Чара и Пухчо

Какво е бездомно куче? Ако си има подслон под балкона на някой блок, ако добри хора се грижат за него и го обичат, може ли да се нарече бездомно?
Ей такова куче беше Чара. От къде се взе и кой й даде името, не знам. Нито беше красива – черна с косъм без лъскавина – нито беше чаровна, а отгоре на това беше зла. Е, нека бъда по-мека – добър пазач. Тя не закачаше хората от блока, но минеше ли някой пред входа, първо го опознаваше докато заканително го лаеше, а ако не го харесаше, се спускаше и забиваше зъби, където свари.
Прочу се Чара с нрава си и хората от квартала заобикаляха блока ни. Но случайните минувачи бяха в шок. Чуехме ли я да лае, се надвесвахме на балконите и кой колкото може, я успокоявахме, карахме й се, да остави хората на мира. Най-сигурна беше защитата, когато децата бяха наоколо или бабите – на пейката.
Лоша, хаплива, грозна или не, но си беше наша и си я обичахме.

Чара роди седем кученца за радост на децата. То бяха трепети, то беше ликуване....
Спряха детските караници, обединиха се съседчетата и направиха къща на домочадието за чудо и приказ. След около месец моите две момчета (на 10 и 12 години тогава) ме повикаха и заедно с другите около десетина деца се надпреварваха да ми показват и обясняват. Под дърветата в междублоковото пространство бяха издигнати три стенички от тухли, покрив от полиетилен, имаше постелки, завивки, че и възглавнички, а в къщичката блажено се разполагаха кутретата. Всяко си имаше име и паничка с попарка. Малките растяха под грижите на майка си и децата. Обградени от толкава любов, те растяха жизнерадостни и здрави.
Грижата за кутретата и Чара беше голямо преживяване за малчуганите. Те сами бяха поели отговорност и за щастие никой от съседите не протестира.

Когато малките станаха самостоятелни, се появиха желаещи да вземат кутре за вилата си. Най-странното е, че те искаха разрешение от „стопаните“ - т.е. децата, които ги закриляха. Всичките маляци си намериха стопани.
Само Пухчо остана да живее в родното предблоково пространство и скоро стана едно обикновено черно куче с бяла шийка. Името никак не му подхождаше, но беше най-доброто куче, което съм познавала.

Пухчо беше любвеобилен и добронамерен.
Един ден тръгна след мен. Приех го за придружител, тъй като отивах до супера. Влязох в магазина, а той естествено остана отвън. Бях смаяна, когато на излизане го заварих да ме чака пред вратата. Беше неподвижен като статуя и щом ме видя, тръгна с мен, размахвайки опашка. В този миг разбрах защо хората приемат домашните си любимци като членове на семейството.
По-късно го видях в същата чакаща поза пред цветарския магазин. Повиках го по име, а той леко кимна към цветарницата, с което ми показа, че чака някой и отново се вкамени. Този път придружаваше едно седемгодишното момче от четвъртия етаж, което купуваше букет за майка си. Двамата тръгнаха към къщи и бяха много трогателна гледка.
Пухчо успяваше да дари любов на всеки, затова беше любимец.

Един ден от вън се вдигна голяма олелия. Пухчо агонизираше. Грабнах телефона и се обадих до ветеринарната лечебница в квартала. Беше третото по ред обаждане и лекарят изненадано възкликна:
 Какво е това куче, госпожо, та всички са толкова загрижени?
 Пухчо от нашия блок!
Децата занесоха любимеца си при доктора, който не успял да му помогне. После го погребаха с почести в закътано кътче. Така растяха децата ни.