КУЧЕШКО СЪРЦЕ

И рече Бог: "Ще ги изпратя без криле, та никой да не заподозре, че те са ангели."

Денят за мен винаги започва рано. Събуждам се и гръмогласно обявявам, че съм гладна. Днес обаче моите хора не чуват и затова решавам да се поразходя в двора и да потърся нещо за ядене. Цветята вече съм ги опитвала, а и много ми се карат, затова отивам в другия край. Душа внимателно, но намирам само няколко камъка и счупени орехови черупки.

После идва жената, която ме гледа и се държи необичайно. Слага ми храна в купичката и дори не изчаква да я изям, ами ме грабва, гушва ме тромаво и мърмори нещо, че „Днес ще те вземат“. Нищо не разбирам, а и не съм свикнала да ме прегръщат и ръмжа недоволно. Тя ме пуска на земята и отива на работа.

През деня винаги съм сама и мога да правя каквото си поискам на двора. Тичам след една голяма шарена топка, пека се на слънце, спя, но хората още ги няма. Не знам какво е това място, наречено работа и защо трябва да ходят там. Но аз съм още бебе и знам твърде малко неща. На 2 месеца съм.

Смътно си спомням моята майка- миришеше ми на мама, все ме облизваше и ме хранеше с мляко. Една вечер пак си заспах, гушната до нея, а на сутринта се събудих на улицата и бях сама. Хукнах да търся мама, тичах, виках я, но нея я нямаше. Някакви хора ме замеряха с камъни, а единият даже ме ритна. Беше ме страх и тичах, тичах, докато стигнах до една стара автомобилна гума, свих се вътре и заспах. Няколко дни обикалях наоколо. Животът на улицата никак не е лесен, има толкова много опасности, особено когато си малък и дребен.

Но един ден докато се скитах мръсна и гладна, се блъснах в една какичка.

Тя ме грабна, гушна ме и ми каза:“ Я! Едно ангелче“. После ме занесе на някакво място, където миришеше странно. Мериха ме, гледаха ме, даже ме боднаха малко и после пак тръгнахме. Този път ме занесоха при моите хора. Каката нещо говори, те не бяха много доволни, но все пак ме взеха. Казаха, че е временно. Не знам какво значи тази дума, защото нали като си у дома, не е временно. А и мама ме е учила да обичам човеците и децата им безкрайно. Така правели ангелите, а аз имам едно бяло ангелче на гърдите. От мама е. Тя много ми липсва и още я търся. А и тези човеци, дето ме взеха не са много по гушкането. Сигурно не съм кучето, което са искали, а и нали съм при тях само временно. Но си имам храна и вода, даже една плюшена играчка (каката ми я даде) и голям двор за игри. Само дето все си играя сама.
А, моите хора се прибират. Днес подраняват, чак ми е странно. Жената пак се суети около мен и ми обяснява да съм послушна. А аз послушанието хич не го одобрявам. Много е скучно. Но бързам да поклатя глава, че съм съгласна, защото явно нещо ще става. И мъничко ме е страх. Скривам се зад едно голямо дърво на двора, може пък да не ме видят.

Малко по-късно идват някакви непознати човеци. 4 броя. Двете са по-малки, сигурно са деца. Жената ме грабна и ме притисна до себе си, аз ритам с крака във въздуха, а после се оказвам в ръцете на голямата човечка. Зъбя се страховито, с всичките си зъби- дано я уплаша. Но тя ме гушна до сърцето си и ми говори нежно. Даже не се страхува, че ще я ухапя. И мирише на хубаво. Почти като мама. Малките човечета ме милват и ми се радват, а после се качваме в нещо, дето му казват кола. И пътуваме нанякъде. Най-после стигаме и ме пускат да огледам наоколо. Казват ми, че вече сме вкъщи. Чудя се дали пак ще е временно.

Всичко ми е ново. Обикалям навсякъде. Има толкова различни миризми. Лая по едно страшилище- саксия се наричало и се опитвам да сваля някакви шарени неща от хладилника. По-малките човечета постоянно тичат след мен и искат да си играем. Имам си голямо и меко легло и много играчки. Даже и онази поразкъсаната, единствената, дето имах досега и тя се оказва в леглото. Голямата човечка се държи малко странно. Подсмърча и говори на другите за „милото кученце“ и „ че няма да ме изостави“. Май й е мъчно. Както на мен за мама. Затова я близвам по носа и стоически изтърпявам прегръдките й. Хубаво било да те гушкат. Дано ме оставят.

Защото аз ги обичам. А кучетата обичаме завинаги.