БЕРТА И ФРОДО

Берта пристигна от Полша. Беше на шест месеца. Черен Ротвайлер. Племенниците я донесоха подарък.

Заведохме я на гости при сестра ми. Сега живееха на село Донино. Не знаеше български и все едно, че не ѝ се карах като върви направо през цветята. Живя в апартамента в града и бързо порасна. Ако искаш да я изместиш, където е легнала - трудно ще я избуташ. Беше като угоено прасе.
След време се появи малък Ротвайлер, на когото дълго не можех да запомня името - Фродо. И той беше подарен на племенниците, само че от България и като му се караш - разбираше. И той скоро порасна, но остана на село.

Ходех почти всяка седмица. С малката ми племенничка Рени сядахме на пейката пред къщата. Слънцето бързо напичаше и я местехме, където имаше сянка. Фродо ни досаждаше, пъхаше се в нас и само викахме по него и го изтиквахме настрана.

Когато стана голямо куче, вързаха го и му направиха колиба в горния край на двора. Берта пък имаше девет кученца и нея доведоха. Разположиха ги на горния етаж. Сестра ми се зае с тях.

Една сутрин в полутъмния коридор се сблъсках с нея. Била е навън и се прибираше при децата си.

- О-о, Берта! Уплаши ме! - казах изненадана.

Трепнах в първия миг щом я видях до себе си. Тя постоя и тръгна по стъпалата. Бяха големи с Фродо и вече не смеех да ги милвам. Боях се. Може би поведението ми ги учудваше. Искаше ми се, но не смеех. Не знаеха, че имам страх от кучета, особено черни.

Донасяхме препечени отпадъци от хляб. Сестра ми ги слагаше в яденето им. Хрумна ми да пробвам дали Фродо ще ги яде. Хвърлих му хапка. Той се засили и за миг я лапна. После втора, трета и му хареса. Но Берта разбра, че му давам нещо и залая. Заградиха ѝ място зад къщата. Занесох ѝ, да не се обиди.

Само, че не умееше да се хвърля като Фродо. Сложих ѝ ги в паницата.

Така ги свикнах и всеки път им носех. Фродо не чакаше да вляза през портата. Оставях багажа си на пейката пред къщата, изваждах найлоновата кесия и отивах при него. А Берта - така се ядосваше да не я подмина. Сестра ми пък се сърдеше, че от автобуса бързам първо при тях да се отбия.
Но една сутрин не бях успяла да взема. Влязох направо вътре, въпреки че Фродо вече подскачаше в очакване. Дожаля ми за него. Стоеше, вперил поглед в прозореца без да помръдне. В съседната стая намерих в сакче останало от предния път. Като ме видя, не знаеше какво да прави от радост. И Берта не закъсня. Така успях да ги зарадвам. Иначе щеше да ми е тъжно през целия ден да ходя по двора и да ме виждат, а аз да ги отбягвам.
Минаха няколко години. Племенниците си направиха къща в нов краен квартал на града. Отидох да ги видя. В найлонови пликчета сложих разсад от мои цветя, да си насеят в градината. Берта имаше колиба отпред в ъгъла на двора. За мое учудване тя започна да лае силно, когато ги извадих от сака си. Милата, не е забравила нищо. В нас почти не събирахме отпадъци от хляб или ги носех на близка приятелка за кокошките. Но на тръгване взех няколко крайни парченца за всеки случай. Ето, че сега спасявах положението. Занесох ѝ двечки. В това време зад къщата се чу силен лай. Тогава разбрах, че и Фродо е тук. Отидох при него, хвърлих му първо едното парченце, но като скочи то отхвръкна в тревата. Успях да го открия.
Не бях ги виждала отдавна и се учудих, че не са забравили найлоновите торбички и хляба. Все пак ги почерпих, макар и съвсем малко. Обещах си, че като дойда втори път ще им донеса прясно препечен хляб.
Но … навярно пречеха на лоши хора. За съжаление все още се срещат и такива около нас. Такива, които са загубили човешкото в себе си или пък никога не са го имали.
Остана ми само споменът за Берта и Фродо. Тяхната доброта в очите и радостта им да ме виждат.