БУКВИТЕ - САЙТЪТ ЗА НОВА БЪЛГАРСКА ЛИТЕРАТУРА

Военен Дневник на един редник (20.XII.2415)

ॡճձբգڑ۳۴ۺहफ (alord)

Раздел: Афоризми  Цикъл: Военен Дневник На Един Редник

Дата : Декември. 20 . 2415 Преди пет дена ме изпратиха на най – северният фронт. Събудиха ме брутално и ме заставиха веднага да се приготвям и да напускам лагера. Северният фронт имал нужда от мен. Трябваше да бързам, както още тридесет души минали през казармата преди университета. За съжаление ме разделиха от Лен и Трен. Рано на другата сутрин пристигнах ме в “Северният Фронт”. Както и предполагах бях ме в окопи. Тук битката се водеше сигурно от преди месец. Но фактите бяха други - не повече от седмица. По дяволите какъв ад е. На всякъде беше пълно с трупове, хвърчаха парчета бетон и земя от падащите, вражески снаряди, всичко беше в тиня. И ми казаха че още нищо не съм видял. Не можех да повярвам на очите си. Още при първото нападение на врага и за малко да отнеса куршум, отървах се с лека операция на рамото. Адското беше, че е без упойка, а единственото, което ми предоставиха беше една лоша ракия, която я използваха за промивка на раната. Морфинът си пазеха за по – лошо ранените. Тогава не можах да повярвам, че има по – лошо ранен от мен. Но до като докторът ми вадеше куршума и до като се гърчех от болка успях да видя на съседните маси двама почти разкъсани трупа. Боже, не издържах и изгубих съзнание. Когато се съвзех рамото ми беше превързано сакатлъшки, та се наложи аз да си свърша работата. Имах късмет, че беше лявото рамо. Боже, Господи. Няма да забравя на третият ден как станах неволен свидетел на разстрел. Войската ни беше успяла да плени няколко вражески войника и ги беше изправила срещу стената. Господи, нима най – страшните ми кошмари се сбъдваха. Нима ние ставахме пак зверове избиващи се един друг. Същият ден една група дезертьори попаднаха на мина. От обезобразените телата не можаха да разберат кои бяха тези смелчаци. Главният офицер моментално ни предупреди, че всеки дезертьор ще бъде моментално разстрелван. Защо се набутах тук в тази война. Вярно че пак щяха да ме вземат, но защо? Да си отмъстя за жена ми, за живота ми и за мечтите ми? Да струваше си. Четвъртият ден беше най – адски. Върху нас се изля Пороен дъжд, който не спря цял ден. Оказа се, че съм сам, другарят ми го бяха убили или беше избягал. Не знам кога разбрах това, но в този проклет леден дъжд не виждах нищо. Още повече, бях без патрони, неспирно се молех за спасени до като открия окопите ни. А там беше същият ад. Кал до коленете. Лекарите едва се справяха със ранените, трябваше им човек, който да разбира поне малко от Анатомия. Добре, че не знаеха, че бях завършил Биологична паралелка в гимназията, сигурно трябваше да ме изнасят припаднал. Днес е двадесети Декември. Дъждът се превърна в лепкав сняг. Врагът явно е заспал. То и часът е малко раншък - към пет часа е. А аз не мога да заспя. Рамото ужасно ме боли. Дано имам късметът да не се е инфектирало. Храната ние оскъдна. А новини почти никакви, освен, че всичката ни сила е мобилизирана и изпратена на бой. Нямаме никакви други сведения. Имам чувството че сме откъснати от страната. От два дена не са пращали подкрепления. Сигурно са ги свършили, но и провизии не са пращали. Ако не друго - амуниции имаме много. Явно до краят на Зимата ще останем в тези окопи. Няма да мърдаме на никъде или поне така говори главният ни. Оф, сега ще се опитам да поспя. Но знам че винаги като затворя очи ще виждам онзи призрачен ден, в който убиха жена ми, все същият сън, все същият кошмар. Нямали край.
2003-09-02

Питай знаещите

Специалистите в областта на писане, издаване и продаване на книги, ще отговорят на вашите въпроси

Абонамент

(скоро)

Сбъдни мечтата си, издай своя книга! Мечта за книга"(http://dreambook.bg)