ПЕШЕХОДЦИ

В мъглив есенен ден тръгнах по шосето за квартала, в който живееше внукът ми Ники. Имах усещането, че някои върви след мен и то от доста време. Спрях и се обърнах. Беше куче средно на ръст, светлокафяво с бели шарки. То също спря. Не обичам да има някой зад мен, особено пък куче. Изчаках да мине напред. Не бързах, то явно също. Отвреме-навреме се обръщаше и като видеше, че идвам - тръгваше. Стана ми интересно. Отдавна знаех, че животните сами си избират стопаните. Но ... горкото, беше се излъгало и напразно се беше спряло на мен. Без съмнение е помислило, че живея в някоя къща на квартала към който отивам. Стана ми жал за него, но трябваше да се разделя.

Аз отбих в дясно и заизкачвах каменните стъпала над спирката. Спрях и погледнах долу към шосето. В същия миг то спря. Обърна се и се огледа, без да продължи. Бях високо от пътя и не можеше да ме види. Дожаля ми.

Нямаше късмет, не живеех в къща. Като дете много исках в двора си да имаме куче. Само, че тогава разрешаваха само в покрайнините...

Преди да влезем в блока живеехме в отдалечен квартал. В един следобед седяхме със сина ми на пейката пред къщи и видяхме голямо куче да обикаля край портата. Приближихме се и то радостно завъртя опашка. Пуснахме го и остана докато се стъмни. Нахранихме го и го вързахме отпред за малката круша. След ден си имаше вече и колиба. Усещаше ме в тъмното като се връщах от работа, радваше се и скачаше по мен.

Със сина ми го извеждахме и на поляната край нас, пускахме го да тича на воля. Но радостта ни беше около два месеца. Камионът, който събира боклука минал и циганите го познали. Казали на свекърва ми, че стопанинът му го търсел. И след време дошъл да го прибере. Много ни липсваше, а навярно и ние на него...

Разказах на внука ми Ники, че без малко да му доведа на гости едно добро куче. То през целия път беше след мен, а после го пуснах напред и затова ме изгуби. Бях го излъгала и от това ме болеше.

Но той вече си имаше хубава немска овчарка - Чита. Беше голяма, умна и добричка.