Изгубеното кученце Сами

Имало едно време малко момиченце на име Кейси. Тя била на десет години и умеела да пее добре. След един неин концерт родителите й решили да й купят кученце, защото много харесали как е пяла. Кейси имала и брат, който също одобрил идеята с кученцето.
- Добре, ама да е малко кученце! – казал брат й, Джордж.
- Става, само да е кученце – усмихнала се Кейси.
Не след дълго те излезли и отишли в магазина за животни. Кученцата били много. И големи, и малки, и момиченца, и момченца, и бели, и черни, и оранжеви, и сиви. Всякакви! Момиченцето се загледало в едно пухкаво, малко и бяло кученце. То било още бебе и играело с опашката си.
- Мамо - Кейси дръпнала майка си към кученцето, - може да вземем това. Много е сладко. Моля!
Майка й го огледала.
- Може, защо не.
-----------------------------------------
Кученцето вече било навършило годинка. То тичало в просторния двор на Кейси и Джордж. Те имали къща с красив двор и басейн. Кученцето скачало, въргаляло се и даже цопнало в басейна, но след това изплувало на повърхността. То се казвало Сами и било момченце. Вече имало и червена каишка, с която да излиза на разходка. Опознало квартала, в който живеело и един ден решило да излезе само.
- Уааах! Хайде Сами, време е за сън – прозяла се Кейси една вечер.
Всички вече си били легнали, само тя останала да си доиграе играта със Сами. Взела го и го поставила в мекото му легълце.
- Лека нощ, Сами! – усмихнала се тя.
Затворила вратата на стаята му и си легнала в креватчето. Но вместо да заспи, Сами излязъл навън.
- А сега, една нощна разходка!
Изпъчил коремче и тръгнал към гората.
- Сами – Джордж отворил вратата, която водела към стаята на кученцето. – Сами! Къде си? Мамо, татко, Кейси, Сами го няма!
Всички дотърчали едновременно.
- Сами, къде си? – очите на Кейси се насълзили. – Как е избягал? Откъде?
- От тук може би? – посочил баща й прозорчето.
То било достатъчно ниско, за да може животно да се измъкне от там. Плюс това било отворено.
- Не плачи, Кейси – утешавала момичето майка й, - Сами ще се върне. Ако му харесва тук, съм сигурна, че ще си дойде. Също така, като огладнее, ще се върне, за да се нахрани.
-------------------------------------------
Досега Кейси и Джордж били разхождали Сами само до площадката за малки кученца, но не и из гората. Той се радвал на оранжевите минзухарчета. Подскачал около тях. Имало цяла пътека от минзухари. Кученцето се подмамило и тръгнало по тях, навъре и все по-навътре. Скоро то се разревожило:
- Как ще се върна? Каква е тази пътека? И какъв е този бял кръг на небето?
Луната била игряла, но кученцето никога не я било виждало и неспокойно се въртяло на малките си лапички. Нямало кой да отговори на кучешките въпроси на Сами. От страх и безпокойство той свил настрани от пътечката и поел към листата от другата страна. И точно навреме.
- Грух, грууххх!
Едно диво прасе се спуснало по пътеката. От това Сами още повече се уплашил, настръхнал и побягнал с глава напред. Било тъмно и той не видял огромното дърво, което се било изпречило на пътя му. Спънал се в корените му и паднал право върху една заешка дупка.
- Гледай къде подскачаш, Белчо! – скарал му се един заек. – Зайчетата ми искат да спят.
- Моля те, зайче, помогни ми! – изскимтял Сами. – Изгубих се и не знам как да се върна.
Зайчето се замислило, после започнало да рови с лапички в пръстта.
- Помогни ми да разширим дупката, ще пренощуваш при нас.
- Благодаря – усмихнало се кученцето.
- Но за жалост, не знам къде живееш и не мога да ти помогна да намериш дома си. Но ако изкачиш върха на планината, може и да видиш къщата, в която живееш, ако я познаваш добре. За да стигнеш дотам, ще трябва да преминеш през доста опасности, затова ще дойда с теб. Приятно ми е, мама Зайка. Така ме наричат зайчетата ми.
- Аз съм Сами и съм малко, а-а-а, уморено кученце, така че ще си лягам – прозяло се кученцето.
Той влязъл в заешката дупка.
- Понеже си бяло кученце, реших че бялото легло ще ти хареса най-много – усмихнала се Зайка и го завела в стаята му.
Леглото било бяло със син балдахин на бели облачета. Имало и прозорче, което било точно над леглото. Сами легнал на него. Колко хубаво, че щял да нощува в заешка дупка!
---------------------------------------
На следващата сутрин той бил събуден от силен звън. Скочил от леглото си и изтичал навън.
Зайка биела камбана.
- Хайде, съпругът ми ще гледа зайчетата, а ние с теб ще се качим на планината. Ще вървим само напред. В тази гора ние зайчетата наричаме планината „Височка”, защото е най-високата, която сме виждали.
Те тръгнали и скоро стигнали до една скала, която препречвала пътя им.
- А сега какво? – попитал Сами.
- Ще се постарая да измисля нещо – отвърнала Зайка.
Тя се замислила, а след това заровила из листата.
- Тадам! – казала, след като извадила от листата голяма стълба. – Пазя я за спешни случаи. Сега, така. Точно така! Ето, качих я. Давай, качвай се нагоре.
Сами се качил, а след него и Зайка. Тя изтеглила стълбата и я пуснала от другата страна на скалата. Двамата слезли долу. Зайка заровила стълбата и настигнала кученцето Сами.
- Чакай, Белчо, не съм млада като теб.
Те се засмяли и продължили напред, но скоро стигнали до голяма река.
- Аз не мога да плувам – настръхнал Сами.
- И аз също – отдръпнала се Зайка.
- Да измислим нещо – предложил той.
- Съгласна съм – казала тя.
Сами се почесъл по главата, подскочил, вирнал опашленце, но не се сетил за нищо.
- Сетих се – изведнъж се обадила Зайка. – Понеже съм тренирала гимнастика...
- Аз не тренирам гимнастика – оплакал се Сами.
- Нали знаеш, че не е прилично хората да се прекъсват?
- Но ти дори не си човек, ти си заек – отвърнало кучето.
- И зайци не се прекъсват – строго казала Зайка. – Сега, нека довърша. Правя го за теб, аз знам къде се намира моята заешка дупка. Погледни нагоре. Там има лиани. С тяхна помощ ще отидем на другия бряг.
- Пак казвам, не тренирам гимнастика – повторил Сами.
- Ами, няма друг начин.
Тя взела отстрани няколко камъка. Натрупала ги един върху друг, качила се на тях, скочила и се хванала за първата лиана.
- Твой ред е, Белчо – извикала Зайка.
- Казвам се, Сами – отвърнало кученцето.
- Добре, Сами, след мен!
Сами неохотно се качил на на камъните, след което протегнал лапички.
- Не достигам – оплакал се той.
- Скочи! – посъветвала го Зайка.
Кученцето въздъхнало, но скочило.Успяло да се хване. След това плахо се залюляло към втората лияна. И така до последната, където го чакала усмихната Зайка.
- Браво, Сами! – похвалила го тя.
- Благодаря – усмихнал се Сами.
- Вече започваме да се катерим към върха, вече минахме две от препятствията.
- Има още? – усъмнил се Сами.
- О-о-о, разбира се – отговорила Зайка – следва да минем покрай леговището на една отровна змия, а към края трябва да накараме орела Орал да ни даде да минем зад гнездото му и да погледнем надолу към къщите. Ще е трудно да го накараме да направи това, защото той ще си помисли, че искаме да откраднем птиченцата му. Не е малко нали?
- Никак – отвърнал разочарован Сами.
- Хайде да седнем на този дънер и да погледаме залеза. Животните казват, че тогава се мислят добри планове!
Обаче нито на Зайка, нито на Сами им хрумнало нещо. Затова те решили да си изкопаят дупка и да подремнат за предстоящите приключения.
-------------------------------
На другата сутрин Сами сънувал, че е в огромна пещера, а към него се приближавали огромни мравки.
- Спрете, спрете! – викал Сами, докато мравките го бутали и боцкали.
- Сами! – викали те. – Сами-и-и!
„Брей, знаят ми името”, учудил се той. Изведнъж между главите на мравките се показала и главата на Зайка.
- Сами, време е да ставаш! – извикала тя.
Сами се стреснал и отворил очи. До него Зайка го гледала притеснено, а в ръката й имало борова игличка.
- Ти не можеше да се събудиш, - казала тя, - а вече е сутрин. Съвсем скоро змията ще се събуди, затова по-добре да тръгваме.
Сами изохкал и се заприготвял. Той и Зайка тръгнали да се изкачват. Оставал им само един завой. Тъкмо да завият и Сами тихо изпищял.
- Виждам жълта глава с отворени очи.
- Невъзможно - казала Зайка, но и тя изпищяла щом видяла главите.
Сигурно се питате, защо главите, а не главата, щом змията е една? Защото около спящата змия се били разположили няколко по-малки змии. Без да чакат покана те подгонили нашите приятели.
- Бягай Сами, спасявай се – извикала Зайка.
- Ами ти – спрял се Сами.
- Аз ще се скрия и ще помисля за план.
Три от змиите подгонили Зайка до храсталаците, но тя успяла да се скрие. Сами пък се заврял в една пещера под скалите, на които още спяла отровната змия. След няколко минути обаче тя се събудила. Жълтите й очи бавно се отворили. Опашката й плавно се размахала и тя се хвърлила да помага на другите змии, но не успели да открият никой.
Зайка някак си успяла да отиде в пещерата при Сами и сега двамата търсели път под земята.
Късметът им проработил и след малко те видели светлинка.
- Предупреждавам те, че върхът ще е малко по-стръмен – казала Зайка, - а сега да продължаваме към последното препятствие.
Те обикаляли и се оглеждали. Колко красиво било там! На земята имало безброй жълти, кафеви и оранжеви цветя, имало и минзухар чета. Бебенцата току-що почвали да разтварят листенцата си, а по-големите се хвалели с красотата си. Но към върха вече нямало минзухари, а само сняг. Скоро Зайка и Сами стигнали до орела. Той стоял с гръб към тях. Гнездото му било точно преди върха. В него три розови птиченца се били гушнали и спели.
Двамата се скрили зад една скала.
- Не мога ли да видя къщата, в която живея оттук? – попитал Сами.
- Не мисля, но опитай! – отвърнала Зайка.
Сами тихичко вдигнал глава. Погледнал надолу и от това му се завил свят. Навсякъде имало черни, червени, жълти, бели и оранжеви покриви.
- Виждам само покривите! – разочаровано отвърнало кученцето.
- Тогава ще трябва да стигнем до ръба.
Зайка бавно и плахо запристъпвала към орела.
- Здравей, скъпи Ореле – поклонила се тя – казвам се Зайка, а това е моя приятел, Сами. Приятно ни е. Можем ли да преминем покрай гнездото?
- И други са ме молили за подобни неща! – извикал орелът. – Казвам се Орал, не ми е приятно.
- Позволи ми да ти обясня, кученцето Сами се е загубило и само иска да се качи до върха, за да види пътя до вкъщи.
- Но как да съм сигурен, че няма да вземете птиченцата ми и да избягате?
- Ние сме толкова малки и дори не можем да летим, как бихме могли да избягаме от теб?
Орелът помислил и накрая ги пуснал. Двамата се качили на върха и Сами се огледал.
- Ето я – извикал той и посочил една жълта къща с червен покрив.
- Лесно ще стигнем дотам – усмихнала се Зайка.
Те благодарили на орела и заприпкали щастливи по пътечката.
- Ще дойдеш, ако пак се изгубя, нали? – попитал Сами.
- Ти гледай да не се губиш повече – усмихнала се Зайка.

КРАЙ