Приятели

Тежък ден беше. Уж зимата свършваше, дебелият сняг тъкмо се беше стопил, температурите се бяха вдигнали над нулата, а нещо тегнеше във въздуха и не ти даваше да дишаш.
По това време на деня Тапи обичаше да се измъква навън и да обикаля квартала. Хората си бяха по домовете за следобедна дрямка и кучетата спокойно си играеха на улицата, без никой да ги навиква или подритва. Но днес не му се излизаше. Нещо му тежеше, някакво предчувствие го накара да си остане вкъщи и даже да се свре в едно ъгълче на двора. Но не можеше и да лежи. През минута ставаше, обхождаше неспокойно къщата, оглеждаше се, като да види от къде точно иде опасността, и пак лягаше.

По едно време в късния следобед една кола спря пред къщата. Двама мъже слязоха и отвориха вратата на двора. Тапи, вместо като истински пазач на дома да излае и да скочи на непознатите, се свря уплашено под терасата. Сам не знаеше от какво се уплаши и защо избяга. Нещо караше сърцето му да бие учестено. Малко се успокои, като чу гласовете на стопаните си - възрастни мъж и жена. Леко се показа изпод терасата, колкото да наблюдава хората. Стопаните се зарадваха, здрависаха се с непознатите и заговориха нещо оживено. Това успокои Тапи и той, като истински господар на дома, се качи на терасата. Беше мъничък, дребен и леко се промуши между краката на мъжете. Докато го усетят, и той вече беше на терасата. И тогава разбра, че е сбъркал, твърде наивен и доверчив беше все още. Всички бяха вперили погледи в него. Непознатите гледаха остро, а стопаните запротягаха ръце към него да го хванат. Тапи все повече се убеждаваше, че тези хора нямат чисти намерения, и се свиваше, заемаше отбранителна позиция и оголваше зъби само как някой протегнеше ръка към него. Непознатите излизаха навън до колата, отваряха багажника, нещо оглеждаха, коментираха, вълнуваха се. По едно време извадиха един кашон и го сложиха до стълбите. На Тапи това хич не се хареса. Все повече настръхваше, тялото му на моменти почваше да трепери, той не знаеше какво да прави. И на стопаните си вече нямаше вяра.
Слънцето клонеше към залез. По пътя, както е обичаят за този час, се зададе Денди– най-едрото куче в квартала. Висок и снажен, излъчваше сила и достойнство. Беше млад като Тапи – още ненавършил година. И той все още опознаваше света и наивно се доверяваше на всеки. По това време на деня идваше да вземе Тапи за вечерната игра. Като улично куче беше непрекъснато гладен. Понякога стопанката на Тапи му изнасяше храна. Тапи го оставяше спокойно да се нахрани. После двамата приятели гордо обхождаха улицата и оглеждаха за нарушения. Бяха забавна двойка: единият дребен, в шепи да го побереш, а другият стърчи над метър. Минаваха важно от единия до другия край на улицата, задържаха се в края, оглеждаха съседната улица и се връщаха в началото. Така няколко пъти. Уличен патрул. После тръгваха из квартала да се видят с другите кучета и малко преди мръкване Тапи се прибираше. Разбира се, Денди го изпращаше. Тапи се провираше през дупката, която си беше направил под оградата, и лягаше в къщичката си под терасата. Денди се въртеше миинута – две пред вратата, колкото да се увери, че всичко е наред, и си заминаваше. Това се повтаряше всеки ден по едно и също време.
И днес Денди беше дошъл при приятеля си, както винаги. Отдалече видя чуждата кола пред къщата, а после и Тапи на терасата. Стигна до колата и козината му настръхна. Усети, че нещо лошо се случва. Някакви хора стояха там и се суетяха. Стопанката на Тапи пристъпи до вратата и го повика. Денди погледна навътре към терасата. Тапи сякаш не го виждаше. Седеше в отбранителна поза, трепереше и ръмжеше. Това стряскаше Денди. Не знаеше какво се случва, но разбираше, че не бива да се доверява на тия хора. За по-сигурно мина на отсрещния тротоар. Ходеше напред – назад, гръбнакът му все повече се извиваше, козината му все повече настръхваше, опашката му, обикновено вирната право нагоре и леко извита в края навътре към гърба, сега беше опъната надолу, почти стигнала земята. Не, не биваше да се доближава до къщата. Не биваше да вярва на стопанката. Тя му донесе храна, но не, не биваше да яде точно сега. Хората излизаха на улицата до колата, връщаха се в двора, качваха се на терасата, посягаха да хванат Тапи, но той не се даваше. Тапи вече започна да квичи, силите му не стигаха, нервите му не издържаха. От отсрещния тротоар Денди започна да ръмжи. Хората направиха кръг около Тапи, все повече стесняваха тоя кръг, Тапи все по-немощно квичеше, а Денди се отдалечаваше все повече от колата и от къщата. Изведнъж хората уловиха Тапи и го сложиха в кашона. Денди наблюдаваше всичко и немееше. Вече не ръмжеше. Разбираше, че не може да победи тези хора. Те бяха повече и по-хитри. Качиха кашона с приятеля му в колата и заминаха нанякъде. Стопанката изнесе храна на улицата. Денди се приближи и я погледна с такова презрение, че жената бързо влезе вътре. Денди изправи гръб, вдигна глава, вирна опашка и закрачи по улицата. Бавно и гордо патрулира до мръкване.
Минаха месеци. Денди идва всеки ден следобед на улицата. Взема храна от съседите, но до къщата на Тапи не се доближава, а стопаните му отминава с гордо пренебрежение. Те понякога, като го видят, изнасят кокали, но той не се доближава. Привечер Денди патрулира по улицата. И ако отнякъде се появи куче, Денди бързо отива до него и го превежда през отсрещния тротоар.