СПОМЕН ЗА ЧИТА

И сега тя е пред мен, вперила погледа си, без нито едно движение, все тъй очакваща, смирена и търпелива. Очите ѝ - черни и дълбоки - имаха необичаен блясък, удивително умни и топли. Не бях срещала такива. Красотата им идваше отвътре. Вгледаш ли се, усещаш тихата им молба и си готов да я изпълниш. За да не се появи влагата, която винаги пазеха скрита.
Чита беше голяма немска, овчарка, с черен лъскав косъм. По краката си тук-там имаше сиво и светлокафяво. Беше стройна и грациозна. Пъргавите ѝ уши бяха винаги ”на пост” и допълваха чара ѝ.
На вратата ме посрещаше с непринудена радост. Веднага бързаше да донесе нещо, с което да похвали уменията си. По-често се случваше да грабне обувката ми и аз я пъхах под шкафчето. Но ... ако си го беше наумила - не се отказваше лесно. Знаеше, че в сака си нося неща за ядене и плътно ме придружаваше до кухнята. Макар да не ѝ се позволяваше, щеше да си опита поне малко сладичко.
Е, случваше се и сама да се почерпи, ако внукът ми Ники остане навън да играе. след като ме изпрати. Останала сама, тя си знаеше работата. Вземаше си от всичко оставено на масата, но не внимателно и пръскаше по пода.
Единият фотьойл в хола беше само неин и застлан с памучно, пъстро одеяло. Настаняваше се удобно и запленена от разговора ни се унасяше в дрямка, с краката нагоре. Често отваряше очи, да не правим нещо свързано с ядене. Пристигаше да провери. Веднъж Ники се пошегува:
- Чита, някой май ти е изял попарата! Върви да видиш!
Тя скочи от фотьойла и отиде в кухнята да провери паницата си.
Ники я беше научил да пълзи по пода и го правеше с голямо старание. Обичаше да играе с малката си топчица. Уморявах се непрекъснато да ми я носи и да я хвърлям, а тя като вихър се спускаше след нея. Краката ѝ се плъзгаха по пода. Но веднъж решила да ме измами. Стоеше до мен, а аз се оглеждах за топчицата.
- Бабо, тя те лъже! Държи я в устата си. Няма как да я видиш!
- Ах! Хитруша такава! — засмях се на номера ѝ.
Чита не искаше да си тръгвам. Усетеше ли - бързаше да се излегне пред вратата.
Пълна беше с изненади. Веднъж щяха да ме изпратят и докато се приготвят заслизах по стъпалата. Чита започна да лае, а Ники ми повика:
- Бабо, спри на площадката!
Спрях и Чита като стрела мина надолу. Като излязохме от входа ми каза, че искала да е първа. Не давала да я изпреварват. Това ме разсмя.
Обичаше да ги придружава до магазина, докато накрая едната продавачка ѝ станала приятелка. Черпела я с парченце сирене. Но един ден сама излязла от къщи, отишла там, изправила лапи до хладилния шкаф и зачакала. Това учудила продавачката. Не знаела, че с колежката й са приятелки. Майката на Ники тръгнала да я търси и се сетила да провери в магазина.
Като беше малка Чита старателно повеждаше козите на съседите, щом ги видеше на поляната. Оставяше ги чак до портата. Не знаеше, че са там да пасат.
Докато порасне и поумнее беше голяма беладжийка останеше ли сама вкъщи. Балатумът доста пострада, вграденият гардероб, дрехи на Ники, чехли, обувки. Изяде дядо Мраз от елхата. В игрите ѝ влизаха дистанционното на телевизора, кабела на телефона и всичко интересно, намиращо се в обсега на полезрението. Любопитството ѝ шеташе навсякъде, дори и в банята. Там лежеше в летните горещини. Разсипваше кутии, търкаляше шишета...
Чита стана и майка. Имаше девет кученца. От нея остана Роко, но го дадоха после в едно село.
Но … вече я няма. Случи се десет дни преди рождения ден на Ники и бе най-тъжният подарък в детството му. Някой бе решил, че може и без нея. С лека ръка беше сторил непоправимото. А може и в сърцето му да няма място за друго, освен за злоба? Светът е пълен и с такива...
Ники преживя тежко загубата. С нея заедно пораснаха. Беше му другарче. Пазеше го, ако биваше самичък в къщи.
Остана ни само споменът за нея, като нещо необикновено красиво и топло.