Изчезналото кученце

Това се случи много,много отдавна,може би когато бях на осем или пък девет. Спомням си,че като дете постоянно исках да ми вземат кученце,с което да си играя и да не се чувствам повече сама. Всеки ден натяквах ма мама,на баба,дори на вуйчо,че искам кученце у дома,но за съжаление,те винаги отказваха. Ето,обаче,че всичко се промени един ден.
Денят бе слънчев и спокоен. Хората стояха по домовете си и вършеха своята работа,ха,също като нас. Падаше се събота-добре познатия ден за почистване всяка седмица. Докато мама пускаше пералнята да се върти,аз и баба стояхме в кухнята и измивахме мръсните съдове,струпани и чакащи да се почистят и подредят,в мивката. По едно време,обаче чухме как кола спира пред нас. Двете с баба извърнахме глава от чиниите и течащата струя вода,изливаща се от мивката и погледнахме през прозореца.Пред нас беше спряла червена,лека кола. Зачудих се кой ли може да е. Обърнах се към баба и я попитах дали знае кой е това в червената,спряла точно пред нас,кола. Тя не ми отговори,само се усмихна широко. Стрелнах още веднъж бърз,но запомнящ се поглед към колата и тогава разбрах,че това е моя чичо Радостинко.
Чичо Радостин,бе добър и мил човек. Той бе племенник на баба и в същото време се падаше братовчед на мама. Той бе издръжлив,силен и здрав като скала. Заедно с майка си,която бе сестра на баба,живееха в едно малко село близо до Бургас,малко преди него. Ах,а още колко близки и роднини и приятели добри имахме там!
Виждайки как слиза от колата си,забелязах,че нещо малко,нещо свито като на кълбо,сега трепереше и мърдаше в неговите ръце. Мама в този момент се появи и аз развълнувано я извиках при нас. Обясних й какво се случва и зачаках някаква реакция от двете,стоящи до мен от двете ми страни,жени. Но реакцията бе само едно весело кикотене и смигване помежду им. Баба ме погледна и каза на мама да слезем долу при чичо Радостин. Хващайки развълнувано едната ръка на мама,аз и тя потеглихме към стълбите,а след това вече се бяхме озовали извън къщата. Поздравихме се с чичо Радостин. В този момент просто не можех да повярвам нито на очите си,нито на ушите си. В големите си,две ръце,той държеше малко,сладко кученце,свито на топка от чувство на страх. То бе с тъмно кафява козина,а на места върху нея се появяваха ту малки или, ту големи черни петънца. Имаше малко носле,малко розово,почти изплезено през цялото време,езиче и много,много прочувствени очи като на маслина. А кучешките му зеници,на които като попадаше лъч светлина,изглеждаха като две блестящи,магически перли. Малката пухена топка изведнъж се появи в детските ми,невинни ръце,и за момент спря да трепери. Галейки малкото създание нежно и внимателно,с чувство на грижа и вече появила се любов,в същото време попитах едни от най-любимите си хора какво се случва и откъде идва това кученце. Те весело се засмяха и ми обясниха,че отдавна планирали хода на своя план-именно,да ми подарят жива животинка,с която да създам незабравимо приятелство до живот или пък... до край. Благодарих на чичо,благодарих на мама,благодарих и на баба,и мигом се озовах на една от многото ни обширни и просторни тераси заедно с кученцето в ръце. Започна огромна веселба! Чувство на безгрижност и весели,забавни игри до вечерта-това бе просто рай и може би най-щастливия ми ден! А малкото създание,което се появило на бял свят от съвсем скоро,постепенно започна да отпуска и вече не се страхуваше както в началото. Мина се лято и есен. Щастието с тях също. Дойде ред на лютата,вилнееща се,зима. Скоро щеше да завали пухкав и обилен сняг. Вятърът щеше да бъде безпощаден,нуждата от топлина,просто необходима.
Когато настъпи зимата,още в самото и начало,даже малко преди нея,аз и баба решихме да оставим Алиса(така се казваше кученцето) в бараката на топло. Иначе тя нямаше да оцелее. По това време аз и мама се бяхме преместили в един блок и вече живеехме в малък,но пък уютен и вече семеен апартамент. Именно в бараката беше поставена машина за включване и захранване на парното в апартамента.
Една зимна вечер,когато оставяхме Алиса там,в бараката на топло,нещо в мен тайно изкрещя,че не бе никак добра идея да я оставяме сама. Не знам дали беше просто плод на моето въображение,но знаех,че наистина усещах нещо тогава,нещо,което дълбоко,много ме караше да се притеснявам и да изпитвам всякакви угризения на съвестта,че оставям другарката си там,вече в тъмната като безкраен като предел,здрач на нощта. Алиса имаше храна,прясна вода,играчки,с които да си играе,дори малка част от светлина,която идваше от осветената заключена стая,където беше машината за парното. Заключихме бараката и си пожелахме лека нощ. На сутринта,обаче разбрахме,че нея я няма-кученцето бе изчезнало,а по-лошото бе,че не бяха оставени никакви следи от мистериозното му изчезване. Единствено липсваше нейната лилава каишка,всичко друго бе намерено,както бе оставено от нощта-плюшените й играчки,не изядената храна,все още стоящата в едната купичка вода.Нямаше дори и следи от лапичките й в снега,тогава къде беше? Какво се бе случило само за една вечер? Жива ли бе въобще? Е,ако трябва да бъда честна,и до ден днешен не мога да си отговоря на тези въпроси,нито мога да гадая,нито да забравя. Но едно тогава и сега,бе и е сигурно-щастието отдавна отлетя,като птица с широко разперени към необятното,синьо небе. А заедно с него,си отиде и надеждата-надеждата да видя изчезналата си другарка,която изчезна само преди цели седем години-моето скъпо,единствено и ценно,изгубено кученце.