Незабравимата Първа Любов

Любов! Едва ли има друга дума, преливаща от толкова вулканични чувства и омайни вълнения. Тя струи в съкровенията на поетите от древността до наши дни, избликва от хиляди страници, изписани от мъдреци, философи и писатели – многолика, завладяваща, необятна. Най-чудесното Чудо на Всемира. Всеки Човек я носи в сърцето си – вечна като света, но и единствено негова. 

Така е при хората. А при домашните любимци?
Опознавайки много приятели на моя Вит, аз все повече се убеждавах в твърдението, че кучето има нужда не само да играе, да почива, да се храни и да се разхожда, но също така и да обича и да бъде обичано.

Малко преди да навърши година, Вит започна да проявява засилващ се интерес към противоположния пол, като провокативно душеше, доближавайки се до бонбониерите на кучедамите (казано с усмивка, а на биологичен език – гениталиите), после толкова възторжено им махаше с опашка, че аз не на шега се опасявах тя да не се откачи. Великият закон на Природата за продължаване на рода започваше да говори в него. Струваше ми се твърде рано, но... любовта не пита, тя скоро нахлу – замайваща, покоряваща, пълна с изненади. Повелителката на сърцето му се именуваше Мери, а с нея винаги, подобно на сиамски близнак, бе Шарко. Сформираше се тройка, наричана при хората шаблонно “любовен триъгълник”, но в случая шаблонът бе неуместен, имаше нещо съвсем различно, дори неправдоподобно. Най-вече в поведението на Шарко.

Шарко беше истински бездомник – едно от стотиците кучета, които се бяха появили в края на двайсетия век в България. Те скитаха по пътищата и полята, из градовете и селата, на групи или поединично, гладни и злочести, предизвикващи състрадание у едни и страх и недоволство у други. Тъжна картина – едно своеобразно мерило за състоянието на държавата. В обстановката на несвършващите кризи се натрупваха тъмни и буреносни облаци в душите, засилваше се ожесточението. То завладяваше не само някои хора, а и животни. Шарко обаче, за разлика от много негови събратя по съдба, сякаш бе роден благородник. Това определение може да изглежда някому смешно, преувеличено и дори недопустимо извън човешкия свят, но в реакциите му имаше наистина нещо смайващо, което не намирах как да нарека освен великодушие и благородство. Бях забелязала, че когато носех храна на бездомните животни в изоставената квартална градина, всички се спускат към нея с истинско настървение, само едно куче правеше изключение. Бе доста едро и слабо, личеше, че е гладно, но като че ли достойнството не му позволяваше да показва нуждите си. Приближих веднъж и поднесах кокалче към устата му, а той близна ръката ми, преди да поеме храната.

Нарекох кучето Шарко, защото си беше чисто наше, българско име, пък и му подхождаше – беше с кафява козина, осеяна с бели петна. Невероятно бе, че въпреки живота си на улицата, Шарко никога не беше мръсен и неугледен. Още по-изненадващо изглеждаше отношението му към котките – той проявяваше към тях определено добродушие, не само ги допускаше близо до себе си, но дори ги пазеше, а видях и как приютява до гърдите си тяхно отроче и подбутва към него храната, която му давах.

Най-смайваща беше обаче привързаността му към Мери – черното кученце със загадъчна порода, което обитаваше със стопанките си една мизерна съборетина в квартала, но скиташе безконтролно навън. Мери бе малка чаровница – винаги весела, въпреки оскъдицата в живота й, а Шарко очевидно я закриляше, пазеше я ревниво от всички, приличаше на истински телохранител. Той бдеше над нея и я следваше винаги и навсякъде неотклонно. Не позволяваше на никое друго куче да я доближава. Изключение направи само, когато се сприятели с нас и чрез техния си кучешки начин на общуване – със звуци, поглед и докосвания прикани Вит да играе с тях двамата. Истинска привилегия и чест, но самият той рядко тичаше, не се включваше в надбягванията. Може би годините му бяха повече или пък едрата му фигура пречеше, затова бе по-скоро наблюдател, който се забавлява с палавостта на малките кутрета. Те наистина бяха много мили – закачливи и неуморни като деца. “Децата” обаче бързо растяха и започваха да се интересуват не само от игри. Разгонената Мери бързо завъртя главата на Вит, но и не само на него, а на цяла сюрия кучета от близо и далеч.

– Нека да се съешат, отдавна ни се иска Мери да си има потомство – благословиха с охота предстоящата “сватба” двете стопанки на “булката”.

Сюблименият момент настъпи, но Вит се оказа със сериозна конкуренция – поне дузина негови съперници обикаляха около Мери, готови да се борят за “дамата”, което можеше да се превърне в битка на живот и на смърт. Не знаех какво да сторя в случая, изпаднах в паника, но в този миг срещу възбудените претенденти се изправи Шарко, изръмжа своите предупредителни сигнали и легна така, че да прегради достъпа им към Мери и Вит. Той пазеше двойката, докато те осъществяваха половия акт, но през цялото време въздишаше тежко, с истинска болка. (Когато прочетох по-късно автобиографията на Лорънс Оливие, узнах, че и той е бил смаян от безкрайно-скръбните звуци на друго животно в подобно състояние – стенание, пропито с безмерна тъга.)

– Шарко, Шарко, ти си най-доброто куче на света, пожертва своята любов, за да направиш щастливи приятелите си.

Май нещо такова му шепнех, докато се потях от неудобство и неспокойно се оглеждах да не мине някой познат. Страхотна гледка бяхме – заклещилите се и изпаднали в транс влюбени кучета, обкръжението от безброй други “мераклии”, страдащият Шарко и моя милост, стърчаща като гръмоотвод в центъра на тази живописна картинка. Къде да се дене човек? Боях се да се отдръпна, за да не дам повод за нападение, изобщо... комична ситуация до немай къде за очите на шегобийците, но не и за участниците в нея.

Когато всичко приключи, бях толкова притеснена, че не се сетих дори да преценя как изглежда Вит, след като е станал “голям мъж”, т.е. реализирал се самец. В сърцето ми обаче се запечати целувката им след акта – едно нежно близване като благодарност. Или обещание? А може би заклинание за незабрава? С мен остана завинаги и тъгата в очите на техния невероятен приятел-пазител, затрогващо доказал неизмеримите измерения на обичта. Едно куче бе преобразило “любовния триъгълник” – не се спотайваха в него коварство, мерзости, лукави хитрини и съперническа злонамереност, там имаше само щедро сърце, което се раздава за щастието на другите. Невероятно наистина. Невероятно, но истина! И от нея винаги сълза на миглите гори.

На следващия ден Вит се задъхваше от нетърпеливо очакване, но Мери, която винаги го причакваше сутрин пред входа, не се появи. Нямаше го и Шарко. Децата от квартала ме уверяваха, че “един добър мъж го отвел във вилата си, а неговата любимка заминала със стопанките си в друго жилище в далечен район”. Вит бе тревожен и неспокоен, не искаше да приеме, че са изчезнали безвъзвратно от живота му и постоянно ме дърпаше към срутената къщичка на Мери, както и към полянките, на които бяха играли тримата. Търсеше ги. Винаги излайваше призивно, когато минавахме оттам, дори след като мястото бе превърнато в пазарна площадка. Веднъж с изумление видях как отнесе и положи двете си любими играчки пред разкъртената портичка. Даруваше най-скъпото си. Легна там, положил главица между протегнатите предни лапи. И зачака. Той чакаше, чакаше, чакаше...
А годините летяха и вихрите им преобръщаха лошо и добро, болки и радости, сменяха се цветовете на живота от нови преживявания и вълнения, гаснеха в тъмата на забравата много стари искри, но не и Мери. Щом забележеше в далечината подобно на нея куче, Вит хукваше към него с весел лай, но установил грешката си, вяло се завръщаше... Дойде старостта, но и когато започна трудно да се движи и трябваше да го нося на ръце навън, сърцето му трепваше най-силно при люляковия храст, където за първи път бе изживял любовта. Възможно беше и да си въобразявам, но обичта бе извън всяко съмнение. ”Без обич животът е печален и празен” – мисля това би казал, ако можеше да говори.

Площадката на Вит и Мери сякаш излъчва и днес особен магнетизъм. Точно когато приключвах книгата си “Какво може да научи човек покрай едно малко куче”, до мен от там долетяха възторжени възгласи. Погледнах през прозореца и видях красотата на една зимна приказка. Като че ли Небето беше слязло на Земята и превърнало града във вълшебство от детски сън. Чистотата на белотата бе обгърнала всичко – дърветата, къщите, улиците, тепетата. Снежният рисунък пресътворяваше обикновеното в омайна картина. Запленен от бялата магия, един малчуган бе скочил от шейната си и с възхита и ненасита се търкаляше в искрящия сняг. Булонката, която го съпровождаше, подскачаше весело около него, после започна да се върти в кръг като снежен пумпал, вихрено и шеметно, докато накрая се прекатури в прегръдката на приятеля си. Детският смях и веселият лай зазвънтяха заедно като надежда в тревожното безвремие. Надеждата, че животът може да бъде по-добър за всички, ако има повече обич.