Не забравяй да ме поздравиш

От автобусната спирка имах още доста път. Отивах да видя мои племенници, които вече живееха в новата си къща.
Крачех в дясната страна на шосето. Отляво имаше поляна и високи храсти. Почти отминах първата висока къща и кучешки лай ме стресна. Спрях и погледнах. Кучето беше голямо.
- Не се бой! Нямам намерение да влизам в къщата ти.! – и си продължих пътя, но му махнах с ръка.
Докато стигна все се оглеждах, да не би да има и други изненади. Вече имаше къщи от двете страни. На връщане се поспрях, казах на верния пазач „Чао“ и побързах към спирката.
От тогава мина много време. Може би година. Пак вървях по шосето, но в лявата страна, за да огледам новопостроените къщи на предишната поляна. Бързах, че следобедното слънце беше силно.
По едно време излая куче. Обърнах се. Бях отминала първата къща и се сетих за предишния път.
- О-о! Здрасти, здрасти! Бях те забравила. – и вдигнах ръка за поздрав. Поспрях се, а то все още ме гледаше, докато му говорех.
На племенничките разказах, а те се смяха.
- Лельо, ти все имаш навсякъде кучешки проблеми.
- Смейте се вие! Смейте се! Добре, че не беше на улицата, че щях да ви доведа още едно! Сякаш вашите две са ви малко!
На връщане не бързах. Беше вече хладно. Кучето отдалече ме усети. Поспрях се, да не го обидя. После му махнах с ръка:
- Хайде, чао! – и продължих по шосето. То ме изпрати с поглед. Като се обърнах още стоеше в същата поза. Неизвестният ми приятел ме беше запомнил, макар рядко да минавах насам.
Но когато идвах, вече не забравях да погледна в дясно щом наближавах първата къща. Спирах за малко, махвах му с ръка и му казвах:
- Здрасти!