НЕЖЕЛАНИ СРЕЩИ

В града, в който ходя всяка година на прегледи, съм имала нежелани срещи и всеки път страхът не ме е напускал по пътя ми от гарата до центъра. Две големи кучета в района на аутобана бяха най-големият ми проблем. Виждах ги оттатък шосето как се спускат след минаващите коли, а черното всяваше най-много страх. Това, което ми се случи преди няколко години ме накара да не минавам от там пеша, но не само заради четириногите, а и за едно убийство при реката. Тази местност не е за сам човек и най-вече за жена. Когато се озовеш в центъра на аутобана и погледнеш над себе си тази грамада от бетон, железа, шосета, подлези, парапети и мантинели, имаш усещането, че над теб се е надвесил един огромен великан и ти си негов пленник, идва ти да извикаш, но никъде не се вижда жив човек. И ако пък видиш някой - ще се страхуваш от него, защото не го знаеш какви са помислите му.

Средата на май. Почти беше съмнало. От гарата тръгнах след няколко пътника, но те пък се отклониха в друга посока и останах сама. Не знаех, че след завоя ме чака изненада. Двете кучета - оттатък шосето. Не са били тук никога в този ранен час. Исках да си вдъхна кураж, но страхът ме смразяваше. В чантата си имах две големи вафли, но не ги бях приготвила. Изтръпнах като видях бежовото да пресича шосето, пъхна се бързо през парапета и дойде при мен. Успях да му кажа:„Нямам какво да ти дам, миличко! Нямам!То тръгна с мен, защото аз не спирах да крача по малко и да повтарям същите думи. Надявах се да се отдалеча. Но … ужас! Видях и черното да пресича и се мушна през парапета. Не бях на себе си. За миг вече се виждах с оръфани ръце и крака. И на двете повтарях само: "Нямам какво да ви дам, милички! Нямам!" Помъчих се да открия вафлите в чантата си, но те вървяха плътно до мен, пречеха ми да крача. При всяко движение душеха ръцете ми.

Най-накрая усетих, че изостанаха. Аз продължавах да вървя нагоре по безлюдната улица, без да се обърна и спрях чак на пресечката. Поех си дъх. Не вярвах, че всичкото току що се случи.

На връщане сложих вафлите в джоба на сакото. Исках да им ги дам, ако ги видех. Но ги нямаше. Часът беше два след обед и те навярно са отишли да си легнат под борчетата на сянка. Времето беше за обеден сън.

И с моя изстрадал кураж закрачих бързо към гарата, където ме чакаха пак срещи с изненади.