Разказ за Реджи

Много хора имат по една, дори по няколко истории със своето куче (или с множеството си домашни любимци). Когато мисля за моето, за Реджина, не мога да си спомня за една отличителна история, изпълнена с драматизъм или лирически обрати. По-скоро на лента пред очите ми изплуват, като театрални танцьори, хванати за ръце в отлична хореография, цял наниз от спомени. Целият ни споделен живот е нашата история! Точно това искам да ви разкажа днес.

Имало едно време едно малко кутре, довлечено кой знае откъде и сърдито момче, което не искало да има нищо общо с него. По това време, някъде в ранните ми юношески години, много се страхувах от кучета. Спомням си само, че предното ни куче, което по това време вече беше умряло, ме беше гонило поне веднъж. Не ми помагаше, че в Лозен, където живея, всеки втори двор има по едно или повече кучета, които лаят по всеки невинен минувач, включително по мен. Както често се случва страхът ми беше примеесн с презрение към тези шумни, мръсни и агресивни животни. Същите емоции естествено се пренесоха върху невинното пале, което баба донесе вкъщи с думите “То е за теб!” Възмутих се от тази наглост. Тъкмо си отиде едното куче и сега ми натрисат ново – при това лично за мен. Махнах с ръка и казах, че няма да имам никаква грижа за немската овчарка.

Годините продължиха своя спокоен ход, неангажирани с нашите драми и вълнения. Присъствието на Реджи в моя живот се сведе до един от всичките гласове на сто хилядите кучета (измежду десет хиляди население на Лозен, по последно преброяване), които нощем ме държаха буден. Нейния лай чувах най-ясно, докато планирах на какви ужасни мъчения и убийства ще ги подложа всичките, задето смущават моята особа. Впрочем, те и до ден днешен си лаят понякога, но всичко се промени, когато открих тапите за уши, с които спя. През това време за Реджи се грижеше основно дядо ми, който я хранеше и извеждаше на разходки. Не можех да не съжалявам животното. Дядо ми, иначе сърдечен мъж, се лишаваше от емпания към всичко, с което не иска да се занимава или го кара да се движи. Как само я овикваше... Крещеше по Реджи заповеди, които сигурно бе чул по телевизията, но нямаше никакъв подход, за да ги приложи. “Седни!”, “Стой мирно!”, “Върни се!” бяха просто фрази, с които той да си излива гнева, въобразявайки си, че я възпитава. Резултатът, както може да се очаква, беше нулев. Вуйчо ми и жена му, се справяха по-добре, но те си имаха свой живот (особено щом им се роди дете) и не можеха да са постоянно край нея.

Що се отнася до майка ми, ако някой я попита дали имаме куче, тя би отвърнала: “Ами, не знам! Но затова пък имаме три прекрасни котки!”

Един ден, в пристъп на съчувствие (дали към нея или към влошаващото се нежелание на дядо ми за придвижване), реших аз да изведа кучето. Беше все едно да вържа каишка на ураган, защото тя просто ме понесе напред – и наляво, и надясно, и наобратно. Нямах никакъв контрол над посоката или скоростта ни. Беше дотам нелепо, че един съсед се пошегува като ме попита “кой-кого разхожда”. Такава енергия не бях виждал в друго живо създание. Нормално - тя е младо куче, което не общува със себеподобните си, а разходките й се свеждаха до обиколка надолу и нагоре по улицата. Крайно недостатъчно, както всеки собственик на едро куче ще потвърди. В останалото време тя стоеше вързана до колибката си по цял ден. Е, как да нямаш излишък от енергия?!
А в каква красавица се превръщаше… Макар дребна, за смесената си порода, тя има дълъг кафеникаво-златист, на места до черно, косъм, който ми напомня за изкласило поле ръж с муцуна и опашка. Има къси крачета и е пухкава от предницата до задницата. Най-после са топлите й очи с цвят на тъмна медовина, които сякаш непрекъснато те приканят да я погалиш. Все още понякога се шегувам с любимата си, че Реджи е истинската ми жена и винаги ще бъде.
След онзи тежък случай дълго не се опитах да я разходя пак. Всъщност, наистина не си спомням кога точно започнах да я извеждам редовно. Ще да е било някъде през студентските ми години, тъй като тогава имах повече свободно време и бях започнал често да се разхождам из Лозен и околните му гори. Сигурно в някой момент ми е станало самотно. Сигурно съчувствието ми към нейния заседнал начин на живот (напомнящ ми моя собствен) е взело връх. Може просто присъствието й да ми е вдъхвало сигурност, докато скитаме из непознатите ни планини и пътеки. Както и да е, от един момент нататък, Реджи стана редовната ми спътница. Където и да отидех, там беше и тя. Независимо от дължината или трудността на разходката, Реджи почти винаги припкаше (или по-точно спринтираше) край мен, видимо неуморима. Ако има едно същество, което познава горите на Лозенска планина по-добре от мен, това е Реджи – и то само защото ме бие по обоняние.
Това доведе до цяла серия от нови възможности и срещи. Когато се натъкнем на друг стопанин и двете кучета се харесат, тя намираше с кой да си играе. Когато излезем с някой приятел на поход, той/тя задължително се влюбваше в щурия й, но дружелюбен нрав. Може дори да се каже, че дължа запознанството си с моята любима на Реджи, поради една обща снимка с кучето. После естествено, като двете ми любими създания от женски пол, те се обикнаха взаимно, колкото обичат и мен. По това време за Реджи беше заграден част от съседния ни двор, където да има умерено широко пространство за себе си. Когато Реджи беше пусната там, дядо хвърли ръце в небесата, благодари на Всевишния, че повече няма да му се налага да я разхожда и се прибра, за да гледа телевизия. Но това не значи, че кучето не се нуждаеше от разходки – тъкмо напротив.
В началото комуникацията ни не беше лесна: тя се опияняваше от новата си свобода и често пъти отказваше да се прибира. Тъй като не исках да загубя ръцете си, през повечето време я пусках да тича свободно. Същевременно с това не съм като някои хора, които крещат заповеднически, пък и знаех, че няма да има полза от това. Затова трябваше да си изградим нов начин на комуникация. Основно невербален, базиран на усещане, знаци и доверие, като опитни актьори, които знаят къде се намират колегите им, във всеки един момент, на сцената. Но дори тогава не ни беше винаги лесно. Както казах, понякога тя отказваше да се прибеше и бягаше надалеч. Усетеше ли, че я доближавам, удряше още по-див бяг, за да се измъкне. Друг път, тръгнала по някоя следа, изчезваше напълно от погледа ми, докато не я открия след час, при това горе-долу там, където я загубих. В други случаи биваше тотално непредсказуема. До ден днешен се изпотявам обилно, когато се натъкнем на чуждо куче по време на странстванията ни. А ако е по-дребна порода от нея, надавам вой по-силен от нейния и бия метафоричните аларми. Нямаше как иначе. Ако я водя на повод, тя ще се дърпа постоянно и аз ще се влача подире й. Ако я пусна, се случват инциденти. Веднъж Реджи нападна съседското куче и то напълно безпричинно (ако не броим териториалните претенции), за ужаса на бременната му стопанка. Съседите още ме гледат на кръв след този случай. Друг ден тя сдави кученце от непозната за мен порода, но братовчед на плюшените мечета, което само се навря с лай в муцуната й. Само си го просеше!
Въпреки трудностите и инцидентите, заради които някои с лекота ще ми лепнат етикет “БЕЗОТГОВОРЕН!”, доверието помежду ни растеше. Реджи постепенно остаряваше и помъдряваше за това какво може и не може да прави – особено в мое присъствие. Ставаше все по-лесно да я привикам, ако забележа опасност (за друго куче, не за нея; убеден съм, че никой не може да я надвие в борба). Не й се налага вече да ми бяга и да я гоня, защото разчита, че когато е време, ще я пусна да прави каквото си поиска. Дори като я водя на каишка вече не ми се дърпа толкова. Ако тя ме слуша и аз й се доверявам – такава ни е безмълвната договорка.
Междувременно от страха ми от кучета не остана и помен. Дори да се случи ситуация с някое агресивно куче, го посрещаме със спокойствие, на което ще завиди и най-отдаденият будистки монах. Докато аз съм спокоен, Реджи също не трепва. Но пък е особено сладка, когато няколко враждебни куча я наобиколят за “инспекция”, а тя ме гледа с влажен поглед, очаквайки защита или указание как да действа. Нищо, че може да ги натупа всичките, ако пожелае.
Ще завърша тази история малко внезапно. Все пак тя още не е завършена. Реджи все още обитава своята част от градината и от време на време ме придружава на моите приключения. Макар да е вече възрастна (между 11 и 13 години по общи изчисления), тя е загубила твърде малко от предишната си енергия. С този разказ исках да почета странната ни любов, която изградихме така трудно, да си пожелая тя да е жива и здрава още дълго и да поздравя всички планинари, които са сгрявали сърцето ми, разхождайки своите кучета (и деца), изпълнени с доброта и разбиране.
Към всички ви, до нови срещи из горите!