НА ТЯСНАТА ПЪТЕКА

В един мразовит следобед, на връщане от пощенския клон, вървях по тротоара, засипан с дълбок сняг. По тясната пътечка трудно можеха да се разминат двама души. Единият трябваше да нагази в дълбокото. Въпросът беше кой ще го направи. Всеки веднага ще каже: "Защо пък точно аз?" Тук възрастта не е от значение, нито пък обувките - плитки или дълбоки. И щеш не щеш - отбиваш. Кой ще обърне внимание на възрастта ти или на благоприличието ти. Те са си за теб. На кого му трябват? Даже няма и да те погледнат какъв си, нито пък ще те възнаградят с почетното "Благодаря!" Хубавите думи все по-често започнаха да изчезват от речника на хората в ежедневието им.

А това, с което щях да се размина на тясната пътека само след минута се оказа едно куче, появило се изневиделица. Винаги през зимите съм се молила да не ми се случва. Тръпки ме полазиха и се стъписах. Страха го мъкна още от дете със себе си. Добре, че кучето не беше много голямо и черно. Беше светлобежево и почти бяло. Мислех да се върна, а не можех да изляза на шосето. Имаше парапет, заради детската градина и тесния тротоар . Спрях се. И то направи същото. Тогава стъпих в дясно в дълбокия сняг, като се мъчех да запазя равновесие. Наклоних се леко натам и му казах:

-       Хайде, минавай, минавай! - и му посочих с ръка да мине - приятелски и настоятелно.

То ме погледна малко учудено и изпитателно. Сякаш ме разбра. Очите му бяха кротки и тъжни. Беше разбираемо, зимата властно притискаше всички.

След минута се приближи и мина внимателно покрай левия ми крак. И всеки продължи по пътя си. Страхът ме напусна. Огледах се наоколо и дори ми стана смешно. От тук минават много хора, коли и автобуси. Ами ако са ме видели как правя път на едно куче и му говоря? Бо-о-о-же, станах за смях!