Любовта на края на кабела - Иван Богданов

Очите ми лепнат за сън. Много ранна утрин е.

Очите ѝ лепнат за сън – при нея наближава полунощ.

Имала е много тежък ден и иска да ми разкаже.

Очаква ме един от най-трудните ми дни и искам да ѝ разкажа.

И така е всяка сутрин, от не помня кога.

„Ти защо ставаш винаги толкова рано?“

От години живея в този период от 4 до 6, когато тя се е прибрала и може да ми пише. Когато аз съм станал и мога да ѝ пиша…

Не сме се виждали, но познаваме всяка секунда от живота си. Не сме приятели – отношенията ни са много над тази дума. Ние сме почти като идеалното семейство, което е заедно, когато имаме нужда един от друг, и сме далече, когато не искаме да се виждаме.

Това не е „Любов на края на кабела“, това е живот там.

Разстоянията са направили всички клишета ненужни. Не мога да я ревнувам, не мога да напирам за срещи, не мога да мечтая за бъдеще – всичко това никога няма да се случи. Аз ще увехна, ако си тръгна оттук, тя си е тръгнала, за да не увехне.

Не сме се виждали. Когато си дойде, не отидох, а и тя не ме повика. Двете ни физически обвивки, ограничени от моралните закони – тя да бъде доброто момиче на мама, аз да бъда примерното момче – нямат какво да си кажат. Няколко дни разговори, няколко буйни нощи (но несравними с това, което вече сме преживявали онлайн) и после пак дългото чакане зелените маргаритки на скайпа да светнат… И двамата имаме реален живот, за да търсим подобни заместители.
(Всъщност виждал съм майка ѝ. Често. Носи ми неща от нея, аз ѝ пращам книги… Не че няма куриери, но така е пò… Харесва ме. Даже веднъж без малко да пита колко съм сериозен към дъщеря ѝ, но се усети. Нямаме шанс за реален живот. Точно затова другият е толкова истински).

При нея минава полунощ и тиквата става каляска. Станала е в 5 и очите ѝ се затварят.

При мен алармата звънва. Онази, която ме връща в реалния живот.

Станало осем. Време за душ, кафе и очакване на клиенти.

И очакване изгрева на Луната. Само когато свети в прозорците ни, с нея живеем истински.