикрет сървисиз - секретните служби. Докато целта на първата група, общо взето беше осигуряването на максималната публичност на своя шеф, то целта на втората беше диаметрално противоположна - максимална секретност. Всичко това някак си объркваше Олафсон и го караше да се чувства не на място. Плашеше го и близостта до един от най- влиятелните хора на планетата. Просто не обичаше да изпуска нещата извън контрол. Заседанието беше започнало. Олафсон се настани максимално незабележимо и безшумно на отреденото му място и тихичко попита седящият от дясно на него:

  • Изпуснах ли нещо?- като се стараеше гласът му да звучи максимално заинтригувано, което в интерес на истината беше далеч от действителността. В повечето случаи мнението му за тези и подобните заседания беше, че са пълна загуба на време – специално за него.
  • Нищо, абсолютно! Тебе чакахме да започнем! –отвърна съседа по място.

“Ух, тъпаци!Само ми губят времето, кой знае колко дълго ще си чешем езиците тук.”, помисли си веднага след като чу отговора Джеф и се отпусна на мястото си. Президента се прокашля, което беше нещо като сигнал, че започва заседанието и взе думата без всякакво предисловие.

  • Получихме много тревожни вести! – направи една ефектна пауза и огледа подред събеседниците си, за да види какво впечатление е оставил.
  • Изправени сме пред голяма опасност. Опасност …
  • Комунисти! Мръсни комунисти! - Прекъсна го един старчески, но ясен и силен глас. Гласът принадлежеше на Хенри О’ Доналд Макгрегър, “белоглав орел” на 94 години. Сенатор ветеран от годините на студената война, потомък на предци, слез нали в “Новия свят” от легендата “Мейфлауър”. Въпреки, че от време на време страдаше от неизбежната за възрастта си старческа сенилност, все пак той беше нещо като емблематична фигура и неговото присъствие беше неизменно на почти всяко заседание, където през повечето време стоеше тихичко и от време на време правеше коментари, някои, от които изключително точни и остроумни.
  • Те представляват опасност само за самите себе си! – Заглади положението президента – всички знаете какво надробиха в Китай миналата седмица! – завърши той и всички се засмяха тихичко и се чуха леки ръкопляскания. Миналата седмица беше извършен вътрешно партиен преврат в китайската комунистическа партия след като страдащият от алцхаймер председател беше обявил война на Русия и САЩ. След което беше направена чистка в партията и тя намаля с почти 1/5 .
  • Да продължим. Става въпрос за доста обезпокоителни сведения, получени от нашите хора в Япония. Всеки от вас ще намери пред себе си по един подробен доклад, затова сега няма да се впускаме в подробности. Все пак ще кажа, че сме на път да изнамерим ново оръжие, осигуряващо ни политическо и военно предимство за години напред. Но, винаги има по едно но, не сме сами в тази надпревара! Вече изгубихме трима агенти!

Последните думи извадиха Олафсон от полудрямката, невярващ на ушите си. Най- големият кошмар му се беше сбъднал – изпуснал беше контрола над ситуацията.

  • Нека да чуем нещо повече от уважаваното УСВП ! Е, ваш ред е господин Олафсон. – Посочи го президента.

Джеф изпадна в паника, не беше прочел вечерният доклад на службата си. В интерес на истината той имаше това желание, но не успя, защото горилите на президента почти го натовариха в колата като куфар. Някой от подчинените му щеше да си понесе наказанието.

10.30. часа токийско време

Улицата, на която излязоха беше пълна противоположност на Доджо – то. Докато вътре беше приятно, подредено и по японски чисто, улицата беше мръсна, а стените на сградите надраскани с неприлични графити на японски, китайски и английски език. В далечината проблясваха светлините на надземното трасе на метрото.Когато човек беше вътре в доджото трудно осъзнаваше разрухата отстояща само на една ограда разстояние. Мърсотията и боклуците покриваха тротоарите и бяха полепнали по гумите на колите, не карани с месеци. Много от прозорците им бяха счупени, а на задните седалки се валяха опаковки от пици и сандвичи. Празни торбички отразяваха слънчевите лъчи, а презервативи и спринцовки плуваха в малки локвички урина.

Канеко изрита настрани една счупена бутилка.

  • Хубаво местенце, а, Ли?
  • И от него има полза.Кога за последен път мислиш, че от тук е минавал полицай? – Усмихнат и отвърна мъжът.
  • Разбирам. – Кимна момичето – но, все пак не ми харесва и ако, зависеше от мен такива “полезни” местенца нямаше да има!
  • Ако, нещата зависеха от нас, щеше всичко да е различно но, сега нищо не зависи. Синьото Судзуки в ъгъла е моята кола. Ако паркираш на неосветено има голям шанс да не намериш гумите си сутринта.

Двамата прекосиха тротоара и се отправиха към Судзукито. Когато се изравниха с едно олющено микробус че, четирима млади улични гангстери изскочиха пред тях. Бяха около осемнайсет годишни, облечени в черни дънки и кожени якета “Секуро”. Те се наредиха на тротоара, блокирайки достъпа до колата.

  • Тези момчета приятели ли са ти , Ли?

Ван поклати глава. Един от бандата пристъпи към тях. Беше с няколко сантиметра по- висок от Ли и Канеко. Беше си обезцветил косата и боядисал в зелено. Игнорирайки Канеко заговори с Ван на китайски, а през това време двама от хората му застанаха зад него като подкрепление. Третият се насочи към Канеко.

  • - Какво става? – попита Канеко, мислейки си, че не е нужно да си гений, за да се досетиш.
  • Точно каквото би могла да очакваш.
  • И аз така си помислих – въздъхна момичето.
  • Май ни трябва разрешение да преминем от тук.
  • Разрешение?
  • Казва, че има такса за престой в техния квартал.
  • Техния квартал в смисъл, че те го притежават?
  • Мисля, че явно има някакво недоразумение.

Мистър “Зелена коса” избълва нов монолог на китайски към Ван. В израза му сега се забелязваше настойчивост и Канеко усети защо той се беше издигнал до лидер на групата. В него имаше зрънце на убиец.

  • И както разбирам този палячо казва, че трябва да кихнем няколко йени ако искаме да преминем от тук?

Ли застина изненадан при тези думи на Канеко.

  • Не знаех, че разбираш китайски.
  • Не говоря . Но мисля, че тук говорим на универсален език. Езика на задниците.

Тези думи предизвикаха усмивка в момчето със зелената коса.

  • Точно така, задник. Твоят е много хубав японски задник.
  • Е, какво мислиш Ли, трябва ли да дадем на тези младежи нещо?
  • Ако така смятате обаса*(обаса – почетна титла за жена – баба) Нямаме голям избор.

Със светкавична скорост Ван Ли нанесе удар с опакото на ръката си по лицето на водача. Носът на лидера изпука остро, издавайки звук, наподобяващ отчупването на малка суха клонка. Бликна яркочервена кръв. Момчето залитна няколко крачки назад, където приятелите му се опитаха да го задържат, за да не падне на тротоара. Но не успяха и се строполи на земята, все пак беше кораво момче и наранена беше по- скоро гордостта му, отколкото носа. Само за секунда скочи отново на крака.

В това време четвъртият извади от джоба си автоматичен пистолет и се спусна към Канеко. Тя отстъпи, хвана младежа за китката и ловко му го измъкна, докато минаваше покрай него. После с едно бързо движение завъртя китката му, изкълчвайки ръката в лакътя и го изпрати с главата надолу към тротоара.

Погледна момчето и каза със сарказъм:

- О, човече, съжалявам за това. – И му подаде ръка. - Хайде, дай да ти помогна.

Бандитчето се затътри назад по тротоара. На лицето му беше изписан страх. Докато Канеко протягаше ръката си, отзад я нападна друг от групата. Тя се извъртя и се отблъсна назад, стоварвайки с все сила младежа върху ръждясалия микробус. После се пресегна през рамо, сграбчи го за косата, приклекна и го запрати през тротоара към издрасканата бетонна стена.

За това време господин “Зелена коса” се беше изправил на крака и заплашваше Ли, на техният език. Канеко се приближи към него и поднесе пистолета към току- що размазания му нос.

  • Добре, добре, хайде стига забавления! За да не си тръгнете с белези всички! Можем да си намерим и по- приятни занимания, нали? Защо вие момчета, не се приберете в къщи при майчетата си да видите какво дават по телевизията?

Четиримата не чакаха втора покана и се разпръснаха в различни посоки. Ли им извика нещо на китайски преди да са се отдалечили.

  • Какво им каза? - поинтересува се Канеко.
  • Попитах ги дали не можем да им дадем още нещо?

От сянката на едно кой знае как оцеляло дърво изскочи силует.

- Добре се справихте, но трябваше да действате още по- бързо.

Канеко веднага засия и възкликна зарадвана.

  • Чичо, от кога си тук?
  • От достатъчно дълго време, за да присъствам на малкото ви приключение! Имам нещо за теб, Канеко. Трябва да го обсъдим насаме.

 

11.01 часа токийско време

Тода се събуди във великолепно настроение. Минаваше вече 11 часа токийско време. Снощи му се бяха обадили, че след смъртта на стария Такеири, той е новия председател на Кейданрен. Което от своя страна му отваряше в близко бъдеще пътя към някое “дайджин’ – министерство. Напълно подходящ пост за него, даващ му основание да се разправи с враговете си, а защо не и нещо повече, ако успее? В днешна Япония, както и преди, дзайбатсу въздействат върху правителствената политика посредством т.нар. Голяма четворка, състояща се от организациите Кейдарен., Кейдзай доюкай, Нисшьо и Никкейрен. От които най- стара и най- представителна е Кейдарен, тя беше създадена непосредствено след края на Втората световна война и първоначално осъществяваше постоянен контакт на дзайбатсу – членовете на организацията с окупационните власти.

Тода вече знаеше какво трябва да направи! Побърза да извика дясната си ръка:

  • Ясуко Какусей, обичаш ли да ходиш по музеи?
  • Това някаква шега ли е, Тода- сама? – усмихна се неразбиращо момичето, опитвайки се да разбере шегата.
  • Не е шега, нещо повече! Ще направиш дарение на токийския институт по древни изкуства от името на фондация Шинкьо- хосо, един милион щатски долара за изследване на древното японско изкуство!
  • Един милион?! – Още по- озадачена попита жената, като се поклони ниско – не искам да ви обидя но, мога ли да попитам коя е тази фондация?
    – Стига приказки, а изпълнявай – ядоса се Секуро и махна с ръка към нея – и изпрати при мен Огава. Веднага!
  • Простете, бях много груба и нетактична! - Почти извика жената и без да вдига глава излезе от кабинета заднешком.

Мицуро Огава, беше дясната ръка на Секуро Тода. Надарен с не много ум, но за сметка на това изпълняваше всичко каквото му кажат без много, много въпроси. Той дължеше всичко на Тода- сама, дори и живота си. Затова беше готов на всичко за Секуро – сенсей, както го наричаше. Не блестеше с кой знае какъв ум, но притежаваше някаква хитрост, присъща на неговия тип хора. Тода тъкмо отваряше борсовите индекси, когато Огава се качи с асансьора.

- Какво ви трябва, сенсей? – попита, покланяйки се ниско пред патрона си.

  • След обяд отиваш в токийския институт по древни изкуства и ще проследиш за какво ще използват моето т.е твоето дарение от един милион долара. Същевременно ще си отваряш очите и ушите за всичко свързано с Юджи Ясуда. Неговата работа, клюки, абсолютно всичко и гледай и запомняй добре всичко. С теб ще изпратя един ДЕМОН, за да анализира фактите и ако получиш покана за ново посещение ще съм много доволен! А сега ме остави сам! – изправи се Тода.

След като Мицуро излезе Тода отново седна зад бюрото си, затъмни максимално прозорците и отвори страницата с борсовия индекс. Акциите на почти всички негови фирми бяха повече от задоволителни. Настроението му се повиши отново, беше забогатял само за едно денонощие с 10 милиона. Женска ръка му подаде чаша с два пръста скоч.

  • Не съм и подозирала, че си такъв любител на изкуствата, Секи! Имаме среща с Ой.

Ултрадесните организации съществуват в Япония от началото на миналия век, а една от най- влиятелните и стари организации е “Черният дракон”. Тя има доста членове и поддръжници във всички ешелони на властта и само очаква точния момент да вземе нещата в свои ръце. Все пак лека полека нещата, според членовете й, си идваха на мястото. От няколко години насам повече представители на правителството и местната администрация започнаха да участват в различни шинтоистки празници, свързани с проповядването на шинтоизма като национална религия на японеца. Известно е, че в основата на религията шинто лежи свръх националистическата концепция за превъзходството на японците над другите народи. От няколко години широко разпространение придобиха масовите екскурзии в храма Исе, където преданието говори, че се пазят талисманите на императорското семейство -– даровете на богинята на слънцето Аматерасу.

Тази организация сега се председателстваше от мистериозния сенсей Ой. Човек, ползващ се с огромно влияние в страната, когото малцина бяха виждали, винаги умело прикрит от своите съратници.

“Днес”- смяташе председателят Ой - “времето за възраждане на меморандума Танака е назряло”.

Меморандума на генерал Хиичи Танака датира от далечната 1927 година. На няколко страници генералът формулира тезиса си за глобалната политика на Япония. При реализацията на тази политика, по мнението на Танака, Япония ще се изправи лице в лице със САЩ, които би следвало да бъдат разбити, ако в бъдеще японците биха желали да вземат контрола над Китай. От друга страна, за да завладеят Китай, най- напред Япония би следвало според меморандума да превземе Манджурия и Монголия. След завоюването на Китай Япония ще има на разположение всичките му неограничени ресурси, което от своя страна ще й даде възможност да започне завоюване на Индия, Южните морета, Близкия Изток и Европа. Като японските мечове също така ще трябва да се кръстосат и с руските.

22.00 вашингтонско време

В края на краищата самият президент измъкна Олафсон от неловката ситуация.

  • Всъщност, за да не губим време кратко резюме ще ни представи Филип Чеймбър, заместник на многоуважаемият от нас мистър Олафсон! Джеф, надявам се, че не се сърдиш?

След последните думи Олафсон сякаш потъна в дън земя. Те не означаваха нищо друго освен излизане в преждевременна пенсия. А имаше две деца в колеж! И ипотека на любимото си ранчо в Аризона. “Жена ми ще получи удар”- помисли си той.

Чеймбър се изправи леко, кой знае защо Олафсон досега не го беше забелязал и малко смутен, от думите на президента, сложи очилата си и зачете от едно смачкано листче.

  • Вчера в 17.07 токийско време получихме доклад и файл от наш ДескруктивенЕлектроненМултифункционаленОхраНител – ДЕМОН, действащ под прикритие в района. Отварям скоби и пояснявам, че предварително бяхме изпратили двама наши на УСВП сътрудници в островите на японския архипелаг. Затварям скобите. Данните от файла донякъде оправдаха разходите по изпращането им. Днес трябваше да осъществим контролна връзка с Демона, в 6.00 японско време, но тя не можа да се осъществи., факт каращ ни да мислим, че сме го загубили. Освен това, днес също така трябваше да осъществим МСАН на острова, но и това се провали. Просто можем да смятаме, че сме загубили трима много важни агенти. Но от друга страна – спря да чете от листчето и си свали очилата – все пак можем да се утешим, че тези факти косвено потвърждават нашите съмнения и трябва да побързаме. Вече, според други наши агенти, в играта са влезнали и руските сили за сигурност, японските отдавна са на коня, БКА Бундескриминал се стягат, а австралийците играят с новозеландците. Така, че балът тепърва предстои – направи опит за шега Чеймбър – това е накратко! – завърши той.
  • Останалото ще прочетете в докладите пред вас. – продължи президента. – Тук сега трябва да вземем решение за по нататъшните наши действия. Слушам Ви генерал, Хагард, имате ли нещо предвид?

Генералът се сепна, но бързо се окопити.

  • Предлагам първо да изпратим три екипа от "Частите за психологически операции и граждански въпроси", един в Токио, друг на островите, а трети да оставим в резерв!
  • - Добро предложение, но не е достатъчно – енергично взе думата Пол Мълиган шефа на Централното Разузнавателно Управление – добре е да изпратим и един “цивилен” екип да се повърти около музея или каквото беше там. Може да използваме сътрудничеството като прикритие!
  • Какъв музей – попита сенатор Макгрегър, но никой не му обърна внимание. Всички погледи бяха обърнати към президента.
  • Чудесно, освен военни и разузнавачи ще изпратим и няколко сътрудници на УСВП. Какво ще кажеш, Джеф? – обърна се към него Монтгомъри младши.

Отървал се от първоначалната изненада, Олафсон бързо влезе в ролята си на директор.

  • Да, имам дори и няколко души особено подходящи за операцията. На всички ни е ясно, че бъдещето на нацията и западната цивилизация зависи от нас! Нямаме право да правим грешки!- завърши високопарно той.

Последните думи особено впечатлиха всички в залата, накрая дори президента стисна ръката му на излизане от заседанието.

Джеф Олафсон имаше предвид няколко души за операцията, като Ерик О'Конър, на когото смяташе да гласува доверие като ръководител на проекта - антрополог лингвист; Том Неш - специален агент - диверсии, Абуро Широяма - специален агент - лингвист и Уилбърд Смит, историк лингвист. Той побърза да ги ангажира още в колата по мобилния си на връщане от Белия дом и мислеше да се отбие в къщи, за да се наспи.

11.04часа токийско време

Канеко заедно със Сейдзи - сенсей влезе в покоите му. Тя никога не беше влизала в тях, а и беше напълно сигурна, че тя е първата жена допусната там и затова трудно сдържаше любопитството си.

Красива хартиена лампа до прозореца хвърляше мека светлина в стаята. Стените представляваха хартиени прегради – шоджи, а подът беше покрит с правоъгълни рогозки – татами. Канеко се приближи до една графика с туш, изобразяваща славей върху гола клонка. Но, тъкмо да я разгледа, сенсей без никакво предисловие свали от токонома* (*токонома - стенна ниша или етажеркa) един преносим “Мицукоши”, значително по- стар модел от този на ДЕМОНА О' Рийли и й го подаде:

  • Това – посочи компютъра – баща ти ми го беше оставил в един гардероб на гара Шиндуку с ей тази бележка!

Подаде й и някакво смачкано листче. Канеко посегна да я вземе, но Фуджита я придърпа към себе си:

  • Внимавай, това не ми прилича на детска игра! Не знам в какво се е набъркал баща ти, но не ми е приятно да те забърква и теб. Колкото до мен, той ми е приятел и нещо повече от брат и съм готов и в огъня да влезна за него, но това с теб не ми харесва .. – Замълча за секунди и след малко продължи с тих глас – затова ще потисна мойте ура* (*ура - непреводима японска дума означаваща приблизително - лични мисли – мнение, настроение) и ще ти помогна с всичко да изпълниш поетите гири* (*гири - една от най - важните думи в японския речник - тежестта на поетите задължения – дълг), въпреки че моето ура ми казва друго!

Канеко направи недоволна муцунка и бързо грабна листчето.

Мила Кане, надявам се, че не се сърдиш, че те изпратих в онзи ужасен хотел. Но трябваше да заблудя преследвачите с лъжлива или по- скоро оскъдна информация. В компютъра ще намериш нещо за теб, но за да влезеш ти трябва парола. Нея ще откриеш така:

Паролата е четирицифрена, като първата цифра е два пъти по- голяма от втората и сборът на първата и втората цифра е равен на третата. Ако съберем всичките четири цифри, ще получим числото, чиято първа цифра е равна на разликата между четвъртата и третата, а произведението на тази разлика с втората цифра е равно на първата.

Сигурен съм, че тази задача няма да те затрудни!

Канеко не усети кога потекоха сълзите, прости изведнъж рукнаха и закапаха по листчето. Сейджи излезе безшумно и я остави сама ..

11.05 часа токийско време

Ранното утро на Токио започва от рибната борса Тцукиджи и пазара за плодове и зеленчуци в Канда. Ежедневно тук се продават над две хиляди тона риба и седем хиляди тона плодове и зеленчуци. До Канда и Тцукиджи те идват с кораби, влакове и автомобилни композиции. В тази връзка може да се каже, че всички пътища в Япония водят към Токио.

В района и на двете тържища има безброй складови помещения с нищо не различаващи се едно от друго, но в Тцукиджи, близо до водата има едно малко по- особено. На външен вид по нищо не се различава, просто складово помещение. Нещо напълно естествено за един пазар. Но всъщност това беше една от зорко пазените тайни на японското Гаймушьо или Министерството на външните работи. Бараката действително беше барака, но имаше един напълно незабележим “хладилник”, който всъщност беше асансьор. Отдолу под “склада” разположено на шест нива се намираше Гайко чьосакай – комитета по въпросите на външната политика. Там се обучаваха специалните агенти на тази служба.

Съществуваше едно постоянно съперничество – навабари арасои между Гайко чьосикай и Гайко букай – международния отдел на Гаймушьо. Съперничеството, по принцип най- често се разпалваше по време на периода, в който правителството подработва държавния бюджет. Но напоследък, след като то взе решение да закрие една от двете дублиращи се служби, съперничеството се разпали неимоверно и вече излизаше извън контрол. Все още нямаше кръстосано пряко оръжие, но точката на кипене не беше далеч.

С импровизирания асансьор се слиза пред вратата на първо ниво, охранявано от двама специално обучени агенти. Всяко от шестте нива има свой цвят:

Първо – зелено;

Второ – синьо;

Трето – жълто;

Четвърто – бяло;

Пето – червено;

Шесто – черно.

За да отидеш на някое от изброените нива ти е необходим пропуск със съответния цвят и единствено златният пропуск ти дава достъп до всички нива.

Първо ниво е “нивото на чиновниците”, занимаващи се с кадровата политика и документите на Гайко чьосикай. На второ ниво е разположен информационния център, а на трето комуникационният възел и отдела за “Контрол на чужденците и сънародниците с нерегламентирани отношения с тях” – т.е. подслушва телите На четвърто ниво е “Иновационният отдел”, в който се разработват специални оръжия, съоръжения и електроника за агентите. На пето ниво са атлетическите салони, спалните на агентите и стрелбищата. В “черното ниво “ са разположени специалните помещения, лабораториите и офиса на председателя на комитета.

За заблуда на чуждите ченгета супер тайното звено имаше обявен адрес на тиха уличка в Тцукиджи.

Всички работещи в лабораториите дори не се водеха по ведомост към Гаймушьо, а получаваха заплатите си по специални кочани в отдел “Поверителен” на Японската Национална Банка.

В лабораториите се създаваха редица “оръжия”, както и методи за противодействие на тях. Разработваха се цигари с напълно обикновен на вид пълнеж , пропит със специални вещества. Те не вредят на нито един здрав човек, освен естествено с никотина си. Нo, при определено бъбречно или чернодробно заболяване цигарите са смъртоносни. Те изпращат в отвъдното набелязаната жертва по- сигурно и от “Калашник”

Жертвата може и да не пуши, достатъчно е да бъде в една стая с този, който пафка “изобретението”. Два - три подобни сеанса и болестта придобива летален характер. Дори медиците не могат да се досетят от какво е настъпил края. А всякакви експертизи и аутопсии само потвърждават официалната версия за кончината.

Лабораториите буквално и преносно преливат от зловещи епруветки. Стъклениците гъмжат от убийствени щамове.В инкубатори отглеждат тайландски кобри, пепелянки и силно отровни морски таралежи от Големия коралов риф на Австралия.

След другите задачи с особен приоритет се ползва тази за тестването на “Серума на истината – наркотик, след приемането му човек не може да пази тайни. Но той има и своите страшни странични ефекти. В най- добрия случай предизвиква психично разстройство, а понякога води и до самоубийство.

Портативни датчици, специални уреди за откриване на взривни устройства са другите приоритетни “производства” на учреждението.

Ръководителят на това интересно звено беше Сеиджи Оригава. Човек сам по себе си също твърде интересен. Бивш елитен командос, след своето уволнение отдал се на учение и наука. Въпреки “напредналата си възраст” в сравнение с другите студенти, отличаващ се с много бърз и аналитичен ум. Ум и способности, които бързо му помогнаха да се издигне до върха на Гайко чьосикай.

Кабинетът на Оригава беше аскетично обзаведен, подобен на живота му, единственото украшение, ако можем да го наречем така, беше един малък “бонзай”, за който се грижеше със завидна преданост. За председателя Оригава работата беше всичко, нямаше и семейство, крайно взискателен към подчинените си и два пъти по взискателен към себе си. Пред него стоеше един от служителите му.

  • Как върви разпитът? Научихте ли нещо повече?
  • Още нищо Оригава - сама, но скоро се надяваме на резултат! – ниско покланяйки се отвърна служителя.
  • Лошо! Пробвахте ли със серума? – И без да остави време на подчинения си да му отговори - действайте по- чевръсто, защото по петите ни са американците и което е по- лошо и от Гайко букай са надушили нещо. А и ми пратете някой умник, тоест математик. Веднага!

Пред него стоеше един настолен “Хи роши” – последен модел. На екрана му светеше :

Мила Кане, надявам се, че не се сърдиш, че те изпратих в онзи ужасен хотел. Но трябваше да заблудя преследвачите с лъжлива или по- скоро оскъдна информация. В компютъра ще намериш нещо за теб, но за да влезеш ти трябва парола. Нея ще откриеш така:

Паролата е четирицифрена, като първата цифра е два пъти по- голяма от втората и сборът на първата и втората цифра е равен на третата. Ако събереш всичките четири цифри, ще получиш числото, чиято първа цифра е равна на разликата между четвъртата и третата, а произведението на тази разлика с втората цифра е равно на първата.

Сигурен съм, че тази задача няма да те затрудни!

  • Всъщност, недейте да ми го изпращате, нека дойде след малко! – Спря служителя гласът на Оригава – Сега имам друга работа – погледна часовника си – но след половин час го искам тук!

След което затвори файла и излезе от офиса си. Тръгна по един дълъг и почти тъмен коридор, осветяван единствено от слабо мъждукащи лампи, прикрепени към тавана. След малко се спря пред една херметизирана врата, застана пред системата за биометрична защита и сложи дланта си върху скенера. Изчака потвърждението на самоличността си и с ясен глас каза името си, вратата се отвори и се озова в едно просторно и добре осветено помещение. В центъра на помещението, върху Т- образни колони имаше куб от стъкловиден материал с размерите на голяма стая. В средата на “стаята” върху стол от здрав полиетилен седеше един чисто гол мъж. Мъжът явно беше упоен защото не съзнаваше, че е гол и къде се намира.

Оригава се приближи до интеркома и заговори в него на развален френски:

  • Как се чувствате мосю Сирел! Е, ще споделите ли с нас още веднъж вашите безумни теории?

Голият мъж вдигна глава.

- Вие сте безумци, това са строго научно обосновани теории! Къде е Юджи! Искам да говоря с него, доведете го отново и той ще ви потвърди всичко!Той знае за какво става дума, а вие, вие сте невежа!- завърши яростно тирадата си.

11.13 часа токийско време

За професор Сакьо Комитсу с пълна сила важеха думите “отдаден на професията си”. Този жилав старец наближаваше седемдесетата си годишнина, но беше изключително здрав. Може би това се дължеше на факта, че той “живееше” в миналото и съвремието със своята суета не го вълнуваше изобщо. Той никога не беше имал семейство, а и никога не се е стремял да създаде такова. В облеклото му се долавяше известна ексцентричност, присъща на гениите. То се състоеше от риза със свободна яка, керемидено червена широка вратовръзка и черна кадифена куртка.

Беше изненадан от голямото дарение на фондация Шинкьо- хосо, но не и учуден, защото винаги беше смятал работата на своя институт и по- специално на своя екип за епохална и никой не се наемаше да му противоречи. С Юджи Ясуда - бащата на Канеко Ясуда, го свързваше дългогодишно приятелство, базирано единствено на професионална основа. Извън тесните рамки на съвместната им работа рядко си обелваха и дума и честно казано не се интересуваха един от друг особено, освен като специалисти. Ясуда беше най- добрият му помощник и професора смяташе, че той ще бъде неговият наследник и продължител на делото му.

Дарението го притесняваше само в една точка, това, че дарителят искаше да се запознае лично с него и това как ще бъдат похарчени парите му. Не, че професор Комитсу таеше някакви свои помисли относно парите, а просто не обичаше да се среща с “чужди” хора, както наричаше посетителите и не му се откъсваше от работата, но беше изпълнителен.

  • Привършвайте – обърна се към сътрудниците си – вече минава единадесет! Ще ходя да посрещна посетителите. Ти, Аяко, идваш с мен!

Заедно със своята незабележима (за него) сътрудничка Аяко, посрещнаха гостите пред външната врата на Института. Те не го разочароваха, бяха точно такива каквито си ги представяше – отегчени богаташи, търсещи място за своите излишни пари.С тиха въздишка професор Комитсу се поклони няколко пъти и подаде ръката си.

  • Добре дошли! Подготвили сме ви посещение, което няма да забравите!
  • Разбира се, че няма да го забравим. Та то ни струва един милион – избоботи “дарителят”.

Придружителката му, с тон показващ, че владее до съвършенство кейго* (Японците са развили цяла система от почтителни езикови стилове, наречена кейго, която изразява уважението на говорещия към човека, на когото говори, включваща различни езикови стилове и широк обхват от думи и изрази. Например едно просто изречение може да се произнесе по 20 различни начина в зависимост от социалното положението на говорещия спрямо адресанта), го прекъсна.

- Честта е наша Комитсу – сама! Ние много ценим вашата работа и искаме да научим нещо повече за нашите деди. Моля да ни извините за това, че ви откъсваме от работата! – Завърши момичето и се поклони с притиснати една в друга длани още по- ниско от професора.

Може това посещение да не е толкова досадно – помисли си поласкан от думите й ученият. С вежлив жест той ги покани да го последват, като започна с любима си тема, средновековна литература, в движение :

- Разбирам, че се интересувате от литературата на дедите ни, попаднали сте на точното място. Парите ви ще отидат за нов спектрограф и за пълното архивиране на всички древни текстове. А ние тук имаме забележителни такива. Например само тук ще намерите най- забележителната колекция от Ранна Хейанска литература, ренга, гунки ма нагари и муджо. Или накратко –формирането на силно централизирано управление в Едо* (*днешен Токио) след около сто годишни размирици, растежа на пазарната икономика въз основа на уеднаквената валута води през периода Едо, годините от 1600 до 1868 до формиране на класата на богатите граждани. Общото благоденствие създава условия за ограмотяване на хората и литературните творби се превръщат в универсална търговска стока, което води до разцвет на книгоиздаването. Хумористичните белетристични проучвания на съвременното общество като Кошоку ичидай отоко, творбата "Животът на един влюбен човек", писана в далечната 1882 от Ихара Сайкаку имат огромен търговски успех, а книгите в проза, често изящно илюстрирани, стават основа на литературата през периода Едо. Създават се търговски театри, в които се играят куклени пиеси -джорури и пиеси кабуки. Сюжетите на пиесите често описват конфликти, произтичащи от строго йерархичния социален ред, наложен от шогуната Токугава. – Комитсу остана много доволен от тембъра на гласа си , но забеляза, че дарителите се понамръщиха - Искате да питате нещо ли? – поинтересува се загрижено той.

  • Ами да, това е много интересно, но кажете нещо за ранната Хейанска литература! – Отвърна момичето с цялата си любезност.

Ако имаше нещо, което професора да мразеше повече от Хайнската литература, то това беше да го прекъсват! В интерес на истината сам той не знаеше защо я недолюбва и затова беше я изучил до съвършенство, но пак не му стана нито по- интересна, нито по- любима.

  • Разбира се, Хейанската литература! – с досада отвърна той - интересно, но сега имаме нови ръкописи от поета Мацуо Башо! Той, ако не ви е известно, издига седемнадесетсричковата лека стихотворна форма хайкай, по-късно позната ни като хайку, на най-високо литературно ниво като темите са взети от природата и живота на обикновените хора. Мацуо Башо е известен и с пътеписите си като Оку но хосомичи от 1694 г.; "Тесният път към дълбокия север". Редица филолози, преди мен, между които Кейчу, Камо но Мабучи и Мото ори Норигана, правят проучвания с учебна цел на ранните литературни текстове като Коджики, Маниошу и Генджи моногатари. Но единствено ние постигнахме такъв напредък!

На Мицуро Огава почти му беше прилошало от пороя залели го думи . Буквално му идваше да скочи върху професора и да натъпка думите обратно във гърлото му . ДЕМОН- а явно предусети желанието на партньора си и леко го побутна по рамото.

- Комитсу – сенсей! Ние не искаме да отнемаме от вашето ценно време и затова бихме искали да се запознаем с Юджи Ясуда и неговата работа! Доколкото знаем той е един от най- забележителните изследователи на Хейанската литература. – завърши момичето и се поклони.

Като че ли професорът се събуди от сън, тръсна глава и промърмори:

  • Да, разбира се! - И без това имаше много работа, а и довечера имаше важна среща. Тогава се обърна към асистентката си – Аяко запознай ги с работата на Ясуда – сан! – Отново се обърна към посетителите – Ако ви потрябвам ще съм в кабинета си, желая ви приятно прекарване!

Аяко, без да им води лекция побърза да ги заведе до кабинета на колегата си. Коридорите на института се сториха безкрайни на Мицуро Огава. Когато стигнаха до офиса на господин Ясуда момичето веднага седна зад компютъра на учения. Аяко се опита да каже нещо, но “Демона” я изгледа с поглед, нетърпящ възражения и я помоли за кафе.

НЕНЕНЕНЕ

11.15 часа токийско време

Канеко се отпусна на креслото и се сви на него, като гледаше стената с не виждащи очи. Пред нея преминаваха картини от последните събития. Едва сега тя усети сериозността на положението в което се намираше тя и нейното “ие”* (*ие – семейство). Загадката с кода, не беше никак трудна, често като малка с баща си се развличаха като решаваха подобни задачи, но сега някак не й се решаваше точно тази. Просто се боеше, а тя не беше никак страхлива или поне така мислеше до този момент.

Отговорът на загадката изплува пред очите й сама без въобще да се напряга, а той беше елементарен - 4268.

Тя въздъхна и посегна към дисплей очилата. Вкара кода и изведнъж се намери в градината на един древен шинтоиски храм, по пътеката на която беше застанала към нея бавно се приближи монах. Който и да беше програмиста на този сценарий беше просто гениален – помисли си тя. В края на пътечката, която се виеше в синхрон с красиви следи оставени от гребло в пясъка извън нея, се виждаше храма. Той представляваше правоъгълна дървена постройка с керемиден покрив, спускаш се стръмно и образуваш голяма стряха от двете страни. Краищата на покрива бяха положени върху колони, а на прозорците се виждаха бамбукови щори. Когато монаха дойде съвсем близко до нея тя видя, че това всъщност е баща й. Той мълчаливо я хвана под ръка и я заведе до близката пейка.

  • Да поседнем! Знаех, че ще стигнеш до тук и затова се доверих на Сейдзи- сан. Предстоят големи промени и затова искам да предпазя теб и нашето “додзоку”* (*род – клан).Направих откритие което има силата да промени света такъв какъвто го познаваме. Знам, че много хора ще искат да се доберат до мен и моите познания, познания до които въобще не трябва да се докосваме! Сега когато мен ме няма, разчитам на теб, че ще ни предпазиш от надвисналата опасност. Запозната си с легендата за божественият вятър – камикадзе, но това в по- голяма или малка степен не е само легенда. Преди няколко месеца работих по едни новооткрити текстове. Повечето от тях бяха просто преписи на известни нам произведения на Хейанска литература и представляваха ценност предимно заради годините си - грубо казано. Повечето бяха от средата на 9 век местния правопис (кана) и бяха в много лошо състояние, когато се заех с тях. Напълно рутинна дейност за мен. До когато под първоначалният текст на едно от произведенията попаднах на неизвестна досега част от "Древна хроника" на Коджики, написана на японокитайски език. Факт сам по себе си значим, но имаше нещо което ме смущаваше. Защо предците ни са го скрили този текст? И защо досега никой не знаеше и дори не беше чувал за него? За тази част не споменаваше, нито дори имаше и най - малък намек в Кокин вакашу от 905 г.; "Сборник от старо време и от днес", нито дори в Нихоншоки от 720 г., "Хроника на Япония"?

Тези въпроси ме смущаваха и се боях от фалшификации и мистификации. Затова не го показах на никой, дори на Комитсу- сама и предприех проучване на автентичността му. Няма да ти разказвам през какви перипетии преминах за да разбера, че текста е автентичен, просто няма да ни стигне времето. Важното е, че текста се оказа напълно автентичен! Последното ми пътуване което предприех го потвърди напълно. То беше до този шинтоиски храм,който за съжаление не съществува вече или поне не в такъв вид. В легендата се разказва за един беден селянин Ниро, който едва изхранвал своето “ие”. Веднъж както работел на полето при него дошъл един странник който умирал от глад. Селянинът се смилил над него приютил го и започнал да дели с него храната си, но и тя не помогнала, след няколко дни странника умрял. Сред оскъдните му вещи имало и една странна кутия, която чуждоземеца стискал до последният си дъх. Селянинът въпреки, че скърбял за смъртта на госта си, искрено се зарадвал на кутията, защото мислел, че в нея има съкровище и ще избави от мизерията семейството си. Той бил прав в предположението си но, “съкровището” не било това което си представял. А един … камък! Този камък бил необикновен “небесен” или както ние бихме го нарекли метеор. Странника бил монах от древен храм в долината Ямато.Той бил спасил камъка от размирници които нападнали храма и се опитали да го похитят. Но, тези неща селянинът разбрал много по- късно. Когато отворил кутията за първи път и видял камъка (който не се отличавал от другите си събратя по нищо) се ядосал и го захвърлил заедно с кутията. Тогава едно от децата му го прибрало и започнало да си играе с него. Увлечено в играта детето си уболо пръста на една бамбукова треска кръвта му закапала по земята и една капка случайно попаднала върху камъка. Тогава станало нещо страшно! Развихрила се страшна буря която унищожила почти всички посевите на селото и за малко не отнесла едно от децата, това с убоденото пръстче. Отначало хората много се чудели откъде се взела тази буря, времето не предвещавало такава, а и сезонът бил друг и дълго щели да се чудят, ако уплашеното дете не споделило с баща си какво е станало. Бащата не му обърнал много внимание на детския разказ, докато и до тяхното село не достигнали вести за нападението над Ямато. Тогава той се досетил кой е бил неговият странен гост и какво е станало. На другата сутрин, прибрал камъка и предприел дълго пътуване с големи перипетии за да го върне там където му е мястото. Този камък помогнал – векове след това на нашите монаси да ни спасят от монголското нашествие.

В моето пътуване което предприех разбрах, че това е истина и, че този камък и този храм наистина съществуват! Свързах се и с моят приятел Жулиен Сирел който е и астро-физик и любител историк и колекционер на антики- много начетен мъж. Изпратих му всички сведения който бях събрал за камъка и легендата, за да ги обсъдим. След няколко дни той ми се обади твърде развълнуван и сподели с мен теорията си за метеора. Това не бил обикновен метеор, а в ядрото му се съдържала антиматерия, отключвана с помощта на кръвни протеини!

Можем да предположим, че метеора първоначално е бил доста по- голям, и до нас е достигнала само тази част от него. Че се е образувал във вътрешността на т. нар черна звезда и при избухването и в свръхнова се е отделила като частица от нея. По време на пътуването си във вакуумното пространство, отделената частица е изстивала и втвърдявала и лека - полека позитроните с времето ставали електрони, но във вътрешността на ядрото електроните са още положително заредени - позитрони. За нас остават две загадки, как в този процес метеора не се е унищожил и как и защо именно човешкият кръвен протеин може да "отключва" ядрото му? На първият въпрос все пак имаме някакъв отговор, че в естественият процес някак си в средата на метеора атомните частици са достигнали някакъв баланс между материя и антиматерия, но вторият въпрос си остава загадка.

Тогава прочетох много неща за антиматерията. Известно е, че учените могат да създават изкуствено в лаборатории малки количества от нея. Физиците произвеждат в ускорители за частици антиелектронни – позитрони, антипротони и дори антиводород, които веднага се свързват със своите партньори в този свят и предизвикват силни светкавици. Това е именно причината да не виждаме антиматерията: при сблъсък с материята те веднага се анихилират, при което се отделя колосално количество енергия. Всъщност астрономите отдаван се чудят как галактиките не се разкъсват от центробежните сили при ротацията. И затова подозират за съществуването на невидима “тъмна” материя, която държи света в едно цяло и представлява до 90% от материята на Космоса. От това следва, че антиматерията е тази която държи в едно цяло нашият свят. Без нея няма да има галактики, слънчева система и въобще някакъв живот.

Също тайната на гама – лъчите може да се обясни чрез антиматерията. Там, където, възниква тяхната светкавица, астрономите не виждат някакви космически образувания. Което всъщност е нормално, ако се вземе предвид факта, че тези космически супернови се състоят от огледална материя, която е невидима.

Тайната на дясната ръка в природата се обяснява без проблем с огледалните светове. Физиците са установили, че спинът на електроните, т.е. тяхната собствена ротация, се извършва винаги на дясно, така, че можем спокойно да кажем, че светът се върти на дясно. В нашият свят обаче се задържат само тези частици, които се въртят надясно, а в огледалния – онези, които се въртят наляво.

Преди години едно откритие на астрономите учуди научния свят – има изолирани планети, които не принадлежат на никаква слънчева система. Това противоречи на всички актуални теории за възникването на небесните тела. Този метеор доказва,. Че те кръжат около едно, невидимо за нас слънце.

През 1908 година в областта Тунгус - Сибир пада небесно тяло. От този Тунгуски метеорит не са открити никакви веществени следи, въпреки, че неговата разрушителна сила е била огромна. Единственото смислено обяснение на този факт е, че този метеор е бил от антиматерия.

Така, дотук с лекциите! Ти трябва да намериш Сирел и да отидете до този манастир. Камъка не е там, но в него ще намерите ключа към него. И побързай, времето тече и други хора се стремят към, него!

Канеко остави очилата на масичката, все още беше разтърсена от неочакваната “среща” с баща й. Усети, че някой се приближи към нея и сложи ръка на рамото й.

  • Аз, ще бъда с теб! – С тих глас каза Ван Ли.

Тя обърна глава учудено.

  • Как влезна тук?
  • И нашето доджо има своите тайни – усмихна и се той и я прегърна през рамото.

07.00 вашингтонско време

Олафсон се вгледа замислен в хората пред него – те бяха най- добрият екип, който би могъл да има, всеки експерт в областта си:

Уилбърд Смит историк лингвист, Абуро Широяма - специален агент - лингвист, Том Неш - специален агент - диверсии и Ерик О'Конър - ръководител на проекта - антрополог лингвист, който не се и опитваше да скрие прозевките си. Той обичаше да си поспива и не му беше ясно защо го бяха измъкнали от леглото толкова рано.

  • Е, момчета това е положението … Сами разбирате сериозността му. От нас се очаква да го овладеем. Достатъчно е, че сме дискредитирани в очите на своите съюзници. Нека да обмислим положението и подготвим първоначалната си стратегия. Първо Уилбърд Смит като историк лингвист ще се запознае с работата на Юджи Ясуда и по линията за обмяна на опит ще посети токийския институт по древни изкуства. – Обърна се лично към Смит – и ще докладваш единствено на мен - сега ти ще си “нашият човек” в института. Интересуваме всичко свързано с Ясуда, работата и семейството му. Всичко, дори размерът на обувките. При проблеми обръщай се към О’Конър. Запознат си отчасти с текста какво е твоето мнение. Имаш думата!
  • Много бих искал да започна обнадеждаващо, шефе, но засега не разполагаме с достатъчно данни, дори не знаем за какво иде реч! Само едно ние известно, че става дума за нещо голямо. Много голямо. Когато отида на място ще знам повече.

Олафсон потърка брадичката си, кимна с глава и продължи.

  • Широяма, като специалист лингвист, ще се прикрепиш към екипа от "частите за психологически операции и граждански въпроси" в Токио. Неш – Шефа сега се обърна към него - Том ти ще си с екипа на островите, а О’Конър ще координира операциите от резерва на Окинава. Това е!

Последва неловко мълчание. Олафсон продължи след паузата.

  • Някакви забележки или възражения? – Побърза да си отговори сам – Няма, чудесно! Залавяме ли се за работа? Имате два часа да се подготвите и да предупредите близките си. Всяко закъснение, ще се тълкува като военно престъпление, действайте.

Едва когато четиримата излязоха от кабинета шефът на УСВП се отпусна и въздъхна. Олафсон тръгна към прозореца, мислите му запрепускаха. Той отвори и вдъхна мразовития утринен въздух.Студът изпълни дробовете му. След какво ли е хукнал половината свят? А и дали си струва живота на толкова сами по себе си прекрасни хора, каквито бяха неговите момчета? Сега точно те - неговите хора трябваше да вадят кестените от огъня и да търсят игла в купа сено … Беше напълно убеден, че ще направят всичко каквото е по силите им.

Но дали обаче щеше да е достатъчно?

Пред него беше копието диска на О'Рийли …

19: 00 токийско време

Секуро Тода се чувствуваше притеснен в компанията на професор Сакьо Комитсу. И то не защото му нямаше доверие, а по- скоро заради необяснимото обаяние излъчвано от професора. Човек просто не можеше да го мрази и се чувстваше пряко волята си завладян от него.

Те се бяха разположили в един вестибюл на алпийска хижа в подножието на Фуджи, където и двамата идваха за пръв път. Това място леко изнервяше Тода, докато професора, напротив, изтегнат небрежно на креслото с изпружени напред крака, нямаше вид на изтерзан от подобни чувства. Все едно се беше разположил в своя кабинет.

Този човек, въпреки възрастта си способен ли е на някакво уважение – помисли си Тода. – Не схваща колко е важен този момент. Секуро почувства как леко започва да го обзема чувство на раздразнение към Комитсу- сан. - Такива като него си мислят, че всички са им длъжни! – Заслуша се в мелодичните удари на часовника.

Професора въздъхна, прибра краката си и погледна своя.

  • Какво чакаме, Тода- сан?- обърна се към магната.
  • Господин Ой, ще ни приеме, когато се освободи. – Гласът му неволно шептеше – Да не си мислите, че единствената грижа на председателя Ой в момента е да си приказва с вас за някакви древни музейни текстчета ?
  • Текстчета? – Комитсу не можа да сдържи презрението си. Какви невежи, колко малко разбираха от история. Все вярваха в това, което не трябва. Текста на “Камикадзе”! Само при мисълта, че може да бъде открит и разшифрован, той потръпваше от нетърпение. Защо въобще трябваше да разговаря с този дребен политикан? Да изтърпи, цялата тази среща с него, когато вече са започнали издирването? Какво би могъл а научи от Ой? Нищо,абсолютно нищо. Най- много да му изнесе някаква надута пледоария за величието на “Уйоку“ - Черният дракон. За това, че ако намерят текста, той принадлежи на “Уйоку“.

Какво знаеха те? Ако текста действително притежаваше някаква чудотворна мощ, той трябваше пръв да го открие. Не можеше да остави подобно оръжие да попадне в ръцете на онзи маниак. Още повече, че то струва живота на негов ценен, приятел или по скоро сътрудник като Юджи Ясуда.

Загубил всякакво търпение, професора въздъхна отново се размърда и стана. Приближи се до прозореца и зарея разсеяно поглед към планината. Мечтаеше си за момента когато намереше целият оригинален текст и го разшифрова. Представяше си как пръстите му се плъзгат по текста, чуваше собственият си глас как шепнеше свещените слова, а после как идваше момента на откровението. Това е най- великият миг в живота на човек. Нямаше по- голяма награда от тази.

Изведнъж се сепна и се обърна, видя, че Тода го гледа. Магната забеляза странните пламъчета в очите на професора, леката усмивка – сякаш се усмихваше на някакъв анекдот. Никакво доверие нямаше на този човек, но това беше работа на Ой- сан, той работеше само с най- добрите и беше привлякъл и професор Комитсу.

Часовника удари и “половина”. В близост до тях отекнаха стъпки. Комитсу облекчено се извърна в очакване, но стъпките отминаха.

  • Колко още, ще чакаме? – възнегодува той.

Тода не му отговори, а само вдигна рамене. Професорът за махна в знак на отчаяние и подхвана:

  • Ох не ми казвайте! Ой- сан живее в някакво свое време, за което ние простосмъртните, нямаме и представа, нали? Това е! Той има собствена концепция за време и може би си въобразява, че е стигнал до някакво прозрение за естеството му. – Завърши тирадата си ученият и се усмихна горчиво на собствената си шега.

Тода се размърда неспокойно, притеснен, че може би стаята се подслушва.

  • От нищо ли нямате страх или срам Комитсу?
  • Ха, бих ви отговорил, Тода- сан, но се боя, че няма да ме разберете.

Отново се възцари мълчание. Комитсу започна да нервничи, всеки изгубен момент го подлудяваше. Скоро щеше да се разчуе за издирването, новината не можеше да се пази дълго в тайна.

Не след дълго по коридора отново се чуха стъпки. В стаята при тях влезе един с нищо незабележим човечец. Той мълчаливо им кимна да го последват. Когато стигнаха до вратата на кабинета който ги чакаше Ой – сама. Човечеца им кимна към обувките и ги помоли да ги събуят. Те изпълниха заповедта безпрекословно.

Влязоха в голям кабинет в които се преплитаха съвременните технологии с традиционното обкръжение на един самурай. Господин Ой седеше върху един шики-бутон на леко издигнат подиум. Пред него беше разположена една ниска кипарисова масичка. Двамата мъже се приближиха бавно със страхопочитание и се поклониха по няколко пъти, след това седнаха на възглавнички пред него. Веднага след тях, безшумно в стаята влезе млада японка, която поднесе на всички чай в малки, красиво оцветени и ръчно изрисувани чашки.

Пръв наруши тишината Ой- сама.

- Радвам се, че дойдохте Комитсу- сан!

Професора се изправи и се поклони ниско.

- Честта е моя, Ой- сама!

Ой- сама, в отговор само леко кимна с глава и отпи бавно от изящната чашка. След малко продължи.

  • В днешният корумпиран свят единствената възможност за всеки японец, който иска да остане верен на националната традиция е да стане самурай. Днес Япония е най- мощната сила в света. Онова което военните не успяха да постигнат през Великата източно азиатска война* (*Втората световна 1939- 1945 г.), постигнахме с развитието на икономиката и завладяването на пазарите през последните тридесет -– четиредесет години. Нарича се икономическа зависимост. – Ой- сама говореше с тих глас, сякаш говореше на себе си. – Преди около деветдесет години бомбардирахме Хавайте, но не успяхме. А, сега, сега те са наши! Установили сме се навсякъде – САЩ, Русия, Китай, навсякъде където има японски капитали. Но същевременно загубихме нещо, много по- ценно, нещо което не може да бъде купено с капитали. Заплатихме с най- високата цена – разрушаването на многовековните стойности и традиции. – Завърши с леко приповдигнат тон и отпи от чашката. След тази малка пауза продължи отново. - През вековете ние винаги сме били мишена на непрекъснато нахлуващи чужди влияния и култури – китайски, корейски и всякакви европейски. Е, не всичко чуждо е било отрицателно. От китайците например, сме приели йероглифите, административната уредба и конфуцианството. Но, за изключително негативно влияние смятам навлизането и разпространението на огнестрелното оръжие от португалските търговци. Огнестрелното оръжие измести традиционният и единствено достоен за един мъж меч, а с това спомогна за разрушаването на бушидо и нашите изконни традиции! - Ой- сама презрително сви устни -Но и това не е нищо в сравнение с днес! Младите хора вече не уважават традициите и не зачитат възрастните. Около нас сме заобиколени от абсурди - хамбургери, западно облекло, панирани пилета, порнография. Съвременна Япония постепенно поема като гъба най- отрицателните чужди влияния. Не е далеч времето когато най- почитаното божество ще бъдат парите, а не Аматерасу! Аз вярвам в императора, но с това половинчато връщане във властта,и с установяването на повече гай-джин тук, положението непрекъснато се влошава. Време е за действие!- завърши, дългата си тирада Ой- сама.
  • Простете ме. – Наруши мълчанието на гостите Тода- сан. - Но, дали обществото е готово и дали то ще ни подкрепи Ой- сама! - попита Тода и се поклони ниско.

Ой – сама го погледна с присвити очи и с дълбок гърлен глас накъсано му отговори.

  • Това засега не е важно, важно е да спасим честта на Япония! Освен това вие ме разочаровахте Тода- сан! Да наистина! Разочаровахте ме!

Тода сан трепна и мускулчетата по ъгъла на устата му затрептяха, наведе глава до пода.

  • Грешката е само моя! Избрах недостойни хора за тази толкова важна операция. Нищо не може да оневини поведението ми. Моля да ми простите, Ой- сенсей.
  • Може би ще успеете да поправите грешката си - погледа на Ой- сама омекна. - Признат грях не е грях, надявам се, че виновниците са наказани?
  • Хай, Ой- сама, платиха си за грешката! – Осмели се да вдигне поглед Тода – сан, но само за миг.

Ой- сама кимна доволно и със същият дълбок гърлен глас се обърна към професор Комитсу.

- Вашите знания са ни необходими Комитсу- сама, знам, че сте по следите на нещо от изключителна важност за народа ни. Надявам се, че то ще принадлежи на Уйоку! А за гай –джин ние ще се погрижим.

06:00 токийско време

Рано преди още всички да са станали Канеко се измъкна от доджото, не искаше никой със себе си. Работата касаеше само нея и баща й – мислеше си тя и старателно избягваше другите обитатели.

В интерес на истината Сейдзи- сенсей я забеляза, но не се опита нито да я спре, нито и каза нещо, все едно я нямаше. От което Канеко остана много доволна.

Два хеликоптера се носеха над безбрежната джунгла на островите Сакасима и раздираха тишината на ранното утро.

Летяха ниско – колкото им позволяваха дърветата. Огромните им полирани туловища отразяваха ранните слънчеви лъчи.

Това бяха МХ90 подобрен вариант на МН 90 гордостта на американската военна индустрия. Машините са снабдени с радар за следване на повърхността на терена и инфрачервен сензор, действащ при всякакви метеорологични условия, които им позволяват да летят ниско над релефа. Обемът на двата резервоара за гориво с увеличен и може да се презарежда от въздуха, а на бордовото табло има дисплей, свързан със система за нощно виждане.

Пилотите лесно намериха злополучната рибарска колиба.

Колибата където според побърканият старец са изчезнали специалистите

от УСВП. Пред нея имаше малка полянка, толкова малка, че само един

хеликоптер можеше да заеме удобна позиция за да разтовари товара си.

Пилотите бързо се разбраха по ефира кой ще заеме позиция първи и без

никакво протакане пристъпиха към действие. Един по- един стовариха хората и

техниката на полянката след което напуснаха острова. Отново се възцари

девствена тишина. Мъжете безшумно се пръснаха по поляната. Това беше

оперативен отряд от “Зелените барети” – “А екип”. Тези отряди са

организирани като малки самостоятелни войски, А- екипите действат успешно

вследствие на вътрешната си организация. Двама от групата са експерти по

оръжията, други двама са специализирани в инженерните работи и взривовете,

третата двойка са медици, а четвъртата борави със средствата за свръзка.

Дублирането на всеки в дадена област в рамките на отделението позволява то

да се раздели на две отделения и да запази своята ефективност.

След няколко предпазливи маневри заеха предпазливо позиции около

бараката. Двама души с насочено оръжие изломиха вратата й.

В този момент в Токио пред Доджо "Сейдзи РИУ" спряха няколко коли и

микробуса. От тях слязоха мъже облечени в полицейски униформи.

ще от сутринта саки на Сейдзи, беше събудено и не предвещаваше нищо

хубаво. Когато мъжете в полицейски униформи затропаха, той се досети, че

това не бяха истински полицай.

Стареца побърза да намери Ван Ли.

  • Ли, прескочи оградата и намери Ясуда. Тя трябва да изпълни своето гири,

но ще се нуждае от помощ! - Погледа му омекна и той посегна да изправи клекналия пред него мъж - побързай, нямаме много време! Добре, че децата днес не са тук.

- Но, Сейдзи - сенсей ...

- Дръж се като японец и изпълни своето амае*! (*амае - непреводима дума

приблизително- задължението да се подчиняваш на групата) – С тих, дълбок гърлен глас ядосано го прекъсна Сейдзи.

Ли, не се осмели да продължи, просто се изправи поклони се ниско и без да

каже дума изчезна в градината.

Възрастния мъж отиде да посрещне неканените гости.

06.03 токийско време

В мига на острова, когато войниците разбиха вратата избухна цялата полянка,

оцеля единствено Том Неш от УСВП. Той имаше късмет защото се забави

около багажа по пътечката. Взривната вълна го събори на земята в

безсъзнание. В момента когато избухна полянката в Токио избухнаха десетки

полицейски “кобани”, правителствени сгради, офиси на фирми и чуждестранни

посолства.

Но, мъжът оцелял на полянката нямаше никаква представа за това. В първият

момент Неш не можа да повярва на очите си, после се ужаси. Веднага намери

в багажа радиостанцията и я сглоби. Тя беше модел LST - 15C и сглобяването й

не му отне повече от няколко секунди. С помоща на няколко сигнала, отправени

към комуникационния спътник, приключи фината настройка се опита да се свърже

с базата в Окинава.

- Мейдей, мейдей. Тук екип Кобра, вика базата! Обадете се! Чува ли ме някой?

Но, във военна база “Окинава” нямаше кой да му отговори. Там бяха прекалено

заети със собствената си безопасност.

Отвсякъде до тях пристигаха призиви за помощ, но явно това не беше достатъчно,

а ми стотици фигури облечени в черно с помоща на детапланери лека - полека

завладяваха базата. Въпреки добрата военна подготовка войниците не успяваха

да и окажат достатъчно адекватна съпротива. Нинджите, защото това бяха именно

бойци обучавани в легендарното изкуство - нинджуцу* (*нинджуцу - изкуството да бъдеш

"лукав и потаен" и да ставаш "невидим". Нетрадиционна дисциплина, включваща бойни умения, специални оръжия и

техники за укриване и магии), първо тихомълком превзеха портала и комуникационните

съоръжения, след което пропуснаха няколко десетки камиьона, коли и мотора

претъпкани с въоръжени мъже. Който давеха съпротивата където я срещаха.

От Токио хакери заглушаваха всички чуждестранни спътници, за да не може

хората отвън да разберат какво става.

Правителството беше объркано, редовните войници и полицията трудно даваше

отпор на нападателите и хилядите гневни тълпи. Тълпите се разпалваха от

огнените речи на Ой- сама, предавани по всяка радиостанция и телевизия в

страната.

От Уйоку отдавна се бяха подготвили за този момент, с помощта на магнати като

Тода- сан те бяха откупили колкото се може повече рекламно време във всяко

възможно радио и телевизия на острова. От ефира заливаха хората с пропагандни

антиамерикански и антиевропейски речи, претъпкани с под прагови съобщения*

(подпрагово послание - специален метод за въздействие и промиване на мозъка върху голямо количество хора,

прикрит обикновено под благовиден претекст – например реклама). Тези съобщения въздействаха на

хората като наливане на масло в огън. Те се събираха на тълпи и започваха

неистово да скандират против гай- джин.

Точно в една такава тълпа се оказа притисната и Канеко. Демонстрантите

блъскаха гърбовете си и я притискаха. Момичето имаше чувството, че е попаднала

сред буря и я заливаха морски вълни. Въпреки, че не страдаше от клаустрофобия

сред този гмеж, тя почувства как настръхна цялата и внезапно я обзе чувство на

безпомощност. Тъкмо в този момент Ли я настигна и й помогна да се измъкне от

тълпата в един вход. Протестиращите продължаваха да скандират - “гай- джин

вън!”, докато гласът на Ой- сама цепеше въздуха.


2003-11-02

Питай знаещите

Специалистите в областта на писане, издаване и продаване на книги, ще отговорят на вашите въпроси

Абонамент

(скоро)

Сбъдни мечтата си, издай своя книга! Мечта за книга"(http://dreambook.bg)