КУЧЕШКИ ИСТОРИИ

В един ранен следобед тръгнах с автобуса за квартала на племенниците, които живееха в къща. От спирката има доста път. Като наближих — чух олелия и бях сигурна, че идва от тях. Гледам - портата широко отворена. Дворът пълен с дечурлига и колелета. Скимтенето, лаят и виковете идваха в дясно от къщата.
- Каква е тая врява? - попитах съседските деца.
- Кучето си е закачило ухото за оградата и не може да се измъкне! - отвърнаха ми две-три.
Оставих си чантата отпред на терасата и отидох да видя какво е сполетяло Бъкстър. Бях му забравила името, но те ми го припомниха. Че толкова кучета досега как да ги запомня, пък и тук рядко идвах. А и имената им едни такива - от сложни по-сложни. Този в колибата на мястото на Берта раз брах, че е Макс. Щом се появих и той заподскача. Преди година беше дребосък и на двора ми досаждаше. Пъхаше се в ръцете и лицето ми. Не ме оставяше да посея едни цветя.
Установих, че Бъки е закачил къдравата козина на дългото си ухо в една тел, усукана в оградната мрежа. Беше твърда и с ръка не можех да я пречупя. Поисках от двете ми племеннички остър нож или голяма ножица, но нищо не стана. Влязох в гаража да потърся клещи, намерих съвсем малки. Докато се мъчех Бъки скачаше, мяташе се и скимтеше. По едно време съм успяла и той се отскубна и започна да се върти насам-натам. Не можех да видя дали парчето от телта е още на ухото. Нямаше я паднала наоколо.
Поръчах на племенничките да го огледат, като се успокои. И да внимават съседските деца да не направят някоя беля. Майка им и баща им бяха на работа. А от осем и дванадесет годишни деца какво да очакваш...
Вече Макс и Бъкстрър са у приятели. При едно мое идване за рожден ден на Яни — ме посрещна тъмно-кафяво пале, на което не разбрах името и не запомних. Баща им ми вика:
- Лельо, що се мъчиш? Викай ѝ Солетка, че е по-лесно!
При първото ми запознанство, Суита се настани на дивана до мен. Двете с малката Яни си бърборихме дълго и като погледнахме - ние сме я приспали.
Вдигнала си четирите крачета, допряла се до гърба ми и нищо не чува.
След няколко месеца отидох за рождения ден на кака й Рени. Суитка ме посрещна с голяма радост на вратата. Чула ме отвън, че викам. Седнах на дивана да си почина и побърза да се настани до мен. Но след малко скочи и донесе от някъде една мъничка, синя възглавничка от китеник. Пусна я на пода и легна. Беше пълна с изненади.
Но останах толкова възхитена, от това, което направи по-късно.
Рени и Яни я накараха да ми покаже как се моли, за да ѝ дадат парче от бисквитка. И тя вдиша високо лапичките си, изправи тялото си и започна да маха силно с тях. После надигна главата си нагоре и издаде някакви звуци с уста. Останах възхитена! Доста продължи атракцията. Поръчах им непременно да ѝ направят снимка, докато не са я сменили пак с някое куче с модерно име…
А на мястото на Макс сега в колибата е Хера. Беше нова и нея трудно запомних. Не можах да й отделя много внимание, макар че след няколко седмици отидох да откъсна от дряна до колибата ѝ. Исках да направя мънички сурвакнички за двегодишните близнаци Митко и Дарко, най-малките ми племенници. Докато избирах клонки и за по-големите, бърборех на Хера и на себе си, усетих че краката ми се намокрили. По тревата имаше тънък сняг, а чехлите които бях обула, се оказаха летни и с дупки. Побързах да вляза и да ги изсуша на подовото парно...