КУЧЕТО МИМИ

Цялото детство и част от юношеството ми преминаха в махала Баломир и нейните околности, на 5 км от центъра на с. Искрец. Там най-близък другар ми беше мъжкото куче Мими. То имаше среден ръст, с къс и гладък жълтеникаво-кафяв косъм и с красива муцунка. Като мъничко баща ми го беше донесъл от махала Сврачковци в джоба на една балена (шаячна) шуба.

Ето само няколко случки с Мими, които характеризират неговия интелект, вярност и способност. Това животно никога не нападаше човек, а само известяваше на стопаните си, че някой наближава двора на къщата (и неговата територия), обора и добитъка – овце, кози, крави и кокошки. От неговия различен лай разбирахме чие е това присъствие – на човек, вълк, лисица, невестулка, белка, пор, язовец, таралеж.
Когато стадото ми вървеше по черния път през местността Мрътва стран край който пасяха други стада, придружени с големи кучета, Мими влизаше в средата на моите овце, за да не го видят или подушат неговите едри събратя, и след като отмине опасността, отново излизаше пред стадото.

Веднъж реших да направя болезнен и за двама ни експеримент. По пладне отворих торбичката с яденето близо до кучето и, както никога не правя така, започнах да се храня, без да му говоря и без да му давам храна. Наобядвах се и си прибрах торбичката. А Мими се отдръпна на разстояние около десетина метра. Клекна смирено, опря муцуната си на предните лапи и придаде естествен вид на сърдит от понесената от мен обида. В този драматичен момент обаче не прояви никакво нахалство да иска да яде или да се бунтува. Гледах поведението на това възпитано животно и не можех да повярвам на очите си. Сетне го погалих и нахраних.

С Мими правих и друг експеримент по друго обедно време, за да проверя и тогава каква ще бъде реакцията му. Отворих торбичката с яденето така, че да се вижда и хлябът, и сиренето. И се оттеглих на известно разстояние. Кучето клекна до торбичката за десетина минути и започнаха да му текат лиги, но не се реши да пипне храната нито с крак, нито с уста. Невероятно, но абсолютен факт!

Не мога да забравя и следващ случай. Един ден, след пладнуване под дъба на Вратикова поляна, която беше запотена (завардена, запазена) чрез забити тук-таме поткьи (клонки), като нишан (знак белег), че мястото не бива да се пасе от добитъка, си бях забравил тоягата и едно елече. След икиндия, когато се отдалечих със стадото на разстояние няколко километра, там пристигнал чичо ми Борис Тасков от махалата, за да провери дали тревата е готова за косене. Човекът видял моето куче, легнало на дрешката, за да я охранява и да ме чака да се върна дори и до следващия ден. Той разбрал в каква ситуация е попаднал. Започнал нежно да разговаря с Мими. След дружелюбните обноски и споменавайки името му, кучето направило правилния извод, че човекът няма лоши намерения към него и започнало да върти опашка. Бай Боре взел елечето и тоягата и тръгнал за Баломир. След него, без да се отделя, вървял и моят охранител и приятел. Та чак до къщата ми. Какво поведение! Каква вярност! Колко ли хора биха сторили същото, което правеше моето куче Мими?!

Привечер, прибирайки се към къщи, Мими вървеше с гордо вдигнати глава и опашка пред стадото, а аз свирех с устна хармоника след него. Пред дома ни, гледайки тази селска картина, майка ми ни посрещаше с просълзени от щастие очи.

Добрината на Мими обаче не се нравеше на една известна на цялата махала жена, като завистлива и злобна магьосница, която си позволяваше да трови кучето. Веднъж, след поемане на отрова, давахме на животното да се налочи с прясно мляко и го спасихме. При следващо тровене Мими напусна този свят. С баща ми му изкопахме гробче далечко от двора и там го покрихме със земя, по която беше ходило.