БУКВИТЕ - САЙТЪТ ЗА НОВА БЪЛГАРСКА ЛИТЕРАТУРА

Роб на свободата - част1

Йордан Маринов Бозушки (bozuski)

Раздел: ПОВЕСТИ И РОМАНИ  Цикъл:

Цялото ми тяло бе изтръпнало, като че ли току-що бях пуснал проводници с високо напрежение, особено главата. Олеле, главата - толкова изтръпнала и така празна, че ако не ме болеше, можеше да си помисля, че я няма. И отгоре на всичко това отвратително пътуване, с този бутафорен влак, при това прав като... Два часа на крак. Ужас! Кой дявол ме накара да пътувам точно днес (като че ли утре щеше да е по-различно)? За кога повече да отлагам? От две седмици гостувах на сестра си и непрекъснато си тръгвах... Трябваше все пак да си тръгна. А снощи! Толкова пукница опуках снощи, сякаш бях на състезание. Няма да пия повече! Край! Облегнат на вратата на тоалетната, следях през зацапаното стъкло бягащата действителност - високи черни планини, реки и бистри долини..., но не ми ставаше по-добре. Презирах всичко и всички. Всички. И оня мухльо отсреща с мазно-усмихната физиономия на администратор, презирах го, защото не го болеше главата и защото... просто го презирах. Погледнах го с такава неприязън, че той се скри навътре в коридора. Мястото му зае мърляво циганче в юношеска възраст. То се усмихна жизнеутвърждаващо и прикри първичното впечатление, че някой се е изпразнил над горната му устна, ако съществуваше достатъчно основание да се нарече така контура на устата му. Тя, защото в края на краищата се убедих, че това очарование принадлежи към нежния пол, се усмихна отново, този път съвсем тенденциозно към мен и приближи. - Хас пара ти е шалчето? - На мястото където бе трябвало да има гърди висеше бяло шалче. - Много пара-а, бате. Тя се наведе към мен давайки ми възможност да изпробвам всички зловонния на този свят и прошепна: - Бате, дай два лева, ша ти праим швирху, е тука у туалетнуту. Разхълцах се. Ръката ми потръпна и за малко не оскверни красотата на лицето й, но си помислих, че после няма къде да се измия. Изръмжах й да се маха, тя отстъпи малко назад и предложи да й дам една цигара, за да ми попее. Споразумяхме се да й дам цигара без да ми пее и да изчезне по възможно най-бързия начин. Тя взе цигарата и запя: "Ой, мацо Сладурано, на-на-на...". Като че ли шмиргел допря малкия ми мозък. Побеснях. Тръгнах към нея, нищо че после нямаше къде да се измия, но тя предвидливо излетя. Погледнах отново през зацапаното стъкло на вратата, навън като че ли валеше. Извадих цигарите си. Много пуша в последно време - втори пакет опустошавам за днес, а е ранен следобед. Оле, а пък снощи - не ми се говори. Мистър Рак, който всъщност още бе едно мъничко, симпатично раче, по невнимание защипа нещо в гърлото ми и избухнах в злобна туберкулозна кашлица. Проклети цигари! Докога?! Дръпнах по-умерено и за малко отново да избухна. Влакът летеше с обичайната си скорост от 20 километра в час и половина и това не впечатляваше пътниците, всички отдавна се бяхме примирили. Този влак бе едно от малкото средства, да ги наречем условно превозни, с които човек можеше да се добере до Кристалния град, в които пропилявах най-хубавите си години. Беше неделя, началото на септември и началото на поправителната сесия. По това време в Кристалния град се концентрираше най-веселата част от студентите на нашата Академия, или почти всички. Затова и влакът бе претъпкан и то предимно от студенти. Странно, че не видях нито един познат. Пътувах сам и така бе по-добре - в това състояние не се нуждаех от компания. Най-после дългоочакваната гара. Влакът шега се приземи с яростно свистене. Вагоните весело подскочиха, за да помогнат на изтерзаните пътници да се придвижат до изходите. Слязох и бавно тръгнах към ресторанта. Така ми се пиеше бира, че предметите се раздвояваха в очите ми. Карай мен хвърчаха сакове и кашони, и наивници, които все още се надяваха, че ще се натъпчат някак в единствения автобус. Валеше топъл, кисел дъжд, проникваше през памучната ризка и нежно щипеше плътта ми, напомняйки страстните целувки на очарователна малка мръсница. Взех си бира и седнах до един прозорец с изглед към автобусната спирка. Представлението беше започнало, но се надявах, че не съм изпуснал нищо съществено. Пред препълнения вече автобус, стотина човека със сакове и чадъри се напъваха, като че ли искаха да го отместят. Те очакваха да се случи чудо. Какво ли не давах, за да чуя репликите им. Взех си още бира. Шофьорът слезе и собственоръчно за разчиства вратите, но нищо не се получаваше. Двама се сбиха, една лелка удари единия с чадъра си, той се обърна и я удари, намесиха се и други... Шофьорът използува настъпилата суматоха и подкара автобуса с отворени врати, но изостаналите го настигнаха и отново натиснаха вратите. Настъпи временно затишие, навярно шофьорът бе загасил двигателя, както правеха обикновено всички шофьори на този етап от борбата . Голяма част от излишните се примириха и отстъпиха, на най-непримирите направиха все някак си място и след взетото компромисно решение автобусът потегли олюлявайки се. Почти всички безавтобусници тръгнаха пеша към града. Да се чака следващия автобус, бе напълно безсмислено, той щеше да пристигне едновременно с другия влак и положението щеше да бъде същото. Поседях още четвърт час и тръгнах към таксиметровата пиаца и когато вече бях там пред мен спря една "Лада". Поздравих и седнах. Колата потегли и едва дръпнал два-три пъти от цигарата вече пресичахме площад "Република" и се отправихме по безкрайно познатата ми "2 февруари". - Спрете тук, ако обичате! Ладата спря. На стотина метра напред започваше така нареченото студентско градче, състоящо се от три блока, които олицетворяваха комичното в архитектурата, всъщност това бе една огромна сграда с формата на разбит космически кораб и три входа. Институтът притежаваше още един блок, но той се намираше в центъра на Кристалния град и се използваше за хотел и за настаняване на връзкари. Бяхме спрели пред магазин "Сандански". Пред него се бяха събрали много хора, сякаш щяха да докарват бира. - Колко ви дължа? - погледнах към неработещия таксиметър. Шофьорът взе бележник и химикал и засмята нещо. Като че ли беше завършил нашия институт. Приготвих една двулевова банкнота, уверен, че ще е предостатъчна и си взех сака от задната седалка. Така се случи, че не му платих. Мошеник! Е, можеше да стане и по-лошо. За малко. Да се намери подслон по това време в града бе доста трудно, но аз имах "резервация" в къщата на Боги или "храма на веселието", както някои я наричаха, затова след като обърнах внимание на обществеността, събрана пред магазина и се озовах пред "Храма". Това всъщност бе квартирата на Боги, но не бе и точно квартира, защото тази къща принадлежеше на някакъв негов роднина, който живееше в София и се появяваше веднъж годишно, а Бог му плащаше някакъв символичен наем. Боги ползваше само едната стая, другите две, бяха предвидливо заключени. Боги учеше седнал на стол зад масата и прилежно положил глава върху разтворения учебник. Проврях се през множеството спомени и неусетно попаднах сред стаята. За последен път бях тук в края на юни. В същия ден Бог бе направил неуспешен опит да вземе ОЧЗ-то. Изпихме четири бутилки гроздова и аз си тръгнах. Беше някакво невероятно пътуване, лудо и диво, от което за съжаление малко неща си спомням. На сутринта се събудих на гарата на същия този град, който цяла нощ се мъчих да напусна. Смътно си спомням, че пътувах, разправях се с някакви кондуктори, досаждах на едно красиво, непознато (кой знае?) момиче и други неща си спомням, но не ми се описват. Само масата бе разчистена и голия, боядисан в кафяво под бе сравнително чист. Двете легла си стояха все на същото място (недоумявам защо тогава отказах да използвам едното), гардеробът с все така открехнатите врати, трите стола, единият от които изпълняваше ролята на нощно шкафче, а другият - шкаф-закачалка, си бяха на същите места, дори книгите на малката етажерка бяха същите и разположени както преди около вездесъщия касетофон. Като че ли пристигах на другия ден, като че ли тук времето бе заклинило глава и спряло в трепетно очакване на нови пищни веселби. Бог продължаваше да чете, а аз ожаднявах все повече. Извадих от сака бутилка домашна ракия и я оставих върху масата. Без да вдига глава, Бог я дегустира и заключи: - Страхотна ракия. Цяло лято си мечтаех да я вкуся отново, а наличието й недвусмислено показва, че вариант учене отпада от днешната програма. - Вдигна глава разтърка очи и лениво стана от стола. - Е, да, но ако не бе тази бутилка щях да си помисля, че сънувам. Добре дошъл, Луд! Сядай! Ама страшно си несериозен. Нали обеща, че ще ми се обадиш това лято. Обзалагам се, че си минал през Варна. Сядай, де! Ето вземи моя стол! Аз ще седя тук. Така! Седнах и запалих цигара. Мигновено на масата стана чудо. Учебниците и тетрадките се превърнаха в чаши, бутилката се отвори и пое няколко големи глътки въздух. До като се опомня обърнах една чаша за срещата. Огнената безцветна течност погали нежно гърлото ми. Боги напълни отново чашите. - Значи ти се върна. - Човек трябва да умее да се връща. - Да, човек може всички да преживее, да стигне много далеч или много ниско, но трябва винаги да умее да се връща. - Защото достигне ли до някъде, от където не може да се върне, неговият жизнен път е свършил. - Точно така. Знам, че си страхотно умен. - Бог, ти вярваш ли, че все още можем да се върнем. Погледът ми се разби в бутилката. - Разбира се. Ние можем да се върнем, когато си поискаме. - Това бе любимият ни диалог с Боги. Преди две години, когато веднъж бяхме останали само двамата на масата, го изрекохме спонтанно и от тогава си го повтаряхме винаги, когато се окажем на масата само двамата. Това бе началото, а често и края на всеки наш разговор. Попитах Боги, какво бе това "ако не бе тази бутилка щях да си помисля, че сънувам". Той отговори, че се старее и успява да не сънува бутилки, защото щял да заприлича на гладна кокошка. Обичах да говоря за лятото. Лятото бе моя любим сезон. Разказвах новите си приключения. Бог ме прекъсваше от време на време, за да разкрие свое изживяване, досущ приличащо на моето, а после се отплесваше в друга история, тогава аз го прекъсвах и, недовършил нещо, го зарязвах, за да разкажа друго още по-диво и невероятно. Не можехме да се наприказваме. Чудесен разговор, и бяхме забравили дори да си пуснем музика. Чувствах се отлично и се тревожех единствено за това, че бутилката неумолимо поемаше все повече въздух. Още по-обезпокояващо бе, че Боги също се тревожеше, което означаваше, че не съществуват никакви запаси в наличност. Започнахме да говорим за музика и едва тогава Бог стана, за да пусне касетофона. Искаше да ми пусне нещо съвсем ново и когато го намери и пусна, някаква какафония, че тока предпочете да отсъствува. Жалко! Нощта все още не бе пристигнала окончателно и в добре задимената стая имаше сравнително добра видимост, но Бог запали голяма лоена свещ. Да, чувствах се отлично. От днешното главоболие нямаше и среда, а кръвта бясно лудуваше из тялото ми и кипях от енергия. Разговорът продължаваше. Боги говореше странни неща. За душите на умрелите, които живеели сред нас, за начините чрез които можем да установим контакт с тях. На някакъв купон разговаряли с духове... Казах му, че е прекалил с плажа това лято, трябвало е повече да плува и той малко се пообиди, но съвсем малко, Бог никога не се обижда много. Предложи ми да извикаме някой дух и да разговаряме с него. Отговорих му, че ще бъде по-добре да си намерим от някъде бутилка, но Бог разпален, като че ли не ме чу. Взе ръката ми и установи, че съм уникален медиум, което всъщност е предполагал и преди. Каза, че щяло да се получи много лесно. Категорично отказах и това окончателно срази Бог. Опитах се да му обясня, че не вярвам, а когато човек не вярва в нещо, той няма защо да се опитва да го прави. - А в какво вярваш? - енергично попита Бог. - В нищо! - отговорих и зарецитирах - "Не зова, не очаквам, не вярвам..." В този момент пристигна Малкият. Посрещнахме го с бурни овации и не само защото той остави на масата две бутилки, но и защото Малкият или малкото бирено човече, както бе известен сред някои среди, чудесен приятел и не се бяхме виждали отдавана - повече от година. Бе прекъснал миналото лято и заминал да работи в София. Ето, че и той се връщаше и то не без проблеми - имаше пет изпита да взема. Едва отшумяла първата наздравица и на вратата някой почука, сякаш с главата си и без да дочака отговор, този някой връхлетя в стаята. Направи няколко винта и незначителен опит за предно салто, изправи се с прекомерни усилия и процеди: - Върхъ-ъ-ъ! А после с невероятен финт се просна върху едното легло. В този момент дойде токът. Да това наистина беше Върхът, може би имаше и друго име, но в института вече никой не си го спомняше. Той за всички бе просто Върхът. Неофициални източници подклаждаха мълвата, че за последен път е бил трезвен на 28 септември 1982 година, ден преди да се отлъчи от редовете на БНА. Същите източници оповестяваха невероятните му пиянски истории, от които получавах комплекс за малоценност. А най-странното бе, че Върхът съумяваше да ходи на училище и да си взема, сравнително безпроблемно изпитите. След него в стаята влезе и Червенокосият Пил - още едно академично явление. Той поздрави небрежно и седна на леглото до Боги. Червенокосият не се напиваше толкова често като Върха, но пиеше непрекъснато и то немалки количества. Понякога ме е удивлявал - седи цяла нощ на масата, налива се, и не му личи че е пил. Академичните му занимания бяха сведени до минимум и заменени почти изцяло от комар, далавери, сводничество, търговийки. Познаваше всички мошеници, комарджии, пандизчии, проститутки в Кристалния град. Често правеше скандали, имаше славата на голям побойник и все не намирах повод да му разбия главата, а така ми се искаше, макар че с него се водехме приятели. Бог му напълни една чаша. - Наздраве, Пил! По каква работа насам? - Не се шегувай! Четири изпита имам. - Сериозен проблем! - отбелязах аз. - Нищо подобно. Най-сериозният ми проблем е, че няма къде да спя тази нощ. Бях уговорил с едни хора, но ми вързаха тенекия. - Глупости! Ще спиш тук! - усмихна се Бог. - Не ти ли харесва? - Много маймунки сме се събрали... - И какво? Ще се сместим. - Пил, какво ще правиш с ОЧЗ-то? - попитах аз, тъй като знаех как юнската сесия Пил бе разбил носа на преподавателя, който бе по-голям мръсник от мен и Пил, взети заедно, и Секирев му обещал да му даде изпита на 15 явяване. Значи считано от сега след 7-8 години. - О-о, нищо по-лесно от това, Луд. Тази вечер Секирев влезе в болницата. По всяка вероятност фрактура на бедрената кост, моите приятели не пожелаха да го убиват. В други ден ще изпитват асистентите, а с тях се разбираме. - Пил, ти си луд! - бях го подценил. Червенокосият можеше всичко, дали заради това не го мразех. - Луд, ти си Пил! Аз нямам друг шанс. Това бе самата истина. Другият вариант бе Пил да учи още десетина години. Ето как се стимулира мръснишкото в човека. Веднъж, след някакъв изпит в първи курс, седяхме с един колега в снекбара. Пристигна Секирев и седна на масата зад нас. Чух го как се хвалеше на свой колега, не по-малък гад:" Голямо клане падна днес - 60 двойки за четири часа, ръцете ми са само кръв!" Станахме ужасени. Видях лигавото му ликуващо лице и го намразих. Отидохме в една църква, запалихме свещици и помолихме господ да го прибере, ако не сега, то поне докато стигнем в трети курс. Жалко, че приятелите на Червенокосия не са го очистили, догодина пък аз трябва да се разправям с него, но ще се оправя. - Аз пък си въобразявах, че съм си уредил ОЧЗ-то! - тъжно отбеляза Боги. - Какво? Със Секирев ли? - Да. Цяло лято търся връзки. Намирам, уреждам - той пък няма да го има. И това ако е съдба! - О, Бог, съжалявам, но ти ще го вземеш и така. Ти си умен. - Подготвен съм. Вярно. Но... - Карай! Голяма работа. Хайде да си гледаме работата! - Кимнах към бутилките и вдигнах чашата. Червенокосият се усмихна и отпи. Върхът се размърда и промълви неизменното си "Върхъъъ!". Пил попита дали знаем защо Върхът е с руса коса и аз едва сега проумях какво ме бе подразнило, когато Върхът връхлетя в стаята, още тогава усетих, че нещо не е наред, но тръгнах в грешна посока, като си помислих, че Върхът е трезвен. И сега съвсем ясно си спомних черната коса на Върха. Да. На лятната бригада - разказваше Пил - неговото пиянско високоблагородие се напил първия ден и не благоволил да изтрезнее до края. Съмнявам се дали се е напил първия ден, по-вероятно е да е дошъл пиян, но това не е от значение. Червенокосият твърдеше, че не е изтрезнял 26 дни, което не е чак толкова за човек с неговите възможности. На втората вечер паднал пред една от бараките на колежките, те го внесли вътре и се опитали да го свестят, безуспешно, разбира се. И тъй като не им хрумнало нищо по интересно, му изрусили косата. Върхът не подозирал нищо - продължил да пие. Неговите приятели не забелязали или него информирали за промяната. Те били страшно заети. За 26 дни тази тайфа от забележителни момчета одраскала 106 бутилки гроздова, сливова, плодова, ябълкова и въобще всякаква ракия, каквато имало в местния магазин, но за да проличи истинското им юнашко присъствие в това село, намиращо се недалеч от Кристал сити, към тези 106 бутилки трябва да се прибави и изпитото от тях в селската кръчма, което никой не си правел труда да отчита, но както уверява Пил, не е било по-малко от това, което изпили в бригадирския лагер. И така, последната вечер, на самото закриване на алкохолиядата, един от приятелите на Върха го запитал от кога му е руса косата. Връх отговорил, че е руса на майка му... Ще ли да се сбият. Обзаложи ли се и някой донесъл огледало. Върхът констатирал, че това е само от пиенето. Какви ли небивалици се случваха по тези бригади. Червенокосият заспал, както си берял домати. Събудил се подгизнал, когато всички отдавна си били заминали. Доматите били на поливни площи. На същата тази бригада имали среща с един от някогашните пламенни, ентусиазирани, велики строители на "Хаинбоаз". Той разказвал, как през онези героични, величествени и трудни години работели по 12 часа в знойния юлски пек, спели в палатки, чели Максим Горки на свещ и си топлели премръзналите крака на котлони. Огромна разлика - променя се светът. Бог предложи да поиграем карти, за да пием по умерено, съвсем късно, бях пил достатъчно и включих на автопилот. Опомних се едва, когато Боги ме помоли да се стегна, защото Пил и Малкия водеха с две на нула, а бяхме заложили 50 лева. Не подозирах, а трябваше щом като играехме срещу Червенокосия. Бяха пристигнали зидарите - две силни, снажни момчета, които си приличаха като еднояйчни близнаци, въпреки, че единият бе роден във Видин 1962, а другият - в Хасково две години по-късно. Те се движеха винаги заедно и вършеха всичко едновременно. Имаха невероятно сходни характери - като че ли мислеше един човек. Когато се напиеха вършеха чудеса, бяха пълни с нестандартни идеи. Преди две години, на 8 декември, на връщане към студентското градче след неописуем запой в ресторант "Зора" бяха зазидали "2 февруари", същата улица, на която се намираше къщата на Боги и по която минаваше най-късият път от студентското градче към "Академията на боговете" - така наричаха нашия институт. В тихата и тъмна нощ изнесли тухли и вар от една наблизо строяща се кооперация и въпреки, че не разполагали с дюлгерски такъми, пък било и тъмно, съградили зид,обхващащ цялата ширина на улицата с височина повече от метър, на който би могъл да завиди и майстор-зидар 6 разряд. Първоначалният им замисъл бил да опашат с тухлен пояс цялото студентско градче, но към 5 часа пристигнали две коли на МВР и ги принудили да преустановят работа. Улица "2 февруари" бе една от най-употребяваните в града и още в ранни зори на новия ден се образувало солидно задръстване. Хората слизали от колите си и оглеждали зида, цъкайки с език. Променен бил и маршрута на трите автобуса минаващи по "2 февруари", което довело до претоварване на останалите пътни артерии - въобще настъпил невъобразим хаос в Кристалния град. Към 9 часа една милиционерска кола докарала двамата майстори, които под надзора на двама старшини развалила плода на своя труд, а след това им лъснали канчетата и поработили на един от строителните обекти в града по специалността си. Зидарите седяха от двете страни на Боги и наблюдаваха играта. Всеки от тях държеше бутилка гроздова, която вдигаше синхронно с другата бутилка. Бях се стегнал достатъчно и скоро резултатът бе равен - две на две. Започнахме третата, решителна игра. Зидарите допиха своите бутилки, казаха, че утре са на изпит и легнаха на голия под до гардероба. Пристигна Александър. С него се познавахме добре, имахме общи интереси - алкохола и Светла, която ми бе нещо като любима и преди, и сега. Той бе лудо влюбен в нея. Може би дори бе спал с нея. Не знам, но бе влюбен. Александър седна до Боги и започна мълчаливо да следи играта. Бог наля последните остатъци от ракията в чашите, това ме натъжи безобразно. Започнах да си мисля за неизбежния край на всеки купон и провалих две-три игри. Бог отново ме помоли да се стегна. Вратата се отвори и в стаята за наше удивление влязоха две красавици, две от суперзвездите в "Академията на боговете". Те наистина бяха красиви, но малко поизхабени от прекомерна употреба, първото не го твърдя със сигурност, защото отдавна бях минал алкохолната фаза, в която съм в състояние да преценя реалистично женската красота. - Здравейте, момчета! - поздрави едната. - Бог, ние трябва да спим тук, няма къде на друго място. Утре сме на изпит. - Такива хубави момичета, а останали без подслон. Заповядайте! - разпери ръце Бог, като че ли в стаята имаше място за още стотина колеги. Това влошаваше положението ми. Вече нямах никакъв шанс да бъда класиран като крайно нуждаещ се и да избегна голия под, но ми бе прекалено весело, за да мисля за такива дребни неща. - Идваме направо от плажа. пътувахме на стоп. Затова закъсняхме толкова. Ще се поберем ли тук? Прилича на дядовата ръкавичка. - О, въобще не се притеснявайте! - увери Бог и продължи да играе. - Каква чудна компания сте се събрали! - отбеляза Тери, която всъщност се казваше Тереза, а другата Гергана - Гери. - Върхъъъ! - размърда се Върхът и отново заспа. - О-о и Върхът би тук! - разсмя се Гери. - Разказа ли ви, как от пиене му е изрусяла косата. - Не, защото отново бе изгубил способността да говори, но Пил разказа - поясних аз. Последната ни игра се развиваше инфарктно, почти равен резултат към края. Тери и Гери на няколко пъти ни помолиха да престанем с тези карти. Червенокосият побесня и доста остричко ги предупреди да мълчат. Все пак спечелихме последната игра, но това не бе от особено значение, защото установихме, че комарът е незаконен, затова заложените пари се конфискуваха в полза на компанията, а победената двойка трябваше да отскочи до най-близкото заведение и да закупи алкохол. Червенокосия, колкото и да не бе му приятно, и Малкият тръгнаха. Започваше големият купон. Усилихме касетофона до край и стиснахме празните чаши в трепетно очакване. - Как е по морето? - попитах момичетата. - Къде бяхте? - О, на много места. Не си ли спомняш, че се срещнахме преди двадесетина дни в Созопол? Хранех известни съмнения, но мислех, че е било сън. - Ама колко пиян бе само! - допълни Тери. Малкият и Пил се завърнаха и донесоха... О, боже мой! Колко много бутилки! Дали не сънувам, дали не съм заспал между другото. но си спомних, че и аз като Боги нямам нищо общо с гладната кокошка. Бутилките бяха факт. Съвсем скоро чашите ни бяха пълни с част от безценното им съдържание и пихме. Градусът на атмосферата рязко отскочи. Бог все китарата си, която всъщност бе едно жалко подобие на китара, подари честите й съприкосновения с пода или някоя от стените и засвири. Той не свиреше особено добре, пък и китарата... и човек с добре развит музикален слух спокойно би могъл да установи, че тази мелодия по нищо не се различава от ритмично драскане на тенеке, но ние не бяхме претенциозни, а пък в края на краищата важен е ритъма. Запяхме или по-точно заревахме като ранени зверове, синхронизирайки с китарата. Зидарите се преобърнаха няколко пъти, едновременно, разбира се. Предполагам и мъртъвците биха направили същото, ако гробищния парк не се намираше на другия край на града, а да не говорим за техните души, които според Боги бяха на всякъде около нас. След около час пресипнахме. Зидарите решиха, че и без друго не могат да заспят и се присъединиха към нас. Олеле, какъв купон! Приказка, една луда, ненормална, дива, откачена приказка. Малкият се бе напил мъжката. Пуснахме касетофона и заскачахме из стаята. Тери и Гери постигнаха нашето пиянско равнище... За съжаление отново включих на автопилот. Навярно много интересни неща съм пропуснал. Дойдох в съзнание, когато купонът свършваше. Всичко бе изпито, всички цигари изпушени. Зидарите бяха заели старата си позиция, до тях лежеше Малкият и пъшкаше, като че ли ражда нещо. Пил изблъска Върха плътно до стената и легна до него. Двете дами се настаниха на другото легло, Бог ги зави с едно одеало, пожела им "лека нощ" и легна до зидарите. Александър се свлече до него. Само аз още упорствах и не слизах от стола. Хвърлих жаден, пиянски поглед към леглото на Тери и Гери, ако ги сънувам тази нощ ще заприличам на гладната кокошка. - Красавици, няма ли да ви е скучно сред толкова пияни мъже? - попитах аз, защото все още можех да говоря. - О, не! С вас, винаги е само приятно! - увери ме Тери и се приготви да заспи. - Слушай, Луд! - надигна се другата - Да не вземеш отново да ме изнасилваш. - Няма да удовлетворявам мечтите ти, тази вечер. Малкият промърмори нещо, прозвуча като предсмъртен стон. Загасих лампата и се строполих до Александър. Още в същата минута заспах.
2001-05-24

Питай знаещите

Специалистите в областта на писане, издаване и продаване на книги, ще отговорят на вашите въпроси

Абонамент

(скоро)

Сбъдни мечтата си, издай своя книга! Мечта за книга"(http://dreambook.bg)