Да си вземем куче

Може би си мислите, че да се сдобиете с домашен любимец е лесно? Просто отивате на избраното от вас място, потапяте се в цялата кучешка любов и вашето бъдещо куче само ви избира. Не и ако си пет годишно дете.

От както се помня единственото изречение, в което съм употребила думата „искам“ е в „Искам куче. Хайде да си вземем куче.“ Аз бях от онези деца, от чието гърло само при вида на гореспоменатите четирикраки, излизаше писклив възклицателен звук „Ааа, куче!“ Веднага след това детските ми ръчички обгръщаха кучето, без дори да съм попитала може ли. Спомням си и как в някакво заведение край морето цялото ми внимание бе погълнато от болонката на собственика. Причаквах я да излезе и се мятах с любов от горе й. Дори имам и снимка как съм я вдигнала високо. А как тежеше само. Ей такава беше детската ми любов към всяко куче – всепоглъщаща и неосъзнаваща кога е малко досадна.

В крайна сметка изречението „искам куче“ даде своя резултат. Майка ми взе рибки. Каза ми: 

- Няма да плачеш когато умрат, нали? Знаеш, че животът им е много кратък.

- Разбира се, че няма.

Е, нямаше и такъв рев когато първата рибка умря. А само майка ми, която бе нагърбена с отговорността да чисти аквариума им може да ви каже колко тежка работа беше това.

Известно време след рибките се появи и първият хамстер. После втория. И третият. Не знам дали случихме на общителни хамстери или просто се приспособиха към характера ми, но вторият и третия ходиха свободно по тревата във вилата ни и се спускаха  по косата ми като на пързалка. Май се опитвах да ги превърна в куче. Отново само майка ми може да ви каже какво е усещането да се събудиш от малки лапички, минаващи през лицето ти. Да, толкова бяха опитомени тези хамстери, че нощем сами излизаха на разходка от клетката си. Същата тази нощ залавянето на третият хамстер бе истинско фиаско – той не помръдваше, забил нокти в  стената, застанал в тясното пространство между нея и шкафа. Може би ще попитате – а четвъртият хамстер? Той живя четири години. Истински рекорд. Според мен се дължеше на медната жица, с която беше закачена поилката му. Медна жица, защото изяждаше гумата, с която обикновено ги продават.

Мина известно време и чух заветното: „Ако завършиш шести клас с успех над 5.50, ще вземем куче.“ Не знам дали дотогава се бях радвала и пренавивала за нещо толкова много.  Бях решена, че това е момента. Но, уви, не завърших с 5.50. Но това не беше краят. С две приятелки седяхме в кафене до училището ни и подправих една от оценките си. По музика – от 5 на 6. Когато майка ми видя това избухна в смях. Защото, ако има нещо, което да умея добре в музиката, то е да пея фалшиво. Не само, че знаех, че съм сгрешила с постъпката си, но и осъзнавах колко глупава бе тя.

Изминаха още няколко тъжни летни месеца. Премина в есен. После в зима.

Седми клас посещавах едни съботни целодневни уроци – заради кандидатстването. Някъде през януари майка ми каза, че докато съм на уроци ще отидат да видят едни кученца, но нищо да не очаквам. Не си спомням как премина обучението по български език и литература този ден, но все още усещам вълнението, с което отворих входната врата. Майка ми се подаде от кухнята. Бях сигурна, че вътре е То. Затичах се, сълзи от щастие потекоха по лицето ми и някак си се озовах на пода до сбъднатата ми детска мечта. Тъмнокафяв вързоп, който май малко стреснах с възторга си. Голдън ретрийвър. Кръстихме го Чарли. А когато са го взели се е случило точно това – Чарли сам е отишъл при майка ми и ни е избрал. Вярвам, че правилното куче ни е чакало в точния момент.

Всякакви увещания, че ще го възпитаме правилно, няма да проси и яде от масата отидоха на вятъра след първия ден с него. Погледът му побеждаваше всяка разумна мисъл.

Днес Чарли е на 12. В крайна сметка се радвам, че вместо прекалено стриктно да изпълнява команди, му помогнахме да изгради собствен характер с мнение и желания. А когато разглеждам бебешките му снимки виждам онзи леко нахален поглед, който има и до днес. Там е и онази искрена усмивка, която не е слязла от муцуната му. Гледам тези снимки и понякога се чудя: това съвършенство реално ли е? Какво ли не преживяхме заедно – усмивки, щастие, рев, гонене из градинки и улици, първо море, три операции. Истории има много. През годините бяхме свидетели и на това как характерът му се променя. От онова скимтящо кутре в кашона се превърна в зряло куче, което знае коя е неговата половина от кревата. Всеки ден с Чарли, всяка разходка е преживяване. Привилегия е да следим реакциите и любопитния му поглед към заобикалящия го свят. Щастливи сме, че не губи искрата в себе си. А да го гледаме как спокойно си почива, сънува и се преобръща от ляво на дясно е едно от най-успокояващите усещания, които човек може да изпита. Колкото и да звучи клиширано, Чарли безпогрешно усети и моментите, когато и на нас ни беше тежко. Заради онези прости човешки неволи.

Един наситен с емоции кучешки живот осмисли нашите човешки.  Моля се да продължава още дълги години. А всеки път, когато го погледна, онези сълзи от щастие от първия ни ден заедно отново напират в очите ми. Чарли, ти си много повече от сбъдната детска мечта. Ти си любов и щастие в най-чистата му форма. Ти си всичко. Благодаря ти, че ни избра.