ВИНОВНИКЪТ

Приключих неочаквано бързо с всички документи, заради които бях дошла в града. В моя роден град. Напуснах го, но не го забравих. Той е в ума и сърцето ми. В него бяха минали младежките ми години и трепетите на първата любов. Тук се родиха и децата ми…

Имаше повече от два часа до тръгването на автобуса, който щеше да ме отведе обратно у дома. Излязох на площада. Гълъбите безстрашно щапукаха в краката ми, въртяха глави и ме поглеждаха с любопитни оченца. Неподвластен на годините и политическите настроения, Паметникът на Свободата стоеше здраво на своя мраморен пиедестал, а в подножието му играеха деца.

Скоро стигнах до малката градинка, където се събирахме някога като ученици. Липите цъфтяха и упорито разнасяха своя аромат, а жегата го правеше още по-сладък и упойващ.

В единия край на градинката видях кокетен павилион. Пред него бяха подредени десетина маси и пластмасови столове. Там вече бяха насядали възрастни хора, пиеха кафе и кротко разговаряха. Явно се познаваха от всекидневното си общуване. Някои от мъжете разлистваха вестници, други се подпираха на бастуните, вперили поглед незнайно къде. Встрани няколко усмихнати баби се радваха на малко бебе в количка. Огледах се. Всички места бяха заети. С изключение на една маса. Тя чакаше мене! Настаних се и кимнах към момичето от павилиона.

Вече пиех кафето си, подреждайки получените документи, когато до мене застана слабичка побеляла жена и с упрек в гласа заяви:

- Това е моята маса…

Усмихнах се недоумяващо:

- Никъде не пише, че е резервирана.

Жената стоеше права до масата и настойчиво ме разглеждаше отгоре до долу и обратно. Беше облечена в доста износена рокля, ала прилична и добре изгладена. Но това, което най-много ме впечатли, беше нейната осанка. В нея имаше достолепие, нещо строго и респектиращо, въпреки напредналата възраст. Погледите ни се срещнаха.
- Вие не сте от тук, нали? – малко по-меко рече тя.
- Да – кимнах аз почти извинително.
Старата жена направи крачка и най-сетне се отпусна на стола срещу мене. Тя привлече пепелника към себе си, извади кутия с цигари, взе една и щракна със запалката. Точно това най-малко бях очаквала.
- Пушите ли? – рече тя и побутна кутията към мене.
- Не, благодаря. Някога в гимназията опитах, но не ми хареса.
Тя дръпна от цигарата и ме погледна невярващо:
- Сега жените пушат повече от мъжете, особено младите момичета.
- Е, аз не съм в първа младост, твърде късно би било да се науча.
- Никога не е късно човек да научи нещо ново, дори ако това е порок – горчиво се усмихна тя.
Отворих си чантата и започнах да прибирам документите от масата. Жената изгаси цигарата в пепелника, но след малко запали нова.
- Обидихте ли се? – каза тя. – Постойте, ако разполагате с време. На тази маса аз каня…
- Е, аз се настаних без покана.
- Не е станало случайно.
- Защо? – поривисто рекох аз.
Изведнъж ми се прииска да науча отговора на моя въпрос от тази толкова възрастна жена, но с такъв пъргав ум и необичайно младежки глас. Въпреки цигарите…
Тя свали очилата си и започна да ги изтрива с края на коприненото шалче, преметнато през сбръчкания ѝ врат. И тогава видях очите ѝ! Те смътно ми напомниха за някого. За кого? И кога?
Тя палеше вече трета цигара. Пое дълбоко дима и отпусна ръка с пожълтели от никотина пръсти. Беше пушачка, от истинските, пристрастените. Възрастната жена проследи погледа ми, разбра мълчаливото ми неодобрение и с привичен жест загаси цигарата, наведе се над масата и почти шепнешком каза:
- Ако изпушиш три цигари наред, четвъртата ще ти се стори безвкусна…
Подскочих от изумление. „Тютюн”! Споменът се отключи. Беше тя, нашата някогашна учителка по литература! Не се стърпях, думите сами се подредиха в главата ми и аз със задавен глас продължих:
- Ако прекараш две нощи в любов, третата ще те отегчи… Димитър Димов. Нали, госпожо Русинова?
Широка усмивка озари старческото ѝ лице:
- Да! Ти успя, как ме…
- Досетих се едва след като изрекохте цитата от „Тютюн”. Колко пъти бяхте ни го казвали в клас?! Помня го и сега.
- Аз те познах веднага, но щях да си премълча ако ти не беше ме разкрила – гласът ѝ потрепери. – Толкова съм остаряла… Пък и тези цигари, за които непрекъснато ви се карах в училище. Пропуших ги от болка и смирение, когато загубих всичките си близки и останах сама, сама с книгите… Помня, ти беше в моя последен клас преди да се пенсионирам. Бяхте чудесни деца! Луди, но умни! Незабравими!
Разговорът ни препусна назад. Неудържимо! Бяха минали трийсет години. Повече от четвърт век! Много ли бяха? Да! В рамките на съзнателния човешки живот. И нищожно малко за всемира. След всяко „Помниш ли?” аз литвах и отново се превръщах в онова къдрокосо непокорно момиче, което рецитираше стихове, а тя – в учителката, която с безкрайно търпение и любов ни отваряше очите към красотата и мъдростта на литературата…
Когато все пак си погледнах часовника, разбрах, че съм пропуснала автобуса.
Виновникът беше Димитър Димов и неговият „Тютюн”.